Лий Голдбърг
Г-н Монк и отдел „Убийства“ (13)

12. Г-н Монк посещава друго местопрестъпление

Ричмънд Дистрикт някога представлявала мъглива пустош, където градът погребвал мъртъвците си. Сега се е превърнала в подслоняващ многобройни култури и етноси квартал с китайски ресторанти и италиански пекарни, френски бистра и руски чайни. Построените на прелома между деветнайсети и двайсети век домове в стил Едуард стоят рамо до рамо с подредени в редици еднакви викториански къщи и покрити с гипсова мазилка жилищни блокове. Това е причудливо място, на ръба да се превърне в изключително шикозно и в безбожно скъпо. В този квартал се намира единствената сатанистка църква в града, но няма да откриете много агенти по недвижими имоти, които да споменават този факт, нито пък ще го намерите изтъкнат в някой туристически справочник.

Трупът на Скот Егърс се намираше в уличката зад боядисаната му в пастелни цветове къща на Десето Авеню. Бяла найлонова торба за покупки беше нахлузена на главата му и пристегната около врата му.

Егърс носеше тениска без ръкави и къси панталони. Притежаваше по-скоро изваяната мускулатура на човек, който тренира с тежести, отколкото естественото телосложение на човек, заякнал от физическа работа.

Тялото се намираше между лъскав „Лексус“ комби и няколко метални кофи за боклук, поради което на Монк му бе трудно да се концентрира върху настоящата задача.

Монк стоеше на няколко крачки от тялото и зорко наблюдаваше кофите, сякаш можеха внезапно да връхлетят върху него и да го погълнат.

Жена в грозен бял гащеризон, на гърба на който бяха щамповани в яркожълт цвят буквите SID, се беше навела над тялото — дългата черна коса беше вързана на конска опашка и пъхната под яката й, за да не оскверни местопрестъплението. Беше в края на трийсетте си години и лицето й беше осеяно с лунички. Представи ни се като Тери Куин.

— Ето какво мисля, че се е случило — започна тя, но спря на средата на изречението, когато Монк вдигна ръка.

— Под колата има комплект ключове, а тилът на жертвата е покрит със засъхнала кръв — каза Монк. — Следователно е ясно, че е отивал към колата си, изваждайки ключовете си, за да изключи алармата, когато е бил ударен в гръб. Паднал е по очи. Убиецът е грабнал найлонов пазарски плик от боклука, притиснал е този човек към земята и го е задушил.

— Откъде знаете, че пликът е взет от боклука, а убиецът не го е носел със себе си? — попита Тери.

Монк посочи логото на магазина върху плика:

— Минахме покрай тази бакалия на Клемънт Стрийт, докато идвахме насам, затова предполагам, че там пазарува жертвата и че кофата му за боклук е пълна с такива торбички.

— Бива си ви — рече Тери.

— Съжалявам — каза Монк. — Обикновено се справям по-добре.

Забележката би прозвучала арогантно, ако в нея не се усещаше такова неподправено разочарование от собствените му способности.

Тери ме погледна въпросително. Не знаех как да предам отговора само с изражението на лицето си — не че изобщо можех да дам някакъв отговор.

— Господин Егърс е бил ударен с тъп предмет, например тръба или лост. Каквото и да е било, не го открихме — каза Тери. — На гърба на жертвата има следа от натъртване, вероятно там, където убиецът го е притискал с коляно, а в боклука има още много от онези пазарски пликове.

— Какъв ужасен начин да умреш — рекох.

— Можело е да бъде и по-лошо — каза Тери. — Можеше да е бил в съзнание, когато се е случило. В общи линии може да се каже, че е умрял в съня си, и всичко е свършило за няма и пет минути. Господин Егърс така и не е разбрал какво го е ударило.

— Или кой го е ударил — заяви Монк. — Всичко е станало зад гърба му.

— Звучи ми логично — каза Тери. — Този човек е бил силен. Не бих искала да го предизвикам на честна борба, а имам черен колан.

— Колко ли струва тази кола? — рече Монк.

Свих рамене.

— Предполагам, че стотина хиляди долара.

— Чудя се защо убиецът не я е взел — каза Монк. — Щяло е да бъде лесно. Ключовете са ей там на земята.

— Може би колата има устройство за проследяване и убиецът се е страхувал, че полицията ще го активира и ще открие местонахождението му — предположих.

— Освен това убиецът не е взел портфейла на Егърс — каза Тери. — Вътре има две хиляди долара в брой и няколко кредитни карти.

Монк се намръщи, изви рамене назад, и започна лениво да си играе с най-горното копче на яката си, сякаш дрехите му причиняваха сърбеж или не му бяха по мярка. Не дрехите му обаче бяха причина за раздразнението му, а фактите по случая.

— От колко време е мъртъв? — попита Монк.

— Предполагам, от около час. Тялото му беше още топло, когато пристигнахме. Любовникът му се върнал, след като излизал да тича в „Президио“, намерил тялото и съобщил в полицията. Това е той, с бейзболната шапка. — Тя посочи към един мъж, застанал пред тълпата, която се беше събрала от другата страна на жълтата полицейска лента. Мъжът беше облечен в яркосин екип за бягане, а по грубите му, небръснати бузи се стичаха сълзи. — Казва се Ханк Кризуел.

— Благодаря ти, Тери — каза Монк.

— За това ми плащат, сър — каза тя с усмивка. Игрива усмивка. Едва не паднах от изненада. Монк, разбира се, не схвана намека в усмивката й. Той е невероятно наблюдателен, освен когато става дума за тънкостите на човешкото поведение.

Ако смятах, че Монк ще си падне по идеята за среща, щях да му изтъкна какво е пропуснал. Той обаче още беше влюбен в покойната си съпруга и, доколкото можех да преценя, ни най-малко не се интересуваше от започване на романтична любовна връзка. Зачудих се какво в Монк беше привлякло Тери.

Той отиде до полицейската лента и небрежно показа значката си на Ханк Кризуел. Това му харесваше толкова много, че я показа още два пъти на униформения полицай.

— Аз съм Ейдриън Монк. Разследвам убийството на господин Егърс. Съжалявам за загубата ви.

— Няма нищо за разследване. Идете и арестувайте Мърл Сметър — каза Кризуел, като бършеше с длани сълзите от бузите си. — Той уби Скот.

— Откъде знаете? — попита Монк.

Аз щях първо да попитам кой е Мърл Сметър, но не аз бях детективът.

— Сметър си направи веранда от червено дърво и сауна на покрива, без да вземе нито едно от нужните разрешителни. Непрекъснато организира празненства там горе. Дори само шумът от това е достатъчен проблем, но тръбите за басейна са точно пред прозореца на спалнята ни, и вият и гъргорят денонощно — каза Кризуел. — Затова подадохме до градската управа оплакване срещу него, и те ще го накарат да изтръгне всичко.

— Прилича на дребен междусъседски спор — каза Монк. — Не на нещо, което би довело до убийство.

— Хората се избиват помежду си за дребни пари. На Сметър му струва сто и шейсет хиляди долара да махне всичко и да възстанови покрива в първоначалния му вид, и той обвинява за това нас — каза Кризуел. — Би могло да му струва повече, ако спечелим юридическия иск.

— Подали сте иск срещу него? — попитах. — За какво?

— Ние сме художници, графични дизайнери. Шумът ни пречи да спим достатъчно, което се отразява на способността ни за творчество и на работата ни. Затова сме подали иск на стойност милион и половина долара за изгубени приходи и умишлено причиняване на емоционално страдание — каза Кризуел. — Сега обаче тази сума трябва да се увеличи значително. Преживявам изключително емоционално страдание.

От зачервените очи на Кризуел се отрониха още сълзи, и той се разтърси от нови ридания.

— Къде мога да намеря господин Сметър? — попита Монк.

Кризуел подсмръкна и обвинително насочи пръст към един мъж, който би се откроил във всяка тълпа.

Сметър приличаше на кръстоска между много дребен човек и пор. Беше плешив мъж, с бирено коремче, със стърчащи изпод яката снопчета косми, и намазани с восък мустаци, извити в краищата.

Освен това беше висок едва метър и петдесет.

Единственият начин, по който Мърл Сметър можеше да е нападнал Скот Егърс в гръб, беше да се е хвърлил върху него, отскачайки от пръчка за игра на поло.

Двамата с Монк се спогледахме. И той не изглеждаше убеден.

— Благодаря ви за помощта, господин Кризуел — каза Монк. — Бих искал да възложа на някой полицай да вземе показанията ви, ако нямате нищо против.

— Значи няма да арестувате Сметър?

— Все още не — рече Монк.

Отправихме се към един от полицаите. Когато се приближихме, познах в негово лице полицай Милнър, същия, който услужи на Монк с бинокъла си в парка Маккинли. Той се усмихна топло, като ни видя.

— Не знаех, че районът ви на действие обхваща целия град — казах.

— Заради този вирус, който върлува, броят на служителите в управлението доста оредя — каза полицай Милнър. — Затова отивам там, където имат нужда от мен.

— Полицай, можете ли да вземете показания от Ханк Кризуел, Мърл Сметър и всички други съседи с жилища, гледащи към тази уличка? — попита Монк.

— Разбира се — ентусиазирано заяви полицай Милнър.

— Нямате нищо против да помогнете на господин Монк да се измъкне от затруднението?

— Това ми е работата, нали?

— Мислех си, че заради този грип и всичко останало може да имате проблем, задето сте тук.

Полицай Милнър сви рамене:

— Всички трябва да си изкарваме прехраната. Вижте мен — поемам всичката извънредна работа, която мога да намеря.

— Тогава може би бихте могли да съберете още няколко полицаи и да потърсите някого, който би могъл да потвърди, че Ханк Кризуел наистина е тичал в парка по време на убийството — каза Монк.

— Няма проблем, капитане — рече полицай Милнър. — Как върви случаят с Удушвача? Обявената от кмета награда помогна ли да откриете нещо?

— Още никой не е дошъл да предяви претенции — каза Монк.

— Някой ще го стори — заяви полицай Милнър. — Има хора, които за двеста и петдесет хиляди долара са готови да издадат и собственото си дете.

Милнър извади бележника си и тръгна към Кризуел. Наблюдавах го как си отива. Добре изглеждаше.

— Мислите, че Кризуел е убил любовника си, а после се е престорил, че е открил тялото? — обърнах се към Монк.

Монк поклати глава:

— Просто разсъждавам задълбочено. Кризуел не би нападнал Егърс посред бял ден в уличката зад дома им. Има твърде голяма вероятност да бъде видян и разпознат.

— Следователно каква е вашата теория?

— Нямам такава — каза Монк. — Нищо в това убийство не е правилно.

— Нима има правилен начин да убиеш някого?

— Ако това е било обир, защо да си правят труда да го задушават, когато вече е бил в безсъзнание и беззащитен? И защо нищо не е било взето? — каза Монк. — Ако това е било предумишлено убийство, защо да го нападат посред бял ден? Ако убиецът още от самото начало е възнамерявал да го задуши, защо не е донесъл найлонова торбичка, вместо да рови из боклука, за да намери такава?

Монк потръпна при самата мисъл за това.

— Изглежда, сякаш убиецът набързо е импровизирал всичко — обясни Монк. — Не е имало никакъв опит да се направи това да прилича на нещо друго, освен на това, което е в действителност.

— А именно?

— Убийство, в което нещо не е наред — каза Монк.