Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (11)

11

Седнахме под железопътната естакада на „Уебстър“. Барът се казваше „При Кели“ и беше много стар. Аз си поръчах сандвич и кутийка „Бъдуайзър“, а Никол — диетична кола.

— Какво те накара да се включиш в тоя маскарад? — попитах.

— Имаш предвид специалния отряд?

— Аха.

— Сега няма да го обсъждаме. Имаме друга тема.

— Знам, но тя може да почака. Разкажи ми за отряда.

Потърсих погледа й, но тя отмести очи. Отпих глътка бира и зачаках.

— Отново бях там — рече тя. — Миналата седмица.

— Защо?

— А защо не? Там сме израснали.

— Не искаш да забравиш, а?

— Няма значение какво искам. Някои неща просто отказват да си отидат. Вероятно до края на живота си ще мисля за тях. Няма нищо лошо. Научих се да живея с това, да черпя сили от него. И ти трябва да опиташ.

— Добре съм си и така — рекох. — Но ме тревожи мисълта за някоя сцена като тази, на която току-що бяхме свидетели.

Никол се усмихна и протегна ръка, която аз стиснах между дланите си.

— Колко си добър, Майкъл. Винаги внимателен и деликатен. Или е роля, която играеш пред всички нас? Понякога си задавам този въпрос.

Не казах нищо. Гледах да не мърдам.

— Специалният отряд ми харесва — продължи тя. — Дава ми възможност да върша нещо.

— Нещо, което се нарича власт?

— Точно така.

Приятелката ми действително изглеждаше овластена, дори малко повече от необходимото.

— Сигурна ли си?

— Да. А ако играта загрубее, ти винаги си някъде наблизо.

— Независимо дали ти харесва, или не.

— Абсолютно. Искам да те питам нещо.

— Казвай.

Никол вдигна чашата си и проговори иззад нея:

— Как точно възнамеряваш да спасиш бедното чернокожо момиче срещу себе си, ако те изпратят в затвора?

— Май дойде редът на моята история, а?

— Дойде.

И аз й разказах. За Гибънс и Илейн Ремингтън, за отпечатъка и Даян Линдзи.

— Спиш ли с нея?

— Не.

Никол извъртя очи.

— Въпрос на време — обяви тя. — Познавам Даян от Доброволната асоциация за борба със сексуалното насилие.

— И?

— Вътре си и с двата крака.

— Досега не си ме спирала.

— Наистина ли? Кога за последен път си спал с жена?

Свих рамене, а Никол безмилостно продължи:

— Сигурна съм, че след Ани не е имало друга. А това беше — вдигна очи към тавана и започна да пресмята с пръсти… — преди повече от година.

Всъщност след Ани имаше доста жени, но то си беше чист театър. Пляскане с крака на плиткото. Имах предчувствието, че Даян ще успее да ме замъкне към дълбокото и се тревожех. А моята приятелка насреща го беше усетила.

— Такъв е животът, Майкъл. Стореното — сторено. Трябва да продължиш напред като всички останали.

— Дай да караме поред — рекох. — В момента говорим за журналистка, която е надушила някаква новина около мен. Най-вероятно озаглавена „заподозрян в убийство“.

Никол се облегна назад, разбърка питието си със сламката и се загледа в карамелените му дълбини. Аз отпих нова глътка бира и насочих вниманието си към близката табела с надпис ИЗХОД. Понякога приятелството е трудна работа. Особено когато аз съм от едната страна. Няколко секунди по-късно тя сви рамене и смени темата.

— Говори ли с Бенет?

— Да. Каза да се спотайвам, докато бурята отмине.

— Бенет обикновено е прав.

— Вярно. Между другото, пита за теб.

— Бенет е сладур.

— Аха. И все още си пада по теб.

— Казах ти, че разговаряхме. Отдавна си изяснихме отношенията.

— Той е простосмъртен, Никол. Поредната физиономия в тълпата от обожатели.

— Добре де, ясно. А сега си поръчай още една бира и започвай с мръсотията около Даян Линдзи.

Нямаше как да й предложа мръсотия, свързана с местната телевизионна звезда. Нито пък каквото и да било друго. Принудих се да измисля някои дреболии, които, типично по американски, направиха Никол щастлива.