Ю Несбьо
Пентаграма (5)

Пета глава
Петък. „Underwater“

Хари не обичаше тематични кръчми. Ирландски, без горнища, новинарски или — най-лошото — със знаменитости, а по стените портрети на популярни постоянни гости. Темата на „Underwater“ представляваше неясна морска смесица от водолазен спорт и романтика с дървени платноходи. Но някъде посред четвъртата халба Хари спря да се тревожи за аквариумите с мехурчета в зелената вода, за водолазните шлемове и ръждясалото обзавеждане от скърцащо дърво. Можеше да е и по-зле. При последното му посещение хората внезапно скочиха и запяха оперни хитове и той за миг придоби усещането, че мюзикълът е настигнал действителността. Огледа се и за свое успокоение установи, че никой от четиримата гости в заведението няма вид на човек, който незабавно би се впуснал във вихъра на песента.

— Ваканционно настроение? — попита той момичето зад тезгяха, когато тя постави халбата пред него.

— Седем часът е — отговори тя и му върна до сто крони вместо до двеста.

Предпочиташе да отиде в „Скрьодер“, но не го напускаше неясното чувство, че там е нежелан, и нямаше нерви да разузнава дали е така. Не и днес. Помнеше фрагменти от инцидента в четвъртък. Или беше в сряда? Някой започна да човърка из миналото, докато го даваха по телевизията, представяйки го като норвежкия полицай герой, защото застрелял убиец в Сидни. Някакъв тип правеше разни намеци, раздаваше квалификации. Нещо го жегна. Дали се е стигнало до ръкопашен бой? Не изключваше и такъв сценарий, но раните на кокалчетата и носа, с които се събуди, можеха, разбира се, да са резултат от падане по паветата на улица „Довре“.

Мобилният телефон звънна. Хари погледна номера и установи, че и този път не е Ракел.

— Здрасти, шефе.

— Хари? Къде си? — прозвуча угриженият глас на Бярне Мьолер.

— Под вода^[1]. Солено-сладка вода. Вода за разреждане на алкохол. Звучиш ми — как му се казва — изнервен.

— Пиян ли си?

— Не достатъчно.

— Какво?

— Нищо. Батерията ми пада, шефе.

— Един от полицаите в оперативната група заплаши да напише докладна за теб. Бил си видимо в нетрезво състояние, като си пристигнал.

— Защо „заплаши“, а не „заплашва“?

— Разубедих го. Беше ли пиян, Хари?

— Не, разбира се, шефе.

— Убеден ли си, че казваш истината, Хари?

— Убеден ли си, че искаш да знаеш?

Хари чу как Мьолер изпъшка от другия край на линията.

— Това не може да продължава, Хари. Принуден съм да сложа край.

— Добре. За начало ме измъкни от случая.

— Какво?

— Чу ме. Не ми се работи с тази свиня. Възложи случая на другиго.

— Не разполагаме с достатъчно хора, за да…

— Тогава по-добре ме уволни. Не ми пука.

Хари мушна телефона във вътрешния си джоб. Чуваше как гласът на Мьолер вибрира до зърното на гръдта му. Всъщност усещането не беше неприятно. Пресуши чашата, изправи се и излезе залитайки. Вън го посрещна гореща лятна вечер. Третото такси, на което махна по булевард „Юлевол“, спря и го взе.

— Квартал Холменколен — поръча той и отпусна потния си врат върху хладната кожа на задната седалка.

Докато пътуваха, гледаше през прозореца как лястовиците се стрелкат по бледото синьо небе в търсене на храна. В този момент се появиха насекомите. Настъпи звездният миг на лястовиците, техният шанс за оцеляване. Докато слънцето залезе.

 

 

Таксито спря на пътя в долната част на голяма тъмна дървена къща.

— Да се качим ли нагоре? — попита шофьорът.

— Не, само ще постоим тук — отвърна Хари.

Вторачи се в къщата. Стори му се, че мерна силуета на Ракел на прозореца. Олег сигурно се приготвя за лягане. И в момента мрънка, та майка му да му позволи да постои до по-късно, защото е…

— Днес петък ли е?

Шофьорът кимна бавно, като бдително го стрелна с поглед от огледалото.

Дните. Седмиците. Боже господи, колко бързо растат тези малчугани.

Хари разтърка лице в опит да извика малко живот у есенно бледата маска на мъртвец, с която се разхождаше.

Миналата зима нещата не изглеждаха толкова зле.

Хари разреши няколко важни случая, откри свидетел по случая „Елен“, не близваше алкохол, а двамата с Ракел от влюбени гълъбчета се превърнаха в двойка на семейни начала. И на него му хареса. Обичаше да ходят на почивки; да организират детски партита, а той да пече месо на грила; да канят на гости баща му и Сьос в неделя и да наблюдава как сестра му, която страда от синдрома на Даун, си играе с деветгодишния Олег. А най-хубавото беше, че с Ракел бяха още влюбени. Тя дори започна да намеква колко добра идея е Хари да се премести да живее с тях. Като довод изтъкна, че къщата е твърде голяма за нея и Олег. А Хари хич не се постара да търси контрааргументи.

— Ще видим, като приключа със случая на Елен — отговори й той.

Пътуването до Нормандия, три седмици в старо имение и една по реката с лодка, щеше да бъде един вид изпит за зрелостта им.

После нещата тръгнаха на зле.

Той работи цяла зима по случая „Елен“. Не си оставяше време за отдих. Никакво. Но Хари не можеше да работи по друг начин. А и Елен Йелтен беше не само негова колежка, а и най-близката му приятелка и сродна душа. Изминаха три години, откакто двамата тръгнаха по следите на оръжеен контрабандист с прозвище Принца. Тогава я пребиха до смърт с бухалка. Следите на местопрестъплението до брега на Акершелва насочваха към Свере Улсен, стар познайник на полицията от неонацистките среди. За жалост така и не успяха да изслушат неговата версия, защото той получи куршум в главата от Том Валер, понеже — според показанията на последния — стрелял по него по време на арестуването му. Въпреки това Хари беше убеден, че истинският инициатор за убийството на Елен е Принца, и придума Мьолер да му даде картбланш за собствено разследване. Ръководеше се от лична подбуда и претенциите му бяха в пълен разрез с всички принципи, съблюдавани в Отдела за борба с насилието, но Мьолер му даде такова разрешение за известно време като вид бонус заради постигнатите от Хари резултати при други случаи. И миналата зима най-после се стигна до пробив в разследването. Появи се свидетел, забелязал в нощта на убийството Свере Улсен в червена кола в Грюнерльока, заедно с още един човек само на няколкостотин метра от местопрестъплението. Името на свидетеля беше Рой Квинсвик, осъждан, бивш неонацист, понастоящем новоизлюпен член на Петдесетнишката църква на енория Филаделфия. Квинсвик не беше от хората, които могат да се нарекат образцови свидетели, но разгледа показаната му от Хари снимка внимателно и продължително и потвърди, че е видял именно този човек в колата в компанията на Свере Улсен. На снимката беше Том Валер.

Макар Хари отдавна да таеше подозрения срещу Валер, потвърждението му дойде като гръм от ясно небе. Не на последно място, защото това говореше за предатели в отдела. Иначе Принца не би могъл да разгърне така дейността си. А това за пореден път убеди Хари да не се доверява никому. Запази информацията от Рой Квинсвик за себе си, защото осъзнаваше, че има право само на един опит. Гнилочът трябваше да се изкорени с един замах. Бе нужно да е напълно сигурен в премахването на цялата тази измет. В противен случай с него бе свършено.

Затова Хари се впусна при пълна дискретност да събере неопровержим доказателствен материал по случая. Мисията обаче се оказа по-трудна от очакваното. Понеже не знаеше с кого е безопасно да споделя, започна да рови из архивите, след като останалите си тръгнеха, да прониква тайно във вътрешната мрежа, да принтира електронната поща и списъците на входящи и изходящи обаждания от обкръжението на Валер. След обяд седеше в автомобил недалеч от „Пицарията на Херберт“ и я държеше под око. Според хипотезата на Хари контрабандата на оръжие минава през подвизаващите се там неонацистки среди. Това също не даде резултат. Тогава започна да шпионира Валер и определени негови колеги. Съсредоточи вниманието си върху онези от тях, за които имаше информация, че посвещават много време за тренировка на стрелбищния комплекс. Следеше ги от разстояние. Дебнеше пред домовете им и зъзнеше в колата, докато те спяха на топло. Прибираше се при Ракел в ранни зори, пребит от умора, спеше няколко часа и пак отиваше на работа. След известно време тя го помоли да спи в своето жилище, когато има двойно дежурство. Дори на нея не довери, че нощният му труд е извън протокола, извън графика, през главата на началниците му, без знанието на когото и да било.

После дори започна да престъпва правилника на полицията.

Една вечер влезе в „Пицарията на Херберт“. После пак. Поговори с момчетата. Почерпи ги с бира. Те, разбира се, знаеха кой е Хари, но безплатната бира си е безплатна бира и те се наливаха, хилеха се и си траеха. Постепенно Хари се увери: нямаха представа от случая. И въпреки това продължи да се подвизава там, без да е наясно каква е точната причина. Вероятно защото така подхранваше усещането си, че е надушил нещо — леговището на дракона — и е нужно само търпение да го изчака да излезе оттам. Но нито Валер, нито някой от колегите му се появи в заведението. Затова Хари поднови наблюдението на жилището на Валер. Една нощ, при минус двадесет градуса, когато по улиците не се мяркаше жив човек, към колата му се приближи момче в късо тънко яке с лъкатушещата походка, така характерна за наркоманите. Спря пред външната врата на жилищната сграда, огледа се наляво и надясно и атакува бравата с кози крак. Хари го наблюдаваше с ясното съзнание, че рискува да го разобличат, ако се намеси. Момчето, явно доста надрусано, не успяваше да закрепи козия крак както трябва. Дръпна го, а от вратата с пронизителен звук от разцепването се откърти огромна плоча и в същия миг то падна назад и се строполи върху снежната пряспа на тревната площ пред сградата. И остана да лежи там. Зад няколко прозореца се появи светлина. Пердетата у Валер се раздвижиха. Не последва нищо. Двадесет градуса под нулата. У Валер лампата все още светеше. Момчето не помръдваше. Впоследствие Хари неведнъж си зададе въпроса как, по дяволите, е трябвало да постъпи. Батерията на телефона му беше изтощена заради студа, затова не можеше да повика линейка. Зачака. Минутите се нижеха едва-едва. Проклет наркоман. Минус двадесет и един градуса. Гадно надрусано хлапе. Нищо не пречеше, разбира се, Хари да тръгне към бърза помощ и да съобщи за момчето. Входната врата се отвори. Появи се Валер. Изглеждаше комично в халат, ботуши, шапка и ръкавици. Носеше две вълнени одеяла. Хари наблюдаваше с недоумение как Валер провери пулса и зениците на наркомана, после го зави с одеялата. Постоя навън, разтривайки ръце, и присвиваше очи в посока към автомобила на Хари. След няколко минути една линейка спря пред входната врата.

Онази нощ Хари се прибра вкъщи, седна във фатерщула, пуши и слуша „Рага Рокерш“ и Дюк Елингтън. Отиде на работа, без да се е преобличал в продължение на четиридесет и осем часа.

Първият скандал между него и Ракел се разрази през една априлска вечер. В последния момент Хари отмени уговорена почивка и тя му напомни, че за трети път в рамките на доста кратко време нарушава дадено обещание. Обещание на Олег, уточни тя. Той я обвини, че използва Олег като параван, а всъщност иска той да пренебрегне издирването на убиеца на Елен, за да й угоди. Тя нарече Елен призрак, обърна му внимание, че се съсредоточава върху мъртъв човек. Не било нормално да се вманиачава в тази трагедия. Било некрофилия. Не Елен го мотивирала, а собствената му жажда за мъст.

— Някой те е наранил — заключи тя. — И сега обръщаш гръб на всички останали съображения, за да получиш възмездието си.

Хари се втурна да си върви и мимоходом зърна пижамата на Олег и изплашените му очи зад решетките на перилата.

После престана да се занимава с всичко, което нямаше връзка с откриването на виновниците. Четеше мейли на светлината на ниски лампи, взираше се в черни прозорци на къщи и жилищни кооперации и причакваше хора, които така и не излизаха оттам. И си открадваше няколко часа за сън в апартамента си на улица „Софие“.

Дните станаха по-светли и по-дълги, но той не откри нищо.

И една нощ се завърна кошмар от детството му. Сьос. Приклещената й коса. Шокът, изписан по лицето й. Собственото му вцепенение. На следващата нощ кошмарът се повтори. И на по-следващата.

Йойстайн Айкелан, негов другар от младостта, който си пийваше в бар „Маликс“, когато не караше такси, каза, че Хари изглежда скапан и му предложи евтини амфетамини. Хари отказа и продължи надбягването, бесен и изтощен.

Беше само въпрос на време нещата да излязат извън контрол.

Начало на разрива даде съвсем прозаичен повод: неплатена сметка. Случи се в края на май. От последния му разговор с Ракел бяха изминали няколко дена и Хари се събуди на канцеларския си стол от звъненето на телефона. Ракел му съобщи, че туристическата агенция им изпратила последно предупреждение да платят за имението в Нормандия. Имали една седмица на разположение, после агенцията щяла да продаде ваканцията им на други хора.

— Крайният срок е петък — бяха последните думи на Ракел, преди да затвори.

Хари отиде до тоалетната, наплиска лицето си с вода и срещна погледа си в огледалото. Под мократа си коса на иглички видя две кървясали очи с тъмни кръгове под тях и изопнати, хлътнали бузи. Опита се да се усмихне. В огледалото лъснаха пожълтелите му зъби. Не успя да се познае. И осъзна колко права е Ракел: наближава крайният срок. За него и нея. За него и Елен. За него и Том Валер.

Същия ден отиде при прекия си началник, Бярне Мьолер, единственият в Главното полицейско управление, на когото Хари вярваше безрезервно. Мьолер кимаше от време на време и клатеше глава, докато Хари му обясняваше какво иска. Мьолер отсече, че за щастие това не е в неговия ресор и Хари трябва да го обсъди с началника на криминалната полиция. Посъветва го да обмисли добре нещата, преди да предприеме тази крачка. От четириъгълния кабинет на Мьолер Хари отиде директно в овалния на началника на криминалната полиция, влезе и изложи проблема си. Свидетел е видял Том Валер заедно със Свере Улсен. Наблегна на факта, че именно Том Валер е застрелял Улсен по време на арестуването му. Това беше всичко. Цялата информация, с която разполагаше след пет месеца къртовски труд, пет месеца лов на сенки, пет месеца на ръба на лудостта.

Началникът попита какъв според Хари би бил мотивът на Том Валер да убие Елен.

В отговор Хари обясни, че Елен е притежавала опасна за него информация. Във вечерта на убийството си е оставила съобщение на телефонния му секретар, че знае кой е Принца, босът, който стои зад нелегалния внос на оръжия. В резултат от него криминални банди в Осло неочаквано успели да се въоръжат до зъби с огнестрелно оръжие.

— За съжаление й се обадих, когато вече беше твърде късно — заключи Хари и се опита да разгадае израза по лицето на шефа си.

— А Свере Улсен? — попита той.

— Тръгнахме по следите му, но Принца му отне живота, за да не издаде човека, поръчал убийството на Елен.

— И този Принц според теб е…?

Хари повтори името на Том Валер, а началникът на криминалната полиция кимна мълчаливо. После обобщи:

— Тоест един от нашите, от най-уважаваните ни старши инспектори.

През следващите десет секунди Хари имаше усещането, че се намира във вакуум: ни въздух, ни звук. Осъзнаваше, че кариерата му на полицай може да приключи тук и сега.

— Добре, Хуле. Ще се срещна с този твой свидетел, преди да реша как да постъпим.

Началникът се изправи:

— И, предполагам, разбираш, че засега това се налага да остане между нас двамата.

 

 

— Колко време ще стоим тук?

Хари се сепна от гласа на таксиметровия шофьор. Почти беше заспал.

— Карайте обратно — хвърли той последен поглед към дървената къща.

Докато пътуваха, мобилният му телефон звънна. Обаждаше се Беате.

— Май открихме оръжието — осведоми го тя. — Оказа се прав. Пистолет.

— В такъв случай честито и на двама ни.

— Е, не беше трудно да го открием. Хвърлен е в кофата за смет под мивката.

— Марка, номер?

— „Глок“ 23. Номерът е изтрит.

— Следите от заличаването?

— Ако се чудиш дали са същите като онези, които понастоящем намираме на повечето конфискувани оръжия в Осло, отговорът е да.

— Ясно — отвърна Хари и прехвърли телефона в лявата си ръка. — Само не схващам защо ми звъниш, за да ми съобщиш всичко това. Не работя по този случай.

— На твое място не бих била толкова сигурна, Хари. Според Мьолер…

— Мьолер и цялата шибана полиция в Осло да вървят по дяволите!

Хари се изплаши от пронизителния звук на собствения си глас. Забеляза как вдигнатите вежди на шофьора изпълниха огледалото.

— Извини ме, Беате. Просто… Там ли си?

— Да.

— Точно в момента съм на режим off^[2].

— Може да почака.

— Кое?

— Не е спешно.

— Изплюй камъчето.

Тя въздъхна.

— Забеляза ли отока точно над клепача на Камила Луен?

— Разбира се.

— Предположих, че вероятно убиецът я е ударил или се е наранила при падането. Но се оказа, че не е цицина.

— Така ли?

— Съдебният патолог натисна подутината. Беше съвсем твърда. Затова пъхна пръст под клепача й. И знаеш ли какво намери от горната страна на очната й ябълка?

— Ами… не.

— Малък, червеникав скъпоценен камък, шлифован във формата на звезда. Предполагаме, че е диамант. Какво ще кажеш?

Хари си пое дъх и погледна часовника. Имаше още поне три часа, докато затворят бара на „Софие“.

— Че не работя по случая — отвърна той и си изключи телефона.