Лий Голдбърг
Г-н Монк и отдел „Убийства“ (22)

21. Г-н Монк изпуска другата обувка

Изявлението на Монк зашемети всички ни.

Стотълмейър потърка мустаците си и погледна Дишър, който погледна мен, а аз погледнах обратно към Стотълмейър. Не съм сигурна какво постигнахме с тази размяна на погледи, или какво бе посланието, предадено от нея, но я повторихме още веднъж, за да уравновесим нещата.

— Какво е могло да те наведе на мисълта, че Бъртрам Грубър е застрелял полицай Милнър? — попита Стотълмейър.

— Очевидно е — отвърна Монк.

— Само за теб — каза Стотълмейър.

— Ето го точно тук, в доклада за арестите. — Монк стана от мястото си и подаде на Стотълмейър списъка с извършените от Милнър арести: той набързо го прегледа.

— Все още не го виждам. — Стотълмейър подаде листа на Дишър, който го проучи задълбочено.

— Нито пък аз — каза Дишър, подавайки ми листа, все едно щях да разбера какво гледам. Прегледах го набързо, но всичко ми се струваше безсмислено.

— Полицай Милнър е арестувал Бъртрам Грубър преди осем месеца за това, че е купувал наркотици в същия парк, в който Чарли Херин е убил една жена миналата седмица — каза Монк.

— Да, каза това — рече Стотълмейър.

— Има го в списъка с извършените от него арести — каза Монк.

— Знам — каза Стотълмейър. — Мога да чета.

— Ами ето го — каза Монк.

— Кое?

— Не ви ли безпокои съвпадението?

— Какво съвпадение? — попита Стотълмейър.

— Че и тримата са били в парка в някакъв момент.

— Потреро Хил беше работният участък на полицай Милнър — каза Стотълмейър. — Бъртрам Грубър живее на Потреро Хил. Чарли Херин е захвърлил едно тяло в район, където полицай Милнър работи, а Грубър купува наркотици. Не виждам съвпадение, а логично обяснение как са се пресекли житейските им пътища. Това, което не виждам, е какъв мотив е имал Бъртрам Грубър да убие полицай Милнър.

— Нито пък аз — каза Дишър. — Подкрепям капитана по този въпрос. Тоест, капитан Стотълмейър, не теб.

Бях съгласна със Стотълмейър и Дишър, но също така знаех, че Монк никога не греши за тези неща. По мое мнение те просто трябваше да излязат и да арестуват Бъртрам Грубър, и по-късно да се тревожат как Монк ще се справи с това. От опитите да следвам мислите на Монк получавах жестоко главоболие. Смятам, че ако мозъкът ви не действа по такъв особен начин като този на Монк — а чий ли мозък работи така? — опитите да мислите като него карат всичките ви неврони да се насочват в погрешна посока. Това може да е рисковано за умственото ви здраве.

— Милнър беше един от полицаите, които охраняваха местопрестъплението, след като тялото беше намерено в парка — каза Монк. — Два дни по-късно Бъртрам Грубър се яви в полицията, излъга, че е видял Чарли Херин в парка в сутринта на убийството, и спечели награда от двеста и петдесет хиляди долара за информация, довела до залавянето на Удушвача от Голдън Гейт.

— Не смяташ, че Чарли Херин е удушил онези жени, така ли? — попита Стотълмейър.

— О, определено го е направил — каза Монк. — Той е нашият човек.

— Много съм объркан — каза Дишър и седна.

— Тогава за какво е излъгал Грубър? — попита Стотълмейър.

— За това, че е бил в парка онази сутрин — каза Монк. — Не е бил там. Не е видял нищо. Той е измамник.

Главата ми се цепеше от болка.

— Тогава как Грубър се е сдобил с цялата информация за Чарли Херин?

— Полицай Милнър му е казал — рече Монк.

Стотълмейър, Дишър и аз отново си разменихме погледи. Това не помогна на главоболието ми. Зарових в голямата си чанта за няколко таблетки „Адвил“ или дървен чук.

— А полицай Милнър откъде е знаел? — попита Дишър.

— Знаел е за обувката, защото е бил на местопрестъплението — каза Монк. — Не знам как е открил останалото.

— Ако предположим, че си прав — и това е предположение с библейски измерения — каза Стотълмейър, — защо Милнър не е арестувал сам Удушвача? Този арест щеше да му помогне да се издигне в кариерата си: щеше да получи цялата слава.

— Но нито пени от двеста и петдесет хиляди доларовата награда — рече Монк. — Като общински служител той не би имал право на нея. Вие сам го казахте, капитане: бил е зле с парите. Наградата е щяла да донесе на семейството му по-голяма полза от извършването на ареста.

— Затова е вербувал Грубър да стане негов представител, съобщил му е информацията, и са си поделили парите — каза Стотълмейър. — Само че Грубър се е полакомил и е решил да задържи всичко за себе си.

— Това е, което мисля — каза Монк. — А също и начинът, по който се е случило.

— Откъде знаеш? — попита Дишър.

— Списанията и брошурите в полицейската кола на Милнър — каза Монк. — Оглеждал е автомобили, жилища и почивки, които е било невъзможно да си позволи.

— Това ли е всичко, с което разполагаш? — попита Стотълмейър. — На това ли се основава цялата ти теория?

— До голяма степен — каза Монк. — И на онази история с ягодите.

— Коя история с ягодите? — попита Стотълмейър.

— Не ви трябва да знаете — казах, преглъщайки на сухо две таблетки „Адвил“.

— Освен това Грубър сбърка рождения ден на майка си — каза Монк.

— Моля? — попита Стотълмейър.

— Грубър твърдеше, че е запомнил частично номера на колата на Херин, защото съвпадал с рождения ден на майка му — „М-567“, като пети май хиляда деветстотин шейсет и седма, но за да е вярно това, тя  трябва да го е родила, когато е била десетгодишна, което ми се струва твърде невероятно.

— Ами ако го е осиновила? — каза Дишър.

Стотълмейър ме погледна:

— Това „Адвил“ ли е?

Кимнах.

— Сметката пак не излиза — каза Монк. Ако майка му е родена през хиляда деветстотин шейсет и седма, е на четирийсет години. Той е на трийсет.

— Може би го е осиновила, когато е била на двайсет години, а той е бил на десет — каза Дишър.

— Би ли ми подхвърлила шишенцето с хапчетата? — обърна се към мен Стотълмейър. Направих го.

— Пак не излиза — каза Монк.

— Не съм съвсем сигурен — рече Дишър. — Някой да има калкулатор?

Стотълмейър пъхна няколко таблетки в устата си, прокара ги с глътка кафе и ми подхвърли обратно шишенцето с „Адвил“.

— Добре, Монк, ето как го виждам аз — каза Стотълмейър. — Не разполагаш с абсолютно нищо, което да свързва Бъртрам Грубър с убийството на полицай Милнър.

— Как можете да кажете това след всичко, което ви казах току-що?

— Защото в нищо от него няма смисъл — каза Стотълмейър.

— Не би могло да звучи по-смислено — каза Монк.

— Може би сега ставаме свидетели на исторически момент — каза Стотълмейър. — Това може да е първият път, когато грешиш за решението на едно убийство.

— Не греша — каза Монк.

— Хей, не е нужно да убеждаваш мен — каза Стотълмейър. — Вече не аз ти подписвам чековете със заплатата. Ти си капитан в това управление. Ако смяташ, че разполагаш с нещо, докажи го.

— Не искам да ви се натрапвам на разследването — каза Монк.

— Повярвай ми, не се натрапваш — рече Стотълмейър.

— Сигурен ли сте?

— Монк, гарантирам ти го. Случаят на Бъртрам Грубър е изцяло твой — каза Стотълмейър. — Вземай го с моята благословия.

— Добре. — Монк се отправи към вратата. — Ще го сторя.

 

 

Монк се върна в стаята за разпити, която бе преустроил в свой кабинет. Последвах го и затворих вратата. Той крачеше напред-назад пред бюрото си.

— Можеш ли да го повярваш? — каза Монк.

— Шокиращо е — казах.

— Не можеше да е по-ясно, дори ако самият Бъртрам Грубър стоеше пред мен в стаята и правеше признания.

Не казах нищо. Монк продължи да крачи още известно време.

— Фактите са неоспорими, а заключенията са логични и неизбежни.

Монк крачеше напред-назад. Аз си държах устата затворена.

— Как е възможно някой да слуша това обяснение и да не е напълно убеден, че съм прав?

След миг Монк спря и ме погледна:

— Ти си убедена, нали?

Надявах се, че няма да ми зададе този въпрос.

— Честно казано, господин Монк, не.

— Как е възможно? — възкликна той. — Кое не ти е ясно?

— Всичко след момента, в който казахте, че Бъртрам Грубър е убил полицай Милнър.

— Добре — каза Монк. — Ще го повторя отново.

Вдигнах ръце, в знак, че се предавам.

— Моля ви, недейте. Таблетката „Адвил“ още не е подействала, и се страхувам, че главата ми може да експлодира.

Монк кимна и отново закрачи, като броеше полугласно.

— Какво броите? — попитах.

— Крачките си — каза той.

— Защо?

— Искам да съм сигурен, че когато реша да спра, ще свърша на четно число — каза той.

— Защо просто не си изберете определен брой крачки, които да направите, и да свършите тогава?

— Това предполага, че предварително ще знам кога да престана да крача.

— А не знаете ли?

— Мисля — каза Монк. — Ще престана да крача, когато приключа с мисленето, и ще го направя, когато крачките са станали четен брой.

— Следователно може да се наложи да продължите да крачите и след момента, в който сте свършили с мисленето.

— Обикновено мога да изчисля момента така, че двете да се случат по едно и също време — каза Монк. — Просто вървя бавно или мисля по-бързо.

— Ясно — казах, и се опитах да преценя дали двете таблетки „Адвил“, които вече бях изпила, ще са достатъчни. — Как успявате да броите и в същото време да говорите с мен?

— Броя наум — каза той.

— Докато говорите — казах.

— Разбира се — рече гой. — Ти не можеш ли така?

— Не — казах. Всъщност почти не бях в състояние да мисля. Струваше ми се, че мозъкът ми се опитва да изскочи от черепа.

— Това обяснява защо не можа да проследиш моето просто разрешение на случая с убийството на полицай Милнър.

— Просто ли? — изпищях. Да, изпищях. Не се гордея с това.

— Просто — каза той.

— Откъде полицай Милнър е разбрал, че Чарли Херин е Удушвачът от Голдън Гейт?

— Не знам.

— Какво доказателство имате, че полицай Милнър и Бъртрам Грубър въобще са се виждали през последните осем месеца?

— Грубър не би могъл да научи по друг начин онова, което знаеше — рече Монк.

— Това не е доказателство — казах. — Това е догадка. Следователно как ще потвърдите, че полицай Милнър е разкрил убийствата, а после е съобщил на Грубър за това?

— Това е незначителна подробност.

— Не се обиждайте, господин Монк, но на мен това ми се струва важна подробност. Без нея, как е възможно да потвърдите какъв мотив е имал Грубър да убие полицай Милнър?

— Защо мислиш, че крача напред-назад?

— Единствените двама души, които могат да ви кажат онова, което имате нужда да узнаете, са полицай Милнър и Бъртрам Грубър — казах. — Милнър е мъртъв, а Грубър не желае да говори. Така че къде ще намерите доказателствата?

Монк крачеше напред-назад. После пак.

— Трябва ми снимка на полицай Милнър. Можеш ли да ми намериш?

— Вероятно — казах. — Защо?

Монк отново закрачи напред-назад, а после спря.

— Двайсет и осем.

— Свършихте ли с мисленето?

— Да — изрече Монк с усмивка. — Сега е време за малко действие.