Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Майкъл Кели (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chicago Way, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
Mummu (2015)

Издание:

Автор: Майкъл Харви

Заглавие: Така го правят в Чикаго

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-194-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1902

История

  1. — Добавяне

18

Стъпих на аварийната стълба. Над града бавно се спускаше здрач. Металът под нас тихо звънтеше под поривите на вятъра.

Покривите на Чикаго са предимно плоски, покрити със сива насмолена хартия или твърд черен каучук. В това число обаче не влизат два адреса — „Норт Шефийлд“ номер 3600 и „Уест Уейвланд“ номер 1000. Там по покривите има дървени пейки, бира и пияни фенове на бейзбола, платили по 200 долара всеки, за да присъстват на изобретателните опити на „Къбс“ да губят мачовете си. Но нека не се отклоняваме.

Родригес щракна фенерчето си и надникна над стълбата. Съседният покрив беше малко под нас, на разстояние около метър и половина. Нищо особено, ако си на земята. Но доста по-различно, когато разстоянието представлява триетажна пропаст.

— Изглежда осъществимо — промърмори той. Думите му прозвучаха по-скоро като въпрос, отколкото като мнение.

Кимнах и прехвърлих крак през страничното желязо. После, още преди Родригес да ме спре или да размисля, стегнах мускули и се оттласнах от стълбата. Лесно преодолях пропастта. Но кракът ми закачи каменния парапет, който обикаляше покрива на съседната сграда. В резултат се озовах по очи на грапавата настилка. До мен тупна нещо, последвано от леки стъпки.

— Да вървим, Кели — рече Родригес. — Онзи тип няма да ни чака.

Вместо отговор пуснах най-сочната ругатня, която ми дойде наум, и последвах светлината на фенерчето. Покривът беше пуст, имаше само един климатик, изключен за зимата. До него се стигаше през желязна врата, залостена отвътре. Фенерчето на Родригес освети покрива на следващата сграда. Разстоянието до него беше най-малко десет метра.

— Нашият човек трябва да е Карл Луис, за да стигне дотам — рекох.

Родригес насочи лъча надолу, към уличката. За всеки случай. Може би онзи тип беше решил, че може да лети. На паважа не се виждаше сгърчено тяло.

— Мамка му — процеди полицаят.

Посочих железопътната линия, която минаваше покрай сградата.

— Какво ще кажеш?

Фенерчето спря върху служебната стълба на бетонната колона, която беше на една ръка разстояние от покрива.

— Да вървим.

Прехвърлихме се на стълбата, а оттам на релсите. Оттук минаваше „кафявата линия“ на чикагското метро. Родригес освети дебелото желязо, което се виеше успоредно на релсите.

— Трета релса, Кели. Кофти работа.

Третата релса захранва електрическата железница с шестстотин волта ток и предлага незабавна смърт на всеки, който реши да я докосне. Заобиколих я отдалеч.

— Ако се е покатерил тук, най-вероятно е тръгнал на юг — рекох. — Далеч от местопрестъплението.

Родригес кимна. Впуснахме се в лек тръс. Следващата спирка беше „Дайвърси“, може би на седем-осемстотин метра по-нататък. Фенерчето предлагаше около метър жълтеникава светлина пред краката ни. Светлината от уличните лампи също проблясваше по стоманата. Усетих вибрация под себе си, после чух грохот. В далечината се движеше влак. Спряхме и се ослушахме.

— В каква посока върви?

— Не знам — отвърна Родригес. — Не би трябвало да имаме проблеми, ако се движи към нас. Има достатъчно място, за да се разминем.

Зарадвах се на думите му, но не казах нищо. Грохотът спря. Вероятно композицията поемаше пътниците от близката спирка. В настъпилата тишина долових шум, последван от сподавена ругатня и тихи стъпки.

— Той е там — рекох.

Родригес отново тръгна напред. Двайсетина крачки по-късно пред очите ни се появи неясен силует, който се движеше от другата страна на релсите. Грохотът се възобнови и започна да набира сила.

— Можем ли да го хванем? — попита Родригес.

В гимназията бягах километър и половина. При попътен вятър и на добра писта с лекота покривах разстоянието под шест минути. Но тук, на релсите, на петдесетина сантиметра от заплашително бучащите шестстотин волта, това постижение едва ли беше възможно.

— Дай фенерчето — рекох.

До следващия перон имаше някъде около четиристотин метра. Нашият човек имаше преднина от двеста. Добрата новина беше, че аз имах фенерче, а той нямаше. Поех напред. По-скоро подскачах, отколкото тичах. Грохотът зад гърба ми отново затихна. Влакът беше спрял на „Белмонт“. Минах покрай едър плъх, който прескочи релсите и изравни крачка с мен. Вече се потях обилно. Пред очите ми се появи жълта светлина. Спирка „Дайвърси“. Спрях на няколко крачки от перона и се ослушах. Тук релсите минаваха между по-високи сгради, които скриваха уличното осветление. Бяха тъмни вероятно защото в тях имаше предимно офиси. Не чух нищо. Никакво пъшкане, драскане или други доказателства за движение. После грохотът отново се появи. Много по-близо. Обърнах се назад точно навреме, за да видя ослепителната светлина на фаровете, изскочили иззад завоя. Експресът на „кафявата линия“ в 7:05 ч. се движеше по разписание.

Взех на спринт последните двайсет метра и се покатерих на перона. На него имаше десет души, които убиваха времето за чакане по различен начин. Една двойка се целуваше на скамейката в далечния край. Трима души имаха слушалки на главите си и почукваха в такт с вътрешните си ритми, затворили очи. Двама четяха „Трибюн“, а един — „Сън Таймс“. Някакъв тип чукаше с бясна скорост по клавиатурата на своето блекбъри. За момент спря, изхили се и отново започна да пише. Последният пътник беше жена, която си говореше сама, без да чака отговор. Сякаш се намираше на самотен остров. Никой от присъстващите не отговаряше на представата ми за отчаян убиец. На всичкото отгоре никой не обърна внимание на моя милост, появил се изневиделица от мрака на чикагската нощ с пистолет в едната ръка и фенерче в другата.

Трийсет секунди по-късно влакът прогърмя покрай перона, без да намалява скоростта си. След още двайсет секунди фигурата на Родригес изплува от мрака.

— Страхотно се забавлявах — изпъшка той.

— Трябваше да проверим.

Детективът бавно кимна.

— Ще повикам няколко униформени да поразпитат хората.

— Нямаше да му обърнат внимание, дори да беше изскочил по гол задник на перона — мрачно отвърнах аз.

Родригес сви рамене и се отдалечи с радиостанция в ръка. Аз започнах да се спускам към улицата. Той ме настигна на тротоара.

— Трябва да се върна до „Белмонт“ за обработка на тялото. Но някой трябва да стои при жертвата до появата на Никол и нейния екип. Ще свършиш ли тази работа?

— Разбира се.

— За десетина минути, не повече. Не я пипай, не й задавай въпроси. Просто стой при нея.

— Къде е тя?

— В патрулната кола в края на улицата. Вече я проверих, казва се Дженифър Коул. И още нещо, Кели…

— Да?

— Тя е на дванайсет.

— Страхотно.

— Ще бъдеш бавачка. Ако иска да говори, изслушай я.

Тръгнахме на север по Шефийлд авеню. Родригес се връщаше при стареца, наръган с нож в собствения му дом. А аз отивах при едно дете, нападнато в собствения му град. Не успях да определя чия задача е по-тежка.