Ю Несбьо
Пентаграма (37)

Тридесет и седма глава
Понеделник. Покаяние

Двамата мъже в църковната зала в енорията на Света равноапостолна княгиня Олга бяха еднакви на ръст. Из горещия неподвижен въздух се носеше мирис на сладникав тамян и кисел тютюн. От близо пет седмици слънцето напичаше Осло без почивка и потта шуртеше на вади под дебелото вълнено расо на Николай Льоб, докато той четеше увещателната молитва преди изповед:

— Ето, чедо, Христос невидимо стои и приема твоята изповед.

Николай се опита да намери по-тънко и модерно расо в църковен магазин, но оттам му обясниха, че не продават облекла за руски православни свещеници. След изчитането на молитвата той остави евангелието до кръста върху масата помежду им. Свещеникът очакваше притеснени покашляния. Хората винаги си прочистват гърлото преди изповед, сякаш греховете им са обвити в слуз и слюнка. На Николай мъжът му се стори някак познат, но не помнеше къде го е виждал, а и името не му говореше нищо. Мъжът видимо се изненада, когато разбра, че ще се изповядва лице в лице срещу свещеника и дори е нужно да каже името си. Честно казано, Николай не вярваше мъжът да съобщи истинското си име. Навярно идва от друга енория. Случваше се тук да идват доста хора, криещи тайни, защото църквата беше малка, незабележима и нямаше опасност да ги видят познати. Неведнъж Николай бе опрощавал грехове на членове на Норвежката държавна църква. Помолеха ли го за прошка, я получаваха: Божията милост е безпределна.

Мъжът наистина се изкашля. Николай затвори очи и си обеща, щом се прибере у дома, да изчисти тялото си с вана, а ушите — с Чайковски.

— Казано е: похотта се устремява към най-ниското, точно както водата, отче. Има ли в характера ти отвор, пролука или пукнатина, похотта ще я намери.

— Всички сме грешни, синко. Искаш ли да признаеш в какво си съгрешил?

— Да. Изневерих на жената, която обичам, с развратница. Макар че не изпитвам чувства към нея, не успях да се спра.

— Продължавай — Николай потисна прозявката си.

— Тя… обсеби съзнанието ми.

— Казваш „обсеби“. Да разбирам ли, че вече не се виждаш с нея?

— Мъртви са.

Не само думите стъписаха свещеника, а и нещо в гласа му.

— Те?

— По мое предположение беше бременна.

— Съжалявам за загубата ти, синко. Жена ти знае ли?

— Никой не знае.

— От какво почина тя?

— От куршум в главата, отче.

По тялото на Николай Льоб внезапно изби леденостудена пот. Преглътна:

— Искаш ли да споделиш други грехове, синко?

— Да. Има един мъж. Полицай. Видях как любимата ми жена отива при него. Той ме предизвиква да…

— Да?

— Прегреша. Няма друго, отче. Ще ми прочетете ли опрощаваща молитва?

В залата настъпи тишина.

— Аз… — подхвана Николай.

— Трябва да тръгвам, отче. Моля ви.

Николай затвори очи и зачете. Отвори ги едва когато стигна до:

— С властта, която ми е дадена, прощавам ти и те освобождавам от всичките твои грехове, в името на Отца и Сина и Светаго Духа.

Прекръсти главата на мъжа.

— Благодаря — прошепна онзи, обърна се и излезе с бързи крачки от църквата.

Николай не помръдна от мястото си, заслушан в ехото от стъпките на покаялия се. Май вече си спомни къде го е виждал. В енорийския дом на Стария Акер. Донесе нова витлеемска звезда, с която замени повредената.

В качеството си на свещеник Николай бе обвързан с обет за мълчание и нямаше намерения да го нарушава заради чутото. Смути го обаче нещо в гласа на мъжа, начина, по който сподели как иска да… какво всъщност искаше той?

Николай погледна през прозореца. Къде се дянаха облаците? Беше толкова задушно, че скоро сигурно щеше да завали дъжд, а преди това се очакваха светкавици и гръмотевици.

Затвори вратата, коленичи пред малкия олтар и се помоли с откровение, неизпитвано от много години. Помоли се Бог да му посочи правия път, да му даде сили и да му прости.

 

 

В два часа Бьорн Холм надникна в кабинета на Беате и я повика да й покаже интересна снимка.

Тя се изправи и го последва във фотолабораторията. Бьорн посочи снимка, още окачена да се суши.

— От последния понеделник е — обясни той. — Направена е в пет и половина, тоест около половин час след убийството на Барбара Свенсен на площад „Карл Бернер“. По това време на деня се стига лесно с велосипед до парка „Фрогнер“.

Снимката беше на усмихнато момиче, застанало пред фонтана. До нея се виждаше част от скулптура. Беате знаеше коя: падащото от дървото момиче. Като малка тя редовно се спираше пред скулптурата, когато неделен ден идваше на разходка из парка „Фрогнер“ с мама и татко. Баща й обясни, че с тази скулптура Гюстав Вигелан е искал да покаже страха на младото момиче от бъдещето й на зряла жена и майка.

Но днес Беате закова поглед не в падащото момиче, а в гърба на мъж съвсем в края на снимката, застанал до зелен кош за смет. Държеше в ръка кафяв найлонов плик. Носеше прилепнало по тялото му жълто горнище, слънчеви очила и марля на устата.

— Убиецът велокуриер — прошепна Беате.

— Сигурно си права — съгласи се Бьорн Холм. — За жалост носи маска.

— Сигурно си прав — прозвуча като ехо отговорът й. Протегна ръка, без да свали очи от снимката: — Дай ми лупа…

Холм изрови сред пликовете с химикали на масата лупата и я подаде на Беате.

Тя присви леко око, доближавайки увеличителното стъкло към снимката.

Бьорн Холм погледна шефката си. Той, разбира се, беше чувал легендите за Беате Льон, когато тя работеше в Отдела по грабежите. Как прекарвала дни наред в House of Pain — херметически затворената видеозала, и проучвала записи на обири кадър по кадър, за да открие и най-малките подробности в телосложението, езика на тялото, контурите на лицата под качулките, та да разкрие самоличността на крадеца, защото го е виждала на друг видеозапис, например на обир на пощенски клон отпреди петнадесет години, когато самата тя още дори не е била тийнейджър. Запис, складиран в харддиска, съдържащ милиони физиономии и всички банкови обири, извършени в Норвегия след откриването на видеонаблюдението. Според някои тази дарба се дължи на необичайния fusiform gyrus на Беате — онази част от мозъка, която разпознава лица. Родила се е с такава аномалия. Затова Бьорн Холм не гледаше снимката, а очите на Беате Льон: те поглъщаха цялата информация на нея, търсеха всички дребни детайли, които самият той никога няма да се научи да забелязва, защото се касаеше за неприсъща нему чувствителност към човешката природа.

Затова той забеляза, че през лупата тя разглежда внимателно не лицето на мъжа, а…

— Коляното — поясни Беате. — Виждаш ли?

Бьорн Холм се приближи.

— Кое?

— На лявото. Прилича на лейкопласт.

— Тоест търсим човек с лейкопласт на коляното?

— Много смешно, Холм. Преди да издирим мъжа на снимката, е нужно да установим дали е възможно той да е убиецът велокуриер.

— И как ще го направим?

— Ще посетим единствения човек, видял по наша информация убиеца отблизо. Направи копие на снимката, докато докарам колата.

 

 

Свен Сивертшен гледаше Хари като паднал от Марс. Полицаят току-що му изложи теорията си. Невъзможната теория.

— Наистина не го очаквах — прошепна Сивертшен. — Не съм виждал снимки на жертвите във вестниците. По време на разпитите споменаха нечии имена, които нищо не ми говорят.

— Засега е само теория — уточни Хари. — Не знаем дали е убиецът велокуриер. Нужни са ни конкретни доказателства.

— По-логично би било да ме убеждаваш колко много доказателства имаш за невинността ми, та аз да се съглася да се предадем и да ти предоставя моите срещу Валер — криво се усмихна Сивертшен.

Хари вдигна рамене.

— Мога веднага да звънна на прекия си началник, Бярне Мьолер, и да го помоля да ни отведе на безопасно място с полицейски патрул.

— Положително в случая са замесени и по-висшестоящи служители на полицията. Не вярвам никому — поклати отривисто глава Сивертшен. — Първо намери нужните доказателства.

Хари стисна ръка в юмрук и пак я разтвори.

— Имаме една-единствена възможност, която ще ни гарантира безопасността.

— И каква е тя?

— Срещаме се с журналисти и им предоставяме събрания материал за убиеца велокуриер и за Валер. Направим ли го, ще бъде твърде късно да ни очистят.

Сивертшен го погледна недоверчиво.

— Времето ни изтича — напомни му Хари. — Той стяга обръча все по-силно. Не го ли усещаш?

Сивертшен потърка китката си.

— Добре — съгласи се той. — Така да бъде.

Хари си мушна ръката в задния джоб и извади визитка. Поколеба се за миг: или защото съзнаваше евентуалните последствия от действията си, или защото не можеше да ги обозре. Набра номера на служебния телефон. Рогер вдигна на секундата.

— Да, моля.

Долавяше се шум от гласове, тракане по клавиатура и телефони.

— Обажда се Хари Хуле. Искам да ме чуеш добре, Йендем. Разполагам с информация за убиеца велокуриер и за престъпна банда, в която участва мой колега от полицията. Разбра ли ме?

— Мисля, че да.

— Добре. Ще предоставя доказателства единствено на теб, ако ги публикуваш на страниците на „Афтенпостен“ възможно най-скоро.

— Разбира се. Откъде ми звъниш, Хуле?

Йендем не звучеше толкова слисан от обаждането, колкото очакваше Хари.

— Не е важно къде се намирам. Разполагам с информация, доказваща, че Свен Сивертшен не е убиецът велокуриер, а полицейски служител на отговорен пост е замесен в действаща от няколко години в Норвегия контрабандна група.

— Прекрасно. Наясно си, предполагам, че не мога да напиша такъв материал, позовавайки се на телефонен разговор.

— Какво имаш предвид?

— Нито един сериозен вестник няма да помести обвинение срещу замесен в оръжейна контрабанда старши полицейски инспектор, при това да публикува и името му, без да е проверил доколко достоверен е източникът на информацията. Засега не се съмнявам, че си този, за когото се представяш, но откъде да знам дали не си пиян или луд? Или и двете? Ако не проуча обстойно случая, ще осъдят вестника за клевета. Нека се срещнем, Хуле. Ще напиша всичко както ми го кажеш. Обещавам.

В последвалата пауза Хари чу нечий смях недалеч от Йендем. Леещ се безгрижно смях.

— Недей да звъниш на други вестници, ще ти отговорят по същия начин. Вярвай ми, Хуле.

Хари си пое дъх.

— Добре — отсече той. — В бар „Underwater“, в пет часа. Ела сам, иначе няма да ме видиш. И нито дума на никого, ясно?

— Напълно.

— Доскоро.

Хари натисна червената слушалка на мобилния и прехапа долната си устна.

— Дано идеята ти е се окаже добра — изкоментира Свен.

 

 

Бьорн Холм и Беате свиха в пресечка на натоварения булевард и се озоваха на тиха улица с уродливи къщи от едната страна и модерни жилищни сгради от другата. До тротоарите стояха паркирани само немски марки автомобили.

— Тузари — отбеляза Бьорн.

Спряха пред сграда, боядисана в кукленско жълто.

Едва след второто позвъняване по домофона се раздаде глас:

— Да?

— Андре Клаусен?

— Чувате гласа му.

— Казвам се Беате Льон. От полицията съм. Може ли да влезем?

Андре Клаусен ги чакаше на вратата, наметнал къс до бедрата халат. Човъркаше коричка на рана върху бузата си. Безуспешно се помъчи да потисне прозявката си.

— Извинете. Снощи се прибрах по нощите — обясни той.

— От Швейцария ли?

— Не, бях на вилата. Влезте.

Гостната на Клаусен беше твърде тясна за колекцията му от произведения на изкуството. Бьорн Холм бързо установи, че вкусът на Клаусен се доближаваше повече до Либераче, отколкото до минимализма. В единия ъгъл ромонеше декоративен фонтан, а гола богиня протягаше ръка към копия на сикстински стенописи по сводестия таван.

— Моля ви първо да се съсредоточите и да си припомните как изглеждаше убиецът велокуриер на рецепцията на адвокатската кантора — подкани го Беате. — Погледнете това.

Клаусен пое снимката и я разгледа, като същевременно продължаваше да опипва раничката на бузата си. Бьорн Холм огледа стаята. Зад вратата се чу шум от стъпки, а после и драскане на лапи.

— Възможно е — отсъди Клаусен.

— Възможно? — разочарова се Беате, приседнала на крайчеца на стола.

— Много е вероятно. Дрехите са същите, както каската и слънчевите очила.

— Добре. А имаше ли лейкопласт на коляното?

Клаусен се засмя тихо.

— Както вече казах, нямам навика да оглеждам мъжките тела толкова подробно. Но ако това ще ви зарадва, първоначалното ми усещане е, че мъжът на снимката е същият, когото видях в кантората. Повече не мога да направя — разпери ръце той.

— Благодаря ви — кимна Беате и се изправи.

— Няма защо — отвърна Клаусен и ги изпрати до вратата.

Поиска да се здрависат за довиждане. Холм намери жеста за странен, но пое подадената му ръка. Беате обаче поклати отрицателно глава с лека усмивка:

— Извинете, но по пръстите и бузата ви има кръв.

Клаусен докосна лицето си.

— Вярно — усмихна се той. — Заради Трюлс, кучето ми. През уикенда си играхме доста невъздържано.

Погледна Беате, а по лицето му се изписа още по-широка усмивка.

— Довиждане — каза Беате.

Бьорн Холм не разбра по каква причина по тялото му полазиха тръпки, щом излезе навън в жегата.

 

 

Клаус Туршилдсен обърна и двата вентилатора към лицето си, ала те сякаш просто връщаха горещия въздух от апаратите. Долепи пръст до дебелото стъкло на екрана. Там бе изписан стационарен номер на улица „Шолберг“. Абонатът току-що затвори. За четвърти път говори с един и същ номер на мобилен телефон. Разговорите бяха кратки.

Кликна два пъти върху номера на мобилния, за да види името на абоната. Два пъти върху него и на екрана се изписа адресът и професията му. Клаус се замисли. Набра оставения му за докладване номер.

Някой вдигна слушалката.

— Ало?

— Обажда се Туршилдсен от „Теленур“. С кого разговарям?

— Не е твоя работа, Туршилдсен. Казвай какво има.

Туршилдсен усети как ръцете му, плувнали в пот до лактите, лепнеха по тялото.

— Поразрових се — поде той. — Мобилният телефон на Хуле непрекъснато се намира в движение и не е възможно да го открия. Обаче друг мобилен телефон се свърза няколко пъти със стационарния номер на „Шолберг“.

— Добре. Кой?

— На името на Йойстайн Айкелан. В системата е въведен като таксиметров шофьор.

— Е, и?

Туршилдсен издаде напред долната си уста и се опита да духне към запотените стъкла на очилата си.

— Мисълта ми е, че има връзка между неспирно движещ се из целия град телефон и таксиметърджия.

Събеседникът му замълча.

— Ало? — обади се Туршилдсен.

— Прието. Продължавай да го следиш, Туршилдсен.

 

 

Бьорн Холм и Беате профучаха покрай рецепцията на „Шолберг“, когато телефонът й изписука.

С едно-единствено непрекъснато движение тя го извади от калъфа на кръста си, погледна екрана и го долепи до ухото си.

— Хари? Помоли Сивертшен да си вдигне левия крачол. Разполагаме със снимка на маскиран велосипедист с лейкопласт на коляното, направена пред фонтана в пет и половина миналия понеделник. Носи кафяв найлонов плик.

Бьорн се мъчеше да насмогне на темпото на дребничката полицайка, която летеше по коридора. От телефона й се чу пращене.

Беате зави към кабинета си.

— Няма лепенка? Нито рана? Да, знам, че нищо не значи, но за твое сведение Андре Клаусен току-що почти потвърди, че велосипедистът на снимката е същият, когото е видял при „Хале-Тюне-Ветерли“.

Тя седна зад бюрото.

— Какво?

Бьорн Холм забеляза как челото й се набръчка.

— Аха.

Остави телефона върху бюрото и се втренчи в него, сякаш се чудеше дали да вярва на чутото.

— Хари май знае кой е убиецът велокуриер — съобщи тя.

Бьорн мълчеше.

— Провери дали лабораторията е свободна — поръча тя. — Имаме нова задача.

— Каква? — поинтересува се Бьорн.

— Доста гадничка.

 

 

Йойстайн Айкелан седеше в таксито на стоянката под възвишението Санкт Ханс. Притворил очи, той се взираше в дългокрако момиче от отсрещната страна на улицата, което поемаше дневната си доза кофеин на стол на тротоара пред кафене „Джава“. Бръмченето на климатика се губеше на фона на разнасящото се от тонколоните кънтри:

Faith has been broken, tears must be cried…^[1]

Злите езици твърдяха, че парчето е на Грам Парсън, а Кийт и „Ролингс Стоунс“ са го откраднали за „Sticky Fingers“^[2], докато след края на шестдесетте са се чудели как да се направят на гениални във Франция.

Wild, wild hourses couldn’t drag me away…^[3]

Задната врата на таксито се отвори. Йойстайн почти подскочи. Явно човекът е дошъл отзад, от парка. В огледалото видя загоряло от слънцето лице със силни челюсти и непрозрачни слънчеви очила.

— Към езерото в долината на Мари, шофьоре.

Под привидната мекота на гласа му прозираше заповедна интонация.

— Ако не те затруднявам…

— Ни най-малко — промърмори Йойстайн, намали музиката и дръпна силно от цигарата, преди да я хвърли през страничния прозорец.

— Къде точно до езерото…

— Карай. Ще ти кажа.

Поеха по булевард „Юлевол“.

— Обещаха дъжд — предупреди Йойстайн.

— Ще ти кажа къде — повтори непознатият.

Няма да има бакшиш, помисли си Йойстайн.

След десет минути път излязоха от застроените райони и неочаквано пред тях се ширнаха поля, земи и езерото в долината на Мари. Преходът от града към селото беше толкова внезапен, че веднъж американски турист попита Йойстайн дали пейзажът е част от тематичен увеселителен парк.

— Завий наляво — заръча мъжът.

— Към гората ли? — учуди се Йойстайн.

— Да. Какво те притеснява?

Досега Йойстайн не усещаше тревога. След тези думи обаче ситуацията се промени. Той пак погледна в огледалото, но мъжът се беше преместил плътно до прозореца и се виждаше само едната половина от лицето му.

Йойстайн уби скоростта, даде ляв мигач и зави през шосето. Чакълестият път, открил се пред тях, беше тесен и неравен, а по средата растеше трева.

Йойстайн се поколеба.

От двете страни на пътя се подаваха клони със зелени листа, които на светлината създаваха илюзията за ръце, подканващи ги да продължат нататък. Йойстайн натисна спирачката. Чакълът под гумите изскърца и автомобилът спря.

— Извинявай — погледна в огледалото той. — Наскоро платих четиридесет хиляди за ремонт на шасито. Не сме задължени да караме по такива пътища. Ако искаш, ще извикам друга кола.

Мъжът на задната седалка сякаш се усмихваше или поне онази половина, която Йойстайн виждаше.

— И от кой телефон ще се обадиш, Айкелан?

Йойстайн усети как го побиха тръпки.

— От твоя ли? — прошепна мъжът.

Мозъкът на Йойстайн трескаво обмисляше вариантите.

— Или от телефона на Хари Хуле?

— Не съм съвсем сигурен за какво говориш, мистър, но пътуването ни свършва дотук.

— Мистър? — засмя се мъжът. — Няма да стане така, Айкелан.

Йойстайн усети нужда да преглътне, но успя да устои на изкушението.

— Слушай, няма нужда да ми плащаш, защото не успях да те закарам. Слез и изчакай да повикам друго такси.

— Според досието ти си умен мъж, Айкелан. Затова предполагам, че разбираш каква е целта ми. Мразя да използвам това клише, но е подходящо в случая: ти избираш дали да стане по лесния или по трудния начин.

— Наистина не схващам… ау!

Мъжът плесна Йойстайн по главата над облегалката. Йойстайн се наведе инстинктивно напред и за свое учудване усети как очите му се пълнят със сълзи. Не че изпитваше силна болка. Така удрят децата от началното училище — леко, като предупреждение за бъдещо унижение. Просто слъзните канали явно бяха разбрали онова, което останалата част от мозъка отказваше да приеме: Йойстайн беше загазил здравата.

— Къде държиш телефона на Хари, Айкелан? В жабката? В багажника? Или в джоба си?

Йойстайн мълчеше. Не мърдаше, а погледът му захранваше мозъка с информация: гора от двете страни. Нещо му подсказваше, че мъжът на задната седалка е в добра физическа форма и ще го настигне за секунди. Дали действа сам? Йойстайн се колебаеше дали да натисне паник бутона и да сигнализира на колегите си, че е в беда? Струва ли си изобщо да намесва още хора?

— Разбирам — отсече мъжът. — Значи ще стане по трудния начин. Знаеш ли…

Йойстайн не успя да реагира, когато усети как ръката го сграбчи за гърлото и го притисна към облегалката.

— … всъщност се надявах да стане така.

Йойстайн изпусна очилата си. Протегна ръка към ствола на волана, но не успя да го стигне.

— Ако натиснеш бутона, си мъртъв — прошепна мъжът в ухото му. — Не говоря образно, Айкелан, имам предвид, че ще ти отнема живота.

Въпреки че до мозъка не стигаше достатъчно кислород, слухът, зрението и обонянието на Йойстайн Айкелан функционираха изненадващо добре. Той виждаше мрежата от кръвоносни съдове от вътрешната страна на клепачите си, усещаше мириса на лосиона за след бръснене, лъхащ от мъчителя му, и долавяше леко пискливата, стържеща като хлабав ремък нотка на задоволство в гласа му:

— Къде е той, Айкелан? Къде е Хари Хуле?

Йойстайн отвори уста и мъжът отслаби хватката.

— Нямам представа за как…

Ръката отново стисна гърлото.

— За последен път те питам, Айкелан. Къде е пияният ти приятел?

Йойстайн усети пристъп на силна болка и на воля за живот, но знаеше колко бързо ще премине. И преди му се бяха случвали подобни неща. Състоянието беше преходно — стадий преди настъпването на далеч по-приятното равнодушие. Секундите минаваха. Дяловете на мозъка започнаха да отказват. Първо изчезна зрението.

После ръката пак отпусна гърлото му и в мозъка нахлу кислород. Отново прогледна и почувства болка.

— Така или иначе ще го намерим — увери го гласът. — Изборът е твой: дали да стане преди или след като напуснеш този свят.

Йойстайн усети как по слепоочието му, а после и по носа му премина нещо студено и твърдо. Въпреки многото изгледани уестърни никога не беше виждал отблизо 45-калибров револвер.

— Отвори си устата.

Не беше опитвал и вкуса му.

— Броя до пет, после стрелям. Кимни, ако искаш да ми кажеш нещо. Най-добре не чакай да кажа пет. Едно…

Йойстайн се помъчи да се пребори със страха от смъртта. Опита се да си внуши, че хората са рационални създания и мъжът няма да постигне нищо, ако го застреля.

— Две…

Логиката е на моя страна, помисли си Йойстайн: цевта имаше гаден вкус на метал и кръв.

— Три. И хич не мисли за тапицерията на колата, Айкелан. Ще почистя основно след себе си.

Йойстайн усети как тялото му започва да се тресе: неконтролируема реакция, която можеше да наблюдава само като свидетел. Сети се как по телевизията даваха ракета, трепереща по същия начин, секунди преди да я изстрелят в студеното, празно космическо нищо.

— Четири.

Йойстайн кимна. Енергично, няколко пъти.

Пистолетът изчезна.

— Телефонът е в жабката — едва промълви той. — Поръча ми да го оставя включен и да не вдигам, ако звънне. Дадох му моя.

— Не ми пука за телефоните — отвърна гласът. — Интересува ме къде е Хуле.

— Нямам представа. Не ми каза. Увери ме, че и за двама ни е най-добре да не знам.

— Излъгал те е.

Думите се нижеха бавно и спокойно от устата му и Йойстайн не успя да прецени дали е ядосан, или се забавлява.

— Така е най-добре за него, Айкелан. Но не и за теб.

Хладният пистолет пареше по бузата на Йойстайн като нагорещена ютия.

— Почакай! Хари спомена нещо. Сега се сетих. Щял да се скрие у дома.

Думите просто се изплъзнаха от устата на Йойстайн и той имаше чувството, че излизат недооформени изпод езика му.

— Ходихме дотам, идиот такъв — отвърна гласът.

— Не говоря за жилището му, а за родния му дом в Опсал, където е израснал.

Мъжът се засмя, а Йойстайн усети пронизваща болка, когато онзи натисна цевта на пистолета в ноздрата му.

— През последните няколко часа проследихме телефона ти, Айкелан. Знаем в коя част на града се намира. Не е в Опсал. Чисто и просто ме пращаш за зелен хайвер. Или, казано по друг начин: пет.

Нещо изписка. Йойстайн стисна очи. Звукът не преставаше. Дали вече е мъртъв? Пискането създаваше позната мелодия: „Purple rain“ на Принс. Дигиталните звуци се раздаваха от мобилния телефон на мъжа.

— Ало, какво има? — попита гласът зад гърба на Йойстайн.

Йойстайн не смееше да отвори очи.

— В „Underwater“? В пет часа? Добре, незабавно събери момчетата, идвам веднага.

Йойстайн чу шумолене на дрехи на задната седалка. Моментът дойде. Навън пееше птичка, извиваше благозвучни високи трели. Йойстайн не знаеше каква е. Защо не се научи да ги разпознава и да разбира защо пеят? Никога повече няма да му се удаде шанс. Усети ръка върху рамото си.

Йойстайн отвори предпазливо очи и се взря в огледалото.

Блеснаха ослепително бели зъби. Раздаде се глас с познатата писклива нотка на задоволство:

— Към центъра, шофьоре. Побързай.