Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (3)

3

Наклонът беше първото нещо във връзка с Канал 6, което ми направи впечатление. Не редакционният уклон, а наклонът. Сградата на телевизията беше построена върху терен, който бавно се свличаше към езерото Мичиган. По-умните сред нас вероятно биха сметнали, че свлачището и плъзгането към пропастта са подходящи аналогии за местните телевизионни новини в Чикаго. Аз обаче, който не бях толкова умен, дойдох тук единствено заради Лайза Бам.

Което не означава, че съм забравил Джон Гибънс. Напротив. Но той беше мъртъв и нищо не можеше да промени този факт. От друга страна, ме бяха вдигнали от леглото в четири сутринта. В момента крачех по коридора с изкуствена настилка към един нюзрум, обитателите на който със сигурност щях да намразя или да презра. Целта ми беше да изгледам записа и да получа някакво впечатление относно убийците на Гибънс, преди ченгетата да потулят всичко. Мисля, че това бе повече от достатъчно за човек, когото бях срещнал вчера след четиригодишна пауза. Правех всичко, което беше по силите ми. Включително и предстоящата среща с Лайза Бам.

Тя седеше в остъклена кабинка в дъното на залата. Отпиваше от нещо, което приличаше на кафе, и пушеше нещо, което приличаше на цигара.

Беше поне метър и седемдесет и изглеждаше страхотно. Точно както би трябвало да изглежда млада професионалистка в динамичен нюзрум. Представете си дълъг пуловер и прилепнали джинси. Дългокрака и атлетична фигура, дълга кестенява коса и млечнобяла ирландска кожа. За такава жена си струва човек да стане в четири през нощта. Но се оказа, че това не е Лайза Бам.

— Ей там — посочи тя с пръст.

— Значи вие не сте Лайза Бам, така ли?

— Там — повтори тя, без да вдига очи от разгънатия върху бюрото брой на „Трибюн“. По-точно върху страницата с кръстословицата.

— Седем отвесно — рекох. — Осембуквена дума за глупости. Опитайте дрън-дрън.

Тя вдигна сините си очи от проклетите квадратчета.

— Дрън-дрън?

Кимнах, а тя запълни квадратчетата.

— Става.

— Какво да кажа? Просто ме бива с думите.

— Покажете колко сте добър ей там. — Тя посочи другия край на залата. Този път се усмихна, слава богу.

„Ей там“ беше нюзрумът на Канал 6. Готов за емисията в четири нула нула, в неделя сутринта. Предвид посочения час там се действаше доста организирано. Насочиха ме към дълга редица от сиви кабинки. В последната от тях открих чифт крехки рамене, приведени над телевизионен монитор. Една ръка държеше хронометър.

— Лайза Бам — извих въпросително глас аз.

Над монитора се появиха чифт очила с рамки, които са били модерни някъде през 50-те. Бледото лице под тях се разкриви в гримаса, която би трябвало да мине за усмивка. Понякога нещата изглеждат адски приятно. Докато не станеш от леглото, разбира се.

— Да? — рече задъхано тя.

Представих се. Моливът на Лайза посочи към кабинките в дъното. Бяха зелени. Вероятно за да ги различават от останалите.

— Там, моля. Даян иска да разговаря с вас.

Това предполагаше, че познавам Даян. Аз обаче нямах никаква идея вероятно защото не си падах по Канал 6. Е, по всичко личеше, че Даян е главното действащо лице в малката ни драма. Дано да бе по-приятна за гледане от Лайза.

— Даян?

Трите глави около малкото бюро се извърнаха към мен в съвършен синхрон. В погледите им прочетох добре тренирано презрение. Цербер седеше в дъното на нюзрума. Или ако предпочитате, гърнето злато в края на дъгата на новинарския екип на Канал 6. Звездата. Водещата.

— Имате предвид мис Линдзи — обади се една от главите.

— Предполагам — отвърнах.

С бързите и точни движения на опитен детектив завъртях Нейно Величество заедно със стола й. Даян Линдзи ахна. На ушите си имаше чифт слушалки, свързани с малък монитор. Не беше чула нито дума от разменените реплики. На екрана се появи носилка на колелца. В долния й край лежеше мека филцова шапка. Двамата санитари натовариха Джон Гибънс в линейката. После камерата улови самотна гилза, студено проблясваща в чикагската нощ.

— Тук съм по ваша покана — рекох. — Искам да видя целия запис.

Сътрудничките на Даян оформиха нещо като полукръг около мен. Две от тях извадиха бележници, а третата ме огледа така, сякаш ми вземаше мерки за ковчега.

— Мис Бам ви е обяснила за какво ще говорим, нали? — попита Даян.

— Няма да говорим за нищо, преди да се отървем от публиката — отсякох аз.

Даян погледна към триото, което побърза да се оттегли в ъгъла.

— А сега да си побъбрим, мистър Кели.

Разкопчах кобура на беретата, която успях да вкарам в сградата въпреки рецепционистката, която, ако имаше господ, трябваше да бъде Лайза Бам. Оставих пищова на бюрото, а Даян издърпа нов молив от поставката над главата си. Пъхна го в електрическата острилка, а очите й опипаха оръжието. Миг по-късно огледа добре заострения графит и посочи с него купчината юридически документи до лакътя ми.

— Преди да ви позволим достъп до заснетите материали на Канал шест, ще трябва да подпишете всичко това.

— Искате да кажете новините на Канал шест — поправих я аз.

Тя се усмихна, аз хванах писалката.

— Ето, готово. Ако новинарският екип иска да ме съди, ще трябва да се нареди на дългата опашка в коридора.

Направих широк жест, който обхвана целия нюзрум. Даян само ме гледаше.

— А сега ми кажете откъде познавате мистър Гибънс — започна спокойно тя.

— Искате да кажете откъде го познавах — поправих я аз. — Нали вече е мъртъв?

Леко кимване. Официално потвърждение на смъртта на Джон Гибънс.

— Преди време бяхме партньори — рекох. — В полицията.

— Имате ли представа какво се е случило на кея?

— Никаква.

— В джоба му бе открита ваша визитка.

— Бяхме приятели.

— Застреляли са го с деветмилиметров полуавтоматичен пистолет — рече Даян и погледна към моя патлак на бюрото.

Аз свих рамене.

— В момента сте частен детектив — уточни тя.

Кимнах. Започвах да се отегчавам.

— Нека ви помогна, Даян. Така ще свършим по-бързо. Не, ние не работехме заедно. Да, бих могъл и да ви излъжа. Ако работехме заедно върху някакъв случай, със сигурност нямаше да го призная пред вас. Не и без да получа нещо в замяна. А сега ще пуснете ли видеозаписа, или предпочитате да си го взема за домашно?

— Защо ви е?

— Ченгетата вече са ви информирали за мен, нали?

Дойде ред на нейното колебание.

— Те или ме подозират в убийство, което дори според вас би било безумие, или искат да разберат върху какво е работил Гибънс — добавих аз.

— А върху какво е работил?

Спрях изучаващ поглед върху част от зелената кабинка, малко над главата на Даян, вляво.

— Добре, Кели — въздъхна тя. — Това за ченгетата е вярно. Те искат да говорят с теб. Питам се защо.

Свих рамене и зачаках.

— Ето какво ще ти предложа — продължи тя. — Ако ми попадне нещо, което можеш да използваш, веднага ще те уведомя. Преди да уведомя ченгетата, ако е възможно. Но ние говорим за двупосочна улица. Ако ме прецакаш и…

Отново свих рамене.

— Стига ти да не ме прецакаш.

— Добре, разбрахме се — кимна Даян и протегна ръка.

Задържах я малко по-дълго от необходимото и попитах:

— Кога ще получа записа?

Тя извади една видеокасета от бюрото си.

— Второ копие на материала, който заснехме тази нощ. Можеш да го вземеш със себе си, но при едно условие.

— Какво е то?

— Да вземеш и мен.

Приблизително три минути и половина по-късно вече бяхме в таксито, което се насочи на юг по Мичиган авеню.