Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (58)

58

В навечерието на Деня на благодарността градът беше спокоен. Сезонът на празниците започваше.

Взех Родригес от центъра и поехме на запад по „Мадисън“. Не се бяхме виждали цяла седмица. Той имаше да решава много проблеми, аз трябваше да избягвам още повече.

— Оправяш ли се? — попитах.

Медийната буря най-после започваше да стихва. Телевизионните предавания „Дейтлайн“ и „60 минути“ бяха излъчили своите сензационни новини. Същото се отнасяше за „Ню Йорк Таймс“, „Нюзуик“, Си Ен Ен и Би Би Си.

Грайм, Полард и Бенет Дейвис бяха в центъра на вниманието. Малка част от репортажите споменаваха за двете сестри от Канзас, решили да отмъщават за третата. Списание „Тайм“ публикува материал за скритата цена на сексуалното насилие. Прочетох го внимателно.

Името ми не се споменаваше никъде. За това трябваше да благодаря на Родригес и на Мастърс.

— Тази сутрин получих само две молби за интервюта — рече Родригес. — Следобед ще се включа на живо в едно австралийско предаване. Там има голям интерес към делото „Грайм“. Между другото, твоето приятелче Мастърс ме помоли да ти предам да вървиш на майната си.

— Кажи му, че и аз го поздравявам.

— Добре. Вероятно ще се наложи да дадеш показания. След няколко дни.

— Искаш да кажеш, след празниците?

— Разбира се. Между другото, тя иска да те види.

За девет дни в ареста Даян Линдзи беше направила три опита за самоубийство. Първия в предварителния арест, когато бе разбрала, че сестра й си е пръснала черепа. Прерязала вените си с парче плексиглас, изгубила половин литър кръв и се сдобила с двайсет и три шева. Двата следващи опита направила в болницата. С хапчета.

От брат си бях научил всичко, което трябваше да знам. За затворите. За самоубийството. За състоянието, при което смъртта изглежда наистина примамлива.

— Мисля да кажа пас — отвърнах.

Родригес се размърда на седалката до мен, измъкна пистолета си от колана и го пусна в краката си.

— Добра идея — промърмори той. — Тя и бездруго е упоена. Я отбий тук да изпием по едно кафе.

Влязохме в „Дънкин Донътс“, заредихме се както трябва и продължихме пътя си. На запад, обратно към детството ми. Родригес мълчаливо отпи от чашата си, вероятно потънал в своите спомени.

— Искам да те попитам нещо, Кели — подхвърли след известно време той.

— Давай.

— Какво те насочи към сестрите? В смисъл, как изобщо ти хрумна да стигнеш чак до Канзас?

Свих рамене. Както при всяко студено досие, отговорът се криеше в доказателствата, затворени в картонена кутия. Просто трябва да знаеш къде да търсиш.

— Хората в уличното досие — отвърнах. — Всички мъртви, с изключение на Белмонт, застрелян с деветмилиметров. Това ми се стори странно. После си спомних утрото, в което Мери Бет за пръв път се появи у дома. С деветмилиметров в чантичката. Още едно съвпадение.

— Стават две.

— Точно така. Говорих с един полицай от Финикс, казва се Ренълдс. Той ми провери една хотелска фактура от 2002 година.

— Годината, в която бе убита сестрата от спешното отделение?

— Някоя си мис Ремингтън, без първо име, платила в брой за стаята си. На три километра и един ден разлика в датите от убийството на Глийсън. Това ме накара да отскоча до Канзас.

— А Даян?

— Изобщо не се усъмни.

Замълчахме за момент, вслушвайки се в монотонния шепот на гумите по чикагския асфалт.

— Най-странното в цялото разследване беше фактът, че именно Даян ми даде уличното досие — рекох. — Сама ми даде нишката, на която впоследствие се обесиха и двете със сестра й.

— Пълна глупост — съгласи се Родригес.

Кимнах, но не бях убеден. Може би не беше глупост, а просто краят, от който се е нуждаела.

Поехме на запад по „Гранд“, завихме надясно по „Сентрал“ и след няколко минути спряхме. По-голямата част от квартала беше изчезнала, заменена от молове и бурени. Но железопътното депо все още беше там. Железопътната линия — също.

— Тук ли си израснал? — попита Родригес.

— На около километър и половина на изток. Но това е мястото.

Слязохме от колата и аз отворих багажника.

— Между другото, твоят човек Грайм е доста нервен напоследък — подхвърли Родригес.

— Защо?

— Изглежда, са секнали парите, благодарение на които е все още жив.

— Парите на Бенет?

— Вероятно. Момчетата в „Менард“ се обзалагат шейсет на четирийсет, че той няма да доживее до спринцовката. Има и допълнителни залози за начина, по който ще му видят сметката. Аз самият заложих десетачка за шило в корема.

Родригес се усмихна. С особената усмивка на човек, който твърде дълго е склопявал нечии очи и е затварял циповете на чувалите за трупове. А после се е обаждал на родителите, за да им съобщи страшната новина.

— Както и да е — промърмори той. — Вече приключихме с тази гадост.

Той извади лопата от багажника и ми я подаде.

— Все се каня да те питам нещо — рекох.

— Давай.

Облегнах се на лопатата. Родригес ми хвърли кос поглед и извади другата.

— Мислиш ли, че можеше да го направиш?

— Какво да направя?

— Полард.

— Да му видя сметката?

— Аха.

Детективът затръшна вратата на багажника и сложи крак на бронята.

— Не знам, Кели. Много ми се искаше, но нещата не стигнаха дотам.

— Дрън-дрън.

— Моля?

— Дрън-дрън. Онази нощ в индустриалната зона. Можеше да го направиш. Дори се замисли, и то здравата.

— Така ли смяташ?

— Да. Но бях сигурен, че няма да натиснеш спусъка. Не ти е в характера.

Отдалечих се от колата, прескочих бодливата тел и навлязох в депото. Родригес беше на крачка след мен.

— Знам това-онова от Никол — рече той. — Споменавала е за навика ти да обсъждаш характера на хората, начина им на живот. Научил си го от Цицерон или нещо подобно.

— Променяш темата, господин полицай.

— Може би. А може би не. Но ти си прав. Мислех по въпроса. Наистина бях много близо.

Обърнах се да го погледна.

— Но се отказа.

— Знаеш, че има една граница. Престъпиш ли я…

— Свикваш.

— Мисля, че не бих могъл. Но част от мен го искаше. И все още го иска.

— Нормално.

— И това се дължи на характера ми, така ли?

— Да.

Родригес сви рамене и се огледа.

— Сигурен ли си, че знаеш къде сме?

Върнах се двайсет и една години назад. Пак бях на четиринайсет, застанал насред блатото. Гледах как изнасилват Никол. За пръв път виждах сексуален акт на живо. За пръв път ми причерня и потънах в мрака.

— Някои неща са се променили — промърморих. — Но имам една идея.

Прескочих някакви стари релси и се насочих към далечния край на депото. Тясна алея, по която бях минал три пъти през последната седмица. Доколкото можех да преценя, именно оттам започваше някогашното блато. Южният край на релсите се намираше на двайсетина метра отвъд алеята. Спомнях си го съвсем ясно. Пространството между тях беше запълнено с боклуци. Бирени бутилки, използвани презервативи. Двама скитници, които безгрижно спяха. Далечният край на блатото. Мястото, където нападнаха Никол. Мястото, на което за малко не станах убиец.

— Нали си даваш сметка, че няма голяма вероятност да открием нещо? — подхвърли Родригес.

Вдигнах лопатата, избрах си едно място и започнах да копая.

— Давам си — отвърнах.

— Но си длъжен да опиташ.

— Май да.

— Нека те питам нещо — рече той. — Ами ако открием нещо?

Спрях да копая. Дупката все още беше малка, но слепоочията ми вече пулсираха, а кръвта затопляше ръцете и раменете ми. Така е с физическата работа. Винаги ме кара да се чувствам добре.

— Ще се обадим на отдел „Убийства“ — рекох.

— Така ли?

— Да.

Родригес сложи крак на лопатата си, натисна и отхвърли купчина пръст. Всъщност приличаше повече на купчина прах. В съзнанието ми проблесна фрагмент от древен текст.

Μια ψυχή δυο σώμασιν

Дефиницията на Аристотел за приятелството.

„Един дух в две тела“.

Отново забих лопатата в твърдата земя, очаквайки появата на потта. И в двата случая щяхме да получим своите отговори. Аз и моята приятелка Никол. И в двата случая всичко щеше да бъде наред.