Ю Несбьо
Пентаграма (44)

Четиридесет и четвърта глава
Нощта срещу вторник. Шепотът

Чакаха светофарът към площад „Александър Хилан“ да светне зелено.

Чистачките на колата се движеха наляво-надясно. След час и половина зората щеше да обагри небето с първия си ален щрих. Засега обаче беше тъмна нощ и облаците бяха опънали сиво-черен брезент над града.

Хари се возеше на задната седалка, прегърнал Олег.

Срещу тях по безлюдния тротоар се зададоха мъж и жена. Вървяха с олюляващи се крачки. Преди час Хари, Свен и Олег излязоха от асансьора, тръгнаха в дъжда по поляната и намериха големия дъб, който Хари забеляза от прозореца. Настаниха се на сухата трева. Хари се обади първо в редакцията на вестник „Дагбладе“ и разговаря с дежурния репортер. После се свърза с Бярне Мьолер, разказа му случилото се и го помоли да намери Йойстайн Айкелан. Накрая събуди Ракел по телефона. След двадесет минути площадката пред общежитието се окъпа от светлината на фотоапарати и полицейски лампи: неизменно сполучливата комбинация между преса и полиция.

Хари, Олег и Свен седяха по дъба и наблюдаваха как хората тичешком влизат и излизат от общежитието.

Хари изгаси цигарата.

— Е, така е — констатира Свен.

— „Character“^[1] — върна се на песните Хари.

— Не се сетих за него — кимна Свен.

Затътриха крака към площадката, Бярне Мьолер се завтече към тях и ги качи на полицейски автомобил.

Първо ги закараха до Главното управление за уж кратък разпит. Мьолер незаслужено го принизи до „брифинг“. Когато понечиха да отведат Свен обратно в ареста, Хари настоя да поставят денонощна охрана пред килията му. Мьолер леко изненадано попита дали Хари се опасява, че Свен ще избяга. Хари поклати отрицателно глава. Мьолер изпълни молбата му без повече въпроси.

Позвъниха на дежурната оперативна част за патрулка, която да закара Олег до вкъщи.

Светофарът изписка пронизително в тихата нощ и двойката пресече улицата. Явно мъжът беше дал на дамата сакото си и тя го държеше над главата си. Ризата на мъжа се бе полепила по тялото му, а той се смееше високо. На Хари му се сториха някак познати.

Светна зелено.

Преди двойката да се изгуби от погледа му, мерна червена коса изпод сакото.

След няколко пресечки дъждът спря. Облаците се отдръпнаха като сценична завеса и от черния небосклон над фиорда на Осло над тях блесна нова луна.

— Най-после — отбеляза Мьолер и се обърна усмихнат към задната седалка.

Хари предположи, че началникът говори за дъжда.

— Най-после — повтори той, без да сваля очи от луната.

— Ама че си смелчага — Мьолер потупа Олег по коляното, а хлапето се усмихна вяло и погледна към Хари.

Мьолер се обърна напред.

— Вече не усещам болката в корема — продължи той. — Изчезна яко дим.

Откриха Йойстайн Айкелан на същото място, където отведоха Свен Сивертшен: в ареста. Според документацията на Разплакания Грот Том Валер довел Йойстайн по подозрение за шофиране на такси в нетрезво състояние. Кръвните проби отчели няколко промила в повече. Мьолер разпореди да зарежат всички формалности и незабавно да освободят Айкелан. Изненадващо Разплакания Грот нямаше възражения, а, напротив, дори се показа необичайно отзивчив.

Ракел ги чакаше на вратата. Полицейската кола зави по хрущящия чакъл на площадката пред къщата.

Хари се наведе и отвори вратата на Олег. Момчето мигом изскочи навън и се затича към Ракел.

Мьолер и Хари останаха в колата, загледани в двете притихнали, притиснати една към друга фигури.

Мобилният телефон на Мьолер звънна и той го долепи до ухото си. Каза два пъти „да“, веднъж „ясно“ и затвори.

— Обади се Беате. Намерили найлонов плик с пълна екипировка за велокуриер в кофата за смет в двора на Барли.

— Мм.

— Ще настане пълен ад — предвиди Мьолер. — Всички ще искат да се докопат до теб, Хари: вестници, радио, телевизия. Не само нашите, но и чуждестранни. И в Испания знаят за убиеца велокуриер, само си представи. Е, не за пръв път ще се сблъскаш с такава ситуация.

— Ще оцелея.

— Сигурен съм. Имаме и запис на случилото се снощи в общежитието. Само се питам как Танген е успял да пусне камерите в буса в неделя следобед, забравил е да ги спре и си е тръгнал с влака за вкъщи — Мьолер изгледа изпитателно Хари, но не получи отговор. — Ти извади небивал късмет, защото Танген е изтрил достатъчно информация на харддиска, та да има място за запис на няколко денонощия. Всъщност е направо невероятно. Почти ми се струва, че е било предварително планирано.

— Почти — промърмори Хари.

— Ще започнем вътрешна проверка. Свързах се със службата за разследване на полицаи, извършили престъпление, и ги осведомих за заниманията на Валер. Не изключваме възможността в този случай да са замесени повече хора от полицията. Утре ще проведа първата си среща по този повод. Ще разнищим случая, Хари.

— Щом казваш, шефе.

— Не ми звучиш много убеден.

— А ти убеден ли си?

— Защо да не съм?

— Защото и ти не знаеш на кого можеш да разчиташ.

Мьолер премига два пъти, без да успее да формулира отговор, и хвърли бегъл поглед към полицая зад волана.

— Ще ме изчакаш ли малко, шефе?

Хари излезе от колата. Ракел пусна Олег от прегръдките си и той влезе в къщата.

Държеше ръцете си скръстени на гърдите, а погледът й бе прикован към ризата му, когато спря пред нея.

— Вир-вода си — промълви тя.

— Е, като вали…

— … се мокря — усмихна се тъжно тя, погали го по бузата и прошепна: — Свърши ли се?

— Засега да.

Тя затвори очи и се наведе към него. Той я притегли към себе си.

— Нищо му няма — успокои я Хари.

— Знам. Каза, че не бил много изплашен, защото си бил с него.

— Мм.

— Ти как си?

— Добре.

— Наистина ли? И това е краят?

— Да — прошепна той в косите й: — Последен работен ден.

— Чудесно — зарадва се тя.

Хари усети как тялото й се приближи и запълни всички празнинки помежду им.

— Следващата седмица започвам на чисто. Ще се справя.

— На работата, която ти препоръча твой приятел? — попита тя и сложи ръка на тила му.

— Да — ароматът й го замая. — Йойстайн. Сещаш ли се?

— Таксиметровият шофьор?

— Да. Във вторник има изпит за разрешително. Всеки ден зубря имена на улици в Осло.

Тя се засмя и го целуна по устата.

— Какво мислиш?

— Че си луд.

Смехът й ромонеше като поточе в ушите му. Той избърса сълза от бузата й.

— Трябва да тръгвам — каза той.

Тя се насили да се усмихне, но Хари усети колко неуспешен е опитът.

— Не мога — успя да продума тя, преди плачът да задуши гласа й.

— Напротив.

— Не мога… без теб.

— Не е вярно — възрази Хари и отново я притегли към себе си. — Справяш се отлично без мен. Въпросът по-скоро е дали ще ме изтърпиш.

— Това ли е въпросът? — прошепна тя.

— Нужно е да помислиш, знам го.

— Нищо не знаеш.

— Първо си помисли, Ракел.

Тя се наведе назад и Хари усети извивката на гърба й. Ракел разгледа лицето му. Търси симптом на промяна, мина му през ума.

— Не си отивай, Хари.

— Имам уговорка. Ако искаш, утре сутринта ще дойда. Бихме могли…

— Да?

— Не знам. Нямам планове, нито идеи. Добре ли ти звучи?

— Идеално — усмихна се тя.

Погледна устните й. Поколеба се. Целуна ги и си тръгна.

 

 

— Тук ли? — попита полицаят зад волана и погледна в огледалото. — Не е ли затворено?

— Работи от дванадесет на обед до три през нощта в делничен ден — осведоми го Хари.

Шофьорът сви към ръба на тротоара пред „Боксер“.

— Ще влезеш ли с мен, шефе?

— Иска да говори с теб насаме — поклати глава Мьолер.

В заведението отдавна бяха спрели да приемат поръчки и последните клиенти се приготвяха да си тръгват.

Началникът на криминалната полиция седеше на същата маса, както при последната им среща тук. Над хлътналите му очни ябълки падаше сянка. Пред него стоеше почти празна халба. В лицето му се отвори процеп.

— Поздравления, Хари.

Хари се промуши между пейката и масата.

— Добра работа, действително. Кажи ми обаче как стигна до умозаключението, че Свен Сивертшен не е убиецът велокуриер.

— Случайно видях негова снимка в Прага и се сетих: Вили и Лисбет имат фотография от същото място. Освен това Отделът по експертно-криминална дейност провери следите от екскременти по нокътя на…

Началникът се наведе напред над масата и сложи длан върху ръката на Хари. От дъха му лъхаше мирис на бира и тютюн.

— Не говорех за доказателствата, Хари, а за самата идея, за породилото се в главата ти подозрение, за онова, което те провокира да свържеш уликите с точния човек. Кой беше моментът на вдъхновението, когато ти хрумна мисълта за самоличността на убиеца?

— През цялото време през главата ми минаваше какво ли не — вдигна рамене Хари. — Но…

— Да?

— Звучеше ми твърде правдоподобно.

— В смисъл? — не разбра началникът.

— Дюк Елингтън молел да не настройват пианото му перфектно, за да не бъде звукът прекалено чист — Хари разтърка брадичката си.

— Аха.

— Когато пианото е настроено с клинична точност, не звучи добре. Не че е фалшиво, просто губи от топлината, от усещането за истинност — Хари човъркаше парченце олющен лак върху масата. — Убиецът велокуриер ни предостави безупречен шифър, който да ни обясни точно кога и къде, но не и защо. Така успя да съсредоточи вниманието ни върху събитията, вместо върху мотива. А всеки ловец знае, че ако искаш да видиш плячката в тъмнината, не бива да се вторачваш в нея, а малко встрани. Едва когато престанах да се взирам във фактите, чух…

— Чу ли?

— Да. Тези така наречени серийни убийства бяха прекалено изпипани, звучаха правилно, но не и достоверно. Убийствата следваха прецизно предписанието, предоставяха ни обяснение — правдоподобно, колкото може да бъде само лъжата и почти никога истината.

— И тогава прозря какво се е случило?

— Не, но престанах да се взирам и си възвърнах широкия поглед върху ситуацията.

Началникът на криминалната полиция кимна, забил очи в тумбестата халба, която ръцете му въртяха върху масата. В тихото, почти празно заведение се раздаде звук като от шлифовъчен диск. Началникът се изкашля.

— Сгреших при преценката на Том Валер. Съжалявам.

Хари замълча.

— Исках да ти кажа следното: няма да подпиша документите за освобождаването ти от длъжност. Искам да продължиш да работиш. Знай, че се ползваш с пълното ми, безрезервно доверие. Надявам се… — той вдигна лице и в долната му част се появи процеп — явно усмивка — … и аз да заслужа твоето доверие.

— Трябва да си помисля — отвърна Хари, а процепът изчезна. — За работата, имам предвид — добави той.

Усмивката се върна върху лицето на началника. Този път се включиха и очите му.

— Разбира се. Нека те черпя една бира, Хари. Затвориха бара, но ако им кажа…

— Алкохолик съм.

Началникът за миг изглеждаше слисан. После се засмя сконфузено.

— Извини ме. Много несъобразително от моя страна. Да те питам нещо друго, Хари. Мислил ли си… — Хари чакаше продължението, а халбата на шефа описа цял кръг — как ще представиш случая пред обществеността?

— Да го представя?

— Да. В доклада си и пред пресата. Ще искат да разговарят с теб и ще ни вземат на мушка цялата служба, ако се разчуе за контрабандния канал на Валер. Затова е важно да не казваш…

Хари търсеше пакета с цигари, а началникът — думите си.

— … да не им предоставиш версия, която да им даде поле за спекулации — обясни накрая шефът.

Хари се усмихна вяло и запали последната останала в пакета цигара.

Началникът на криминалната полиция решително пресуши остатъка от бирата и избърса уста с опакото на ръката си:

— Каза ли нещо?

— Валер ли? — вдигна вежда Хари.

— Да. Каза ли нещо, преди да умре? Кои са съучастниците му? Колко души са замесени?

— Не — Хари реши да си остави последната цигара за по-късно. — Нищо не каза. Абсолютно нищо.

— Жалко — шефът го погледна безизразно. — А заснетият видеоматериал? Разкрива ли нещо в този ред на мисли?

Хари срещна синия поглед на началника. Доколкото знаеше, началникът бе прекарал целия си живот в работоспособна възраст в полицията. Носът му беше остър като брадва, устата — права водоравна линия, ръцете — груби и големи. Беше част от основата на планината, наречена полиция — твърд, надежден гранит.

— Кой знае? — отвърна Хари. — Така или иначе няма какво да му мислим. Нали ще съчиня версия, която не дава поле за… — Хари откърти сухата коричка лак — спекулации.

Осветлението започна да премига като по подаден сигнал.

Хари се изправи.

Спогледаха се.

— Искаш ли да те метна до вкъщи?

— Ще се замъкна пеш — поклати глава Хари.

Началникът стисна силно ръката му и я задържа в своята. Хари пое към изхода, но се спря и се обърна.

— Сещам се за едно нещо, казано от Валер.

— Така ли? — предпазливо попита началникът, а побелялата му вежда се смъкна.

— Да. Помоли за милост.

 

 

Хари тръгна по прекия път през гробището на Нашия Спасител. От дърветата се стичаха дъждовни капки, падаха върху долните листа с леки въздишки и накрая се спускаха на жадно поглъщащата ги земя. Вървеше по пътечката между гробовете и чуваше как мъртъвците разговарят. Поспря да ги послуша. Шептяха на влажните, плющящи по бузите им езици. Зави наляво и излезе на улицата.

Влезе в апартамента, съблече се, мушна се под душа и пусна горещата вода. Парата се полепи по стените и той стоя така, докато кожата му се зачерви и омекна. Влезе в спалнята. Водата се изпари от тялото му и той си легна, без да се подсуши. Затвори очи, зачака да го обори сън или да се появят картините. Да видим кое ще се появи първо.

Вместо тях долови шепот.

Ослуша се.

Какво ли си шепнат?

Какви ли планове кроят?

Разговаряха шифровано.

Надигна се в леглото. Допря глава до стената и усети вдлъбнатите резки от пентаграмата.

Погледна часовника. Скоро ще се развидели.

Стана и излезе в коридора. Прерови джобовете на якето си за последната цигара. Откъсна връхчето й и я запали. Седна във фатерщула в хола в очакване на утрото.

В стаята нахлуваше лунна светлина.

Сети се за вторачения във вечността Том Валер и за мъжа, с когото разговаря в Стария град, след като чу спомените на Валер на терасата пред столовата. Откри въпросния мъж лесно, защото имаше същия псевдоним — Суло — и все още работеше в семейния павилион.

— Том Брюн? — в отговор попита мъжът зад облепения с плочки тезгях и прокара ръка през лъщящата си мазна коса. — Разбира се, че го помня. Бедничкият. Баща му, безработен зидар, здраво го млатеше. Пиеше много. Приятел? Не, не сме били приятели с Том Брюн. Да, на мен ми викат Суло. Дали с Том Брюн сме пътували с влак? — той се засмя. — Не, не съм пътувал с влак по-далеч от Мое. Всъщност не помня да е имал много приятели. В паметта ми е останал като учтиво момче, от онези, дето помагат на стариците да пресекат улицата, малко като скаут. Обаче беше и особняк. Баща му почина при мистериозни обстоятелства. Дяволски странна злополука.

Хари прокара пръст по гладката маса. Усети как по кожата му се полепиха малки частици: жълт прах от длетото. Червената лампичка на телефонния секретар премига. Журналисти, най-вероятно. Утре ще се почне. Хари облиза върха на пръста си. Имаше горчив вкус на мазилка. Вече му мина през ума, че може да е от стената над вратата на 406-та стая, когато Вили Барли е издълбал кръста на марата. Хари премлясна. В такъв случай зидарят явно е забъркал странна смес, защото се усещаше и някакъв сладникав привкус. Не, по-скоро метален. На яйца.