Ю Несбьо
Пентаграма (10)

Десета глава
Четвъртък и петък. Мара^[1]

 

В четвъртък следобед пред западната районна пощенска станция спря червена кола. Изсипаха съдържанието на пощенската кутия в чувал, натовариха го отзад в микробуса и потеглиха към пощенския център, по-познат като Централна поща. Същата вечер в тамошния сортировъчен център за писмовни пратки разпределиха писмата по големина и кафявият плик с въздушни мехурчета се озова в касетка заедно с други писма във формат С-5. Пликът мина през ръцете на няколко човека, но никой, разбира се, не обърна специално внимание на това писмо — едно от многото, нито там, нито по време на разпределението на пощата по места, където първо го поставиха в касетката за Източна Норвегия, а после — в касетка за пощенски код 0032.

Най-после писмото попадна в пощенския чувал в багажника на червена служебна кола, готово за разнос на следващата сутрин. В това време вече настъпи нощ и повечето жители на Осло спяха.

 

 

— Всичко ще бъде наред — момчето потупа момичето с кръглото лице по главата. Усети как дългата й тънка косица залепна по пръстите му. Беше наелектризирана.

Той беше на единадесет; тя на седем — малката му сестра. Дойдоха на посещение при мама в болницата.

Асансьорът пристигна и той отвори вратата. Мъж в бяла престилка дръпна настрани решетката, усмихна им се бързо и излезе. Те влязоха.

— Защо асансьорът е толкова стар? — попита момичето.

— Защото сградата е стара — обясни момчето и дръпна решетката.

— Това болница ли е?

— Не съвсем — отвърна той и натисна копчето за първия етаж. — В тази къща много изтощени хора могат да си отпочинат малко.

— Мама изтощена ли е?

— Да, но ще се оправи. Не се облягай на вратата, Сьос.

— Какво?

Асансьорът потегли внезапно и дългата й руса коса се раздвижи. Наелектризирана е, помисли си той и с ужас видя как косата бавно се повдига от главата й. Тя вдигна ръце към косата си и изпищя. Тънкият раздиращ писък смрази кръвта в жилите му. Беше се заклещила от външната страна на решетката. Сигурно вратата на асансьора я беше затиснала. Опита се да помръдне, но сякаш и той беше окован.

— Татко! — пищеше тя и се повдигаше на пръсти.

Но баща им тръгна преди тях, за да докара колата от паркинга.

— Мамо! — крещеше тя, щом изгуби почва под краката си.

Ала майка им се усмихваше бледо в болничното легло. Оставаше само той.

Тя размаха крака във въздуха, вкопчена в собствената си коса.

— Хари!

Само той. Оставаше единствено той да я спаси. Само да можеше да помръдне.

— Помощ!

Хари се сепна от съня си. Сърцето му биеше като бясна каса на барабан.

— Мамка му.

Чу собствения си дрезгав глас и пак отпусна глава върху възглавницата.

От процепа между завесите се процеждаше сивкава светлина. Присви очи, за да види червените дигитални цифри на нощното шкафче. 4:12. Адска лятна нощ. Адски кошмари.

Провеси крака от леглото и отиде до тоалетната. Урината пльосна във водата, докато той гледаше право напред. До сутринта няма да успее да заспи.

В хладилника му нямаше нищо, ако се изключи бутилката нискоалкохолна бира, попаднала по погрешка в кошницата му. Отвори долапа над кухненския плот. Посрещна го строена и безмълвно взряна в него войска от бутилки от бира и уиски. До една празни. Във внезапен пристъп на ярост Хари ги събори и продължи да чува дрънченето на стъкло дълго след като затвори долапа. Пак погледна часовника. Утре е петък. В петък се работи от девет до шест. „Винмонополе“ ще отвори чак след пет часа.

Хари седна до телефона в хола и набра номера на мобилния телефон на Йойстайн Айкелан.

— Такси Осло — обади се Йойстайн.

— Как е движението?

— Хари?

— Добър вечер, Йойстайн.

— Добра ли е? От половин час нямам клиенти.

— Всеобщ отпуск.

— Знам. Собственикът на таксито замина за вилата си и ме заряза с най-умрялото превозно средство в Осло. И в най-умрелия град в Северна Европа. Мамка му, сякаш са пуснали неутронна бомба.

— Не съм предполагал, че обичаш да се потиш на работа.

— Ама аз се потя като прасе, бе човек! Алчното копеле купува коли без климатик. Мамка му, трябва да пия като камила след дежурствата, та да компенсирам дехидратацията. А това струва пари. Вчера профуках за пиене повече, отколкото изкарах през деня.

— Искрено ми е жал за теб.

— Не биваше да зарязвам разбиването на кодове.

— Хакерството ли? Заради което те изгониха от „Де ен Бе“ и ти дадоха шест месеца условно.

— Да, ама ме биваше за тая работа. А това… Впрочем собственикът е решил да не кара; вече шофирам по дванадесет часа на смяна. Не се намират лесно шофьори, да знаеш. Хрумвало ли ти е да работиш като таксиджия?

— Благодаря, ще си помисля.

— Какво искаш?

— Трябва ми нещо за сън.

— Отиди на лекар.

— Ходих. Даде ми „Имован“, онези приспивателни таблетки. Не ми действат. Помолих го за по-силни, но ми отказа.

— Не е в твоя полза да вониш на току-що изпит алкохол, когато искаш от джипито рецепта за „Рохипнол“, Хари.

— Бил съм твърде млад за тежки сънотворни. Имаш ли нещо такова?

— Дрога? Луд ли си, това е подсъдимо. Но имам „Флунипам“. Горе-долу същата работа. Половин таблетка те изгася като свещ.

— Добре. Сега съм малко зле с парите, но ще ти платя, като взема заплатата. Помага ли срещу сънища?

— А?

— Ще спра ли да сънувам?

От другата страна на линията настъпи мълчание.

— Знаеш ли, Хари… Като се замисля, свърших „Флунипам“-а. А и това са опасни неща. И няма да спреш да сънуваш, точно обратното.

— Лъжеш.

— Може би, но въпреки това не ти е нужен. По-добре се постарай да се успокоиш, Хари. Вземи си почивка.

— Да си взема ли? Не ми дават почивка, нали се сещаш.

Хари чу как вратата на таксито се отвори и Йойстайн прати някого по дяволите. После гласът му се чу в слушалката:

— Заради Ракел ли е?

Хари не отговори.

— С Ракел ли се скарахте?

Хари чу как нещо изпращя. Предположи, че е полицейска радиостанция.

— Ало? Хари? Не можеш ли поне да отговориш на приятел от детството си, който те пита дали животът ти върви по същия начин?

— Не — тихо призна Хари.

— Защо?

Хари си пое дъх.

— Защото на практика я принудих да срути гнездото ни. Нещо, по което работих дълго време, се провали. И аз не успях да го преодолея. Напих се и лежах като мъртъв три дена, без да си вдигам телефона. На четвъртия тя дойде и позвъни на вратата. Първо се ядоса. Каза, че не мога да изчезвам по този начин. Мьолер я питал за мен. После ме погали по лицето и ме попита дали имам нужда от помощ.

— Доколкото те познавам, си я изгонил или нещо от сорта.

— Уверих я, че съм добре. И тя само се натъжи.

— Естествено. Момичето е влюбено в теб.

— Каза ми го. Но добави, че не е в състояние да го преживее още веднъж.

— Кое?

— Бащата на Олег е алкохолик. Болестта почти съсипала и тримата.

— И ти какво й отговори?

— Че има право и трябва да стои далеч от хора като мен. И тя се разплака. После си тръгна.

— И сега сънуваш кошмари?

— Да.

Йойстайн въздъхна дълбоко.

— Знаеш ли, Хари… Нищо не е в състояние да ти помогне. Освен ако…

— Знам — кимна Хари. — Ако не си тегля куршума.

— Исках да кажа „ако не си помогнеш сам“.

— И това ми е ясно. Забрави, че ти се обадих, Йойстайн.

— Вече е забравено.

Хари извади бутилката с нискоалкохолна бира. Седна на фатерщула и погледна неодобрително етикета. Тапата се отпуши с въздишка на облекчение. Хари остави дърводелското длето на ниската масичка. Дръжката беше зелена, а желязото — покрито с тънък слой жълта мазилка.

 

 

В шест часа в петък сутринта слънцето печеше вече косо от върха на възвишението Екеберг и така силно осветяваше Главното управление, че то блестеше като кристал. На рецепцията охранителят от фирмата „Секюритас“ се прозя шумно и вдигна очи от вестник „Афтенпостен“, когато първото ранобудно пиле пъхна служебната си карта в магнитното устройство.

— Щяло да става още по-топло — обяви охранителят, зарадван най-после да види човек, с когото да размени няколко думи.

Високият рус мъж го погледна изпод вежди с кървясали очи, но не му отговори. Охранителят забеляза, че той пое по стълбите, макар и двата асансьора да стояха празни на първия етаж. После се съсредоточи върху статията във вестника за жената, изчезнала посред бял ден преди уикенда; все още не се бе появила. Журналистът Рогер Йендем цитираше началника на полицейския отдел Бярне Мьолер, който потвърждаваше, че намерили женска обувка под автомобил точно пред дома на изчезналата и това подхранило съмненията им: имало вероятност зад този случай да се крие криминално деяние, но все още не можели да се произнесат категорично по въпроса.

 

 

Хари прелисти вестника на път към рафта за пощата си, откъдето взе докладите относно издирването на Лисбет Барли през последните два дена. На телефонния му секретар в кабинета имаше оставени пет съобщения — четирите от Вили Барли. Хари ги прослуша. Звучаха почти по един и същи начин: трябвало да ангажират повече хора, научил за някаква пророчица, искал да обяви голяма парична награда във вестниците за онзи, който би му помогнал да открие Лисбет.

Последното съобщение беше само нечие дишане.

Хари върна лентата назад и пак го пусна.

И още веднъж.

Невъзможно беше да се определи дали е мъж, или жена. Още по-малко дали е Ракел. Дисплеят показваше, че обаждането е прието в двадесет и два часа от „непознат номер“. Точно това изписваше всеки път, когато Ракел се обадеше от домашния си телефон. Ако е била тя, защо не го е потърсила вкъщи или на мобилния?

Хари прегледа докладите. Нищо. Прочете ги втори път. Все още нищо. После освободи мозъка си от натрупаната информация и започна отначало. Приключи, погледна часовника и отиде до рафта с пощата, за да провери дали е дошло нещо ново. Взе доклада на един от разузнавачите, премести от своя рафт кафяв плик, адресиран до Бярне Мьолер, и пак влезе в кабинета си.

Докладът на разузнавача се оказа съвсем пестелив: нищо.

Хари пак върна лентата на телефонния секретар назад, пусна го и усили звука. Затвори очи и се облегна назад на стола. Опита се да си спомни диханието й. Да го усети.

— Гадно е, като не се издават, а?

Не заради думите, а заради гласа го побиха тръпки. Бавно се завъртя на стола, който изскърца измъчено.

Усмихнат, Том Валер стоеше облегнат на рамката на вратата. Ядеше ябълка и протегна отворената кесия към Хари:

— Ще опиташ ли? Австралийски. Божествени са на вкус.

Хари поклати отрицателно глава, без да го изпуска от очи.

— Мога ли да вляза? — осведоми се Валер.

Без да го удостоят с отговор, той прекрачи прага и затвори вратата зад гърба си. Заобиколи бюрото и се настани на другия канцеларски стол. Облегна се назад и загриза изкусителната червена ябълка.

— Забелязал ли си как двамата с теб винаги идваме първи на работа, Хари? Странно, а? А сме и двамата, които последни си тръгват.

— Седиш на стола на Елен — напомни му Хари.

Валер потупа ръкохватката.

— Време е двамата с теб да си поговорим, Хари.

— Давай — подкани го Хари.

Валер вдигна ябълката срещу лампата на тавана и присви едното си око.

— Нали е кофти в кабинета ти да няма прозорци?

Хари не го удостои с отговор.

— Носят се слухове, че ще напускаш — продължи Валер.

— Слухове?

— Е, слухове май звучи преувеличено. Ще го формулирам така: имам си източници. Сигурно си започнал да се оглеждаш и за други възможности: охранителни фирми, застрахователни компании или, да речем, дори агенции, събиращи лихви по неплатени дългове? Места, където имат нужда от детектив, следвал малко право.

Белите силни зъби се врязаха в плода.

— Едва ли много фирми ще оценят високо досие със забележки относно напиване, безпричинни отсъствия, нарушение на правомощията, възражения срещу висшестоящите и нелоялност спрямо отдела.

Мускулатурата на челюстите му раздробяваше и смачкваше парчетата от ябълката.

— Е, както се случи — успокои го Валер. — Сигурно не е толкова страшно да не те вземат на работа. Честно казано, никой от тях не предлага особено интересни предизвикателства. Не и за човек, който все пак е бил старши полицейски инспектор с реноме на един от най-добрите в професията. Пък и не плащат кой знае колко. А нали в края на краищата нещата опират до това? Да ти дават пари за свършената работа, с които да си платиш храната и наема. Да ти стигат за бира и някой път за бутилка коняк. Или за уиски?

Хари усети как стиска зъбите си толкова здраво, та чак венците го болят.

— Най-хубаво би било — продължаваше Валер, — ако човек печели толкова, че да може да си позволи неща извън най-основните си потребности. Например от време на време някоя почивка. Със семейството. В Нормандия, да речем.

Хари усети как нещо в главата му щракна, сякаш се освободи малък предпазител.

— Двамата с теб сме много различни, Хари. Но това не означава, че не те уважавам като специалист. Ти си целеустремен, умен, креативен, а независимостта ти е извън всякакво съмнение. Винаги съм го мислел. Но ти си преди всичко психически издръжлив, качество, ценно в общество на все по-ожесточена конкуренция. За жалост в това съревнование невинаги се използват средствата, които би ни се искало. Но ако ще си победител, се налага да си склонен да използваш средствата на конкуренцията. И още нещо… — понижи глас Валер. — Нужно е да се присъединиш към правилния отбор. Към тима, с който имаш изгледи за успех.

— Какво искаш, Валер?

Хари усети потреперване в гласа си.

— Да ти помогна — отвърна Валер и се изправи. — Не е нужно нещата да останат такива…

— Какви?

— Такива, че двамата с теб да сме врагове. И началникът на криминалната полиция да подпише сещаш се кой документ.

Валер се отправи към вратата.

— А ти никога да нямаш пари да направиш нещо хубаво за себе си и за хората, които обичаш.

Сложи ръка върху дръжката на вратата.

— Помисли си, Хари. Нищо не може да ти помогне в тази джунгла, освен…

Куршум, помисли си Хари.

— Самият ти — довърши Валер и изчезна.