Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (4)

4

А сега очаквате да обърнете страницата и да регистрирате началото на скандалната ми връзка с една червенокоса дама, нали? Грешите. Даян просто се шегуваше, използвайки малко странен хумор за известна водеща.

Но все пак ме почерпи едно питие. В пет часа сутринта Чикаго предлага доста ограничени, но за сметка на това интересни възможности. Отидохме в „Инкуел“ — посещавано от журналисти заведение, сгушено в сянката на моста на Мичиган авеню.

— Наздраве, мистър Кели.

Пиеше уискито си чисто, отделно от водата, с която го омекотяваше. Аз предпочетох бира „Милър Лайт“. Май и двамата си придавахме важност.

— Наздраве, мис Линдзи.

— За вашия приятел.

— Колега — поправих я аз и едва не си счупих зъба в черупката на някакъв фъстък, която явно беше запълнена с цимент. Когато все пак я разтворих, вкаменените парченца се посипаха по пода под формата на ситен прашец. — Вчера следобед видях Джон Гибънс за пръв път от четири години насам.

— И си му дал визитката си?

— Имаше нужда от помощ във връзка с едно разследване. Нападение над жена преди много години.

Направих знак на бармана, но той беше задрямал. Замерих го с един фъстък, който за малко не го накара да се блъсне в хладилника с бирите. Донесе ми още една.

— А десет часа по-късно Гибънс го прострелват, и то смъртоносно — отбеляза Даян.

— Най-лошото възможно прострелване — кимнах аз.

Тя опразни чашата си. До лакътя й моментално се появи още една, пълна.

— Знаеш ли как му викаме на това в новинарския бизнес?

— Съвпадение?

— Не, мистър Кели. Викаме му новина.

— Не знам много за новините. Но за убийствата поназнайвам нещичко. Гибънс не беше от хората, които ще тръгнат на сляпо. Той умееше да се пази.

Кратката ми реч накара Даян да се позамисли.

— Приятелят ти е бил застрелян от разстояние трийсет до шейсет сантиметра — каза тя и плъзна по масата копие от първоначалния полицейски доклад. — Бил е без оръжие, липсват следи от борба.

Хвърлих едно око на доклада и го оставих до лакътя си.

— Това е интересно, мис Линдзи. Но нека ти задам един въпрос: Колко изкарваш в телевизията?

Водещата плъзна чашата си на бара и стана да си върви. Спрях я по възможно най-небрежния начин.

— Не си тръгвай обидена. Да речем, че е половин милион.

Тя отново се надигна.

— Добре де, милион — бързо добавих аз. — Защо някой, който печели един милион долара, ще хукне посред нощ да отразява историята за някакво пенсионирано чикагско ченге, на което са му видели сметката?

Даян се усмихна. Може би малко по-бързо, отколкото трябваше. После се извърна към бармана. Аз свих рамене и пристъпих към прозореца. Навън се развиделяваше. Неясните очертания на сградите сякаш се преплитаха едни в други. Над реката се носеха облачета мъгла, които сякаш извираха от езерото Мичиган.

Даян се приближи към мен и ми предложи ново питие. Този път уиски като нейното. Опря чело в стъклото и замълча. Остана известно време така. Нощта бавно отстъпваше място на утрото, което докосна Ригли Билдинг и се плъзна надолу, сякаш се канеше да стопли града.

— Какво целиш, Кели?

— А?

Тя се извърна и ме дари с погледа, присъщ само на неомъжените жени, надхвърлили трийсет.

— На колко си години? Трийсет и две, трийсет и три?

Отпих глътка уиски и кимнах. Всъщност бях на трийсет и пет, но нима имаше значение?

— Бил ли си женен?

Поклатих глава.

— Сгоден?

Ново поклащане.

— Страх ли те е?

Вдигнах рамене. Тя също.

— Би трябвало при тези умения за водене на разговор — констатира тя.

— Очарователна си.

— Какво знаеш за телевизионния бизнес в Чикаго?

— Знам да си пускам телевизора.

— Чикаго е третият по големина телевизионен пазар в страната — поясни тя. — Истинско змийско гнездо. В момента карам последната година от договора си с директор на новините, който си пада по блондинки с готини тела. За съжаление не съм нито едното, нито другото.

Прииска ми се да възразя, но благоразумието надделя.

— Трябва ми сериозна новина. В противен случай ще снимам реклами във Флинт, щата Мичиган, най-много след шест месеца. Едва ли ще ми допадне много, особено след петте години, прекарани в Чикаго. На практика никога не съм харесвала Флинт. Изводът е, че не разполагам с време, Кели. В този смисъл полицията не ми помага кой знае колко, ти също.

Слава богу, че изрече всичко това с усмивка.

Когато напуснахме „Инкуел“, на небето се беше появила тънка мъглива розова ивица. Задържах вратата за две ченгета, които познавах. И двете цивилни. Зърнали Даян, те се сгушиха в яките си, но тя не ги забеляза. Беше се умълчала. Може би си мислеше за убийството. А може би се колебаеше дали да не скочи в леглото с мен. Или просто беше пияна.

— Виж какво ще ти кажа — обади се тя накрая. — Вземи да прочетеш полицейския доклад и да изгледаш записа, пък после пак ще говорим.

Пред нас спря такси. Тя се настани на задната седалка и свали стъклото.

— Беше ми приятно, мистър Кели.

— Чао, Даян.

Таксито потегли, после спря.

— О, и още нещо, мистър Кели.

Приведох се напред. Тя също. Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго.

— Да, Даян?

— Убиецът на приятеля ти е стрелял от упор. Което ме кара да си мисля, че Гибънс го е познавал. И му е имал доверие.

Кимнах.

— Това не те ли прави главен заподозрян, мистър Кели?

Тя примигна веднъж и зачака отговор.

— Пак ще си поговорим, Даян — отвърнах аз, почуках с длан по покрива на таксито и го изчаках да потегли.

Разбира се, че беше права. Джон Гибънс бе познавал убиеца си. И му бе вярвал. Освен ако не беше жена. В такъв случай всички догадки отпадаха.