Ю Несбьо
Пентаграма (35)

Тридесет и пета глава
Нощта срещу понеделник. Изумителна глупост

— Дано харесваш Иги Поп — отбеляза Хари и закопча Свен Сивертшен за радиатора под прозореца в стая 406. — Известно време ще гледаш само него.

— Можеше да е и по-зле — Свен погледна към плаката. — Гледал съм Иги и „Студжис“ в Берлин вероятно преди обитателят на тази стая да се роди.

Хари погледна часовника. Един и десет. Валер и хората му сигурно вече са претърсили апартамента му и са започнали да разпитват из хотелите. Беше невъзможно да се определи с колко време разполагат. Хари се просна на дивана и разтърка лицето си с ръце.

Дяволите да го вземат този Сивертшен!

Първоначалният план беше елементарен: добира се до безопасно място, обажда се на Бярне Мьолер и на началника на криминалната полиция и ги кара да изслушат свидетелските показания на Свен Сивертшен срещу Валер. После им съобщава, че имат три часа да арестуват Том Валер, преди Хари да се свърже с пресата и да хвърли бомбата. Поставя ги пред елементарен избор. И остава само да изчака потвърждението за задържането на Валер. После набира номера на Рогер Йендем от „Афтенпостен“ и го моли да поиска от шефа на криминалната полиция коментар за ареста. Едва тогава — когато новината е официално оповестена, Хари и Сивертшен изпълзяват от леговището си.

Разполагаше с добре обмислен сценарий, но Сивертшен му постави ултиматум.

— А защо не…

— Дори не се опитвай, Хуле.

Сивертшен не го удостои с поглед.

По дяволите!

Хари пак погледна часовника. Трябва да престане, да се абстрахира от мисълта за изтичащото време, да събере мислите си, да ги прегрупира, да импровизира, да проучи какви възможности му се разкриват при тези обстоятелства. Мамка му!

— Добре — отсече Хари и затвори очи. — Да чуем твоята версия.

Свен Сивертшен се наведе напред. Белезниците издрънчаха.

 

 

Хари пушеше до отворения прозорец и слушаше тънкия глас на Свен Сивертшен. Разказът започваше от първата среща с баща му. Бил седемнадесетгодишен.

— Майка ми смяташе, че съм в Копенхаген, но аз тръгнах за Берлин и го издирих. Живееше в огромна къща с кучета пазачи в района на посолствата до зоологическата градина. Накарах градинаря да ме придружи до входната врата и позвъних. Той отвори и сякаш се погледнах в огледалото. Просто не можехме да откъснем очи един от друг. Дори не се наложи да му се представям. Той се разплака и ме прегърна. Отседнах в дома му за четири седмици. Беше женен, с три деца. Не го попитах с какво се занимава, а и той не се впусна в обяснения. Ранди, съпругата му, беше настанена в скъп алпийски санаториум заради нелечима сърдечна болест. Историята им звучеше като взета от любовен роман и на моменти се чудех дали това не го е подтикнало да я изпрати там. Несъмнено я обичаше. Или, по-точно, беше влюбен в нея. Докато ми споделяше за наближаващата й кончина, сякаш слушах изповед от списание. Един следобед на гости дойде нейна приятелка. Пиха чай и татко сподели, че с Ранди го е събрала съдбата, но са се обичали така безсрамно и силно, че ги сполетяло наказание: отнемат му я, докато е още красива. Казваше такива неща без капка смущение. Същата нощ не успях да заспя и слязох на долния етаж да си взема питие. Там видях как приятелката на Ранди се прокрадва на пръсти от спалнята му.

Хари кимна. Дали нощният въздух стана по-студен, или само така му се струва? Сивертшен се поразмърда.

— През деня къщата беше на мое разположение. Татко имаше две дъщери: Будил и Алис. Те, разбира се, ме намираха за неустоимо привлекателен. Техен по-голям, досега непознат брат, долетял при тях от широкия свят. И двете бяха влюбени в мен, но аз харесах Будил, по-малката. Един ден тя се прибра по-рано от училище и аз я заведох в спалнята на баща ни. После тя искаше да махне окървавените чаршафи, но аз я изгоних навън, заключих вратата, дадох ключа на градинаря и го помолих да го връчи на татко. Докато закусвахме на следващия ден, татко ме попита дали искам да работя за него. Ето така започнах да търгувам незаконно с диаманти.

Сивертшен млъкна.

— Времето тече — напомни му Хари.

— Работех от Осло. Освен няколко гафа в началото, заради които получих две условни присъди, се справях добре. Коронният ми номер е успешното преминаване на митническия контрол на летищата. Лесно е като детска игра. Просто се обличам като достолепен господин и си придавам неустрашим вид. Всъщност аз наистина не се страхувам, изобщо не ми пука. Обикновено си слагам яка на свещеник. Този трик, естествено, не е особено оригинален и би могъл да предизвика съмнения у митничарите. Но освен това съм наясно с облеклото, прическата, обувките на свещениците. Подражавам на жестовете и мимиките им. Ако човек научи тези тънкости, става почти невъзможно да го спрат, защото дори и някой митничар да те заподозре, има малка вероятност да те спре за проверка. На такъв служител, който ровичка из куфара на свещеник, докато пропуска свободно дългокоси хипита, жалбите са му в кърпа вързани. А митничарите не правят изключение: обсебени са от идеята да създадат впечатление — макар и погрешно — че си вършат съвестно работата. През 1985 татко почина от рак. Ранди все още страдаше от нелечимата си сърдечна болест, но състоянието й позволяваше да се прибере у дома и да поеме бизнеса в свои ръце. Не знам дали е научила, че съм отнел честта на Будил, но неочаквано останах без работа. По думите й в Норвегия тази дейност вече не била печеливша. Не ми предложи друга работа. След няколко години бездействие в Осло се преместих да живея в Прага: раят за контрабандистите след падането на желязната завеса. Говоря добре немски и бързо успях да се приспособя. Спечелих много пари за кратко време, но и бързо ги похарчих. Намерих нови приятели, но не се привързах към никого. Не се сближавах с жените. Нямах такава потребност. Защото, знаеш ли, Хуле… Открих, че от баща си съм наследил дарбата да бъда влюбен.

Сивертшен кимна към плаката на Иги Поп.

— За жените няма по-силен афродизиак от влюбения мъж. Омъжените дами станаха мои любимки: след края не ми създаваха особени главоболия. В периоди на финансови затруднения те се превръщаха и в добре дошъл, макар и епизодичен, източник на доходи. Така годините си минаваха, без да оставят своя горчив отпечатък върху лицето ми. Повече от тридесет години усмивката ми беше безплатна, леглото — общодостъпно, а оная ми работа — щафета.

Сивертшен облегна глава на стената и затвори очи.

— Сигурно звучи цинично. Но, повярвай, всяко обяснение в любов, излязло от устата ми, беше неподправено и искрено, както любовните слова на баща ми към мащехата ми. Давах им всичко от себе си, докато увлечението приключи. После ги отпращах. Нямах пари за санаториум. Така се случваше всеки път, така си мислех, че ще продължи. Но в един есенен ден преди две години влязох в кафенето на „Гранд хотел Европа“ на Вацлавски площад и я видях. Ева. Да, така се казва. Не е вярно, че в живота няма парадокси, Хуле. Първото ми впечатление: не е красива. Просто има такова самочувствие. Но хората, убедени в красотата си, стават привлекателни. Смея да твърдя, че жените ме харесват, затова се приближих до нея. Тя не ме прати по дяволите, но се отнесе към мен с учтива студенина. Това ме подлуди.

Сивертшен се усмихна накриво.

— Защото за мъжа няма по-силен афродизиак от жена, която не е влюбена. Беше двадесет и шест години по-млада от мен, притежаваше обноски на недостижима за мен висота и — най-важното — нямаше нужда от мен. Щеше да продължи да упражнява професията, за която си мислеше, че не знам: да удря с камшици немски бизнесмени и да им прави свирки.

— Защо тогава не го е направила? — попита Хари и издуха дима от цигарата си към Иги.

— Обезоръжих я, защото се влюбих в нея. Бях хлътнал за двама. Но исках тя да е само моя, а Ева е като повечето жени, които не са влюбени: цени финансовата обезпеченост. За да бъда специален за нея, трябваше да спечеля много пари. Контрабандата на кървави диаманти от Сиера Леоне не е опасна, но не е достатъчно рентабилна, та да ме направи неустоимо богат. Наркотиците са твърде опасен бизнес. Така се забърках в контрабанда на оръжие. Работех за Принца. Срещнахме се два пъти в Прага, за да уточним плана и условията. Втората ни среща се състоя в ресторант на Вацлавски площад. Накарах Ева да се престори на туристка и уж случайно да ни снима. Изпращам по пощата такива снимки на хората, които не ми плащат след свършена по тяхно нареждане работа, заедно с предупреждение. Дава резултат. Но Принца е въплъщение на точността. С него не съм имал проблеми. Едва по-късно научих, че е полицай.

Хари затвори прозореца и седна на дивана.

— През пролетта по телефона ми се обади непознат мъж — продължи Сивертшен. — Норвежец. Говореше на източен диалект. Нямам представа как се е сдобил с номера ми. Очевидно знаеше всякакви подробности за живота ми. Почти се изплаших. Не, направо ме побиха тръпки. Знаеше коя е майка ми. Какви присъди имам. Беше осведомен дори за кървавите диаманти с формата на пентаграма, които шлифовам от години. Но за беля знаеше и за най-новото ми поприще: търговец на оръжие. Искаше и от двете стоки: диаманти и „Чешка“ със заглушител. Предложи ми нечувано висока сума. Отказах да му продам оръжие под претекст, че то се внася по други канали, но той настоя да го получи лично от мен, без посредник. Вдигна залога. А Ева, както споменах, е жена с претенции и нямам намерение да я изпускам. Затова се споразумяхме.

— За какво именно?

— Той постави точно определени изисквания за доставката: да стане в парка „Фрогнер“ до фонтана, непосредствено под Монолита. Изпълних първата поръчка преди малко повече от пет седмици. Според уговорката трябваше да я оставя в пет часа, когато в парка е пълно с туристи и хора, дошли да разпуснат сред природата след работа. Така според него нямало да ни забележат. Рискът някой да ме разпознае така или иначе беше минимален. Преди много години в пражки бар мернах мой съученик: едно време редовно ме тормозеше. Той и една дама — с нея преспах по време на сватбеното й пътешествие в Прага — са единствените жители на Осло, които съм виждал след като напуснах града, разбираш ли?

Хари кимна.

— Както и да е — продължи Сивертшен. — Клиентът не желаеше да се срещаме. Това ме уреждаше идеално. Поръча да сложа стоката в кафяв найлонов плик, да го мушна в кофата за смет пред фонтана и веднага да се омета оттам. Държеше да спазя стриктно уговорката. Предварително преведе обещаната сума на швейцарската ми сметка. Самият факт, че ме е намерил, трябвало да ми говори достатъчно какво ще се случи, ако не удържа на думата си, предупреди ме той. Човекът беше абсолютно прав. Ще ми дадеш ли цигара?

Хари му я запали.

— В деня след първата доставка той отново се свърза с мен и поръча „Глок“ 23 и още един кървав диамант за следващата седмица. На същото място, по същото време, същата процедура. Падна се неделен ден, но пак имаше доста хора.

— В деня и часа на убийството на Мариус Велан — промърмори Хари.

— Какво?

— Нищо. Продължавай.

— Това се повтори три пъти. С интервал от пет дена. Но последния път условията малко се промениха. Получих две поръчки. Едната за събота, другата за неделя, тоест за вчера. Клиентът ме помоли нощта срещу неделя да пренощувам при майка ми, за да знае къде да ме намери, ако има промяна в плана. За мен не беше проблем, така или иначе имах такива намерения. Исках много да се видя с майка ми, та нали й нося добри новини.

— Че ще става баба ли?

Сивертшен кимна.

— И че ще се женя.

Хари изгаси цигарата си.

— Значи твърдиш, че диамантът и пистолетът в куфара ти са за доставката в неделя?

— Да.

— Хм.

— Е? — попита Сивертшен, когато тишината се проточи твърде дълго.

Хари скръсти ръце на тила си, облегна се на дивана и се прозя.

— Щом си фен на Иги, сигурно си слушал „Бла-бла-бла“. Хубав албум. Изумителна глупост.

— Изумителна глупост?

Свен Сивертшен удари лакътя си в радиатора. От кухото тяло се раздаде глухо кънтене.

Хари се надигна.

— Искам да подишам чист въздух. Надолу по улицата има денонощна бензиностанция. Да ти донеса ли нещо?

Сивертшен затвори очи.

— Слушай ме внимателно, Хуле. Возим се в една лодка. И тя потъва. Ясно? Освен че си грозен, си и глупав.

Хари се ухили и се изправи.

— Ще го имам предвид.

Върна се след двадесет минути. Свен спеше на пода, облегнат на радиатора, а завързаната му ръка беше вдигната сякаш за поздрав.

Хари остави на масата два хамбургера, картофки и голяма бутилка кока-кола.

Свен разтърка сънено очи.

— Успя ли да си събереш мислите, Хуле?

— Да.

— И какво измъдри?

— Че в Прага годеницата ти те е снимала с Валер.

— Какво общо има това?

Хари отключи белезниците.

— Снимките не са свързани със случая. Сетих се, че тя се е престорила на туристка и се е държала като такава.

— Тоест как?

— Ами нали ти казах. Правила е снимки.

Сивертшен разтърка китките си и погледна храната върху масата.

— Няма ли чаши за кока-колата, Хуле?

Хари посочи бутилката.

Свен разви капачката, гледайки Хари с присвити очи.

— Значи поемаш риска да пиеш от една и съща бутилка със сериен убиец?

Хари вече дъвчеше хамбургера и отговори с пълна уста:

— От едно шише. В един кюп.

 

 

Улауг Сивертшен седеше в хола, вперила пред себе си невиждащ поглед. Не запали осветлението, за да не си помислят, че отстъпва. Звъняха по телефона, на вратата, викаха от градината и хвърляха камъчета по прозореца на кухнята.

— Няма да коментирам — обяви тя и изключи телефона.

Накрая журналистите спряха да викат и зачакаха с дългите си фотографски обективи. Само веднъж дръпна настрани пердетата на прозореца и чу жуженето на апаратите им. Бзз, щрак, бзз, щрак.

Измина почти цяло денонощие, без полицаите да открият недоразумението. Вероятно чакаха да дойде понеделник и да уредят въпроса през работно време.

Нямаше с кого да поговори. Ина не се прибра от вилата на тайнствения си приятел. Дали да се обади на полицайката, на Беате? Момичето нямаше вина за арестуването на Свен и сякаш разбра, че синът на Улауг не е убиец. Беате дори й даде телефонния си номер и й поръча да позвъни, ако й хрумна нещо. Каквото и да е.

Улауг погледна през прозореца. Силуетът на изсъхналото крушово дърво напомняше пръсти, хищно протегнати към луната, която се бе снишила над градината и сградата на гарата. Улауг Сивертшен за пръв път виждаше луната в такъв вид: наподобяваше лице на мъртвец. По бялата му кожа изпъкваха синкави вени.

Защо Ина не се прибира? Обеща да си дойде най-късно в неделя следобед. Улауг очакваше този миг с нетърпение: ще седнат на чаша чай и ще запознае Ина със Свен. Нещо не беше наред — Ина държеше на дадената дума.

Улауг изчака часовникът да удари два часа. Извади бележката с номер на Беате. На третия сигнал се обади сънен глас:

— Да, моля.

— Добър вечер, Беате. Улауг Сивертшен съм. Моля да ме извиниш за късния час.

— Няма проблем, госпожо Сивертшен.

— Улауг.

— Улауг. Съжалявам, още не съм се разбудила.

— Обаждам се, защото се тревожа за Ина, моята наемателка. Трябваше отдавна да се е прибрала, а и случващото се напоследък… Притеснявам се за нея.

След като Беате не отговори веднага, Улауг предположи, че полицайката е задрямала. Но после гласът на Беате отново се чу в слушалката. Вече не звучеше сънено:

— Да не би да ми казваш, че имаш наемателка, Улауг?

— Ами да. Казва се Ина. Живее в стаята на прислугата. А, да, забравих да ти я покажа, защото се намира от другата страна на задното стълбище. Ина замина за уикенда.

— Къде? С кого?

— И аз бих искала да знам. С мъжа се познават отскоро. Не съм го виждала. По думите й отиват във вилата му.

— Трябваше да ни го кажеш по-рано, Улауг.

— Така ли? О, страшно съжалявам… аз…

Улауг усети как гласът й се разтрепери, но успя да се овладее.

— Не исках да те разстроя, Улауг — побърза да я успокои Беате. — Вината не е твоя. Редно е аз да проверявам такива неща, ти няма как да знаеш кое е важно за нас. Ще се обадя на дежурните полицаи, а те ще се свържат с теб и ще те разпитат за личните данни на Ина, за да я обявят за издирване. Сигурно не й се е случило нищо лошо, но по-добре да не рискуваме, нали? А после се опитай да поспиш, а аз ще ти звънна сутринта, става ли?

— Да — отвърна Улауг и се опита да прозвучи по-ведро. Искаше й се да попита Беате какво става със Свен, но не посмя. — Разбира се. Дочуване, Беате.

Старицата затвори. По бузите й се стичаха сълзи.

Беате остави слушалката и се опита да заспи. Заслуша се в шумовете на къщата. Тя сякаш говореше. Майка й изгаси телевизора в единадесет и в момента долу цареше пълна тишина. Беате се питаше дали и майка й мисли за него, за баща й. Споменаваха го рядко. Беше им тежко да говорят за него. Отскоро Беате си търсеше апартамент в центъра. През последната година стана неудобно да живее на етажа над стаята на майка си. Особено след като започна да се вижда с Халвуршен — стабилния полицай, неотдавна „изтеглен“ от провинцията. Обръщаше се към него на фамилно име, а той се отнасяше към нея с боязливо уважение, което й допадаше по особен начин. В центъра няма да разполага с толкова място. Ще й липсват и звуците на къщата: през целия си живот заспиваше, заслушана в безсловесните й монолози.

Телефонът пак звънна. Беате въздъхна и протегна ръка към слушалката.

— Да, Улауг?

— Обажда се Хари. Явно вече си будна.

Тя се надигна в леглото.

— Да, тази нощ се скъсахте да ми звъните. Какво има?

— Имам нужда от помощ. Мога да разчитам единствено на теб.

— Така ли? Това, ако те познавам добре, значи да очаквам неприятности.

— Меко казано. Ще ме изслушаш ли?

— Ами ако откажа?

— Първо ме чуй, а после ще прецениш дали да се съгласиш.