Ю Несбьо
Пентаграма (13)

Тринадесета глава
Понеделник. Докосване

Дават те по телевизията, любима. На цяла стена, клонирана си в дванадесет тиража, които се движат в такт, двойници с почти незабележима разлика в цветовите нюанси и контраста. Дефилираш на моден подиум в Париж, спираш, правиш чупка в кръста и ме поглеждаш със студения си, изпълнен с ненавист поглед, на който ви учат. Има ефект. Пренебрежението винаги има ефект, както знаеш, любима.

После репортажът свършва и срещам твоите дванадесет строги погледа. Четеш дванадесет еднакви новини, а аз — двадесет и четири алени устни, но ти си безмълвна и аз те обичам заради безсловесността ти.

След това се появява кадър от наводнение някъде из Европа. Виж, любима, газим по улиците. Прокарвам пръст по екрана на изключен телевизор, рисувам зодията ти. Макар че е изгасен, усещам напрежението между прашния екран и моя пръст. Електричество. Капсулиран живот. Моето докосване го пробужда.

Върхът на лъча на звездата се пада върху тротоара точно пред червената зидана сграда от отсрещната страна на кръстовището, любима. Оттук, от този магазин за телевизори, мога да я наблюдавам през процепите между апаратите. Това е едно от най-натоварените кръстовища в града и обикновено по него има дълги колони от автомобили, но днес колите се движат само по два от петте булеварда, които извират от тъмното асфалтово сърце. Пет пътя, любима. Днес цял ден си лежала в леглото и си ме чакала. Само трябва да свърша това, и се прибирам. Ако искаш, ще извадя писмото иззад мазилката и ще ти прошепна думите, независимо че ги знам и наизуст. „Любима, присъстваш в мислите ми ден и нощ. Още усещам устните ти, впити в моите, усещам допира на кожата ти.“

Отварям вратата на магазина, за да изляза. Слънцето нахлува вътре. Слънце. Прилив. Скоро ще бъда при теб.

Денят на Мьолер започна зле.

Снощи прибра Хари от ареста, а на сутринта се събуди с болки в корема, придобил формата на надута до краен предел плажна топка.

Предстояха му обаче още по-лоши преживявания.

В девет положението не изглеждаше толкова отчайващо, когато Хари, на пръв поглед трезвен, влезе в заседателната зала на Отдела за борба с насилието на шестия етаж. Около масата вече бяха насядали Том Валер, Беате Льон, четирима от дознателите на отдела и двама специални сътрудници, повикани по време на отпуската им.

— Добро утро, народе — поздрави Мьолер. — Предполагам, вече сте разбрали какво дойде като гръм от ясно небе. Два случая, вероятно две предумишлени убийства, които подсказват, че са дело на един и същ извършител. Накратко: случаите напомнят подозрително много на онзи кошмар, с който понякога се сблъскваме.

Мьолер постави първото прозрачно фолио върху шрайбпроектора.

— Както виждаме отляво, от ръката на Камила Луен е отрязан левия показалец. Отдясно на изображението е левият среден пръст на Лисбет Барли. Получих го по пощата. Него все още не можем да го свържем със съответен труп, но Беате идентифицира пръста, като сравни отпечатъците му с иззетите от апартамента на Барли. Силна интуиция и добра работа, Беате.

Тя се изчерви, докато барабанеше по бележника с молив и се опитваше да не издаде вълнението си. Мьолер смени фолиото.

— Под клепача на Камила Луен открихме този скъпоценен камък, червеникав диамант във формата на петолъчна звезда. На пръста на Лисбет Барли намерихме пръстена, който виждате отдясно. Както забелязвате, диамантената звезда на пръстена е в по-светъл нюанс на червеното, но формата е същата.

— Опитахме се да открием какъв е произходът на първата диамантена звезда — съобщи Валер. — Без резултат. Изпратихме снимки на две от най-големите ателиета за шлифовка на диаманти в Антверпен, но според тях тази шлифовка най-вероятно е дело на бижутер от друго място в Европа. По тяхно предположение Русия или Южна Германия.

— Свързахме се с експерт, оказа се дама, по диамантите от „Де Беерс“, доказания световен лидер по покупка на необработени диаманти — докладва Беате. — Уведоми ни, че се прилагат два метода — спектрометрия или микротомография, за да се определи с точност какъв е произходът на диаманта. Довечера пристига с полет от Лондон, за да ни помогне.

Магнюс Скаре, един от младите разследващи полицаи и сравнително нов в Отдела за борба с насилието, вдигна ръка:

— Връщам се към началните ти думи, Мьолер. Не разбирам защо да напомня на кошмар, ако е двойно убийство. В такъв случай все пак търсим един извършител вместо двама и всички присъстващи тук ще наблегнем върху един и същ случай. По мое мнение би следвало да е обратното…

Магнюс Скаре чу тихо покашляне и забеляза как вниманието на събралите се колеги се насочи към дъното на залата, където Хари Хуле досега седеше мълчаливо, потънал в стола.

— Как ти беше името? — попита Хари.

— Магнюс.

— Фамилното.

— Скаре — отвърна полицаят с раздразнение. — Не помниш ли…

— Не, Скаре, не си спомням. Но ти се опитай да запомниш какво ще ти кажа сега. Когато разследващ полицай е изправен пред обмислено и в този случай очевидно планирано убийство, той е наясно с преднината на убиеца. Убиецът е имал възможност да унищожи веществени доказателства, да си изфабрикува мнимо алиби за часа на убийството, да се отърве от оръжието и така нататък. Но има едно нещо, което убиецът, така да се каже, никога не успява да скрие от разследващия. Кое е то?

Магнюс Скаре премига два пъти.

— Мотивът — отговори си сам Хари. — От началния курс на обучение, нали? Започваме дознанието от мотива. Толкова е основополагащо, че понякога го забравяме. Докато един ден той се появи: убиецът от най-страшния кошмар на разследващия полицай. Или от мокрите му сънища, зависи как е устроен човек. Именно убиецът без мотив. Или по-точно: без разбираем от човешка гледна точка мотив.

— Сега пък рисуваш най-ужасния възможен сценарий, Хуле — Скаре изгледа останалите. — Та ние все още не знаем дали зад тези убийства се крие мотив.

Том Валер се изкашля.

Мьолер забеляза как челюстните мускулите на Хари се стегнаха.

— Той е прав — отсече Валер.

— Естествено, че съм прав — съгласи се Скаре. — То си е ясно като бял ден, че…

— Млъквай, Скаре — скастри го Валер. — Правият е старши инспектор Хуле. Работихме по тези случаи съответно десет и пет дена, без да се появи каквото и да било, свързващо жертвите. Досега. А когато единственото общо между жертвите на убийство е начинът, по който им е отнет животът, ритуалите и предметите, приличащи на кодирани съобщения, човек неминуемо започва да мисли за дума, която предлагам все още никой да не изрича на глас, но всички да имат наум. Ще направя и още едно предложение: Скаре и останалите новобранци от Академията да си затварят устите и да си отварят ушите, когато говори Хуле.

В стаята се възцари тишина.

Мьолер забеляза как Хари изумено зяпна Валер.

— Да обобщим — взе думата Мьолер. — Опитваме се да не изпускаме от очи две неща. От една страна, продължаваме работа както при обикновените убийства. От друга, рисуваме наум най-ужасния, гаден и отблъскващ сценарий. Само аз ще разговарям с журналистите. Следващото заседание е в пет. На работа!

 

 

Мъжът в светлините на прожекторите, елегантно облечен в туид, държеше крива лула и се люлееше на пети, докато измерваше с пренебрежителен поглед дрипавата жена пред себе си.

— И колко предлагате да ми платите за обучението?

Дриплата отметна глава назад и сложи ръце на кръста си:

— О, знам колко струва. Приятелката ми ходи на уроци по френски за осемнадесет пенса на час при почтен французин. А вие не може да ми вземате толкова, за да ме научите на майчиния ми език. Не давам повече от шилинг. Решавайте.

Вили Барли седеше на дванадесетия ред в тъмнината, дал воля на сълзите си. Усещаше как се стичат по шията му, как навлизат под разкопчаната му риза от тайландска коприна и мокрят гръдта му, как солта пари зърната на гърдите му, преди да продължи към корема.

Нямаше да свърши.

Закри уста с ръка. Не искаше риданията му да разсейват актьорите или режисьора на петия ред.

Подскочи, когато усети как някой докосна рамото му. Извърна се и видя едър мъж, надвесил се над него. Някакво предчувствие го накара да замръзне на стола.

— Да? — прошепна задавено той.

— Аз съм — отвърна шепнешком мъжът. — Хари Хуле. От полицията.

Вили Барли отдръпна ръка от устата си и се вгледа в полицая.

— Разбира се, че сте вие — с облекчение установи той. — Извинете ме, Хуле, в тази тъмница си помислих…

Полицаят седна на съседното място.

— Какво си помислихте?

— Облечен сте в черно.

Вили си избърса носа с кърпичка.

— Взех ви за свещеник. Който носи… лоши новини. Глупаво хрумване, нали?

Полицаят не отговори.

— Заварвате ме в малко разнежено състояние, Хуле. Днес е първата ни репетиция с маски и грим. Погледнете я.

— Кого да видя?

— Илайза Дулитъл. Там горе. Когато я зърнах на сцената, за миг бях убеден, че това е Лисбет, че само съм сънувал как я няма. — Вили си пое дъх на пресекулки. — Но после тя заговори. И моята Лисбет изчезна.

Вили установи, че полицаят изумен е приковал поглед към сцената.

— Удивителна прилика, нали? Затова я привиках. Това трябваше да е мюзикълът на Лисбет.

— Това да не би да е…? — не довърши Хари.

— Да, сестра й е.

— Тоя? Тоест, То-я?

— Досега успяхме да го запазим в тайна. По-късно днес ще има пресконференция.

— Е… сигурно ще се вдигне медиен шум.

Тоя се завъртя и изруга високо, като се препъна. Партньорът й разпери ръце и погледна режисьора.

Вили въздъхна.

— Шумът не е всичко. Както виждате, чака ни много работа. Тя притежава определена природна дарба, но роля на сцената на Националния театър е доста по-различно от това да пееш каубойски парчета в някоя общинска сграда. Посветих две години да науча Лисбет да се държи подобаващо на театралната сцена, но с тази се налага да успеем за две седмици.

— Ако преча, ще ви го кажа набързо, Барли.

— Набързо?

Вили се опита да отгатне нещо по лицето на събеседника си в мрака. Страхът отново го облада и щом Хари отвори уста, той инстинктивно го прекъсна:

— Изобщо не ми пречите, Хуле. Аз съм само продуцент. Тоест, от онези, които осъществяват проекта. Оттук нататък поемат останалите.

Махна с ръка към сцената, където в същия миг облеченият в туид мъж извика:

— Ще превърна тази дрипла в херцогиня!

— Режисьор, сценограф, актьорски състав — продължи Барли. — От утре аз съм само зрител на тази…

Продължи да ръкомаха, докато намери подходящата дума:

— … комедия.

— Е, докато откриеш таланта си.

Вили се засмя глухо, но се сепна, щом видя силуета на главата на режисьора, която неочаквано се обърна към тях. Наведе се към полицая и зашепна:

— Имате право. Бях танцьор в продължение на двадесет години. Ужасен танцьор, ако ви интересува. Но Националната опера и балет винаги са страдали от недостиг на мъже танцьори и по тази причина летвата не беше висока. Както и да е, пенсионирах се на четиридесет и се наложи да измисля нещо ново. Тогава осъзнах, че моята дарба всъщност се крие в способността ми да подтиквам другите да танцуват. Да организирам представления, това е единственият ми талант, Хуле. Но знаете ли… ставаме жалки и при най-слабите наченки на успех. Само защото по някаква случайност обстоятелствата при няколко представления са протекли според нашия сценарий, се мислим за богове, които контролират всички величини. Смятаме се за ковачи на собственото си щастие във всички начинания. И после се случва онова, при което откриваме колко сме безпомощни. Аз… — Внезапно Вили млъкна. — Отегчавам ви, нали?

Събеседникът му поклати отрицателно глава и се изкашля.

— Става дума за съпругата ви.

Вили стисна силно очи, както прави човек в очакване на силен неприятен звук.

— Получихме писмо. С отрязан пръст. Боя се, че е неин.

Вили преглътна. Никога не се бе смятал за човек, подвластен на любовта, но сега усети как тя отново започна да расте — буцата под сърцето му от въпросния ден. Отокът, който беше на път да го подлуди. И почувства, че тя има цвят. Омразата беше жълта.

— Знаете ли, Хуле… това е почти облекчение за мен. Знаех го през цялото време. Че той ще я нарани…

— Нарани?

Вили улови сподавено учудване в гласа на Хари.

— Ще ми обещаеш ли нещо, Хари? Ако не е проблем да се обръщам към теб на малко име?

Полицаят кимна.

— Намери го. Намери го, Хари, и го накажи. Накажи го… жестоко. Обещаваш ли ми?

На Вили му се стори, че събеседникът му кимна в тъмнината. Но не беше напълно убеден. Сълзите изкривяваха всичко.

После мъжът изчезна, Вили си пое дъх и се опита да се съсредоточи отново върху сцената.

— Ще извикам полиция! — крещеше Тоя.

 

 

Хари седеше в кабинета си, приковал поглед в бюрото. Беше толкова изморен, че не знаеше дали ще намери сили да продължи.

Вчерашните премеждия, престоя в килията и поредната нощ с кошмари — всичко това го изтормози. Но едва срещата с Вили Барли го изцеди докрай. Защо обеща да хванат извършителя и си замълча, когато Барли спомена, че някой „наранил“ съпругата му. Защото ако Хари беше сигурен в нещо, то беше смъртта на Лисбет Барли.

От момента на събуждането си Хари изпитваше жажда за алкохол. Първо, пробуди се инстинктивната потребност на тялото, а после и паническият страх, защото се лиши от лекарството си, излизайки и без джобна бутилка, и без пари. А сега жаждата премина във фазата и на чисто физическата болка, и на дивия ужас да не се разпадне на парчета. Врагът дърпаше и влачеше бясно брънките на веригите, псетата лаеха към него от пропастта нейде в стомаха под сърцето. Боже господи, колко ги мрази. Впрочем така го ненавиждат и те.

Хари се изправи рязко. В понеделник остави половин бутилка „Bell’s“ в шкафа с документацията. Дали едва сега се сети за нея или през цялото време знаеше за съществуването й? Беше свикнал да се лъже сам. Измисляше стотици начини да го прави. Понечи да дръпне чекмеджето, но рязко вдигна очи. Беше регистрирал някакво движение. Елен му се усмихваше от снимката. Дали не започваше да се побърква? Или тя наистина току-що помръдна устни?

— Какво зяпаш, кобила такава? — измърмори той и в следващия миг снимката се отдели от стената и падна на пода, където стъклото се пръсна на парчета. Хари се втренчи в Елен, която продължаваше невъзмутимо да му се усмихва изпод счупената рамка. Хвана се за дясната ръка, където болката пулсираше под превръзката.

Едва когато се обърна да отвори чекмеджето, забеляза двама души, застанали на вратата. Сигурно стояха там от известно време. Вероятно движението, което забеляза, е било от отражението им в стъклената рамка на снимката.

— Здрасти — обади се Олег. Погледна Хари със смесица от учудване и ужас.

Хари преглътна и пусна чекмеджето.

— Здрасти, Олег.

Момчето, по маратонки и сини панталони, носеше жълта фланелка от екипа на националния отбор на Бразилия. Хари знаеше, че на гърба му е изписана деветка с името на Роналдо над нея. Купи я от бензиностанция през един неделен ден, когато тримата с Ракел отиваха да карат ски.

— Срещнах го долу — обясни Том Валер.

Ръката му стоеше върху главата на момчето.

— Попита за теб на рецепцията и го доведох. Значи играеш футбол, а, Олег?

Олег мълчеше и гледаше Хари с тъмния поглед, наследен от майка му: понякога безкрайно нежен, друг път безмилостно суров. Точно сега Хари не успя да определи какво изразяваше. Но беше мрачен.

— Нападател ли си? — попита Валер, усмихна се и разроши косата на малчугана.

Хари впери поглед в силните, жилави пръсти на колегата си, в тъмните кичури на Олег на фона на почернялата му от слънцето ръка. Косата се повдигаше от само себе си. Краката му се подкосиха.

— Не — отвърна Олег, без да сваля очи от Хари. — Защитник съм.

— Ей, Олег — същевременно Валер погледна въпросително Хари. — Хари явно се сражава с вятърни мелници. И аз правя така, когато нещо ме ядоса. Но двамата с теб може да се поразходим догоре и да разгледаме какво се вижда от терасата на покрива, докато Хари поразчисти.

— Ще остана тук — решително отсече Олег.

Хари кимна.

— Добре. Беше ми приятно да се запознаем, Олег.

Валер потупа момчето по рамото и изчезна.

Олег остана на вратата.

— Как дойде дотук? — попита Хари.

— С метрото.

— Сам?

Олег кимна.

— Ракел знае ли, че си тук?

Олег поклати отрицателно глава.

— Няма ли да влезеш? — покани го Хари с пресъхнало гърло.

— Искам да се върнеш у нас — каза Олег.

 

 

Изминаха едва четири секунди от натискането на звънеца и Ракел мигновено отвори вратата. Очите й бяха черни, гласът — пронизителен:

— Къде беше?

За миг Хари изпита усещането, че въпросът е насочен към двамата, но погледът й го подмина и се спря на Олег.

— Нямаше с кого да си играя — отвърна Олег с наведена глава. — Стигнах с метрото до центъра.

— С метрото? Сам? Ама как…

Гласът й изневери.

— Промъкнах се — обясни Олег. — Надявах се да се зарадваш, мамо. Нали каза, че и ти искаш…

Тя притегли Олег към себе си с отривисто движение.

— Наясно ли си колко се изплаших за теб, детето ми?

Погледна Хари, докато прегръщаше Олег.

 

 

Ракел и Хари стояха до оградата в дъното на градината и наблюдаваха града и фиорда. Мълчаха. Платноходките се очертаваха като миниатюрни, бели триъгълници на фона на синьото море. Хари се обърна към къщата. От тревата политаха пеперуди и пърхаха с крилца сред ябълковите дръвчета пред отворените прозорци. Къщата беше голяма, от черно дърво. Построена за зима, не за лято.

Хари я погледна. Беше боса, с тънко червено памучно яке с копчета над светлосинята рокля. Слънцето искреше в капчиците пот по голата й кожа под верижката с кръстче, наследено от майка й. Хари мислеше колко добре я познава: мириса на памучното яке; извивката на гърба под роклята; вкуса на кожата й, когато е потна и солена; за какво си мечтае; защо не продумва.

За какво му беше цялото това безполезно знание?

— Как си? — попита той.

— Чудесно — отговори тя. — Успях да наема вила. Ще ни я дадат чак през август. Закъснях с резервацията.

Интонацията беше неутрална, обвинението — едва доловимо.

— Защо ти е бинтована ръката?

— Само драскотина — промърмори Хари.

Кичур коса падаше върху лицето й. Той устоя на изкушението да го отмести.

— Вчера дойде консултант да огледа къщата — обади се тя.

— Какъв консултант? Да не смяташ да я продаваш?

— Твърде голяма е за двама души, Хари.

— Да, но ти обичаш тази къща. Израснала си тук. Както и Олег.

— Излишно е да ми го напомняш. Проблемът е, че ремонтът през зимата ми струва почти двойно повече, отколкото очаквах. А сега трябва да се сменя и покривът. Къщата е стара.

— Мм.

Хари гледаше как Олег играе футбол срещу вратата на гаража. Шутира и топката се затъркаля нататък, докато той стои със затворени очи и протяга ръце към въображаемата си публика.

— Ракел?

Тя въздъхна.

— Какво има, Хари?

— Не можеш ли поне да ме погледнеш, докато говоря?

— Не — отговори тя. Гласът й не звучеше нито гневно, нито разстроено, сякаш само констатираше факт.

— Ако се откажа, това би ли променило нещо?

— Няма да можеш да се откажеш, Хари.

— Имах предвид от полицията.

— Разбрах.

Той риташе из тревата.

— Може би нямам избор — додаде той.

— Така ли?

— Да.

— Защо тогава го поставяш като хипотетичен въпрос?

Тя издуха кичура коса от челото си.

— Бих могъл да си намеря по-спокойна работа, да прекарвам повече време у дома. Да се грижа за Олег. Бихме могли…

— Престани, Хари!

Гласът й прогърмя. Тя наведе глава и скръсти ръце, сякаш замръзваше на силното слънце.

— Отговорът е не — прошепна тя. — Нищо няма да се промени. Проблемът не е в работата ти. А в…

Тя си пое дъх, обърна се и го погледна право в очите:

— В теб, Хари. Проблемът е в теб.

Хари видя как очите й се наляха със сълзи.

— Тръгвай си — прошепна тя.

Той понечи да каже нещо, но се отказа. Вместо това кимна към платната във фиорда.

— Права си — съгласи се той. — Проблемът е в мен. Ще си поговоря с Олег и се махам.

Измина няколко крачки, спря и пак се обърна:

— Не продавай къщата, Ракел. Недей, чуваш ли? Ще измисля нещо.

Тя се усмихна през сълзи.

— Странно момче си ти — прошепна тя и протегна ръка, сякаш за да го погали по бузата. Но той бе твърде далеч и тя я отпусна.

— Грижи се за себе си, Хари.

Когато Хари тръгна, го полазиха студени тръпки. Беше пет без четвърт. Трябваше да побърза, за да не изпусне заседанието.

 

 

В строежа съм. Носи се миризма на мазе. Стоя мирно и разглеждам имената на таблото пред мен. Чувам гласове и стъпки по стълбите, но не се страхувам. Те не могат да прозрат невидимата ми природа. Чу ли? Те не могат да я прозрат, но… Не е парадокс, любима, просто така формулирах мисълта си. Всичко може да се формулира като парадокс, никак не е трудно. Само дето няма реалистични парадокси. Реалистични парадокси — ха, ха — виждаш ли колко е лесно? Но това са просто думи, недостатъчната яснота на езика. А аз приключих с думите. С езика. Поглеждам часовника. Това е моята реч. Ясна и лишена от парадокси. В душата ми цари яснота. В пълна готовност съм.