Ю Несбьо
Пентаграма (7)

Седма глава
Вторник. Уволнение

Хари влезе в магазина, отвори вратата на хладилната витрина за мляко и се наведе напред. Запретна потната си тениска, затвори очи и усети как студеният полъх разхлади кожата му.

Прогнозата гласеше тропическа нощ и малцината клиенти в магазина купуваха месо за грил, бира и минерална вода.

Хари я позна по цвета на кожата. Спряла с гръб към него до щанда за месо, широкото й дупе идеално изпълваше дънковия плат. Щом се обърна, той видя, че е облечена в тениска с шарки на зебра, тясна колкото и леопардовата. Но после Вибеке Кнютсен промени решението си, остави пакетираните бифтеци, бутна количката към щанда за замразени храни и извади два пакета филе от треска.

Хари си дръпна тениската и затвори вратата. Не му се пиеше мляко. Не му се ядеше нито месо, нито треска. По принцип се нуждаеше от възможно най-малко храна, просто нещо, годно за ядене. Не защото беше гладен, а защото снощи стомахът му се сви на топка. От опит знаеше, че не хапне ли твърда храна, няма да успее да задържи в стомаха си и капка алкохол. В количката му имаше пълнозърнест хляб и плик от „Винмонополе“^[1], намиращ се на отсрещната страна. Добави половин пиле, стек с шест бири „Ханса“ и отскочи безцелно до щанда за плодове. После отиде на касата, където се озова точно зад Вибеке Кнютсен. Не го беше обмислял, но не се случи и съвсем случайно.

Тя се обърна леко, но не го видя и сбърчи нос, сякаш усети остра миризма. Хари не изключваше подобна възможност. Тя помоли касиерката за две кутии цигари „Принс Майлд“.

— Нали у вас не се пуши?

Изненадана, Вибеке се обърна, погледна го и му се усмихна по три различни начина: първо бегло, машинално; после одобрително и, накрая, след като си плати, любопитно.

— А вие май ще правите купон.

Тя напъха покупките само в един пластмасов плик.

— Нещо такова — измърмори Хари и се усмихна на свой ред.

Тя наклони леко глава. Ивиците на зебрата се раздвижиха.

— Много гости ли очаквате?

— Няколко човека. Всички са без покана.

Касиерката подаде на Хари рестото, но той кимна към кутията за дарения на Армията на спасението.

— Ами тогава ги изгонете — усмивката вече стигна до очите й.

— Е… точно тези гости не мога да ги отпратя така лесно.

Бутилките с „Джим Бийм“ се удариха в стека с шестте бири и весело издрънчаха, когато Хари вдигна торбите.

— Стари приятели по чашка?

Хари я погледна крадешком. Имаше вид на човек, който знае какво говори. Стори му се още по-странно, че тя живее с толкова нормален на вид мъж. Или по-точно: как така един толкова нормален мъж живее с жена като нея.

— Нямам приятели — отговори той.

— Значи ще ви гостува жена. И тя ли е от напористите?

Хари възнамеряваше да задържи вратата пред нея, но се оказа, че тя се отваря автоматично. Все пак бе пазарувал тук само някакви си стотина пъти. На тротоара застанаха един срещу друг. Хари не знаеше какво да каже. Вероятно по тази причина изтърси:

— Три дами. Случва се да си тръгнат, ако пийна достатъчно.

— А?

Тя заслони очи с ръка и го погледна.

— Нищо. Извинете ме. Просто мисля на глас. Тоест, не мисля… но го правя на глас. Викат му бръщолевене. Та…

Нямаше представа защо тя продължава да стои.

— Цяла събота и неделя тичаха нагоре-надолу по стълбището — съобщи тя.

— Кой?

— Ами полицията.

Хари бавно попиваше информацията, че е изминал цял уикенд, откакто посети апартамента на Камила Луен. Опита се да се огледа във витрината на магазина. Цял уикенд? В какво ли състояние беше външният му вид?

— Не ни информирате за нищо — продължи тя, — а във вестниците пише, че не разполагате със следи. Вярно ли е?

— Не работя по този случай — отвърна Хари.

— Ясно — кимна Вибеке Кнютсен. После по лицето й се изписа усмивка. — И, знаете ли…

— Какво?

— Всъщност това едва ли има значение.

Чак след няколко секунди на Хари му просветна какво иска да каже тя. Избухна в смях, който премина в задушлива кашлица.

— Странно как не съм ви виждал досега в този магазин — подхвърли той, след като успя да си поеме дъх.

— Кой знае, нищо чудно скоро пак да се засечем — вдигна рамене Вибеке.

Подари му ослепителна усмивка и тръгна. Пластмасовите торби и дупето й се поклащаха наляво-надясно.

Ти, аз и животно в Африка.

Хари го изрече наум толкова високо, че за миг се изплаши да не го е казал и на глас.

 

 

На стълбите пред външната врата на жилищната сграда, където живееше Хари, седеше мъж с наметнато на раменете яке и ръка, притисната към корема. По ризата му имаше петна от пот на гърдите и под мишниците. Виждайки Хари, той се изправи.

Хари си пое дъх и се приготви за битка. Мъжът беше Бярне Мьолер.

— Боже мой, Хари.

— Боже мой и на теб, шефе.

— Знаеш ли на какво си заприличал?

Хари извади ключовете си.

— На лошо обучен полицай?

— Получи нареждане през уикенда да помагаш в разследването на убийството, а никой не те е мяркал. Днес пък дори не се явяваш на работа.

— Успах се, шефе. Хич не е толкова далеч от истината, колкото си мислиш.

— Сигурно ще кажеш, че си се успивал и през онези седмици, когато идваше на работа чак в петък?

— Е… облачната покривка се вдигна след първата седмица. Затова се обадих в службата. А ми съобщиха, че някой ме е добавил към списъка с отпускарите. Ти си бил, предполагам.

Хари влезе във входа с тежки стъпки, а Мьолер ситнеше по петите му.

— Видях се принуден да го сторя — изстена той и притисна ръка към корема си. — Четири седмици, Хари!

— Е… една наносекунда във всел…

— И нито дума къде си бил!

Хари се затрудни, докато пъхаше ключа.

— Ей сега ще стане, шефе.

— Какво?

— Ще ти обясня къде бях. Тук.

Хари бутна вратата на апартамента. Лъхна ги сладникаво-кисела миризма на престоял боклук, бира и угарки от цигари.

— Щеше ли да се чувстваш по-добре, ако знаеше, че съм бил тук?

Хари влезе, а Мьолер колебливо го последва.

— Няма нужда да се събуваш, шефе — долетя гласът на Хари от кухнята.

Мьолер отчаяно вдигна очи към небето и започна да обикаля хола, внимавайки да не настъпи някое празно шише, чинийка с фасове или грамофонна плоча.

— Да не ми казваш, че в продължение на четири седмици си стоял тук и си се наливал?

— Не непрекъснато, шефе. С дълги почивки. Нали съм в отпуск? Миналата седмица не можах да пийна и глътка.

— Идвам с лоши вести, Хари — извика Мьолер, откачи куките на прозорците и трескаво бутна подпрозоречната греда. На третия удар прозорецът поддаде. Изохка, разхлаби си колана и разкопча най-горното копче на панталона си. Когато се обърна, Хари стоеше на вратата на хола с отворена бутилка уиски.

— Колко лошо да очаквам? — попита Хари, като видя хлабавия колан на шефа си. — Ще ме биеш или ще ме изнасилваш?

— Лениво храносмилане — обясни му Мьолер.

— Мм — кимна Хари и подуши гърлото на бутилката. — Странен израз: лениво храносмилане. Самият аз имам проблеми със стомаха, затова прочетох разни неща. Храносмилането отнема някъде между дванадесет и двадесет и четири часа. При всички хора. Независимо от човека. Твоите черва не са по-бавни, а просто причиняват по-силна болка.

— Харрри…

— Една чашка, шефе? Освен ако не го пиеш чисто.

— Дойдох да ти кажа, че всичко свърши.

— Ще дадеш ли тон?

— Престани!

Мьолер удари по масата с такава сила, че празните бутилки подскочиха. После пак се отпусна на зеления фатерщул. Прокара ръка по лицето си.

— Вече прекалено много пъти рискувах кожата си, за да отърва твоята, Хари. В живота ми има хора, които са ми много по-близки от теб, и които издържам. Аз бях дотук, Хари. Не мога да ти помагам повече.

— Аха.

Хари се просна на дивана и си наля в едната чаша.

— Никой не те е молил за помощ, шефе, но благодаря все пак. За всичко, което си правил за мен. Наздраве.

Мьолер си пое дълбоко въздух и затвори очи.

— Знаеш ли, Хари… Понякога си най-арогантният, себичен и глупав боклук на света.

Хари вдигна рамене и пресуши чашата на един дъх.

— Подготвил съм заповедта за уволнението ти — съобщи Мьолер.

Хари пак напълни празната си чаша.

— Чака те върху бюрото на началника на криминалната полиция. Остава само той да я подпише. Наясно си какво означава това, нали?

Хари кимна.

— Сигурен ли си, че няма да сръбнеш една глътчица, преди да тръгнеш, шефе?

Мьолер се изправи. На вратата на хола се обърна.

— Нямаш представа колко ме боли да те гледам такъв, Хари. Ракел и тази работа бяха целия ти живот. Първо профука Ракел. А сега и професията си.

Проиграх и двете точно преди четири седмици. Мисълта на Хари прозвуча гръмко в главата му.

— Наистина ме боли, Хари.

Вратата се хлопна зад Мьолер.

След четиридесет и пет минути Хари спеше на стола. Имаше гости. Не постоянните три жени, а началникът на криминалната полиция.

 

 

Преди четири седмици и три дена. Самият шеф на криминалната полиция го помоли срещата да се състои в „Боксер“, бар за блажено жадните на един хвърлей от Главното полицейско управление и на няколко пиянски крачки от канавката. Бяха само той, Хари и Рой Квинсвик. Шефът обясни на Хари, че докато не вземат решение, най-добре било всичко да се случва възможно най-неофициално, за да може по всяко време да се оттегли.

Началникът не спомена нищо за възможността на Хари да бие отбой.

Когато Хари пристигна в „Боксер“ с петнадесетминутно закъснение, началникът седеше на маса в дъното на заведението с халба бира пред себе си. Хари усети как го изучава с поглед, когато седна; почувства върху себе си сините очи, които светеха от дълбоките очни кухини от двете страни на прав величествен нос. Имаше побеляла, гъста коса, изправен гръб. Беше гладко избръснат и елегантен за възрастта си. Началникът на криминалната полиция общо взето изглеждаше като онези шестдесетгодишни мъже, за които човек трудно си представя, че някога са имали младежки вид, или някой ден ще изглеждат достолепно стари. В Отдела за борба с насилието го наричаха Президента, защото кабинетът му беше овален, но и по друга причина: винаги — а особено при публични случаи — говореше от името на всички. Но този беше „възможно най-неофициален“. Възтънките устни на шефа се разтвориха:

— Сам си.

Хари поръча на сервитьора минерална вода, вдигна менюто от масата, прегледа корицата и подхвърли небрежно, все едно информацията беше излишна:

— Той промени решението си.

— Свидетелят ти се е отказал?

— Да.

Началникът бавно отпи от бирата.

— В продължение на пет месеца беше съгласен — обясни Хари. — Последно го заяви онзи ден. Дали пачата от свински крачета е вкусна?

— Какво каза?

— Уговорихме се днес да го взема след срещата във Филаделфия. Когато отидох, ми съобщи какво решил: отказва се. Стигнал до извода, че човекът, когото видял в колата заедно със Свере Улсен, все пак не е Том Валер.

Началникът погледна Хари. После с движение, което, както Хари разбра, обобщаваше мнението му за срещата, той подръпна ръкава на палтото си и погледна часовника.

— В такъв случай не ни остава друго, освен да предположим, че свидетелят ти е видял друг човек, а не Том Валер. Или какво ще кажеш, Хуле?

Хари преглътна. И пак. Бе забил поглед в менюто.

— Пача. Това си избрах.

— Добре тогава. Аз тръгвам, но го пиши на моя сметка.

Хари се изсмя горчиво.

— Много мило от твоя страна, шефе. Но ако съм честен, имам лошото предчувствие, че накрая все пак аз ще си платя за всичко съвсем сам.

Началникът се навъси и подхвана с глас, треперещ от раздразнение:

— Нека тогава и аз да бъда откровен, Хуле. Обществена тайна е, че ти и старши инспектор Валер не можете да се гледате. Откакто ти изложи необоснованите си обвинения, в мен се породи съмнение, че си позволил личната ти антипатия да повлияе на трезвата ти преценка. По мое мнение това подозрение току-що получи своето потвърждение.

Началникът бутна настрани наполовина пълната халба, стана и закопча палтото си.

— Затова ми позволи да бъда кратък, но и, надявам се, ясен, Хуле. Убийството на Елен Йелтен е разкрито и с това случаят е приключен. Нито ти, нито някой друг успя да приведе качествено нови доказателства, които да дадат повод за ново разследване. Ако отново дори припариш до случая, ще го сметна за нарушение на мое нареждане и заповедта за уволнението ти, подписана от мен, незабавно ще бъде изпратена на Личен състав. Не го правя, защото си затварям очите пред корумпирани полицаи, а защото съм натоварен с отговорността да поддържам професионалния морал на прилично ниво. А това изключва толерирането на полицаи, които викат „вълк“ с повод и без повод. Разбера ли, че по някакъв начин се опитваш да продължиш с обвиненията срещу Валер, ще бъдеш незабавно отстранен, а Службата за разследване на полицаи ще се заеме със случая.

— Кой случай? — тихо попита Хари. — Валер срещу Йелтен?

— Хуле срещу Валер.

Началникът на криминалната полиция си тръгна. Хари остана втренчен в пълната до половина халба. Дори да се подчини на шефа си, това нямаше да промени нищо. И без друго с него беше свършено. Провали се, а сега се превърна и в заплаха за своите хора. Параноичен предател, бомба със закъснител, от която щяха да се отърват при първата удала им се възможност. От Хари зависеше кога ще им я предостави.

Сервитьорът дойде с бутилката минерална вода и попита Хари желае ли нещо за ядене или за пиене. Хари навлажни устни, докато мислите му се блъскаха една в друга. Достатъчно бе само да им даде повод; други хора щяха да се погрижат за останалото.

Бутна настрана бутилката с минерална вода и отговори на сервитьора.

Това се случи преди четири седмици и три дена. Тогава започна всичко. И приключи.