Ю Несбьо
Пентаграма (36)

Тридесет и шеста глава
Понеделник. Снимката

В шест без петнадесет в понеделник сутринта слънчевите лъчи падаха косо над града от възвишението Екеберг. Охранителят на рецепцията на полицията се прозя шумно и вдигна очи от вестника си, когато първият пристигнал на работа служител прокара магнитната си карта по четеца.

— Според прогнозата ще вали — осведоми го охранителят, радостен най-после да види човек.

Високият мъж с мрачно изражение му хвърли бегъл поглед, но не отговори.

През следващите десет минути край рецепцията минаха още трима души — до един неразговорливи и намръщени.

В шест часа четиримата служители се събраха на шестия етаж в кабинета на началника на Главното полицейско управление.

— Така — подхвана началникът. — Един от старши инспекторите ни е отвел предполагаем убиец от ареста и сега никой не знае къде са.

Едно от качествата, които правеха началника на Главното управление подходящ за заемания от него пост, беше способността му да обобщава накратко същността на проблема. Друг негов плюс беше дарбата му с няколко думи да съобщи какви са необходимите мерки:

— Предлагам да го намерим, без да се мотаем. Какво сте свършили досега?

Началникът на криминалната полиция погледна бегло към Мьолер и Валер, прокашля се и отговори:

— По случая работи малък, но опитен екип от следователи. Валер, който ръководи разследването, лично ги е подбрал: трима от Полицейската служба за сигурност и двама от Отдела за борба с насилието. Започнаха работа по случая само час след като от ареста съобщиха за изчезването на Сивертшен.

— Реагирате бързо. Но защо не сте информирали редовите патрули и дежурните полицаи?

— Искахме да изчакаме развитието на ситуацията след тази среща, Ларш. Да чуем какво е мнението ти.

— Моето мнение ли?

Началникът на криминалната полиция поглади с пръст горната си устна:

— Старши инспектор Валер обеща да намери Хуле и Сивертшен преди края на денонощието. Засега не сме допуснали да изтече информация за инцидента. Само ние четиримата и Грот от ареста знаят за изчезването на Сивертшен. Обадихме се в затвора „Юлершму“ и отложихме преместването му под предлог, че поради постъпила при нас обезпокоителна информация се налага да прехвърлим арестанта на секретно място. Накратко, ще се постараем да запазим инцидента в тайна, докато Валер и екипът му овладеят ситуацията. За това обаче е нужно твоето разрешение, Ларш.

Началникът на Главното управление съедини върховете на пръстите си и замислено кимна. Изправи се, приближи се до прозореца, заставайки с гръб към присъстващите.

— Миналата седмица се возих с такси. До седалката на шофьора забелязах разтворен вестник. Попитах го какво мисли за убиеца велокуриер. Винаги е интересно да чуеш мнението на обикновен човек. Отвърна, че случаят му приличал на разследването на взрива в Световния търговски център: хората задавали въпросите в неправилна последователност. Всички питали „кой“ и „как“. Според него за решението на загадката е нужен друг въпрос. Досещаш ли се кой, Турлайф?

Началникът на криминалната полиция не отговори.

— Въпросът е „защо“, Турлайф. Таксиджията хич не беше глупав. Има ли някой от вас, който да си е задал този въпрос, уважаеми господа?

Шефът на Главното управление се полюляваше на пети, докато чакаше отговор.

— При цялото ми уважение към таксиметровите водачи — най-после се обади началникът на криминалната полиция, — не съм убеден, че в този случай има място за „защо“. Или поне за търсене на рационални подбуди. Всички са наясно, че Хуле е психически лабилен алкохолик. Това е и причината за неговото уволнение.

— Дори и побърканите имат мотив за действията си, Турлайф.

Раздаде се дискретно покашляне.

— Слушаме те, Валер.

— Сещате ли се за Батути?

— Батути?

— Пилот, египтянин, който умишлено свали пълен с пътници самолет, само за да си отмъсти на компанията, задето го понижила в длъжност.

— Накъде биеш, Валер?

— Настигнах Хари на паркинга, след като заловихме Сивертшен в събота вечерта, и поговорих с него. Не искаше да празнува с нас. Очевидно беше огорчен по две причини: уволняват го и го лишават от честта да се нарече разобличител на убиеца велокуриер.

— Батути значи…

Началникът на Главното управление заслони очи с ръка, защото първите слънчеви лъчи за деня пронизаха прозореца пред него.

— Още не сме ти чули гласа, Бярне. Какво обяснение имаш ти за случая?

Бярне Мьолер се втренчи в силуета на прозореца. Усещаше адски болки в корема и не само имаше чувството, че ще се пръсне, а и се надяваше да се случи. От мига, когато нощес го събудиха с новината за отвличането, той очакваше някой да го разтърси и да сложи край на този кошмар.

— Не знам какво да мисля — въздъхна той. — Откровено казано, не разбирам какво се случва.

Началникът на Главното управление кимна бавно.

— Излезе ли наяве, че умишлено сме укрили информация, ще ни разпънат на кръст — напомни той.

— Доста точно обобщение — съгласи се шефът на криминалната полиция. — Но научат ли за избягалия сериен убиец, пак ще ни линчуват, дори и да го намерим. Все още разполагаме с шансове да разрешим проблема без излишен шум. Доколкото разбирам, Валер има план как да стане.

— И в какво се състои планът, Валер?

Том Валер обгърна с лявата ръка десния си юмрук.

— Нека се изразя така — подхвана той. — Ясно ми е, че тук нямаме право на грешка. Възможно е да приложа неконвенционални методи. От гледна точка на последствията предлагам да не ви разкривам плана в подробности.

Началникът на Главното управление се обърна към Валер с леко удивен вид.

— Много великодушно от твоя страна, Валер, но се боя, че не можем да приемем…

— Настоявам.

Началникът се намръщи.

— Настояваш? Осъзнаваш ли какъв риск поемаш?

Валер разтвори длани и ги погледна.

— Да. Но се чувствам отговорен за случилото се. Стоях на чело на разследването в тясно сътрудничество с Хуле. Като ръководител трябваше да забележа симптомите и да предотвратя инцидента. Най-малкото след разговора на паркинга.

Началникът на Главното управление погледна изпитателно Валер. Пак се обърна към прозореца и постоя в тази поза, а по пода изпълзя светъл правоъгълник. Началникът вдигна рамене и потрепери, сякаш от несъществуващ студ.

— Имаш време до полунощ — обяви той с лице към прозореца. — Тогава ще съобщим за изчезването на Сивертшен. Колеги, тази среща не се е състояла.

Излизайки от кабинета, Мьолер забеляза как началникът на Главното управление стисна ръката на Валер и му се усмихна топло, с благодарност в очите. По този начин компенсират жертвата с обещание. Или мълчаливо обявяват престолонаследника.

 

 

Полицай Бьорн Холм от Отдела по експертно-криминална дейност се чувстваше като пълен идиот с микрофон в ръка, изправен пред японските туристи, втренчени с очакване в него. Дланите му плувнаха в пот и то не заради жегата. Напротив, в луксозния автобус с климатик, паркиран пред хотел „Бристол“, беше много по-хладно, отколкото навън под напичащото сутрешно слънце. Притесняваше се да говори по микрофона, и то на английски.

Екскурзоводката го представи на туристите като a Norwegian police-officer^[1] и усмихнат старец извади фотоапарата си да го снима, сякаш Бьорн Холм беше част от местните забележителности. Полицаят си погледна часовника. Седем. Чакаха го още няколко туристически групи. Време бе да започва. Той си пое въздух и подхвана репетираната реч:

— We have checked the schedules with all the tour operators here in Oslo. And this is one of the groups that visited Frognerparken around five o’clock on Saturday. What I want to know is: who of you took pictures there?^[2]

Никой от туристите не реагира.

Холм погледна разколебано към екскурзоводката.

Тя се поклони с усмивка, пое микрофона от ръцете му и предаде на пътниците същото съобщение на японски. Така поне предположи Холм. Речта й приключи с лек реверанс. Холм видя вдигнати ръце. Явно във фотолабораторията ще имат тежък ден.

 

 

Рогер Йендем си тананикаше популярно норвежко поп парче за безработицата, докато заключваше автомобила си. Разстоянието между подземния паркинг и новите помещения на вестник „Афтенпостен“ в сградата на Централна поща беше кратко, но Рогер винаги ходеше на работа тичешком. Не защото закъсняваше, дори напротив. Причината се криеше във факта, че Рогер Йендем се числеше към малцината щастливци, които всеки ден започват работа с усмивка и с нетърпение очакват да се потопят в работната обстановка: офиса, телефона, компютъра, купчината днешни вестници, жуженето на гласовете на колегите, бълбукането на кафеварката, клюките в пушалнята, бойното настроение на сутрешната оперативка. Йендем прекара вчерашния ден в безплодни опити да събере материал за убиеца велокуриер. Успя само да заснеме Улауг Сивертшен на прозореца. Но и това беше нещо. Йендем си падаше по предизвикателствата. А в криминалния отдел такива му се предлагаха в изобилие. Наркозависим от работата си. Така го наричаше Деви. Определението не му допадаше. Томас, малкият му брат, беше наркозависим. Рогер беше нормален мъж, завършил политология, и обичаше да се занимава с криминална журналистика. Деви, разбира се, беше права до известна степен: някои аспекти в отношението му към работата напомняха зависимост. Докато работеше по специалността си, Рогер замества за кратко колега от криминалния отдел. Само след няколко седмици усети наркотичен глад: единствено ежедневната доза адреналин, почерпен от истории за живот и смърт, беше в състояние да го утоли. Същия ден поговори с главния редактор и го преместиха за постоянно в криминалния отдел, без да се разтакават. Вероятно редакторът и преди е ставал свидетел на подобни рокади. И от този ден насетне Рогер тичаше към работното си място.

Но днес му попречиха.

— Добро утро — поздрави мъж, появил се изневиделица от нищото. Бе облечен в късо черно кожено яке. Носеше пилотски слънчеви очила, макар че в закрития паркинг цареше полумрак. През живота си Рогер беше виждал доста полицаи. В момента имаше работа с такъв.

— Добро утро — отвърна Рогер.

— Имам новина за теб, Йендем.

Ръцете на непознатия, изпънати в лактите, сочеха право надолу. Опаката страна на дланите бе покрита с черни косъмчета. На Рогер му се стори по-естествено мъжът да ги държи в джобовете на якето си или на гърба, или скръстени на гърдите. Позата на непознатия показваше, че възнамерява да използва ръцете си с някаква цел, но бе невъзможно да я отгатне.

— Слушам — кимна Рогер. Ехото от думите му се разнесе в помещението: въпросителна интонация.

Мъжът се наведе напред.

— Малкият ти брат лежи в затвора „Юлершму“.

— Е, и?

Рогер знаеше, че навън сутрешното слънце огрява града, но в катакомбите, наречени паркинг, изведнъж го лъхна леден хлад.

— Ако ти пука за него, ще ми направиш услуга. Слушаш ли ме внимателно, Йендем?

Рогер кимна изумен.

— Ако старши инспектор Хари Хуле се свърже с теб, искам да направиш следното: питай го къде се намира. Ако не ти каже, уреди си среща с него под предлог, че не желаеш да публикуваш историята му, ако не се съгласи да се видите на четири очи. Срещата трябва да се състои днес преди полунощ.

— Каква история?

— Вероятно ще отправи неоснователни обвинения срещу старши инспектор, чието име няма да спомена, но това теб не те засяга. Така или иначе няма да го публикуваш.

— Но…

— Слушаш ли внимателно? Ако се свърже с теб, ще се обадиш на този номер и ще съобщиш къде се намира Хуле или къде и кога сте си уговорили среща. Ясно?

Бръкна с лявата си ръка в джоба и подаде бележка на Рогер.

Журналистът я погледна и поклати глава. Колкото и да беше изплашен, усети как смехът напира. А вероятно точно затова.

— Знам, че си полицай — насили се да не прихне Рогер. — Сигурно ти е ясно, че не става така. Аз съм журналист, не мога да…

— Йендем.

Мъжът си свали очилата. Въпреки тъмнината зениците в сивите му ириси се бяха свили като точици.

— Брат ти лежи в килия А107. Всеки вторник той, както и повечето от останалите наркомани, получава тайно дрога. Бие си я веднага, без да я проверява. Досега не му се е случило нищо. Схващаш ли накъде бия?

Рогер не се запита дали е чул добре: беше сигурен.

— Добре — продължи мъжът. — Някакви въпроси?

Рогер навлажни устни, за да успее да отговори.

— Защо мислите, че Хари Хуле ще се свърже с мен?

— Защото е отчаян — обясни мъжът и си сложи очилата. — И защото вчера му даде визитката си пред Националния театър. Приятен ден, Йендем.

Рогер не помръдна от мястото си, докато мъжът не се изгуби от погледа му. Вдиша прашния, застоял като в гроб въздух на паркинга. Измина краткото разстояние до работното си място с бавни, неохотни крачки.

 

 

Телефонните номера подскачаха и танцуваха на екрана пред Клаус Туршилдсен. Той се заключи в стаята за наблюдение на фабричния център на „Теленур“ за регион Осло. Помоли колегите да не го безпокоят.

Ризата му беше мокра от пот. Не защото тича до работното си място. Пристигна на работа с нормална крачка и се отправи към кабинета си, но рецепционистката го извика по фамилно име. Така предпочиташе да се обръщат към него.

— Имаш посетител — съобщи му тя и посочи мъж, седнал на канапето до рецепцията.

Клаус Туршилдсен се слиса. Та неговият пост не предполагаше срещи с хора. Изборът му на професия и начинът на живот не беше никак случаен. Целта на Клаус бе да избягва директния контакт с хора, освен в краен случай.

Мъжът стана от канапето, поясни, че е полицай, и му предложи да седне. Клаус се строполи на стола до него и сякаш започна да потъва, докато усещаше как потта избива по цялото му тяло. Полиция. От петнадесет години не беше имал вземане-даване с тях и макар че ставаше дума само за глоба, оттогава само при вида на униформа на улицата го обземаше параноя. Щом мъжът отвори уста, от порите на Клаус рукна пот.

Непознатият заговори без заобикалки. Нужен им бил, за да проследи мобилен телефон. Клаус имаше опит с подобни начинания. Беше сравнително лесна работа. Включените мобилни телефони излъчват сигнал на всеки половин час. Той се регистрира в станциите на оператора, разположени в града. Освен това станциите улавят и регистрират и всички входящи и изходящи повиквания на абонатите. Благодарение на тази информация от отделните станции може да се засече в коя част на града се намира телефонът. По принцип станциите имат обхват над район с площ, по-малка от един квадратен километър. Миналия път вдигнаха голям шум, когато им поставиха такава задача в Банехая, Кристиансан^[3].

Клаус настоя да поискат от шефа му разрешение за подслушване на мобилен телефон, но мъжът обясни, че случаят е спешен и нямат време за официалната процедура. Освен подслушването на посочения номер (Клаус установи, че е на абонат на име Хари Хуле) мъжът поиска от Клаус да следи обажданията и на още неколцина други, с които издирваното лице вероятно ще се свърже. Връчи на Клаус списък с телефонни номера и електронни адреси.

Клаус попита защо възлагат задачата точно на него. Имал други колеги с повече опит в тази област. Потта на гърба му се втвърди и той започна да трепери от студ.

— Защото знаем, че ще си държиш езика зад зъбите, Туршилдсен. И ние няма да те издадем пред началниците и колегите как са те спипали в един градски парк буквално без гащи през януари 1987 година. По думите на наш разузнавач под палтото си бил чисто гол. Сигурно ти е било страшно студено…

Туршилдсен едва успя да преглътне. А го бяха успокоили, че след няколко години ще го зачеркнат от регистъра на глобените.

Все още преглъщаше с мъка.

Защото беше напълно невъзможно да проследи този мобилен телефон. Беше включен и на половин час постъпваше сигнал. Но всеки път от различна точка в града, сякаш го будалкаха.

Той се съсредоточи върху другите абонати в списъка. Единият беше на стационарен номер на улица „Шолберг“ 21. Клаус провери. Номерът се оказа на Отдела по експертно-криминална дейност.

 

 

Беате Льон вдигна телефона на първото позвъняване.

— Е? — попита гласът от другата страна.

— Засега няма изгледи за успех — отвърна тя.

— Аха.

— В момента двама души проявяват снимки и продължават да слагат нови на бюрото ми.

— И на никоя не се вижда Свен Сивертшен?

— Ако не е бил до фонтана в парка „Фрогнер“ в часа на убийството на Барбара Свенсен, значи няма късмет, защото алибито му не се потвърждава. Със сигурност не го видях на нито една снимка, а говорим за над сто.

— Бяла риза с къс ръкав и син…

— Нали ми обясни, Хари.

— Няма ли поне някой, който да прилича на него?

— Хари, умея да разпознавам човешки лица. Няма го на нито една снимка.

— Аха.

Тя даде знак на Бьорн Холм да внесе нов куп снимки, пропити с миризма на химикали. Той ги пусна на бюрото, посочи върху една от тях, вдигна палец и изчезна.

— Почакай — помоли Беате. — Току-що ми донесоха снимки на туристическата група, която е била там в събота около пет часа. Да видим…

— Побързай.

— Добре де. Я виж ти… Познай кого виждат очите ми.

— Наистина ли?

— Мдам. Свен Сивертшен в целия си блясък. В профил точно пред шестте гиганта на Вигелан. Явно минава оттам.

— Носи ли кафяв найлонов плик?

— Не се вижда от снимката.

— Добре, но поне е ясно, че е бил там.

— Е, да, ама в събота не беше извършено убийство, Хари. Това не е алиби.

— Означава, че поне част от думите му са истина.

— Е, деветдесет процента от най-сполучливите лъжи са истина.

Беате усети как ушите й пламнаха, когато внезапно се сети, че думите й са точен цитат от евангелието на Хари. Дори ги изрече с неговата интонация.

— Къде си в момента? — побърза да попита тя.

— Както казах, и за двама ни е по-добре да не знаеш.

— Извинявай, забравих.

Пауза.

— Ами… ъъъ… ние продължаваме да проверяваме снимки — наруши мълчанието Беате. — Бьорн донесе списъци на туристическите групи, посетили парка „Фрогнер“ по времето на другите убийства.

Хари изсумтя и затвори. Беате разтълкува звука като „благодаря“.

 

 

Хари стисна силно очи, натискайки вътрешните им ъгълчета с пръсти. През последните три денонощия му се събраха общо шест часа сън, два от които тази сутрин. Вероятно ще измине доста време, преди да получи възможност да се поспи. Присъниха му се улици. В кабинета си е, пред очите му изплува географска карта, вижда имена на тесни криволичещи улички в квартал Кампен в Осло. После сънува, че е нощ, вали сняг, а той върви по улица в Грюнерльока. Вижда паркиран червен автомобил с двама души в него. Приближава се и вижда: единият е жена със свинска глава, облечена в старомодна рокля. Вика я по име: Елен! А тя се обръща към него, кани се да отговори, но устата й е пълна с чакъл, който започва да пада. Хари раздвижи схванатия си врат наляво-надясно.

— Слушай — обърна се той към легналия на дюшека Свен Сивертшен, опитвайки се да го фокусира с поглед. — Колежката ми е задействала акция за нашето спасяване, но така рискува не само да я изгонят от работа, но и да я тикнат зад решетките за съучастничество. Трябва да ми дадеш доказателство, което да поуспокои съвестта й.

— Какво имаш предвид?

— Искам да й покажа твоя снимка с Валер в Прага.

— Ти тъп ли си, Хари? — засмя се Сивертшен. — Нали ти казах, това е единственият ми коз. Ако го изиграя сега, как да съм сигурен, че няма да прекратиш акцията по спасяването ми?

— Ще го направя, преди да си се усетил. Намерили са твоя снимка в парка „Фрогнер“ от събота. Но не и от деня на убийството на Барбара Свенсен. Много странна работа, не мислиш ли? Защото японците непрекъснато снимат фонтана. Така или иначе, новините за теб не са добри. Затова искам да се обадиш на приятелката си и да я накараш да прати снимката на Беате от Отдела по експертно-криминална дейност по имейл или по факс. Ако иска, да изтрие лицето на Валер, та ти да си запазиш „коза“. Непременно искам да видя твоя снимка на онзи площад заедно с мъж, който да прилича на Том Валер.

— На Вацлавския площад.

— Все едно как се казва. Отсега нататък разполага с един час. Не я ли изпрати, край със сделката ни. Ясно?

Сивертшен изгледа Хари продължително.

— Не знам дали си е вкъщи.

— Та тя не ходи на работа — подсети го Хари. — Бременна е и се тревожи къде си. Чака да й се обадиш и си стои у дома. Моли се да е така. Имаш петдесет и девет минути.

Погледът на Сивертшен обиколи стаята и пак се върна на Хари. Поклати глава.

— Не мога, Хуле. Не искам да я въвличам в тази история. Тя няма вина. Засега Валер не знае за нея и къде живеем в Прага, но ако се провалим, той със сигурност ще разбере и ще я намери.

— А как ли ще се чувства тя, ако отглежда дете като самотна майка, докато баща му излежава доживотна присъда за четири убийства? Избирай по-малкото зло, Сивертшен. Петдесет и осем.

— Мамка му — простена Сивертшен, покрил лице с ръце.

Вдигна очи. Хари му подаде мобилен телефон.

Свен прехапа долната си устна, но взе телефона и набра номер. Притисна червения телефон до ухото си. Хари погледна часовника. Секундарната стрелка обикаляше неумолимо. Сивертшен се размърда неспокойно. Хари отброи двадесет секунди.

— Е?

— Сигурно е заминала при майка си в Бърно.

— Много жалко — Хари не отлепяше поглед от часовника. — Петдесет и седем.

Телефонът падна на пода, Хари вдигна очи: пред него се изпречи изкривеното от гняв лице на Сивертшен, който го сграбчи за гърлото. Хари удари китките му с ръцете си. Сивертшен разхлаби хватката. Хари замахна към лицето пред себе си, успя да го удари и усети как Сивертшен политна назад. Удари го още веднъж, а по пръстите му потече топла, лепкава кръв. През ума му мина странна асоциация: кръвта приличаше на сладкото от ягоди, приготвено от баба му, което се стичаше от филиите хляб. Вдигна ръка за поредния удар. Видя как завързания безпомощен човек се опита да се прикрие, но това само го разгневи още повече. Почувства се изморен, изплашен, бесен.

— Wer ist da?^[4]

Хари замръзна на място. Двамата мъже се спогледаха озадачени. Никой от тях не бе продумал. Носовият глас се разнесе от телефона на пода.

— Sven? Bist du es, Sven?^[5]

Хари грабна телефона и го допря до ухото си.

— Sven is here^[6] — бавно изрече той. — Who are you?^[7]

— Eva. Bitte, was ist passiert^[8] — разтревожено попита гласът.

 

 

— Да, моля.

— Беате, обажда се Хари. Аз…

— Затвори и ме набери по мобилния.

След десет секунди Хари й удари една жица, колкото и неподходящ да е изразът за мобилен телефон.

— Какво става?

— Наблюдават ни.

— Как така?

— На компютъра ми е инсталирана програма срещу хакери. Показва, че някой следи какви телефонни обаждания и мейли постъпват при нас. По принцип идеята е да ни осигурят защита от престъпници, но според Бьорн ни следи самият мобилен оператор.

— Подслушва ли ни?

— Съмнявам се. По-скоро регистрира всички приети и изпратени разговори и електронни писма.

— Това е работа на Валер и съучастниците му.

— Знам. Значи сега знаят за обаждането ти и повече не мога да ти помагам, Хари.

— Приятелката на Сивертшен ще изпрати копие от негова снимка с Валер в Прага. На нея Валер се вижда в гръб и не е годна за доказателство, но искам да я погледнеш и да ми кажеш дали е достоверна. Снимката е на компютъра й и ще ти я изпрати. Какъв ти е електронният адрес?

— Не чу ли какво ти казах, Хари? Виждат всички податели на писма и обаждания. Какво мислиш ще стане, ако точно сега получим мейл или факс от Прага? Не мога да го направя, Хари. А и е наложително да измисля убедителна причина за твоето обаждане, но аз не мисля така бързо като теб. Боже мой, какво да им кажа?

— Успокой се, Беате. Няма нужда да им обясняваш. Не съм ти звънил.

— Какви ги дрънкаш? Обаждаш ми се вече за трети път.

— Да, но те не знаят. Използвам мобилния телефон на мой приятел.

— Значи си знаел, че ни наблюдават?

— Не, не точно. Постъпих така, защото телефоните изпращат сигнали до станциите и показват в кой район се намираш. Ако Валер има довереници, работещи при мобилния оператор и те се опитат да ме проследят с помощта на телефона ми, малко ще си поблъскат главите, защото моят телефон не спира да се движи из града.

— Не искам да знам подробности, Хари. Просто недей да ми пращаш нищо, става ли?

— Да.

— Съжалявам, Хари.

— Вече ми подаде пръст, Беате. Няма защо да ми се извиняваш, че не си ми дала цялата си ръка.

 

 

Той почука пет пъти под табелката с надпис 303. Вътре бумтеше силна музика. Дано да го чуе. Почака. Понечи да почука още веднъж, но чу как някой намали звука. По пода зашляпаха боси крака. Вратата се отвори. Момичето сякаш току-що ставаше от сън.

— Да?

Той се легитимира, макар че, формално погледнато, служебната му карта беше фалшива, защото вече не работеше в полицията.

— Още веднъж се извинявам за случилото се в събота — подхвана Хари. — Дано не са ви изплашили, като нахълтаха така неочаквано.

— Няма проблем — отвърна тя с гримаса. — Просто си свършихте работата.

— Да — Хари се залюля на пети и бързо огледа коридора. — Тук съм с мой колега от Отдела по експертно-криминална дейност. Проверяваме стаята на Мариус Велан за следи. Тъкмо ни изпратиха мейл, но лаптопът ми заби. Вътре има много важен документ и се сетих, че в събота ви видях да сърфирате из мрежата, та си помислих…

Тя даде знак, че повече обяснения са излишни и го пусна да влезе.

— Компютърът е включен. Сигурно е редно да ви се извиня за бъркотията, ама не ми пука особено.

Той се настани пред екрана, отвори мейла и напечата адреса на Ева Марванова по мазните клавиши. Изпрати й кратко съобщение: Ready. This address.^[9]

Той се завъртя на стола и погледна момичето, седнало на дивана. Обуваше чифт тесни дънки. Вероятно заради тениската с голямо конопено растение Хари едва сега забеляза, че е само по бикини.

— Сама ли сте днес? — попита той, само за да поддържа разговора, докато чака отговора на Ева. По израза на лицето й разбра, че опитът му не е особено сполучлив.

— Чукам се само през уикенда — поясни тя и подуши чорапа си, преди да го обуе. Захили се доволно, след като установи, че Хари няма намерение да гледа. Той, от своя страна, констатира необходимост от преглед при зъболекар.

— Имаш нов мейл — посочи тя.

Той се обърна към екрана. Писмо от Ева. Нямаше текст, само приложение. Кликна два пъти. Екранът почерня.

— Компютърът е стар и бавен — ухили се още по-широко момичето. — Ще го отвори, имай малко търпение.

Снимката започна да се появява от горе на долу. Първоначално се видя само син небесен фон, а после — сива стена и черно-зелен монумент. Ето го и площадът с масите. Свен Сивертшен и мъж в кожено яке с гръб към фотоапарата. Тъмна коса, мускулест врат. Снимката, разбира се, не можеше да се използва за доказателствен материал, но Хари и за миг не се усъмни, че мъжът в гръб е Том Валер. Но не това прикова погледа му към снимката.

— Ей, ходи ми се до тоалетната — обади се момичето.

Хари нямаше представа колко време е прекарал, забил очи в екрана.

— А тук всичко се чува и ми е неудобно. Моля те да…

Хари се изправи, измърмори „благодаря“ и излезе от стаята.

На стълбите между третия и четвъртия етаж се спря.

Снимката.

Не може да е случайно. На теория е невъзможно.

Или пък не е?

Просто няма как да е истина. Никой не постъпва така.

Никой.