Лий Голдбърг
Г-н Монк и отдел „Убийства“ (5)

4. Г-н Монк поема командването

Преди да си тръгнем от кабинета му, кметът Смитрович връчи на Монк полицейска значка, а на мен — куп документи с лична информация за зачисления на Монк екип от детективи. Изпитвах по отношение на тях нещо доста повече от леки подозрения. Бяха ги изритали от полицията. Това означаваше, че може би са корумпирани или некадърни. Можеше да са алкохолици или наркомани. Или пък можеше да притежават всички гореспоменати пороци.

Доколко можеше Монк да разчита на тях в действителност? Или да им има доверие?

Монк определено не би могъл да очаква да получи подкрепа от никого от кадърните, способни ченгета, които още бяха на работа. Полицаите сигурно знаеха, че ако Монк и разнородната му сбирщина от детективи успееха, в крайна сметка редовите полицаи щяха да се окажат с по-ниски заплати и с изгубени привилегии. А полицаите, които бяха излезли на стачка, особено Стотълмейър и Дишър, щяха да погледнат на това, което Монк правеше, като на неподправено предателство.

Дори възстановяването на Монк на служба да останеше в сила и след разрешаването на трудовия спор, колегите му полицаи никога нямаше да забравят — или да простят — начина, по който си беше получил обратно значката. Той щеше да бъде отлъчен. Щеше да се превърне в аутсайдер в полицейското управление, от което така отчаяно искаше отново да бъде част.

Но каквито и тревоги да изпитвах относно предстоящата задача, Монк определено не ги споделяше. Той изхвърча от сградата, почти подскачайки, и влезе в „Сивик Сентър Плаза“, стиснал в ръката си златната значка. Нямаше да се изненадам, ако изведнъж запееше.

Да си кажа честно, бях му много ядосана, и то не само защото лекомислено пренебрегваше уловките на взетото решение.

Аз съм заклет либерал, и макар да не подкрепях стопроцентово замаскираната под излизане в отпуск по болест полицейска стачка, упорито вярвах, че профсъюзите трябва да се подкрепят.

Нямаше истински кордони, но въпреки това се чувствах, сякаш бяхме пресекли някой такъв. И бях съвсем сигурна, че Стотълмейър, Дишър и всички останали в сини униформи щяха да се почувстват по същия начин.

И въпреки това знаех, че Монк имаше само две цели в живота: да си получи обратно полицейската значка и да разкрие убийството на жена си. От много време и двете изглеждаха безнадеждно непостижими за него. А сега кметът му предлагаше да сбъдне едната от тези мечти. Знаех какво означаваше значката за Монк. Това беше признание пред него и пред света, че най-после отново беше сглобил живота си след години на самотна борба.

Монк беше прав: Как можеше да откаже? Коя бях аз, че да изпитвам огорчение, задето е получил тази възможност?

Никоя.

Бях негова служителка. Работата ми, в буквалния смисъл, беше да го подкрепям. Никой друг нямаше да го стори: това беше сигурно.

Затова се опитах да пренебрегна гнева и раздразнението си и да се съсредоточа върху онова, което ми се плащаше да върша, а именно — да улеснявам живота му.

Намерих една пейка в търговския център и седнах да прегледам досиетата.

Монк стоеше встрани, възхищавайки се безмълвно на значката, докато гледаше как отразява светлината. Мисля, че се опитваше да убеди сам себе си, че значката е истинска.

Отворих първото лично досие. Грубото, мрачно лице на Джак Уайът отвърна на погледа ми със студени като кремък очи и стиснати зъби. Все едно му правеха колоноскопия, докато го снимаха.

Уайът беше детектив ветеран около четирийсетте, с удивителен брой случаи, които беше успял да приключи, и с подобаващ брой заловени престъпници. Жестоките му, неконвенционални методи му спечелили прозвището Бесния Джак на улицата и в управлението. Според досието веднъж приключил едно бясно преследване на сериен убиец, като хвърлил в колата на онзи тип ръчна граната. (Не можех да намеря никакво обяснение защо Джак е разнасял със себе си експлозиви.)

Едва след като градската управа изгубила няколко иска, повдигнати срещу Уайът по повод на някои от случаите му, свирепото му поведение и пълното му незачитане на гражданските права, му била потърсена сметка. Отнели му полицейската значка преди три години. Оттогава работеше на длъжност, евфемистично наричана „консултант по сигурността“ в горещи точки по света като Ирак и Афганистан.

Какъв очарователен човек.

В личното дело на Синтия Чоу нямаше снимка, нито пък кой знае колко информация. Някой беше използвал черен маркер и беше заличил всякакви имена, дати, места и идентификационни детайли, защото случаите, по които беше работила, още бяха засекретени. Причината беше, че Чоу бе прекарала голяма част от полицейската си кариера под прикритие, водейки опасен двойствен живот, в който и най-дребната грешка или неправилна преценка можела да й струва живота.

За да оцелее, докато била под прикритие, трябвало да живее в постоянно състояние на параноя, което й идвало отвътре. Докато четях, постепенно ставаше ясно, че тя страда от параноидна шизофрения. Виждала заговори навсякъде и вярвала, че е под постоянно наблюдение. Поне това било вярно. Началниците й все повече се тревожели от ексцентричното й държание и я държали под око много внимателно, като й казвали, че всичко това е част от случая. Не било.

След разрешаването на последния случай, по който работила под прикритие, тя била подложена на терапия и отново назначена в отдел „Убийства“. Параноичните й фантазии обаче само се влошили. По времето, когато я освободили от работа, тя вече твърдяла, че правителството подслушва мислите й, а пришълци от космоса се опитват да я забременят.

В досието не пишеше с какво се е занимавала оттогава насам. Тази информация също беше редактирана.

Досието на Франк Портър всъщност се състоеше от няколко издути папки, прикрепени една към друга с дебели гумени ленти. Беше прекарал в полицията четирийсет и пет години, последните две десетилетия — в отдел „Убийства“.

В досието имаше две негови снимки. Едната беше избледняла черно-бяла фотография на висок и слаб като върлина млад полицай с много късо подстригана коса, вероятно направена при завършването на полицейската академия. Другата снимка беше цветна и на нея се виждаше по-пълен и солиден мъж с увиснала гуша, торбички под очите и широка, ярка вратовръзка, която беше пристегната твърде силно около дебелия му врат.

През годините той си беше спечелил впечатляващ брой похвали за упоритата си и надеждна работа като полицай. Вероятно още щеше да седи зад някое бюро в отдел „Убийства“, ако проблемите със здравето и „ясните наченки на сенилно поведение“ не го бяха принудили да се пенсионира миналата година.

Затворих досиетата, върнах ластичните ленти на местата им и преговорих наученото. Страхотният детективски екип на Монк се състоеше от склонен към насилие социопат, параноидна шизофреничка и изкуфял старец.

Монк беше сериозно загазил.

— Добре ще е да погледнете тези досиета — казах.

— Не мисля — рече Монк.

— Трябва да знаете някои факти за детективите, които ви е зачислил кметът.

— Вече знам всичко, което ми е необходимо. Те са полицейски служители.

— Вие не разбирате. Това са дълбоко обременени хора. Изхвърлили са ги от полицията, защото са били неспособни да си вършат работата.

— Така беше и с мен — каза Монк.

Той отправи още един любовен поглед към значката си, после я пусна във вътрешния джоб на якето си.

Разбира се, той беше щастлив, но бурната радост се бе изличила, и аз видях в сведените му надолу очи следа от тъга, която винаги изпитваше. Именно тогава си дадох сметка, че макар да не познаваше никого от тези детективи, той вероятно ги разбираше по-добре от всеки друг.

И може би — само може би — той беше точно подходящият човек, който да ги ръководи.

 

 

В отдел „Убийства“ беше почти пусто и изненадващо спокойно, когато пристигнахме. Двама униформени полицаи приемаха телефонните обаждания, но това беше всичко, което се случваше. Ако се махнеха униформите и пистолетите, обстановката щеше да напомня времето за обяд в която и да е счетоводна кантора.

Докато вървеше, Монк докосваше всяка от настолните лампи, отивайки към кабинета на началника. Никога не проумях защо му беше да почуква по редица еднакви предмети, като например броячите на паркингите и светофарите, и да ги брои. Може би това го успокояваше. Може би създаваше илюзията, че в хаотичния заобикалящ го свят всъщност има някакъв ред.

Той спря на вратата, водеща към кабинета на началника, и се взря в безпорядъка — купчините с папки (съдържащи книжа по минали и настоящи случаи), снимките (на семейството и колегите на Стотълмейър), дреболиите (като например пластмасовото преспапие, в което имаше куршум, изваден от рамото на капитана), и резервният комплект от палто, сако, риза и вратовръзка, които Стотълмейър винаги държеше на закачалката.

През последните месеци безпорядъкът се беше увеличил. Тъй като бракът на капитана се беше разпаднал, кабинетът се беше превърнал в негов дом. Бях изненадана, че не е пренесъл в него и спалната си гарнитура.

— Не мога да работя в този кабинет — заяви Монк.

Кимнах. Щеше да бъде великанско усилие да се подреди кабинетът така, че да се хареса на Монк. Можеха да са нужни месеци и двайсет и четири/двайсет и седем часовият труд на всеки от наличните полицаи в управлението, за да се осъществи тази задача. Можеше да се наложи дори събарянето на сградата до основи.

— Сигурна съм, че може да се оправи — казах.

Той поклати глава:

— Не, този кабинет си е на капитана.

— Сега вие сте капитанът.

Монк се отдалечи, отправяйки се през дежурната стая и надолу по коридора към стаите за разпити. Влезе в първата, до която стигна. Последвах го вътре.

Помещението беше спартански обзаведено, студено и оскъдно осветено. Стените бяха със същия сив като оръжеен метал цвят като металното бюро и съответстващите му метални столове с прави твърди облегалки.

Монк седна на един от столовете и се обърна с лице към огледалото, което, разбира се, скриваше стаята за наблюдение.

— Това става — каза той.

— За какво става?

— За мой кабинет — рече той.

— Не смятате ли, че е малко стерилно?

Той се усмихна:

— Да, смятам.

В стаята влезе млада полицайка.

— Извинете, капитан Монк?

Монк вдигна поглед, с невярващо изражение на лицето.

— Капитан Монк ли?

— Вие сте капитан Монк, нали? — попита полицайката.

— Не съм сигурен — каза той.

— Това е той, да — казах и се представих като негова помощничка.

— Аз съм полицай Сюзън Къртис — каза тя. — Временно съм назначена на чиновническа длъжност в отдел „Убийства“.

— Доста е необичайно, че са избрали жена полицай за тази длъжност — отбелязах.

— Да, каква изненада — мрачно рече тя. — Истински стимул да не прихванеш грипа.

Това беше момент, в който между нас се установи някаква връзка. Е, поне така се надявах. Нужно ни беше да имаме на своя страна представител на полицията, или, най-малкото, някой, който не ни презираше, че сме стачкоизменници.

— Имате ли нужда от нещо, сър?

— Трябва ми подвързан със спирала бележник от сто листа, с точно четирийсет и две извивки на спиралата. Листовете да са бели, с по трийсет и четири сини реда, разстоянието между които да е точно по три милиметра. Ще ми трябват също четири кламера, две квадратни гуми за триене, настолна лампа като онези отвън, телефон и десет неподострени молива номер десет.

Полицай Къртис си тръгна. Монк вдигна поглед към мен. Аз отвърнах на погледа му. Настъпи много неловко мълчание.

— Какво да правя сега? — попита той.

— Вие сте ченгето, не аз.

— Дай жокер — примоли се той.

Въздъхнах:

— Предполагам, че бихте могли да поискате досието по случая с Удушвача от Голдън Гейт, да прегледате докладите от лабораторията по криминалистика, и да проверите дали лейтенант Дишър е открил дали всички жертви са си купували обувки от един и същ магазин.

— Добра идея — каза Монк. — Добре е да се заловиш веднага с това.

— Аз не съм ченге — напомних му.

— Мога да те упълномощя.

— Не, не можете.

— Да, мога.

— Това не е Едно време на Запад, а вие не сте градският шериф, който събира отряд преследвачи.

— Навярно си забравила с кого си имаш работа — каза Монк. — Аз съм капитан в отдел „Убийства“ от Полицейското управление на Сан Франциско.

— Тогава започнете да се държите подобаващо — казах и се отправих навън, като едва не се сблъсках с Франк Портър в коридора.

Пенсионираният детектив влезе с накуцване в дежурната стая. На две крачки след него вървеше млада жена, която влачеше крака, сякаш носеше стокилограмов товар върху костеливите си рамене.

Портър носеше плетен вълнен пуловер, който му беше твърде голям, карирана риза и панталони от рипсено кадифе със заседнали между ръбовете трохи. Главата му ми напомни за свободно място за паркиране — суха и гола, с по някой и друг кичур раздърпана рошава коса. От крайчеца на тънките му, напукани устни се стичаше слюнка — като вода по изградена от пръст дига.

— Франк Портър, явявам се на служба. — Той ми подаде покритата си със старчески петна ръка.

— Аз съм Натали Тийгър, асистентка на капитан Монк. — Разтърсих леко ръката му, усещайки всичките двайсет и седем кости под тънката му кожа като вейки, обвити в лико. — Не съм полицейски служител.

— Нито пък аз, технически погледнато. Това е внучката ми Спароу^[1] — каза Портър. — Предполагам, би могло да се каже, че ми е помощничка. Тя ме пази да не ми се случи нещо.

Спароу сви рамене.

— По-добре, отколкото да продаваш хамбургери в „Макдоналдс“.

— Внимавай, чувам те — обадих се.

Спароу едва беше излязла от тийнейджърската възраст, беше си сложила твърде много очна линия, на всяко от ушите й висеше редичка от поне дузина халки, и упорито се стараеше да излъчва отегчение и недоволство. Познавах това изражение. Бях го овладяла до съвършенство, когато бях на нейните години.

Извиних се и тръгнах да издирвам Монк. Вече го нямаше в стаята за разпити. Открих го в стаята, където се съхраняваха доказателствата, седнал на една маса, загледан в три десни обувки за бягане, които сигурно бяха взети от мъртвите жени. Всяка обувка беше в найлонова торбичка за съхраняване на доказателства, и торбичките бяха подредени пред него в редица.

— Не мога да преживея това — каза Монк.

Вярно беше, че три невинни жени бяха убити, но Монк не за първи път си имаше работа с убийство. Не разбирах защо смъртта на тези жени го засягаше толкова силно.

— Случилото се с тези жени е ужасно — съгласих се. — Но наистина ли това е чак толкова различно от другите случаи на убийство, които сте разкрили?

— Никога не съм виждал такава поквареност. Това е престъпление срещу природата — каза той. — Не му ли е било достатъчно, че е отнел живота им, та е трябвало и да вземе по една от обувките им? Той е разстроил цялото равновесие във вселената.

— Като е взел три обувки?

— Обувките вървят на чифтове, по две: такъв е естественият порядък — каза Монк. — Докато тези обувки не бъдат намерени и този безумец не бъде заловен, животът, такъв, какъвто го познаваме, е свършил.

— Значи твърдите, че трябва не само да заловите един убиец, а и да възстановите равновесието на цялата вселена.

— Сега върху мен лежи тази внушителна отговорност.

— Поне не изисквате твърде много от себе си — казах. — Един от подчинените ви детективи е тук.

Монк се надигна от масата и посочи към обувките:

— Това ще ме преследва всеки миг, когато съм буден.

— Вярвам ви — казах.

— А също и в моментите, когато не съм буден — каза той, докато излизаше. — И в наносекундите между тези моменти.

Последвах Монк в дежурната стая, където той тръгна право към Портър и Спароу с усмивка на лицето.

— Здравей, Франк — каза Монк. — Доста време мина.

— Двамата се познавате, така ли? — попитах.

— Франк е един от най-добрите детективи, които съм срещал — каза Монк. — Той може да проследи пътят на хартията чак до дървото, от което е взет материалът за нея.

Никога не бях чувала Монк да сипе такива щедри похвали за нечии детективски умения. Освен за собствените си, разбира се. Също така никога не го бях чувала да използва подобна цветиста метафора. Или каквато и да било метафора, като стана въпрос.

— Наистина ли? — попита? — До самото дърво?

— Разбира се — каза Монк. — Защо иначе бих го казал?

— Помислих си, че може да е метафора.

Монк ме погледна, сякаш бях ненормална.

— Червата ми не са се раздвижвали от три дни — обяви Портър. — Имам нужда от клизма.

— Сега ли? — Гласът на Монк потрепна.

— Не мога да мисля, когато съм запушен.

— Никой не иска от теб да мислиш. — Монк ме погледна. — Ти молила ли си го да мисли?

Портър присви очи към Монк:

— Помня те. Ти си оня откачалник, дето все ми преподреждаше бюрото.

Монк се усмихна:

— Добри времена бяха.

— Той се страхува от прясното мляко — обърна се Портър към Спароу.

— Наистина ли? — възкликна тя, проявявайки моментен интерес към нещо друго, освен към това, да изглежда незаинтересована. — Защо?

— Това е телесна течност, налята в стъклена чаша, която някой ненормалник възнамерява да пие. — Монк потръпна погнусено само при мисълта за това. — Неестествено е.

— Това е най-естественото нещо на земята — каза Спароу. — Бебетата сучат мляко от гърдите на майките си. Затова служат гърдите.

— Аз кърмех Джули — казах.

Монк се изчерви от смущение и извърна поглед от мен.

— Може би и вас са ви кърмили, господин Монк — казах.

— Това е невъзможно. Не бих пил собствените си телесни течности — защо да пия нечии други?

— Гърдите не са просто модно украшение — каза Спароу. Тази хлапачка започваше да ми харесва. Докато не повдигна тениската си и не разголи бюста си пред Монк.

Помислих си, че Монк ще изпищи. Забелязах, че не само ушите на Спароу бяха пробити.

Портър плесна с ръка по плота на бюрото:

— Каква е задачата ми?

Монк запозна Портър със случая на Удушвача от Голдън Гейт и го помоли да провери внимателно направените чрез кредитна карта покупки на жертвите. Освен това поиска от него да изготви табло с всички снимки от местопрестъплението, и карта, показваща мястото на всяко от убийствата.

— На драго сърце — рече Портър. — А вие сте?

— Ейдриън Монк.

— Помня те — рече Портър и хвърли поглед към Спароу. — Той се страхува от прясното мляко.

Спароу въздъхна — звукът бе зареден с цялото раздразнение, отегчение и досада, които успя да докара. Едва не я изби пот от усилието.

Полицай Къртис се приближи и подаде на Монк парче хартия.

— Станало е убийство в Хайт-Ашбъри. На местопрестъплението ви чака детектив.

— Коя е жертвата? — попита Монк.

— Алегра Дусет, астроложка — каза полицай Къртис. — Бихте си помислили, че е трябвало да го предвиди.