Метаданни
Данни
- Серия
- Майкъл Кели (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Chicago Way, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Майкъл Харви
Заглавие: Така го правят в Чикаго
Преводач: Веселин Лаптев
Година на превод: 2009
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2009
Тип: Роман
Националност: Американска
Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново
Редактор: Матуша Бенатова
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 978-954-769-194-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1902
История
- — Добавяне
25
Пакетът бе пристигнал с „Федерал Експрес“ малко преди появата на Мастърс. Бях наясно, че Мълбъри не е от хората, които могат да се нарекат щедри. При всички случаи си струваше да хвърля едно око на нещата, за които беше платила доставка по куриер. Но не можех да го направя, докато едно чикагско ченге наднича зад рамото ми.
Хазяйката не си беше направила труда да остави бележка или обяснителна записка. В пакета имаше само едно старо полицейско досие, нищо повече. По онова време ги наричаха „улични“ досиета. Запазена марка на чикагските ченгета. Те съдържаха копия на всички документи от официалното следствие, плюс няколко неща, които не биваше да станат достояние на защитата.
Попаднал си на отпечатък, който не се връзва с нищо? Отваряй уличното досие.
Кръвен тест, който не искаш да стигне до съда? Прехвърли го в същата папка.
Свидетел, който ще ти обърка разследването? Погребваш го в уличното досие.
Основното му предимство се появява, когато нещата стигнат до съд. Естествено, то е незаконно и неморално. Заради него невинни хора попадат в затвора. Но какво толкова? В големия град се случват и такива неща.
Това пред мен съдържаше десет страници материали. Всичките на розова хартия като за втори екземпляр. Без съмнение написани на някоя „Силектрик“, каквито видях в управлението. Името на Илейн Ремингтън беше на първа страница. Доклад от мястото на инцидента, изготвен лично от патрулен полицай Джон Гибънс. Останалите документи не бяха толкова интересни. Доклад от медицинския екип, който беше оказал първа помощ на Илейн. Подобен доклад от спешното отделение на болницата, подробности за инцидента от още един полицай, заверени с подписа на Дейв Белмонт, пряк началник на Гибънс.
Прелистих на последната страница, зелена на цвят. Тя беше дело на прокуратурата. И напълно рутинна: „Неизвестен мъж напада бяла жена. Липсват стабилни улики. Прокуратурата ще наблюдава хода на разследването.“ Подпис на Бенет Дейвис, заместник окръжен прокурор.
За Бенет 1997-а бе третата година на тази длъжност и той вече беше звезда. Името на Илейн Ремингтън със сигурност не му говореше нищо, но аз си отбелязах да проверя.
Върнах се на първа страница и започнах да чета. Редом с папката лежеше разтворен бележник, в който записах всичко по-интересно, подредих го и се опитах да открия връзката между отделните събития. Освен Дейвис в бележника влязоха още четири имена. Хора, с които трябваше да поговоря. Вдигнах слушалката и започнах да набирам.
Час и половина по-късно знаех доста повече, но разбирах по-малко. Първото ми обаждане беше до приятел, който работеше в администрацията на щата Илинойс. Срещу десет долара всеки можеше да получи копие от шофьорската книжка на когото пожелае. А в нея, между другите данни, фигурираше и домашният адрес на притежателя. По принцип тази процедура се извършва по пощата и отнема две седмици. Но моят приятел свърши работата директно по телефона.
Първото име, което получих, беше на Дейв Белмонт, бившия шеф на Гибънс. През 2004-а той не бе подновил срока на шофьорската си книжка, тъй като беше починал от масиран инфаркт. Това ми се стори логично.
Следващите имена бяха на Джо Джефрис и Каръл Глийсън. Джефрис е фелдшерът, оказал първа помощ на Илейн на мястото на инцидента, а Глийсън — медицинска сестра в спешното отделение. Според Отдела за моторните превозни средства и двамата бяха напуснали щата. Джефрис бе отишъл в Калифорния, а Глийсън — в Аризона.
Влязох в интернет и вкарах имената им в Гугъл. Нищо. Опитах още няколко търсачки, но със същия резултат. След което се гмурнах в базата данни на „Нексис“, в която се съхраняват вестникарски изрезки.
В един брой на „Сан Франциско Кроникъл“ от 2003 г. открих материал от двеста думи за местен жител на име Джо Джефрис, който спечелил състезание по риболов. Но на снимката под него се виждаше десетгодишно момче, което държи риба, по-голяма от него. Очевидно не беше моят човек. Пред 2004 г. някоя си Каръл Глийсън излапала тринайсет хотдога за три минути, спечелвайки голямата награда на първомайския панаир в Тусон. Би могло да бъде и моето момиче. Кликнах на биографичните данни, но само за да открия, че тази Каръл бе домакиня и цял живот бе живяла в пустинята. Кралицата на хотдога трябваше да бъде задраскана.
После се прехвърлих на страницата с некролозите, на която рано или късно попада всеки от нас. Търсенето на некролога на Джефрис ми отне близо час. Той беше починал през 2000 г. в хотелската си стая недалеч от Фишърманс Уорф. Според вестника при съмнителни обстоятелства. Разпечатах информацията и насочих вниманието си към Глийсън. Тя ми отне доста повече време, но все пак я открих. Два реда в „Аризона Рипъблик“. Пенсионирана медицинска сестра, родена в Чикаго. Четирийсет и три годишна. Застреляна при обир в дома й през 2002 г. Имаше и снимка — усмихната жена на средна възраст, готова да влезе в операционната. Вестникът добавяше, че е оставила съпруг и четири деца, на които много ще липсва. Край на трагедията. Да вървим по-нататък.
В списъка ми остана едно-единствено име — Тони Салвучи. Разследващ полицай, който се бе занимавал с неизвестния нападател по случая на Гибънс. Издирването му беше лесно, защото беше останал на работа в полицията. Бе стигнал до лейтенант, преди да го застрелят. През 2004-та, с два куршума в главата. На затънтена уличка в Саут Сайд. Познавам този район. Не е много приятно място за умиране. Не че знам друго, което да е приятно за споменатия акт.
Издирих телефона на отдел „Убийства“ във Финикс и се обадих в пустинята. Обясних на жената, която вдигна, че разполагам с информация за стар случай на убийство. Продиктувах й името на Каръл Глийсън и чаках десет минути със слушалка до ухото.
— Полицай Ренълдс — прозвуча мъжки глас. — С какво мога да ви помогна?
Стар и уморен глас. Ченге без семейство и без приятели. Изстискан до дупка, а после захвърлен. Иначе казано, нещастно ченге. Точно каквото ми трябваше.
— Майкъл Кели, частен детектив от Чикаго — представих се аз.
— Всички тук се радваме за теб, Кели. Казвай какво има.
— Трябва ми информация за едно старо убийство. Името на жертвата е Каръл Глийсън.
На Ренълдс изобщо не му мигна окото.
— Доставиха ни едни нови телефони, Кели. Страшна работа. Отне ми цяла седмица да се науча да работя с проклетите машинки. Както и да е. Та тези телефони вървят в комплект с големи екрани. На тях се изписва с кого разговарям. Вероятно за тъпаци като мен, които забравят. Освен това ми казват кой чака на другата линия и защо иска да говори с мен. Ще ти прочета какво пише на екрана пред мен: „Кели, Майкъл. Твърди, че разполага с информация за убийството на Каръл Глийсън.“ Ключовата фраза тук е „разполага с информация“, а не „търси информация“. Ако беше обратното, изобщо нямаше да вдигна слушалката. Затова казвай какво точно мога да направя за теб.
— Моля за извинение, колега. Вероятно става въпрос за грешка на компютъра.
— Майната му на компютъра.
— Точно така — рекох. — Виж, ако ми отделиш десетина минути…
— Разполагаш с половината.
— Помниш ли този случай?
— Работих на местопрестъплението. Беше преди четири-пет години. Един изстрел в гърдите. Извършителят не бе открит. Да ти призная, нещата бяха малко странни.
— В какъв смисъл странни?
— Ами… В съобщението за печата го обявихме грабеж, завършил с убийство. Знаеш формулировката. Но за мен нещата стояха другояче.
— Как?
— Знаеш как, Кели. Имаш ли нещо против да ми кажеш защо се интересуваш от този случай? Искам да кажа, преди да се задълбочим.
Обясних му коя е Каръл Глийсън. В друго време, в друг живот.
— Била е член на екипа, лекувал жертвата на сексуално посегателство?
— Да.
— И името й фигурира в следствените доклади?
— Да.
— Все още не виждам връзката.
— Не съм сигурен, че има такава.
— Но искаш да си сигурен?
— Нещо подобно.
Настъпи пауза. Продължителна пауза. После Ренълдс взе решение.
— На пръв поглед изглеждаше взлом. Разбита входна врата, следи от борба във всекидневната. Но работата е там, че нищо не липсваше. На горния етаж открихме бижута и пари. Недокоснати.
— Изнасилване?
— Не.
В слушалката се разнесе някакъв шум. Ренълдс търсеше делото.
— Снимките от аутопсията — обади се след известно време той. — Информацията за тях така и не стигна до пресата. Преди да бъде застреляна, Глийсън е била завързана за стол. И е правила опити да се освободи. Имала е сериозни наранявания по ръцете и китките.
— Звучи ми като екзекуция.
— Точно така. А сега името й изскача от някакво старо следствено дело. Мисля си, че може би това е връзката. Може би тогава си е подписала присъдата.
— Май гоним едни и същи призраци — подхвърлих аз.
— Възможно е. Виж, Кели. Дай да си разменим досиетата, а? Ти получаваш достъп до докладите за убийството на Каръл, а аз хвърлям едно око на твоето улично досие. Така ще проверим дали има съвпадения.
Приех. Ренълдс обеща да снима делото на Глийсън и да ми го изпрати по „Федерал Експрес“.
— Като знам как стават нещата тук, ще отнеме около седмица — предупреди ме той.
— Ще имаш моите фотокопия до края на седмицата — обещах аз.
— Разбрахме се, Кели. Обади се, ако откриеш нещо. Прекъснах линията, изрисувах кръгче около името на Каръл Глийсън и набрах мобилния на Мастърс.
— Да.
— Пак съм аз. Кели.
— Знаех си.
— Как беше в моргата?
— Забавно. Хазяйката на Гибънс ти изпраща поздрави.
— Причини за смъртта?
— Не ти влиза в работата.
Замълчах и изчаках. Понякога това е напълно достатъчно.
— Масивен електрошок — обяви Мастърс.
— Случайност?
— Не, използван е „Тейзър“. Според съдебния лекар с допълнителен, двойно по-мощен волтаж. Най-малко сто хиляди волта. Сърцето й се е пръснало.
Преглътнах и притиснах китката си с пръст. Пулсът ми беше нормален. Въпреки стоте хиляди волта.
— Там ли си, Кели?
— Познаваш ли полицай на име Тони Салвучи?
Детективът отговори с променен глас. Доста по-нервен.
— Познавах го. Преди две години загина по време на улична престрелка. Защо питаш?
— Има връзка с изнасилването на Ремингтън.
В слушалката настъпи тишина, нарушавана от приглушения грохот на трафика. После изсвири клаксон на камион.
— По-точно?
— Той е приел доклада на Гибънс и е обработил материалите.
— Откъде изрови името му?
Очаквах този въпрос и просто го прескочих.
— Виж какво, Мастърс. Не знам къде е връзката, което не означава, че я няма. Искам да хвърля едно око на разследването за смъртта на Салвучи.
— Убийство на полицай? Няма да стане.
Бях предвидил това и бях подготвил резервна молба.
— А какво ще кажеш за досието по случая „Ремингтън“? Всичко, с което разполагаш.
— Какво знаеш за студените досиета? — попита Мастърс.
— Само каквото споделя блондинката от Си Би Ес.
В слушалката прозвуча недоволно подсвиркване, но Мастърс не затвори.
— Вече имаме отдел „Студени досиета“, който се занимава със старите престъпления. Работят с ДНК и всичко останало, за което можеш да се сетиш.
— Май си впечатлен, а?
— Кой знае. Гледал ли си Бил Къртис по телевизия „А & Е“?
— Онзи с мощния глас?
— Местно момче, от Чикаго. Приближен на кмета. Той води едно шоу, но не такова като на блондинката. Занимава се с истински случаи.
— Студени досиета, нали?
— Гледаш ли го?
— Само веднъж, случайно — отвърнах.
— Показва всичко от старите следствия, включително работата на съдебните лекари.
— Нещо като „От местопрестъплението“, ама на живо, а?
— Аха. Но както и да е. Къртис натиска кмета, обяснявайки му как ченгетата в другите щати разчистват неразрешените случаи, а нашите в Чикаго нехаят. В резултат се сдобихме с отдел „Студени досиета“, който съхранява целия архив.
— Значи към тях да се обърна за досието „Ремингтън“?
— Не си прави този труд. Днес сутринта проверих номера му в техния архив. Не е там.
— А трябва ли да е там?
— Със сигурност. Ако не цялото досие, то поне части от него. Което поражда въпроса как така ти вадиш имена от следствено дело, което според чикагската полиция изобщо не съществува?
Знаех, че Мастърс има желание да помогне. Знаех също, че трябва да имам някого на своя страна.
— Разполагам с уличното досие по случая — рекох.
— Което си взел от къщата на хазяйката — моментално ме засече той.
— Не, Мълбъри ми го изпрати по куриер. Пристигна тази сутрин, малко преди теб. Мога да ти покажа разписката.
— Можеш, но въпреки това си бил в къщата.
Запитах се какво всъщност знае. Опитни ченгета като Мастърс често се опират на предчувствието си.
— Добре де, бях там. Само влязох, без да пипам нищо.
Мълчание.
— Искаш ли да видиш досието? — попитах.
Пак мълчание. После:
— Знаеш ли къде е „Мистър Биф“ в Ривър Норт?
Не познавах човек, заслужаващ вниманието ми, който да не знае къде е „Вкусният бифтек“ на Орлиънс стрийт.
— Утре на обяд, в дванайсет и половина — добави Мастърс. — Донеси папката или изобщо не идвай.
Линията прекъсна. Отново прелистих досието, търсейки нещо, което струва един човешки живот. Не открих. После се сетих за блузата, която изнесох от склада на Гоушън, и позвъних на още един човек.
Затворих телефона, но чувството за вина остана. После се разсея. Както обикновено. Приятелят ми беше стар. Твърде стар, за да ми откаже помощ. Знаех го със сигурност.