Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (30)

30

Южно от Ригли Фийлд е разположена неговата кучешка разновидност, наречена Уигли Фийлд. Паркът за разходки на домашни любимци беше пуст, с изключение на един старец, който седеше на скамейката с цигара в уста и се опитваше да не обръща внимание на един обикновен пудел.

Вини Делука живееше в района вече десет години. Никой не знаеше защо, макар че мнозина се бяха опитвали да разберат. Вини беше започнал мафиотския си стаж още на деветгодишна възраст, изпълнявайки куриерски поръчки на Капоне в Саут Сайт. Днес беше на осемдесет и шест — последният жив съратник на Белязания и безспорен бос на чикагската мафия поне от трийсет години насам.

Вини беше от старата школа. Всъщност какво друго можеше да бъде на тази възраст? В края на седемдесетте беше овладял уличната търговия с наркотици и оръжие. В началото бе продавал на чикагските гангстери, а по-късно — на латиноамериканските наркобарони. В днешно време тези групировки май си разменяха господството всяка седмица. Вини все още имаше дял в бизнеса, но не поглеждаше назад. Фамилията постепенно се измести в центъра на града, прониквайки в бизнес средите на Чикаго. Нейни представители имаха влияние на стоковата борса, станаха инвестиционни банкери, влязоха в бордовете на различни кредитни институции. Милиони свежо изпрани долари се влагаха в недвижими имоти, молове и търговски центрове. Естествено, Вини не предприемаше нищо, без да сложи някой и друг политик в джоба си. Финансираше техните кампании срещу съответните облаги за фамилията.

Напоследък старецът рядко се появяваше на публични места. Гледах от предната седалка на колата си как допушва цигарата и хвърля фаса на земята. Пуделът вдигна крак и го препика. Вини ритна кучето, извади от задния си джоб нещо като програма за конни надбягвания и потъна в четене. Аз слязох от колата и тръгнах към него. Видях как Джоуи Палермо слиза от голям Линкълн, спрял малко по-надолу на улицата. Видях и още две коли. Зад затъмнените им стъкла седяха въоръжени мъже и внимателно наблюдаваха развоя на събитията. Вероятно бяха отегчени, което нямаше да им попречи да ми видят сметката.

Палермо влезе в парка преди мен и се настани на съседната пейка. Вместо кучешка каишка в ръката си държеше картонена чаша на „Старбъкс“. Докато минавах покрай него, той измъкна едно каноли от книжна кесия, без да ми обръща внимание.

— Ти ли си Кели? — попита Вини, без да вдига очи от програмата.

— Аз съм.

— Сядай.

Ръката му посочи пейката и аз седнах.

— Обичаш ли кучетата?

— Да.

— Преди два месеца започнах да захранвам тая гад с отрова за мишки. Но я го погледни, мръсника? Никога не е изглеждал по-добре.

Кракът му се стрелна напред да изрита пудела, но не улучи.

— Разбирам, ако беше ловджийско куче. Водиш го на полето, отстрелваш някоя и друга патица. Това мога да го понеса. Но не и тоя грозник. Ама какво да направя, след като жена ми е влюбена в него?

— Сменяш жената — рекох.

— Виж, това е идея.

Старецът сгъна програмата и ми протегна ръка. Костелива, с изпъкнали вени и отпусната кожа. Ръкостискане на възрастен човек, който няма нито време, нито желание да впечатлява света. Включително моя милост.

— Джоуи ми каза, че си много печен.

Свих рамене. Вини си наля кафе от термоса, който стоеше изправен между краката му.

— Искаш ли?

— Не, благодаря.

— Ако искаш, Джоуи носи още чаши.

— Добре съм и така.

Той отпи една глътка и млясна два-три пъти, за да задържи по-дълго вкуса на кафето в устата си.

— Проклето кафе. Можеш ли да го помиришеш?

Кимнах. Кафето изглеждаше ароматно и силно.

— Нищо не усещам. Нито аромат, нито вкус. Това е заради проклетите отрови, с които ме тъпчат. Химиотерапия, дрън-дрън. Някога да си се подлагал на подобна гадост?

Поклатих глава. Кривият пръст на Вини се насочи към мен.

— След четирийсет години си намери една хубава тоалетна и си тегли куршума. Направи си тази услуга.

Вини се приведе към мен. В порива на лекия ветрец се усети миризмата на разложение.

— По цял ден стоя в тоалетната, а онези тъпаци висят отпред, опитвайки се да разберат дали все още дишам. Ама аз съм си добре. Стоя там два-три часа и си попълвам фишовете за надбягванията. Единственото място, където се чувствам спокоен. Не е лошо за човек, който е решил да глътне куршума.

Опитвах се да разбера дали трябва да благодаря на Вини за безплатния съвет, но старецът не млъкваше.

— Днес няма да умреш, Кели. Не ми казвай, че подобна мисъл изобщо не ти е минавала през ума. Всеки, който се среща с мен, допуска подобна развръзка. Но ти ще се прибереш у дома и ще продължиш да живееш. Ще чукаш жена си, приятелката си или която там ти е подръка.

Бръкна във вътрешния си джоб и извади пура с подрязани краища. Огледа се заплашително, сякаш очакваше някой да му попречи. Никой не го стори и Вини Делука тържествено запали.

— Какво мислиш за нашия окръжен прокурор мистър О’Лиъри?

Вини леко извърна глава към слънцето. Промяната беше видима. Мъртвешката маска беше отстъпила място на оживлението. На семейния бизнес.

— В миналото съм имал доста контакти с него — отвърнах.

Делука отпи малка глътка кафе и кимна. После кръстоса крак върху крак. Носеше панталон от черна вълна, сини чорапи и черни обувки с дебели гумени подметки.

— Може би тук интересите ни съвпадат — отбеляза той. — В посока, която е неизгодна за него.

Махна с ръка на Джоуи, който се приближи и седна на скамейката до мен.

— Познаваш Джоуи, нали? Преди две седмици с него се е свързал човек от окръжната прокуратура, който пожелал да наеме неколцина от нашите юнаци. Интересно, нали?

Кимнах. Вини също.

— И аз така си помислих — продължи той. — Вътрешен човек е проявил интерес към едно разследване на партньора ти.

— Бившият ми партньор — поправих го аз. — Продължавай.

— Поръчах на Джоуи да провери.

— За какво става въпрос — попитах.

— Не е лошо да знаеш от какво се интересува окръжната прокуратура. Особено когато става въпрос за нещо, което засяга нашата работа. Джоузеф?

Вини Делука дръпна от пурата си, после брадичката му опря в гърдите. Сякаш говоренето го беше изтощило.

— Срещнах се с този човек — продължи вместо него Джоуи. — В заведение за хотдог на „Сисъро“. Не го познавах. Беше доста нервен. Каза, че става въпрос за личен проблем. Попритиснах го и той ми даде да разбера, че молбата за помощ идва от човек, близък до окръжния прокурор. Не знам — сви рамене Палермо. — Може би ме излъга. Аз имах задачата да разбера всичко възможно за някакво старо изнасилване, върху което работеше Гибънс. И по възможност да се добера до следствените материали.

— Но после Гибънс беше убит.

Вини леко повдигна клепачи и отново се включи в разговора.

— Това не е наша работа, мистър Кели. Важно е да го знаеш.

— Изобщо не стигнах до Гибънс — добави Джоуи. — Ако бях успял, той още щеше да е жив.

— Окръжният прокурор О’Лиъри е съсипал кариерата ти — заключи Делука. — Знам го, защото му помогнахме.

Очите му се плъзнаха по лицето ми, не откриха нищо и се отместиха встрани.

— Тая работа ме заинтригува — заяви той. — Мисля, че и ти ще проявиш интерес.

— Според вас какво има в досието? — попитах.

Вини стана и се приготви да си върви.

— Не знам какво има в досието, но според мен то е у теб. Или можеш да се добереш до него. И в двата случая ти подарявам информацията. Ще бъда доволен, ако спечеля нещо от действията, които ще предприемеш. Ако не спечеля, здраве да е.

— Значи си давате сметка, че ще играя открито?

— Мога да го преживея.

— Това го знам, Вини. Но дали аз ще го преживея?

— Ще доживееш да ме изпратиш в последния ми път, мистър Кели. И дълго след това, ако запомниш какво ти казах.

— За досието?

— Не, за тоалетната и за куршума. Хайде, Джоуи. Вземи канолите и да вървим.