Ю Несбьо
Пентаграма (28)

Двадесет и осма глава
Събота. Дилдо

Улауг Сивертшен гледаше Беате с огромните си изплашени очи, докато полицайката проверяваше дали има патрони във всички камери на револвера.

— Моят Свен? Но, боже мой, трябва да разберете, че грешите! Свен и на мравката път струва!

Беате прибра барабана на револвера и се приближи до прозореца на кухнята с изглед към паркинга на улица „Швайгор“.

— Да се надяваме, че си права. Но за да разберем това, трябва първо да го арестуваме.

Сърцето на Беате биеше учестено, но не твърде бързо. Умората й изчезна яко дим. Заместиха я лекота и присъствие, почти все едно беше взела допинг. Чувстваше се така заради стария служебен револвер на баща си. Веднъж го чу да казва на свой колега, че човек не бива да разчита на пистолет.

— Значи не ти съобщи в колко часа ще дойде?

Улауг поклати глава.

— Каза, че ще уреди някакви въпроси.

— Има ли ключ за външната врата?

— Не.

— Добре. Тогава…

— По принцип не заключвам, когато знам, че ще идва.

— Вратата не е ли заключена?

Беате усети как кръвта нахлу в главата й и гласът й стана остър и режещ. Не знаеше на кого е по-бясна. На старицата, на която осигуриха полицейска охрана, но тя беше оставила вратата отключена, та синът й спокойно да си влезе вкъщи, или на самата себе си, задето не провери толкова елементарно нещо.

Вдиша дълбоко, за да си възвърне спокойния глас:

— Искам да не мърдаш оттук, Улауг, А аз ще изляза в коридора и…

— Здрасти!

Гласът се раздаде зад Беате и сърцето й заби учестено, но не твърде бързо и тя се обърна с изпъната наред дясна ръка и тънък, побелял показалец, увит около тежкия бавен спусък. Нечия фигура закриваше целия отвор на вратата към коридора. Дори не го беше чула. Безкрайно мила и глупава до безобразие.

— Ау! — възкликна гласът и се изсмя.

Беате успя да фокусира лицето на мушката. Поколеба се за частица от секундата, преди да отслаби натиска върху спусъка.

— Кой е това? — попита Улауг.

— Кавалерията, госпожо Сивертшен — отговори новодошлият. — Старши инспектор Том Валер.

Той й подаде ръка и подхвърли, стрелвайки с поглед Беате:

— Впрочем, позволих си да заключа външната ви врата, госпожо Сивертшен.

— Къде са останалите? — попита Беате.

— Няма други. Сега сме само…

Беате изтръпна, като видя усмивката на Том Валер:

— … аз и ти, миличка.

 

 

Минаваше осем.

По новините съобщиха за настъпващ над Англия студен фронт. Скоро горещата вълна щяла да отмине.

В коридор в сградата на Централна поща Рогер Йендем сподели със свой колега, че полицаите му се стрували подозрително потайни през последните няколко дена, затова надушвал нещо сериозно. Дочул слухове за мобилизация на Отряда за бързо реагиране, а началникът, Сиверт Фалкайд, не отговорил на нито едно съобщение, оставено на телефонния му секретар през изминалите два дена. Събеседникът му изрази мнение, че предположенията на Рогер са израз на положително мислене. И редакционната колегия споделяше това виждане. На първа страница поместиха информацията за студения фронт.

 

 

Бярне Мьолер седеше на дивана и гледаше „Beat for Beat“. Харесваше Ивар Дюрхауг. И песните. Не му пукаше за колегите му, които смятаха предаването за старомодно и с твърде семеен характер. На него семейният уют му допадаше. И непрекъснато му правеше силно впечатление, че в Норвегия явно има страшно много певчески таланти, които така и не попадат под светлината на прожекторите. Но тази вечер Мьолер не успяваше да се концентрира върху частите от текста и точките. Само зяпаше апатично, докато мислите му се въртяха около доклада за моментното състояние на нещата, току-що получен по телефона от Хари.

Погледна часовника и за пети път в рамките на половин час хвърли едно око към телефона. Според уговорката Хари щеше да се обади веднага щом изникне нещо ново. А началникът на криминалната полиция помоли да го информират за случилото се непосредствено след края на операцията. Мьолер се питаше дали началникът има телевизор във вилата си, седи като Мьолер и тръпне в очакване.

 

 

Ото дръпна от цигарата, затвори очи и видя светещите прозорци, чу шумоленето на сухите листа под полъха на вятъра и усети как сякаш потъва, когато спуснаха пердетата в стаята отсреща. Втората консервна кутия беше захвърлена в канавката. Ниле се беше прибрал.

Цигарите на Ото свършиха, но взе назаем от полицая на име Хари. Хари извади пакет „Кемъл Лайт“ от джоба си половин час след като Валер се омете. Добър избор, като изключи добавката „Лайт“. Фалкайд ги изгледа неодобрително как палят, но не каза нищо. В момента Ото мерна лицето на Сиверт Фалкайд зад синя мъгла, изнервящо покрила с успокояващ воал неподвижните картини на коридори и стъпала.

Хари избута напред стола си до Ото, за да се приближи до екраните. Пушеше бавно, неотлъчно следеше картините и ги разучаваше една по една. Сякаш имаше вероятност на тях да има нещо, което досега да не са забелязали.

— Какво е това? — попита Хари и посочи към една от картините от лявата част на екрана.

— Там ли?

— Не, по-нагоре. На четвъртия етаж.

Ото се взря в пустия коридор с бледожълти стени.

— Не виждам нищо особено — призна той.

— Над третата врата отдясно. В мазилката.

Ото напрегна зрението си. Имаше някакви бели следи. Първо се поколеба дали не са в резултат от неуспешен опит за монтиране на камера, но не помнеше да са пробивали дупки в мазилката точно там.

Фалкайд се наведе напред.

— Какво е това?

— Не знам — отвърна Хари. — Как се процедира, Ото, възможно ли е да уголемим ето…

Ото премести курсора на мишката върху картината и маркира правоъгълника над вратата. Натисна едновременно два клавиша. Отрязъкът запълни целия 21-инчов екран.

— Майко мила — тихо възкликна Хари.

— Да, тази джаджа не се шегува — гордо каза Ото и потупа с любов конзолата. Този тип, Хари, започваше да печели симпатиите му.

— Кръстът на марата — прошепна полицаят.

— А?

Но Хари вече се беше обърнал към Фалкайд:

— Предай на Делта едно, или както там се казват, да се приготвят за влизане в 406. Изчакайте да се появя на екрана.

Полицаят се изправи и извади пистолет, който Ото познаваше от сърфирането в късни доби из интернет при ключова дума handguns^[1]. „Глок“ 21. Не разбираше точно какво ще се случи, но усещаше, че се заформя нещо, което може би все пак ще доведе до заснемането на сензационен запис.

Полицаят вече излизаше от буса.

— Алфа до Делта едно — обади се Фалкайд и отпусна копчето на уоки-токито.

Шум. Приятен, пращящ звезден шум.

 

 

Хари застана пред асансьора във входа. Поколеба се за секунда. Хвана дръжката на вратата и я отвори. Сърцето му спря да бие, като видя черната решетка, тип хармоника.

Пусна вратата, сякаш се бе изгорил, и тя плавно се затвори. Въпреки това беше твърде късно, беше просто жалкият финален спринт по перона на закъснелия пътник, който знае, че влакът е тръгнал, но му се иска да го зърне, преди безвъзвратно да се е изгубил от погледа му.

Хари тръгна по стълбите. Опита се да се изкачва спокойно. Кога ли убиецът е бил тук? Преди два дена? Преди седмица?

Не се стърпя и подметките му застъргаха стъпалата като шкурка, когато започна да тича. Искаше да хвърли последен поглед, преди убиецът да изчезне завинаги.

В същия миг, когато Хари зави вляво по коридора на четвъртия етаж, от стаята в дъното се появиха три облечени в черно фигури.

Хари спря под издълбаната звезда, която блестеше върху жълтата стена.

Под номера на стаята — 406 — беше написано името ВЕЛАН. А отдолу с две ленти тиксо бе закрепен лист:

На екскурзия съм. Мариус.

Той даде знак с глава на Делта едно да започват.

След шест секунди вратата беше отворена.

Хари помоли останалите да изчакат отвън и влезе сам. Нямаше никого. Погледът му обходи стаята. Чисто, подредено. Твърде спретнато. Не се връзваше със скъсания плакат на Иги Поп на стената над дивана. Няколко оръфани книги джобен формат на етажерката над разтребеното писалище. До книгите — пет-шест ключа, закрепени към ключодържател във формата на череп. Снимка на усмихнато момиче със слънчев загар. Любимата или сестрата, предположи Хари. Между роман на Буковски и голям касетофон с вградени тонколони стоеше боядисан в бяло палец, сякаш от восък. Сочеше право нагоре: оптимистичният жест на Роджър Ибърт^[2]. Всичко е ясно. Всичко е наред. Дали…

Хари погледна Иги Поп, голото мършаво тяло, нанесените от самия него белези, въздействащия поглед от дълбоките очни кухини, човек, който имаше вид на преживял поне едно разпятие. Хари докосна палеца върху етажерката. Твърде мек, за да е от гипс или пластмаса. На допир приличаше на истински човешки пръст. Студен, но истински. Сети се за дилдото — оная сексуална играчка — в дома на Барли, докато доближаваше белия палец до носа си. Миришеше на смесица от формалин и боя. Хвана го с два пръста и натисна. Боята се напука. Хари се отдръпна, усещайки острата миризма.

— Да, моля.

— Беате, обажда се Хари. Как върви при вас?

— Все още чакаме. Валер зае позиция в коридора и ни изгони в кухнята. Дотук с еманципацията.

— Звъня ти от стая 406 в общежитието. Той е идвал тук.

— Идвал?

— Издълбал е пентаграма над вратата. Момчето, което живее тук, е изчезнало. Съседите му не са го виждали от няколко седмици. А на вратата има бележка, че уж заминал нанякъде.

— Е, може би наистина е заминал?

От известно време Хари беше забелязал, че Беате използва неговия маниер на общуване.

— Съмнявам се — отвърна той. — Палецът му е още в общежитието. В нещо като балсамирано състояние.

От другата страна на линията настъпи мълчание.

— Свързах се с твои колеги от криминалистите. Всеки момент ще са при мен.

— Не разбирам — обади се Беате. — Нали цялата сграда беше под непрекъснато наблюдение?

— Е, да. Но не и преди двадесет дена, когато това се е случило.

— Двадесет дена? Откъде знаеш?

— Открих телефонния номер на родителите му и им се обадих. Получили писмо от него, че заминал за Мароко. Бащата каза, че доколкото помни, за пръв път Мариус им изпраща писмо. Винаги звънял по телефона. На плика има дата отпреди двадесет дена.

— Двадесет… — тихо повтори Беате.

— Да. Тоест точно пет дена преди убийството на Камила Луен. Тоест…

Хари чу как Беате задиша тежко в слушалката.

— … преди онова престъпление, което смятахме за първо.

— Боже мой.

— Има и още. Събрахме обитателите и ги питахме дали си спомнят нещо от въпросния ден. Момичето от 303 казва, че след обяд се припичала на слънце на поляната пред общежитието, и на връщане срещнала велокуриер. Спомнила си го, защото се измайтапила с някого от съседите, когато преди няколко седмици вестниците започнали да пишат за убиеца, преоблечен като велокуриер.

— Значи е излъгал за реда на убийствата?

— Не — отвърна Хари. — Просто аз съм голям глупак. Сещаш ли се как се чудех дали няма шифър и в избора му кой пръст да отреже от жертвите? Е, съвсем близко е до ума. Палецът. Започва отляво на лявата ръка на първата жертва и продължава надясно. Не е необходимо да си гений, за да разбереш, че Камила Луен е номер две.

— Мм.

Пак го направи, помисли си Хари.

— И сега липсва само номер пет — заключи Беате. — Кутрето.

— Знаеш какво значи това, нали?

— Че е наш ред. Че през цялото време ние сме били на ход. Боже мой, та той наистина възнамерява да… сещаш се.

— Майка му до теб ли е?

— Да. Кажи ми какво ще направи, Хари.

— Нямам представа.

— Знам, но въпреки това ми кажи.

Хари се поколеба.

— Добре. Силна движеща сила у много серийни убийци е презрението към самия себе си. И понеже петото убийство е последното, заключителното, има голяма вероятност той да възнамерява да отнеме живота на създателя си. Или на самия себе си. Или и двете. Няма нищо общо с отношението към майка му, а с това към самия себе си. И все пак изборът на мястото на престъплението е логично.

Пауза.

— Там ли си, Беате?

— Да, разбира се. Израснал е като дете на немец.

— Кой?

— Който идва насам.

Нова пауза.

— Защо Валер стои сам в коридора и го причаква?

— Защо питаш?

— Ами нормалното е да го арестувате двамата. Така е по-сигурно, отколкото ти да седиш в кухнята.

— Възможно е да си прав — съгласи се Беате. — Нямам много опит как стават тези неща на практика. Сигурно знае какво прави.

— Да.

Появиха се мисли, които се мъчеше да прогони.

— Всичко наред ли е, Хари?

— Ами не — отвърна той. — Цигарите ми свършиха.