Ю Несбьо
Пентаграма (42)

Четиридесет и втора глава
Понеделник. Кръстът на марата

Гумите свистяха под шепота на чистачките. Фордът почти преплава кръстовището. Хари шофираше възможно най-бързо, но дъждовните капки се сипеха върху асфалта, подобни на черти от молив, и той много добре знаеше, че грайферите, останали по изтърканите му гуми, са по-скоро за украса.

Даде газ и пресече следващото кръстовище на жълто като типичен таксиджия. За негов късмет по улиците нямаше автомобили. Успя да хвърли поглед към часовника.

Остават дванадесет минути. Само преди осем минути се намираше в задния двор на улица „Санер“ и набра номера. Преди осем минути чу шепот в ухото си:

— Най-после.

Хари не искаше да го казва, но не се стърпя:

— Докоснеш ли го, ще те убия.

— По-спокойно, Хари. Къде сте със Сивертшен?

— Нямам представа — отвърна Хари, забил поглед в сушилника. — Какво искаш?

— Да се видим. Да чуя защо нарушаваш споразумението ни. Дали има нещо, което бих могъл да направя, за да те предразположа. Още не е твърде късно, Хари. Готов съм да стигна далеч, но да те включа в отбора.

— Добре. Ще се видим. Ще дойда при вас.

Том Валер се засмя едва доловимо.

— Ще ми се да видя и Свен Сивертшен. Струва ми се по-добра идея аз да дойда при вас. Дай ми адреса. Веднага.

Хари се поколеба.

— Чувал ли си звука от прерязването на гръклян, Хари? Първо леко проскърцване, когато стоманата разпори кожата и хрущяла, после съскане — като звука от засмукването в плювалника при зъболекаря — от прерязаната трахея. Или от хранопровода, така и не се научих да правя разлика между тях.

— Общежитието, стая 406.

— Виж ти, на местопрестъплението? Трябваше да се сетя.

— Така е.

— Добре. Но ако имаш намерение да се обадиш на някого и да ми подготвяш клопка, по-добре забрави, Хари. Момчето е при мен.

— Не! Том, недей… моля те.

— Молиш ме?

Хари замълча.

— Измъкнах те от калта и ти дадох шанс, а ти ми заби нож в гърба. Вината за случващото се не е моя, а твоя, Хари, не го забравяй.

— Слушай…

— След двадесет минути. Оставете вратата широко отворена и седнете на пода така, че да ви виждам, с ръце над главите.

— Том!

Валер затвори.

Хари завъртя волана и усети как гумите поднесоха. Полетяха странично по водата и за миг се понесоха в свят на нереална безтегловност, където законите на физиката не важат. Това продължи няколко секунди, но изпълни Хари с успокоителното усещане, че всичко свърши и няма какво повече да направи. После обаче гумите отново се закрепиха на асфалта и той се върна в действителността.

Колата зави към общежитието и спря пред входа. Хари изгаси двигателя. Остават девет минути. Слезе от колата и я заобиколи. Отвори багажника, изхвърли полупразни бидони с течност за чистачки и мръсни памучни кечета за полиране. Извади ролка плътно тиксо. Докато се качваше по стълбите, извади пистолета от колана на кръста си и махна заглушителя. Не му остана време да го провери, но предположи, че качественото чешко оръжие е в състояние да преживее падане от петнадесетметрова тераса. Спря пред вратата на асансьора на четвъртия етаж. Добре беше запомнил как изглежда дръжката: метална, със здрава дървена топка. Достатъчно голяма, за да скрие от вътрешната страна пистолет без заглушител. Зареди оръжието и го закрепи с две парчета тиксо. Ако нещата се развият според плана му, няма да му се наложи да го използва. Пантите изскърцаха, когато отвори капака на шахтата за боклук до асансьора, а заглушителят потъна беззвучно в мрака. Оставаха четири минути.

Влезе в 406.

Желязото издрънча в радиатора.

— Добри новини? — почти умолително попита Свен.

Хари усети лошия му дъх, докато откопчаваше белезниците.

— Не.

— Не?

— Ще дойде с Олег.

 

 

Хари и Свен седяха на пода в коридора и чакаха.

— Закъснява — отбеляза Свен.

— Да.

Мълчание.

— Да поиграем. Кажи парче на Иги Поп, започващо със „С“ — предложи Свен. — Ти започни.

— Престани.

— „China Girl“^[1].

— Не сега, Свен.

— Ще се разсеем. „Candy“^[2].

— „Cry for Love“^[3].

— „China Girl“.

— Вече го каза, Сивертшен.

— Има две версии.

— „Cold Metal“^[4].

— Изплашен ли си, Хари?

— До смърт.

— И аз.

— Добре. Това увеличава шансовете ни за оцеляване.

— С колко? С десет процента? С два…

— Шшт! — изсъска Хари.

— Това асансьорът ли е? — прошепна Свен.

— Качва се насам. Дишай дълбоко и спокойно.

Чуха как асансьорът спря с тих стон. Минаха две секунди. После се разнесе дрънченето на металната решетка. Продължи доста време: явно Валер отваряше вратата много внимателно. Шепот. Отвори шахтата за боклука. Свен погледна въпросително Хари.

— Вдигни си ръцете, за да ги вижда — прошепна Хари.

Белезниците издрънчаха, когато двамата мъже едновременно вдигнаха ръце. Стъклената врата към коридора се отвори.

Показа се Олег: обут с топлинки, наметнат с горнище на анцуг над пижамата. Спомените внезапно връхлетяха Хари. Коридор, нощен шум, звук от крака, влачещи се топлинки; мама; болницата.

Том Валер вървеше плътно зад Олег с ръце в джобовете. Хари обаче виждаше как цевта на пистолета опъва черното кожено яке.

— Спри — нареди Валер, когато между Олег и двамата мъже останаха пет метра.

Олег се вторачи в Хари с черните си изплашени очи. Хари се насили да му внуши спокойствие с поглед.

— Защо сте се закопчали така, момчета? Вече станахте неразделни, а? — прогърмя гласът на Валер.

Явно Валер е проверил списъка, изработен преди акцията, помисли си Хари, и е разбрал, че на четвъртия етаж няма никого.

— Стигнахме до извода, че сме в един кюп — обясни Хари.

— А защо не сте в стаята, както наредих? — Валер зае такава позиция, че Олег да остане между тях.

— Защо искаш да сме вътре? — поинтересува се Хари.

— Сега не ти задаваш въпросите, Хуле. Влизайте в стаята. Веднага.

— Няма да стане, Том.

Хари показа свободната си ръка. Държеше два ключа: единият, тип „Йейл“, а другият по-малък.

— За стаята и за белезниците — поясни той.

После зяпна, сложи двата ключа върху езика си и затвори уста. Намигна на Олег и преглътна.

Том Валер гледаше невярващо как адамовата ябълка на Хари бурно се повдигна няколко пъти.

— Налага се да промениш плана, Том — изпъшка Хари.

— Кой план?

Хари сгъна крака, подпря се на стената и се надигна от пода. Валер извади ръка от джоба си. Насочи пистолета към Хари. По лицето на Хари се изписа кисела физиономия и той се потупа два пъти по гърдите, преди да заговори:

— Не забравяй, че от няколко години те държа под око, Том. Знам горе-долу как действаш. Как си убил Свере Улсен в дома му и си го представил като акт на самозащита. И как за втори път изигра същия номер до Пристанищния склад. Според мен възнамеряваш да застреляш мен и Свен Сивертшен в стаята, като инсценираш, че аз съм убил първо него, а после и себе си; след това да си тръгнеш от местопрестъплението и да оставиш колегите да ме намерят. А не си ли планирал да подадеш анонимен сигнал в полицията, че си чул изстрели от общежитието, а?

Том Валер хвърли нетърпелив поглед към коридора.

Хари продължи:

— Обяснението е ясно като бял ден. На Хари Хуле са му се струпали твърде много неща: психотичен алкохолик е, приятелката му го е зарязала, изгубил е работата си. И като капак на всичко отвлича арестант. Изпитва саморазрушителен гняв, преминаващ в ужас. Жертва е на лична трагедия, почти — но не напълно — неразбираема. Нещо такова ли ти мина през ума?

Валер леко се усмихна.

— Добър опит. Забравяш обаче частта, в която той, съсипан от любовна мъка, отива през нощта в дома на любимата си, промъква се вътре незабелязано и отвлича сина й. Затова го откриват заедно с вас.

Хари се съсредоточи върху дишането си.

— Наистина ли си мислиш, че всички — Мьолер, началникът на криминалната полиция, медиите — ще повярват така лесно на такава история?

— Ще повярват, разбира се — не се усъмни и за секунда Валер. — Не четеш ли вестници? Не гледаш ли телевизия? Ще дъвчат случая няколко дни, най-много седмица, ако междувременно не се случи нещо по-интересно, което наистина да е сензация.

Хари замълча.

Валер се усмихна.

— В нашия случай има една сензация: надяваше се да не те открия.

— Сигурен ли си?

— В кое?

— Че наистина не съм очаквал да ни намериш?

— Ако си знаел, на твое място щях да си плюя на петите. Вече няма къде да избягаш, Хуле.

— Така е — кимна Хари и мушна ръка в джоба на якето си.

Валер вдигна пистолета. Хари извади мокър пакет цигари.

— В клопка съм. Въпросът е само за кого е предназначена.

Хари извади цигара.

— Какво искаш да кажеш? — присви очи Валер.

— Е — Хари скъса цигарата на две и мушна филтъра между устните си. — Всеобщият отпуск е гадост, а? Хората така и не достигат, та да се отхвърлят всички задачи. Отлагаме почти всичко. Например да поставим камери за видеонаблюдение в общежитие. Или да ги махнем.

Хари забеляза как клепачът на колегата му слабо трепна. Посочи с палец над рамото си.

— Погледни към десния ъгъл, Том. Видя ли?

Валер тутакси се вторачи в указаната посока, а после погледна Хари.

— Както споменах, знам как си устроен, Том. Така или иначе, рано или късно щеше да ни откриеш. Нужно беше само да те затрудня, за да не се усъмниш, че сме ти заложили клопка. В неделя сутринта разговарях надълго и нашироко с твой познат. Оттогава той стои в буса и чака да запише този сеанс. Махни в камерата на Ото Танген.

Том Валер мигаше на парцали, сякаш в окото му влезе прашинка.

— Блъфираш, Хари. Познавам Танген, не би се навил на подобно начинание.

— Дадох му правата за продажба на записа. Само си представи, Том. Сензационното разкриване на картите с участието на мнимия убиец велокуриер, побъркания детектив и корумпирания старши инспектор. Телевизиите от цял свят ще се избият — Хари пристъпи крачка напред. — Най-добре ми дай пистолета, Том, преди да е станало по-лошо.

— Не мърдай от мястото си, Хари — процеди Валер и Хари видя как цевта на пистолета едва забележимо се измести към гърба на Олег.

Том Валер престана да мига. Мускулите на челюстите му се стегнаха, доби съсредоточен вид. Никой от присъстващите не помръдваше. В общежитието цареше пълна тишина. На Хари дори му се струваше, че чува почти неуловимото дълговълново трептене на стените, което ухото възприема като минимални промени във въздушното налягане. Докато стените пееха, изминаха десет секунди. Десет безкрайно дълги секунди, без Валер да мигне. Веднъж Йойстайн обясни на Хари колко много информация е в състояние да обработи човешкият мозък само за една-единствена секунда. Хари не запомни цифрата, но се сети за пример, даден от Йойстайн: за десет секунди човешкият мозък може да сканира средностатистическа градска библиотека.

Най-после Валер мигна. Хари забеляза как над очите му се спусна някакво спокойствие. Нямаше представа как да го разтълкува, но очакваше лоши новини.

— Интересното при убийствата е — подхвана Валер, — че предполагаемият извършител е невинен до доказване на противното. Засега камерата не е записала как престъпвам закона.

Приближи се до Хари и Свен и дръпна белезниците толкова силно, че Свен се изправи. Със свободната си ръка Валер претърси якетата и панталоните им, без да отмества поглед от Хари.

— Просто си върша работата. Арестувам полицай, отвлякъл затворник от предварителния арест.

— Току-що призна вината си пред камерите — възрази Хари.

— Пред вас — поправи го със смях Валер. — Доколкото ми е известно, тези камери не записват звука. Извършвам напълно законен арест. Тръгвайте към асансьора.

— А как ще обясниш, че си отвлякъл десетгодишно дете? — поинтересува се Хари. — Танген има кадри как насочваш пистолет срещу момчето.

— А, към него ли — Валер блъсна Хари в гърба и той се олюля напред, та завлече и Свен със себе си. — Станал е посред нощ и е дошъл до Главното управление, без да каже на майка си. Нали и преди имаше такъв случай? Срещнал съм го пред сградата, когато съм тръгвал за теб и Свен. Момчето е разбрало, че нещо не е наред. Обяснил съм му ситуацията, а то е изявило желание да помогне. Всъщност именно то ми е предложило тази игра на похитител и заложник, за да не направиш някоя глупост и да пострадаш, Хари.

— Десетгодишно хлапе? — простена Хари. — Наистина ли си въобразяваш, че ще се вържат на такива врели-некипели?

— Ще видим — отсече Валер. — Добре, народе, излизаме и спираме пред асансьора. Първият куршум е за онзи, който се опита да се направи на интересен.

Валер тръгна към вратата на асансьора и натисна копчето. От шахтата се раздаде трополене.

— Странно колко е тихо в общежитията през ваканцията, а? — усмихна се той на Свен. — Като в къща на призраци.

— Откажи се, Том — с мъка произнесе думите Хари. Устата му сякаш беше пълна с пясък. — Твърде късно е. Разбери, няма да ти повярват.

— Скъпи колега, започваш да се повтаряш — Валер хвърли поглед към кривата чертичка, която се въртеше върху кръглото стъкло като стрелка на компас. — Ще се вържат, Хари. По простата причина че… — поглади горната си устна той, — … няма да има кой да ме опровергае.

Сега Хари проумя какъв е планът. Асансьорът. Там няма камери. Там ще се случи. Нямаше представа какво ще измисли Валер за пред полицията — дали че се е стигнало до спречкване, или че Хари е взел пистолета — но не се съмняваше в едно: и тримата ще намерят смъртта си в този асансьор.

— Тате… — обади се Олег.

— Всичко ще се нареди, момчето ми — успокои го Хари и се насили да се усмихне.

— Да — съгласи се Валер. — Всичко ще се подреди.

Чу се метално щракване. Асансьорът се приближаваше. Хари погледна облата дървена дръжка на вратата му. Така закрепи пистолета, че с едно-единствено движение да успее да хване дръжката, намествайки пръст на спусъка, и да го откъсне от тиксото.

Асансьорът спря и леко се разклати.

Хари си пое дъх и протегна ръка. Пръстите му се плъзнаха под облицованата с плочки стена. Очакваше да напипа твърдата хладна стомана, но не усети нищо. Абсолютно нищо. Само допира до дървото и къс отлепено тиксо.

Том Валер въздъхна.

— Опасявам се, че го хвърлих в шахтата за боклук, Хари. Наистина ли очакваше да не претърся етажа за оставено оръжие? — Валер отвори вратата с едната си ръка, а с другата го посочи с пистолета. — Момчето да влезе първо.

Хари погледна встрани, за да не срещне очите на Олег. Нямаше сили да издържи въпросителния поглед на детето, молещо за още едно обещание. Хари кимна мълчаливо към вратата. Олег влезе и застана в дъното на асансьора. Слабата светлина от тавана падаше върху кафявите стени, облицовани с имитация на палисандрово дърво, изпъстрени с мозайка от любовни обяснения, лозунги, полови органи и поздрави.

Над главата на Олег пишеше SKREW U^[5].

Гробница, помисли си Хари. Същинска гробница.

Мушна свободната си ръка в джоба на якето. Както отбелязахме, не си падаше по асансьори. Дръпна белезниците, като раздвижи лявата си ръка, Свен изгуби равновесие и политна към Валер. Валер се обърна и в същия миг Хари вдигна дясната си ръка над главата. Прицели се като матадор с пика със съзнанието, че има право само на един опит, а точността е по-важна от силата.

Стовари ръка върху Валер.

Острието на длетото разкъса коженото яке. Металът проникна в меката тъкан точно над ключицата на дясното рамо, проби яремната вена, навлезе в нервния сплит на брахиалния плексус и парализира двигателните нерви към ръката. Пистолетът тупна на каменния под и се търкулна по стълбите. Валер погледна слисан към дясното си рамо. Ръката му висеше безжизнена под малката зелена дръжка на длетото, стърчаща от тялото му.

 

 

Денят на Том Валер беше дълъг, изпълнен с гадости още от сутринта, когато му съобщиха за бягството на Хари и Сивертшен. Гадостите не свършиха дотук: залавянето на Хари се оказа по-трудно от очакваното и Том обясни на останалите членове на престъпната група, че се налага да отвлекат момчето. Те обаче не се съгласиха. Било твърде рисковано. През цялото време Том знаеше вътрешно, че ще извърви сам последната отсечка. Винаги ставаше така. Никой няма да го спре, но и никой няма да му помогне. Хората му проявяват лоялност, докато начинанието си струва. После всеки се спасява сам. А гадостите така и нямаха край. Сега не чувстваше ръката си. Усещаше единствено как по гърдите му се стича нещо топло. Явно длетото проби богато кръвоснабден участък.

Пак се обърна към Хари точно навреме, за да види как лицето му се уголемява. В следващия миг Валер чу оглушително скърцане, когато Хари се засили и го удари с глава по носа. Том Валер политна назад. Хари замахна с дясната си ръка, но Валер избегна удара. Хари понечи да повтори опита, ала лявата му ръка беше все още закопчана за Свен Сивертшен. Том си пое жадно въздух през устата и усети как болката разнесе бяла, животворна ярост по вените му. Възстанови равновесието си напълно. Прецени разстоянието, приклекна, отскочи с лекота и се завъртя на един крак, докато другият ритна високо във въздуха. Перфектен у тек. Удари Хари в слепоочието и той падна странично, като събори и Свен Сивертшен.

Том се обърна и затърси пистолета с очи. Видя го на долната стълбищна площадка. Хвана се за парапета и се озова там с два скока. Все още не можеше да движи дясната си ръка. Изруга, сграбчи пистолета и на бегом се качи.

Къде бяха Хари и Свен?

Обърна се тъкмо навреме, за да види как вратата на асансьора се затваря. Захапа пистолета със зъби, хвана дръжката на вратата с лявата си ръка и дръпна с всичка сила. Имаше чувството, че ръката му ще се откачи от рамото. Не успя да я отвори. Том долепи лице до люка на вратата. Вече бяха дръпнали металната решетка и отвътре се чуваха тревожни гласове.

Ама че гаден ден. Сега обаче идва краят. Всичко ще се нареди по възможно най-добрия начин. Том вдигна пистолета.

 

 

Хари се облегна към стената и изчака асансьорът да тръгне. Току-що затвори металната решетка и натисна копчето с надпис МАЗЕ, и някой дръпна вратата на асансьора. Чуха как Валер изпсува.

— Проклетата машина не иска да тръгва! — беснееше Свен, свлякъл се на колене до Хари.

Асансьорът се разтресе, все едно изхълца, но не потегли.

— Ако тази пущина е толкова мудна, той просто ще изтича до мазето и ще ни приветства с добре дошли!

— Млъквай — тихо го скастри Хари. — Вратата от стълбището към мазето е заключена.

Хари мерна сянка зад люка.

— Наведете се! — изкрещя той и бутна Олег към решетката.

Чу се звук като от отпушване на коркова тапа и куршумът се заби във фалшивата облицовка от палисандрово дърво над главата на Хари. Той прикри Олег с тяло и повлече и Свен.

Внезапно асансьорът се разтресе и потегли със скърцане.

— Мамка му — прошепна Свен.

— Хари… — обади се Олег.

Раздаде се шум от счупено стъкло и Хари видя как юмрукът се промушва между решетките над главата на Олег. Инстинктивно затвори очи, за да ги предпази от изсипалия се дъжд от стъклени парчета.

— Хари!

Викът на Олег проникна в цялото му тяло: в ушите, в носа, в устата, в гърлото. Задуши го. Хари отвори очи и пред погледа му се изпречиха облещените в ужас очи на детето; отворената уста, изкривена от болка и паника; дългата черна коса, увиснала на голяма бяла ръка, която вдигаше Олег от пода.

— Хари!

Чу как крещи Елен, как крещи Ракел. Всички викаха името му.

— Хари!

Вторачи се в бялото, бавно преминаващо в черно. Нима губи съзнание? Виковете заглъхнаха като отмиращо ехо. Отнесе се. Прави са. Винаги, когато става напечено, той си плюе на петите. Старае се да не присъства. Стяга си куфара. Отваря бутилката. Заключва вратата. Обзема го страх и ослепява. Прави са. Ако досега не са били, то сега ще потвърди думите им.

— Тате!

Усети как го ритнаха в гърдите. Отново прогледна. Под носа му Олег риташе с крака във въздуха, а главата му сякаш се бе сраснала с ръката на Валер. Асансьорът обаче беше спрял. Веднага разбра причината: Валер бе разместил металната решетка. Хари погледна седналия на пода, втренчен неподвижно поглед пред себе си Свен.

— Хари! — извика Валер от стълбището. — Натисни копчето за нагоре, иначе ще застрелям хлапето!

Хари се изправи и веднага пак се наведе, но успя да види каквото му трябваше. Вратата на четвъртия етаж се намираше на половин метър над асансьора.

— Ако стреляш оттам, Танген ще те има на запис — Хари се опита да разубеди Валер.

Чу тихия му смях.

— Кажи ми, Хари: ако твоята кавалерия наистина съществува, защо още не се е намесила?

— Тате… — простена Олег.

Хари затвори очи.

— Слушай, Том, асансьорът няма да тръгне, ако решетката не е затворена както трябва. Ръката ти пречи. Пусни Олег, за да я оправим.

— За глупак ли ме смяташ? — засмя се отново Валер. — Трябва да дръпнете решетката само няколко сантиметра. Ще успеете дори и да държа момчето.

Хари погледна Свен. Отвърнаха му с разфокусиран поглед.

— Добре — съгласи се Хари. — Но имаме белезници и ми е нужна помощта на Свен. А той явно не е на себе си.

— Свен! — извика Валер. — Чуваш ли ме?

Свен вдигна глава.

— Помниш ли Лодин, Свен? Предшественикът ти в Прага?

Ехото се разнесе по стълбището.

Свен преглътна.

— Главата в струга, Свен? Да не би да искаш и ти да го последваш?

Свен се изправи на треперещите си крака. Хари го хвана за яката и го придърпа плътно до себе си.

— Разбираш ли какво се иска от теб, Свен? — извика той в бледото като на сомнамбул лице, бръкна в задния си джоб и извади ключ.

— Внимавай да не се размести решетката. Чуваш ли? Дръж я здраво, когато асансьорът тръгне.

Хари посочи към едно от черните, кръгли и олющени копчета на конзолата.

Свен изгледа продължително Хари. Той мушна ключа в белезниците и го завъртя. Кимна.

— Добре — извика Хари. — Готови сме. Ще затворим решетката.

Свен застана с гръб към вратата. Хвана я с две ръце и я дръпна надясно. Валер изпъшка, когато решетката повлече ръката му в същата посока. Допирните точки на пода и решетката се съединиха с меко щракване.

— Готово! — извика Хари.

Зачакаха. Хари направи крачка напред и погледна нагоре. От тесния процеп между люка и рамото на Валер го фиксираха две очи: едното, широко отворено, изпълнено с гняв — на Валер; а другото, черно, незрящо — на пистолета.

— Натиснете копчето за нагоре — заповяда Валер.

— Ако пощадиш момчето — настоя Хари.

— Дадено.

Хари кимна бавно и натисна копчето на асансьора.

— Знаех си, че все някога ще вземеш правилното решение, Хари.

— По принцип хората правят точно така.

Хари видя как едната вежда на Валер неочаквано се смъкна. Вероятно защото забеляза висящите от китката му белезници. Или го смути интонацията на Хари. Може би просто и той усети, че мигът настъпи.

Асансьорът се разтресе и въжетата изскърцаха предупредително. Хари пристъпи пъргаво напред, протегна се на пръсти от кабината и щракна едната гривна на белезниците около китката на Валер.

— По дяв… — сепна се Валер.

Хари вдигна краката си. Белезниците се забиха до кръв в китките на двамата мъже, когато деветдесеткилограмовият Хари задърпа Валер в асансьора. Валер се помъчи да окаже съпротива, но ръката му навлезе през люка чак до рамото.

 

 

Гаден ден.

— Мамка му, пусни ме!

Том крещеше с буза, опряна о студената врата. Мъчеше се да си издърпа навън ръката, но тежестта беше голяма. Викаше, изпълнен с гняв, и удряше пистолета с всичка сила във вратата. Не биваше да става така. Развалиха му плановете. Опропастиха, събориха пясъчните му кули, а после се хилеха злорадо. Ще видят те, някой ден ще им даде да се разберат. Чак сега забеляза… как металът на решетката опира в ръката му, а асансьорът се движи. Но в погрешната посока; надолу. Усети как гърлото му се сви, когато осъзна случващото се. Асансьорът ще го затисне като гилотина на забавен каданс. Проклятието надвисна и над него.

— Дръж здраво решетката, Свен! — извика Хари.

Том пусна Олег и се помъчи да дръпне ръката си, но Хари тежеше много. Том усети как го обзема паника, направи отчаян опит да помръдне. И още един. Стъпалата му се плъзгаха по гладкия под. Усети как таванът на кабината притиска рамото му. Разумът го напусна.

— Недей, Хари. Спри го.

Искаше да го извика, но сълзите го задавиха.

— Милост…