Ю Несбьо
Пентаграма (31)

Тридесет и първа глава
Събота. „Не е ли чудесно да имаш кого да мразиш?“

Някъде към полунощ Бярне Мьолер се срещна за втори път с журналисти пред входната врата на Главното полицейско управление. Само най-ярките звезди успяваха да пробият маранята над Осло, но се наложи да заслони очи с ръка, за да се предпази от всички светкавици и светлини от камерите. Хвърляха в лицето му кратки, заковаващи въпроси.

— Един по един — помоли ги Мьолер и посочи една от вдигнатите ръце. — Представете се, ако обичате.

— Рогер Йендем, „Афтенпостен“. Свен Сивертшен направи ли самопризнания?

— Точно в момента човекът, който ръководи разследването, старши инспектор Том Валер, разпитва заподозрения. Докато разпитът не приключи, не мога да отговоря на въпроса ви.

— Вярно ли е, че сте открили оръжия и диаманти в куфара на Сивертшен? И че диамантите са същите като онези, които сте намерили у жертвите?

— Това мога да го потвърдя. Вие там, заповядайте.

— Според ваше изявление от преди няколко часа — поде глас на млада жена, — Свен Сивертшен живее в Прага. Успях да намеря официалния му адрес: в пансион. Но оттам твърдят, че се е изнесъл преди повече от година и явно никой от живущите не знае къде живее в момента. А вие?

Останалите журналисти започнаха да пишат още преди Мьолер да заговори:

— Все още не знаем.

— Всъщност успях да накарам някои от онези, с които разговарях, да си развържат езиците — добави женският глас със зле прикрита гордост. — Свен Сивертшен имал млада любовница. Не знаеха името й, но един от тях намекна, да не кажа по-силен глагол, че според слуховете била проститутка. Полицията разполага ли с тази информация?

— Досега не — отвърна Мьолер, — но благодарим за помощта.

— Ние — извика глас от тълпата, последван от всеобщ хищен смях. Жената се усмихна смутено.

— „Дагбладе“ — обади се друг. — Как го приема майка му?

Мьолер успя да осъществи зрителен контакт с журналиста, задал въпроса, и си прехапа долната устна, за да не изтърси нещо необмислено в гнева си.

— Не мога да ви кажа. Заповядайте.

— „Дагсависен“ се пита как е възможно трупът на Мариус Велан да е стоял в таванското помещение на общежитието в продължение на четири седмици през най-горещото лято в историята на Норвегия, без да го открият?

— С известни уговорки относно споменатия от вас ден на смъртта, убиецът е използвал найлонов плик от онези, в които обикновено слагаме рокли и палта, и го е запоил с гума, за да го херметизира, преди да… — Мьолер потърси подходящата дума — да го закачи в гардероба на тавана.

Из множеството се разнесе тих ропот и Мьолер се запита дали не е навлязъл в излишни подробности.

Рогер Йендем зададе някакъв въпрос.

Мьолер видя как устните на журналиста се раздвижиха, докато чуваше в главата си мелодията на „I just called to say I love you“. Много хубаво го изпя в „Beat for Beat“ тази девойка, сестрата, дето щеше да изпълнява главната роля в мюзикъла. Как й беше името?

— Извинете ме — каза Мьолер. — Бихте ли повторили въпроса?

 

 

Хари и Беате седяха недалеч от тълпата журналисти, наблюдаваха брифинга и пушеха. Беате обясни, че запалва на празненства и си взе цигара от току-що купения пакет на Хари.

Самият Хари не усещаше потребност да празнува. Само да се наспи.

Видяха как Том Валер излезе от главния вход и се усмихна срещу дъжда от светкавици. Сенките по стената на Главното управление се разклатиха в победен танц.

— Сега ще стане звезда — отбеляза Беате. — Мъжът, който оглавяваше разследването, и собственоръчно арестува убиеца велокуриер.

— С два пистолета и така нататък? — усмихна се Хари.

— Да, беше като в Дивия запад. И ще ми обясниш ли защо ще призоваваш някого да пусне оръжие, което не държи?

— Навярно Валер е подозирал, че Сивертшен е бил въоръжен. И аз щях да постъпя така.

— Да де, ама знаеш ли къде намерихме пистолета? В куфара.

— Може Валер да е подозирал, че Сивертшен е най-ловкият човек в изкуството на вадене на пистолет от куфар.

Беате се засмя.

— Нали после ще дойдеш да пийнем по бира с колегите?

Той я погледна. Усмивката й замръзна, а вратът и лицето й се обляха в гъста червенина.

— Не исках…

— Няма проблем. Ти ще празнуваш и за двама ни, Беате. Аз си изпълних дълга.

— И въпреки това можеш да се присъединиш…

— Не мисля. Това беше последният ми случай.

Хари щракна с пръсти, а угарката полетя като светулка в мрака.

— Следващата седмица вече няма да бъда полицай. Може би се очаква да ми е поне малко празнично на душата, но не се чувствам така.

— Какво ще правиш?

— Нещо друго — отвърна Хари и се изправи. — Нещо съвсем различно.

Валер настигна Хари на паркинга.

— Толкова бързо ли ще си тръгнеш, Хари?

— Изморен съм. Какъв е вкусът на славата досега?

Белите зъби на Валер проблеснаха в мрака.

— Само няколко снимки за вестниците. Нали писаха и за теб, сигурно знаеш как е.

— Ако говориш за случая в Сидни, в пресата ме представиха като каубой, защото застрелях моя човек. А ти успя да заловиш твоя жив. Ти си полицай герой, какъвто социалдемокрацията иска да бъдем.

— Сарказъм ли долавям?

— Нищо подобно.

— Добре. Защото на мен ми е все едно кого ще превърнат в герой. Ако това ще повиши реномето на службата, нека да създават фалшив ореол около образа на такива като мен. Ние, колегите, си знаем кой се прояви като герой този път.

Хари извади ключовете за колата и спря пред белия си ескорт.

— Това исках да ти кажа, Хари, от името на всички, взели участие в разследването. Ти разреши случая, не аз или някой друг.

— Просто си свърших работата.

— Да, свърши я. Щеше ми се да поговорим и за другото нещо. Да седнем за малко?

В автомобила се носеше сладникав мирис на бензин. Някъде има дупка от ръжда, предположи Хари. Валер отклони предложената му цигара.

— Взехме решение за първото ти поръчение — съобщи Валер. — Задачата не е никак лесна и безопасна. Но ако се справиш с нея, молбата ти за пълноправно членство ще бъде удовлетворена.

— Какво трябва да направя? — попита Хари и издуха дима към огледалото за обратно виждане.

Валер попипа с върховете на пръстите си една от жичките, щръкнала от дупката на таблото, където някога е имало радио.

— В какъв вид намерихте Мариус Велан? — попита той.

— Четири седмици в найлонов чувал, ти как мислиш?

— Навършил е двадесет и четири години, Хари. Двадесет и четири. Сещаш ли се какви са били надеждите ти на тази възраст, какво си очаквал тогава от живота?

Хари помнеше много добре.

Валер се усмихна накриво:

— През лятото, когато навърших двадесет и две, пътувах с Гайр и Суло с влак из Европа. Озовахме се на италианската ривиера, но хотелите бяха толкова скъпи, че не можехме да си позволим да отседнем в тях, макар че в деня на заминаването ни Суло бе взел цялото съдържание на касата от лавката на баща си. Затова през нощта опъвахме палатки на брега, а през деня само обикаляхме и зяпахме мадами, коли и кораби. Изумителното беше, че се чувствахме като богаташи. Защото бяхме на двадесет и две. И си мислехме, че всичко е за нас, че под елхата ни чакат подаръци. Камила Луен, Барбара Свенсен, Лисбет Барли, всички жертви са млади. Навярно още не са били успели да се разочароват, Хари. Вероятно още са чакали Бъдни вечер.

Валер поглади с ръка арматурното табло.

— Току-що разпитах Свен Сивертшен, Хари. По-късно ще имаш възможност да прочетеш обяснението, но още отсега ще ти кажа какво ще се случи. Той е хладнокръвен, интелигентен гадняр. Ще се направи на луд, ще излъже съдебните заседатели и ще разколебае психолозите до степен да не посмеят да го тикнат в затвора. Накратко, ще се озове в психиатрично отделение, където ще покаже такъв феноменален напредък, че ще го изпишат след няколко години. Положението стана такова, Хари. Така постъпваме с боклуците, които ни обграждат. Не ги разчистваме, не ги изхвърляме, а ги преместваме малко по-нататък. И не осъзнаваме, че когато къщата се превърне в инфектирано вонящо гнездо на плъхове, вече е твърде късно. Сети се само за други държави, където престъпността е пуснала корени. За жалост живеем в страна, в момента толкова богата, че политиците се бият кой да се прояви като по-великодушен. Станали сме толкова меки и любезни, че вече никой няма смелост да поеме отговорност за неприятните неща. Разбираш ли?

— Досега да.

— Там се намесваме ние, Хари. Ние поемаме отговорността. Приеми го като извозване на боклука, нещо, с което обществото няма куража да се нагърби.

Хари дръпна от цигарата така, че хартията й изшумоля.

— Какво имаш предвид? — попита той, вдишвайки дима.

— Свен Сивертшен — отвърна Валер, докато зорко гледаше през прозореца — е пълен боклук. Ти ще го очистиш.

Хари се преви надве на седалката до шофьора и изкашля дима.

— С това ли се занимавате? А другата дейност? Контрабандата?

— Всичко останало се прави с цел финансиране.

— На катедралата ти?

Валер кимна бавно и се наведе към Хари, а Хари усети как напъха нещо в джоба на якето му.

— Ампула — обясни Валер. — Нарича се Joseph’s Blessing^[1]. Синтезирана в КГБ за употреба при атентати по времето на войната, с Афганистан, но е по-известна като самоубийствен метод на чеченските войници, заловени в плен. Блокира дишането, но за разлика от циановодородната киселина няма мирис и вкус. Ампулата се събира спокойно в ректума или под езика. Ако човек изпие съдържанието й, разтворено в чаша вода, ще умре за няколко секунди. Ясна ли е задачата?

Хари поизправи гръб. Вече не кашляше, но очите му бяха още насълзени.

— Значи трябва да изглежда като самоубийство?

— Свидетели от ареста ще потвърдят, че при приемането на арестантите ректумът не се проверява. Уредено е, не мисли за това.

Хари си пое дълбоко въздух. Повдигаше му се от изпаренията на бензин. В далечината се раздаде жалният вой на сирена.

— Имал си намерение да го застреляш, нали?

Валер не отговори. Хари видя как пред входа на ареста спря кола.

— Изобщо не си възнамерявал да го арестуваш. Взел си два пистолета, защото си планирал да поставиш втория в ръката му, след като го застреляш, за да изглежда, че те е заплашил да те застреля. Наредил си на Беате и на майка му да стоят в кухнята, а после си извикал, та да свидетелстват, че според чутото от тях си действал при самозащита. Но Беате е излязла в коридора и планът ти е отишъл на кино.

Валер въздъхна дълбоко.

— Разчистваме, Хари. Както ти очисти онзи убиец в Сидни. Законовата система не функционира. Създадена е за друго, по-безобидно време. А преди да я променят, не можем да позволим градът да попадне в ръцете на престъпниците. Но всичко това би трябвало да ти е пределно ясно, нали го виждаш отблизо всеки ден.

Хари наблюдаваше пепелта от цигарата си. После кимна.

— Само искам да чуя целия сценарий.

— Дадено, Хари. Слушай внимателно. Свен Сивертшен ще бъде в предварителния арест в килия номер девет до утре вечер включително. Това ще рече до понеделник сутринта. После ще го преместят в строго охранявана килия в друг затвор, където не можем да го пипнем. Ключът за килия девет е на гишето отляво. Разполагаш с време до утре в полунощ, Хари. Тогава искам да се обадя в ареста и да ми потвърдят, че убиецът велокуриер си е получил заслуженото наказание. Ясно?

Хари кимна повторно.

Валер се усмихна.

— Ей, Хари… Радвам се, задето най-накрая се озовахме в един отбор, но една малка част от мен някак си съжалява. Знаеш ли защо?

— Защото си мислел, че има неща, които не могат да се купят с пари? — вдигна рамене Хари.

— Това беше сполучливо, Хари — разсмя се Валер. — Защото имам усещането, че съм изгубил стойностен враг. С теб сме еднакви. Разбираш за какво говоря, нали?

— „Не е ли чудесно да имаш кого да мразиш?“

— Какво?

— Михаел Крун. От „Рага Рокерш“.

— Двадесет и четири часа, Хари. Успех.