Лий Голдбърг
Г-н Монк и отдел „Убийства“ (18)

17. Г-н Монк оправя бъркотията

Разбира се, Монк не ни каза защо някой е убил трима души, родени в един и същи ден, или защо е възможно животът на други хора също да е застрашен. Това щеше да направи живота прекалено лесен.

Монк има невероятно дразнещия навик да прави гръмки, драматични изказвания като това, а след това да крие всички подробности, докато успее да намери липсващото парче, потвърждаващо онова, което той вече знае.

В такъв случай защо просто не си държи устата затворена, докато не се сдобие с този неясен факт или изключително важно доказателство?

Мисля, че го прави, защото му доставя наслада да ни вижда как всички го гледаме с увиснали от почуда челюсти, и получава тръпка от това, че ни държи в напрежение.

Единственото, което му доставя по-голяма наслада от това, е обобщаването, моментът, в който може да ни каже точно кой е извършителят на престъплението и как е било извършено. Но тръпката, която получава от това, не идва от перченето и от доказването колко по-умен е от всички около него. Тя е породена от удовлетворението и абсолютната увереност, че е разчистил една противна бъркотия.

По настояване на Монк двамата с него отидохме до къщата на Алегра Дусет. Чоу и Джаспър ни последваха в черния шевролет „Събърбан“ на Чоу с дузина антени върху покрива и толкова затъмнени прозорци, че тя сигурно управляваше колата си с помощта на радар.

Къщата на Дусет изглеждаше точно както я оставихме, с изключение на полицейската лента пред входната врата и официалното съобщение, че мястото е запечатано местопрестъпление.

Счупихме печата и влязохме вътре. Монк отиде право до бюрото на Алегра, като внимателно избягваше голямото петно от кръв на пода, и помоли Чоу да включи компютъра.

— Можеш ли да откриеш астрологическата диаграма, която беше на екрана в деня на смъртта й? — попита Монк.

— Разбира се. — Чоу седна пред компютъра и започна да щрака с мишката и да натиска клавишите. Монк се отправи към задната част на къщата.

— Не се ли страхувате, че ще бъдете забелязана от тях? — Разбира се, говорех за монитора на компютъра и за скритите вътре камери.

— Разглобих монитора последния път, когато бяхме тук — каза тя. — Беше чист. Агентите по тайни операции сигурно са махнали камерите, преди да си тръгнат.

— Откъде знаете, че оттогава насам не са се върнали и не са ги поставили отново?

Чоу замръзна, а Джаспър ме изгледа гневно. Знам, че ми беше ядосан, задето съм провокирала параноята й, но не можах да се сдържа. Понякога ми харесва да съм малко палава.

Тя се отърси от колебанието си и отново започна да печата.

— С това, което открихме, вече сме мъртви — каза Чоу. — Вече няма място на земята, където можем да се скрием.

Монк се върна — беше с кухненска престилка на цветя и жълти домакински ръкавици и носеше кофа сапунена вода. Той коленичи до петното от кръв, извади гъба от кофата и започна да търка.

Беше време, когато може би щях да попитам Монк какво прави. Можеше да му изтъкна, че това не е неговата къща или че не е негово задължение да почисти бъркотията. Може би щях да спомена, че не е достатъчно просто да се изтърка петното, дори и ако всички очевидни следи от него са изчезнали, и че накрая някой щеше да наеме професионалисти по почистване на местопрестъпления да отстранят всички следи от кръвта и телесните течности, просмукали се в подовете.

Но Монк знаеше всичко това, а аз съм се научила колко безплодно е да се спори с него за почистването на каквото и да било, разсипало се някъде, където то случайно се намира.

Това беше двойна наслада за него. Трябваше да разчисти две бъркотии наведнъж — петното и убийството, довело до появата на това петно. Монк само дето не си подсвиркваше от щастие.

Бях изненадана обаче, че Джаспър не беше извадил джобния си компютър, за да си води бележки върху натрапчиво-обсесивното поведение на Монк. Предполагам, че сега професионалният интерес на Джаспър беше насочен към Чарли Херин.

— Ето я диаграмата — каза Чоу.

Монк не си направи труда да стане или дори да погледне екрана. Той продължаваше да търка.

— Не зная как да разчета една астрологична диаграма — каза той. — Но съм сигурен, че се отнася за някого, който е роден на двайсети февруари хиляда деветстотин шейсет и втора.

— Да, така е — каза Чоу, удивена. — Как разбрахте?

Радвам се, че тя зададе този въпрос вместо мен.

Ако някога направя онези тениски с въпросите върху тях, ще й подаря една.

— Защото човекът, за когото е направена тази диаграма, независимо кой е той, е станал свидетел на убийството й — каза Монк.

— Името му няма ли го в диаграмата? — попитах.

Чоу поклати глава:

— Дусет е въвеждала датата и програмата просто е изплювала хороскопа. Още не е била успяла да го съхрани в паметта на компютъра, когато са я убили. Аз го запазих и дадох име на файла.

— Чакайте малко — каза Джаспър. — Как нещо от това доказва, че е имало свидетел?

— Доказателството беше точно пред очите ни още първия път, когато влязохме тук — каза Монк, докато работеше. — Ето какво се е случило…

И докато Монк обясняваше всичко, почти виждах как сцената се разиграва пред очите ми, как призрачните образи на участниците се движат из стаята, всичките безлики, с изключение на самата Дусет.

Алегра Дусет имала среща с клиент и изготвяла хороскопа му, когато той се извинил и отишъл до тоалетната. Няколко мига по-късно влязъл убиецът. Бил някой, когото Дусет познавала и от когото не се чувствала застрашена. Изправила се да го погледне в лицето и била намушкана. Заварена напълно неподготвена, тя нямала реална възможност да се защити.

Клиентът й пуснал водата в тоалетната, понечил да отвори вратата и видял как убиват Дусет. Избягал през прозореца на банята, и измъквайки се, счупил закачалката за кърпи.

Убиецът така и не успял да види добре свидетеля. Единственото, за което можел да се захване, била датата на раждане, отбелязана върху хороскопа.

— Затова сега убиецът на Алегра Дусет избива всички, родени на двайсети февруари хиляда деветстотин шейсет и втора година — каза Монк и се изправи да се възхити на работата си. — Това обяснява също и очевидно импровизирания характер на убийствата. Убиецът не е имал време да се подготви. Бързал е. Единствената му грижа е била да успее да извърши убийствата, и изобщо не е помислил да прикрие следите от престъпленията си.

— Сигурно има десетки хиляди хора, родени на тази дата — поясни Джаспър. — Как убиецът стеснява кръга на избраните жертви? Как от всички е избрал точно Ямада, Тръби и Егърс?

— Не знам — рече Монк и занесе кофата с мръсна вода обратно в кухнята.

— Очевидно е — каза Чоу. — Набелязват само хората, които са били част от програмата за създаване на кръстоски с извънземни, и ги откриват чрез компютърни чипове, имплантирани в черепите им при раждането.

Монк се върна в стаята. Вече не беше с престилката и ръкавиците. Обърнах се към него и му зададох въпроса, който ме озадачаваше в цялата тази ситуация.

— Ако това, което казвате, е вярно, защо свидетелят не се е явил да съобщи в полицията за видяното?

— Може би свидетелят е бил сред тримата души, които вече са били убити — каза Монк. — Но убиецът няма как да е напълно сигурен, затова трябва да продължи да убива.

— Свидетелят е бил едно от децата, родени в резултат на програмата за кръстоски — каза Чоу. — Това е единственото логично обяснение.

Ако това й звучеше логично, не можех да си представя кое според нея щеше да бъде напълно откачена идея.

— Да предположим, просто заради спора, че убиецът не проследява жертвите си с помощта на компютърни чипове или списъци с потомци на извънземни — казах.

— Губите си времето — рече тя.

— Проявете снизхождение към мен — казах. — Какъв друг начин има за стесняване кръга на възможните жертви, за да можете да спасите от убийство следващия в списъка?

Монк въздъхна тежко:

— Ще ми се да знаех.

Чоу почука по екрана:

— Ще анализирам тази диаграма. Тя би могла да се окаже ключът към цялата извънземна конспирация на Земята.

Или пък тя можеше просто да попита извънземните следващия път, когато я отвлечаха.

Клетъчният ми телефон звънна. Отново се обаждаше полицай Къртис. Още преди да проговори, вече знаех какво ще каже. Някъде в града беше извършено убийство и Монк трябваше да отиде и да види трупа.

Бях права.

Следващите й думи обаче ме шокираха. Жертвата беше полицай. И беше някой, когото двамата с Монк познавахме.

 

 

На изток от Потреро Хил изоставените складове на Бетлехем Стийл, леярните, машинните отделения и навесите за заваряване гният на кей 70. Прозорците им са изпотрошени, тухлите, от които са изградени, са избелели от времето, а ръждивата им обшивка от гофриран метал се лющи подобно на люспици суха кожа.

Тялото на полицай Кент Милнър беше проснато на циментовия под пред черно-бялата му полицейска кола, паркирана в наподобяващите пещера останки на машинно отделение с тухлени стени. Таваните бяха високи и сводести като в църква, светлината се изливаше вътре от хиляди изпочупени прозорци и капандури. Сред оголените носещи греди отгоре прелитаха птици.

Наоколо, изглежда, имаше повече униформени полицаи, отколкото бяха нужни, за да подсигурят мястото, но присъствието им бе разбираемо. Беше загинал един от техните.

Докато влизахме, Монк закачи значката на якето си, просто в случай че някой не е наясно с новото му служебно положение като капитан в отдел „Убийства“. Тълпата от полицаи и криминалисти се раздели, за да ни пусне да минем, и видяхме пред нас капитан Стотълмейър, наведен над тялото на Милнър, и лейтенант Дишър, застанал до него, който си водеше бележки.

Капитанът бързо хвърли поглед нагоре към нас, регистрира присъствието ни с едва забележимо кимване, и после насочи вниманието си отново съм жертвата.

Монк се наведе срещу Стотълмейър — трупът беше на циментовия под между тях. В средата на челото на Милнър имаше дупка от куршум, а на лицето му беше застинало изражение на огромна изненада.

Извърнах се. Достатъчно трудно ми беше да виждам мъртвите тела на непознати. Но да видя трупа на някого, когото познавах, дори на човек, който ми беше само бегло познат, беше твърде много.

Но после отново погледнах към него, и колкото по-дълго се взирах в трупа, толкова по-малко той приличаше на полицай Милнър. Това не беше онзи полицай Милнър, с когото говорих вчера, а восъчно изображение с изцъклени очи и дупка в главата.

И за миг почувствах онова, което сигурно беше студената, професионална отчужденост, която Монк, Стотълмейър и Дишър изпитват по отношение на смъртта.

Не знаех дали да се гордея с това, или да изпитвам съжаление към себе си.

— Капитане? — обади се Монк. — Какво правите тук?

— Върша си работата — рече Стотълмейър.

— Ами грипът ви?

— Има загинал полицай, Монк — каза той. — Това променя всичко.

— Как научихте за това? — попита Монк.

— В известен смисъл следях работата на полицията, докато бях болен — каза Стотълмейър, малко сконфузено, все едно очакваше да бъде обсипан с упреци заради това. От нас не ги получи.

— Познавам го — Монк кимна към тялото.

— Полицай Кент Милнър. Потреро Хил беше районът му на действие — каза Стотълмейър. — Беше в парка, охраняваше местопрестъплението. Той ти даде назаем бинокъла си.

— Видяхме го отново вчера на пристанището, на мястото, където имаше друго убийство — казах. — Каза ни, че работи из целия град и се опитва да натрупа извънредни часове.

— Беше женен, с две деца — каза Дишър, без да вдига поглед от бележките си. — На четири и на шест години.

Монк посочи към колана с пистолета на Милнър.

— Не е извадил пистолета си. Кобурът дори не е разкопчан. Не е очаквал неприятности.

— По тези докове патрулират частни охранители — каза Стотълмейър. — Не е имал причина да бъде тук, освен ако не е видял нещо подозрително или не е подплашил някакви скитници. Но той би се обадил да съобщи за това, ако беше така. Тъй като не се е обадил, нито е казал на някого, че ще идва тук, мисля, че е имал среща с информатор. Или информаторът го е застрелял, или са му устроили клопка.

— Обзалагам се, че след това стрелецът е хвърлих пистолета в залива — каза Дишър, като все още демонстративно отказваше да погледне и Монк, и мен. — Може би си струва да изпратим водолази да претърсят за няколко часа водата отвъд тези докове.

— Добра идея — каза Стотълмейър и кимна одобрително. — Докарай тук водолазите.

— Милнър беше млад патрулиращ полицай. — Монк се изправи и бавно се приближи до полицейската кола. — Не е ли било необичайно да се среща с информатори?

Стотълмейър сви рамене:

— Може да е бил по-добър полицай, отколкото всички смятаха. Може да се е добрал до сведения за нещо важно, и лекомислено се е опитал да проследи сам нишката, вместо да предупреди командващия си офицер.

— Може би е сметнал, че това нещо, каквото и да е било, ще му отвори пътя към повишение — каза Дишър.

— Могат да се направят много предположения. — Монк отвори вратата откъм шофьорското място на полицейската кола. На пътническата седалка имаше туристически брошури и списания за коли.

— Проследяване на възможностите. Точно в това се състои работата на един детектив, поне за повечето от нас — каза Стотълмейър. — Каквато и да е историята около Милнър, ще я открием. Ще работим по това без прекъсване, докато стрелецът се озове или зад решетките, или на някоя маса в моргата.

Започвах да се дразня от това, че Дишър отказваше да ни погледне, затова застанах пред него и наведох глава над бележника му:

— Тревожи ли те нещо, Ранди?

— Влизаш във връзки с врага — каза Дишър.

— Не съм влизала във връзки с никого от толкова отдавна, че може да ми трябват уроци, преди да мога да го направя отново.

— Монк ни предаде за една мръсна дрънкулка — каза Дишър.

— Първо, господин Монк не би докоснал нищо мръсно — казах. — Второ, каква дрънкулка?

— Значката — изсумтя Дишър. — Не е ли това невероятна ирония? Той ни предаде, за да я получи.

Влизане във връзки? Мръсни дрънкулки? Ирония? Хммм.

Изгледах Дишър с присвити очи:

— Да не посещаваш някакви курсове?

Дишър примигна силно, зашеметен:

— Как разбра?

Боже мой, бях направила дедуктивно умозаключение. А Монк беше ли тук да стане свидетел на това? Не. Той беше зает да наднича в полицейската кола на Милнър. Стотълмейър се мотаеше зад него и се преструваше, че не надзърта през рамото му.

— Просто предположение — казах.

Звучах по същия начин като хиляди ченгета от телевизионните филми. Никой, освен телевизионните разкривачи на престъпления не казваше „Просто предположение“, затова се насладих на възможността да използвам тази реплика в истинско детективско разследване.

— Тъй като имах известно свободно време, си помислих най-сетне да се заема с писането на романа, който съм замислил каза Дишър. — Затова се записах в един популярен университетски курс, ръководен от Йън Лъдлоу — Толстой на бедняшките улици.

— Не знаех, че имаш в ума си идея за роман — казах.

— Имам в ума си какво ли не — каза Дишър. — Пълен съм със сложни мисли и намерения.

Монк седна в полицейската кола на Милнър, вдигна един брой на Тенденции при двигателите от пътническата седалка и го запрелиства.

Стотълмейър напълно престана да се преструва, че прави нещо друго, а не очаква да види какво е от крил Монк.

Дишър погледна към Стотълмейър за указания, и след като не получи никакви, просто последва примера му и също зачака.

— Само да отбележа — Удушвачът от Голдън Гейт беше скапано прозвище за Чарли Херин — обърна се Дишър към мен. — Кракомразеца беше много по-добро и благозвучно.

— Онзи Толстой от бедняшките улици ли ти каза това? — попитах.

— Той е напълно запознат с жестокото сърце на градската пустош — каза Дишър. — Като мен.

— Това е странно — каза Монк. — Полицай Милнър е подгънал ъгъла на една страница, за да си отбележи някаква статия за германските луксозни коли.

— Знам, че смяташ прегъването на ъгълчетата на страниците за осъдително — каза Стотълмейър, — но много хора го правят, когато искат да си отбележат докъде са стигнали или да прочетат някоя статия по-късно.

— Но той не е можел да си позволи да си купи беемве. — Монк разгъна ъгълчето и приглади страницата. — Освен това е четял туристически брошури с пътувания до Хаваите и списание за цените на новите жилища в Марин Каунти.

— Значи е обичал да мечтае — каза Стотълмейър. — Аз имам в банята си списание с реклами за круизи до Карибите. Обичам да си се представям на борда на някой от онези кораби, отпивайки от тропическа напитка. Напоследък често го правя.

— Полицай Милнър се е държал като човек, който има много пари за харчене — рече Монк. — Намирам това необичайно за човек, който е получавал най-ниското заплащане в управлението и рискувал да си навлече презрението на колегите си полицаи, като работи извънредно по време на трудов спор.

— Да не искаш да кажеш, че според теб е вземал подкупи? — попита Стотълмейър.

— Искам да кажа, че нещо просто не си пасва — каза Монк.

Вдигнах рамене и ги извих назад, изпреварвайки Монк с една секунда, преди да направи същото движение. Не съм сигурна дали го направих, защото раменете ми се бяха схванали, или защото несъзнателно подражавах на онова, което знаех, че ще направи.

Овладях се, преди да започна да накланям глава ту на една, ту на друга страна заедно с Монк, но едва след като Стотълмейър забеляза какво правя.

— Ще проверим банковата му сметка — каза Стотълмейър. — Но не мисля, че ще открием нещо необичайно.

— Добре. — Монк излезе от колата и ми направи знак да му дам кърпичка. Дадох му една и той си почисти ръцете. — Предполагам, че сега ще се прибера вкъщи. Обадете ми се, ако ви потрябва нещо.

— Не можеш да се прибереш вкъщи — каза Стотълмейър. — Смяната ти не е приключила.

— Но вие се върнахте — възрази Монк.

— Ти все още си капитан каза Стотълмейър.

— Наистина ли?

— Докато кметът не даде друго нареждане — обясни Стотълмейър. — Имаш да приключваш четири недовършени случая на убийство, и отряд детективи, които чакат указанията ти. Тъй като пристигнах пръв на това местопрестъпление, бих искал да поема този случай, докато ти оставаш при другите.

— Това зависи от вас, капитане — каза Монк. — Вие сте шефът.

— Ти също си капитан, Монк. Имаме еднакъв чин. Не работиш за мен. Искам това от теб като твой колега.

— Това е напълно нередно — промърмори Дишър.

— Не, Ранди, не е — остро каза Стотълмейър. — Така стоят нещата. Е, Монк, какво да бъде?

— Както искате, капитане.

— Благодаря, капитане — рече Стотълмейър.

— Удоволствието е мое, капитане.

— Ако обичаш, може ли вече да престанем да се наричаме един друг „капитане“?

— Разбира се — рече Монк. — Капитане.