Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (31)

31

„Дрейк“ е класиката на Чикаго. Широк тротоар, въртящи се върти. Портиери в черни ливреи, които подсвиркват на такситата и наричат всички „сър“ и „мадам“. Червеният килим, постлан на стълбите, минава през просторното фоайе и стига до рецепцията, обслужвана от старци с тъмни очила, кацнали на върха на издължените им носове. Те познават тайните на Чикаго, могат да резервират маса до прозореца в ресторант „Номи“, да намерят билет за изложбата на Моне в Института по изкуствата, а дори и място в ложата за мача на „Беърс“ срещу „Пакърс“. Те ревниво пазят своите тайни и знаят как да плъзнат лист хартия на портиерското гише, срещу което прибират дискретно сгъната петдесетачка.

— Здрасти, Еди.

Преди години Еди Флеърти се боксираше за пари. Издържаше на бой като повечето ирландци. И един ден, пак като тях, боят му дойде прекалено много. Днес Еди беше основен играч в „Дрейк“ и осигуряваше местни проститутки на всяка известна личност, която се появяваше в града.

— Кели. Какво те води насам, по дяволите?

— Отдавна не сме се виждали.

— Поне четири-пет години. Ти беше полицай. После вестниците писаха за теб и престана да бъдеш полицай. Лош късмет, а?

— Това беше отдавна — свих рамене аз.

— Какво те води насам?

Бях се издокарал със смокинг, сива вратовръзка и единствените копчета за ръкавели, които притежавах. Еди продължаваше да тъне в догадки. Извадих поканата и я плъзнах на плота. Бившият боксьор бръкна в джоба си за очила.

— Чувал ли си за тях?

— Доброволната асоциация за борба със сексуалното насилие? Разбира се. Събират се тук вече трета година поред. Големи играчи. Адвокати, доктори, съдии. Куп жени, които са били изнасилени. Лоша работа. Но добри хора.

— Знаеш ли кой води шоуто?

— Не. Сменят се всяка година. Измислила го някаква съдийка, но не мога да ти кажа нищо повече.

— Благодаря, Еди.

— За нищо. Ще присъстваш на събитието, а?

Опипах ревера на маймунския си костюм и кимнах.

— Нещо такова.

— Повечето от тях се събират в „Палм“. Наливат се с чай и чакат началото.

Почуках с кокалче по плота, пресякох фоайето и се насочих към вътрешния двор, наречен Палм Корт. Почти веднага засякох няколко групички жени, пръснати между мраморните статуи, звуците на невидима арфа, бълбукането на фонтаните и зелената папрат. Седяха по две-три на малки масички, наливаха се с черен чай и си хапваха от подозрително малките сандвичи и греховно големите сладкиши. Намерих една свободна масичка и си поръчах чаша чай „Ърл Грей“. После затворих очи и се заслушах в арфата. Музиката ми беше непозната, затова отново отворих очи и огледах обстановката.

Вниманието ми привлече жена малко над четирийсет, която кръстоса крака по някакъв особен начин. Изглеждаше страхотно, излъчваше чара, присъщ на старите богати фамилии: медноруса коса с по-тъмни кичури, бели зъби и слънчев загар, издаващ редовно бягство от Чикаго в навечерието на зимата. Съвършено оформена уста и тесен аристократичен нос. Големи, дълбоки интелигентни очи, в които проблясваха весели искрици. Възпитаничка на „Нортуестърн“ или на Щатския университет в Чикаго. Преуспяла, красива жена, която очевидно го съзнаваше. Изглеждаше доста над моята класа и все пак не се изненада, когато се приближих.

— Това нещо ми харесва — рекох.

— Кое?

— Чаят, музиката, обстановката като цяло.

— Очевидно често идвате тук.

Ирландски типове със сплескани носове едва ли се срещаха често в Палм Корт, но аз пренебрегнах иронията и продължих.

— Не бих казал, че съм редовен клиент, но обичам чай — рекох и й показах чашата и чинийката.

— Убедена съм, че е така, мистър Кели. Но се носят слухове, че с някои добавки го обичате още повече.

Чашата спря на сантиметър от устните ми, след което се върна върху споменатата вече чинийка.

— Май съм в неизгодно положение, мис…

Жената протегна ръка. Ръкостискането й беше здраво. И много приятно.

— Рейчъл Суенсън. Председател на Асоциацията и приятелка на Никол Андрюс. Казах й, че преди началото на приема имам намерение да се скрия тук. А тя ми предложи да се огледам за вас.

— И заложихте на Палм Корт?

— Всъщност започнах от Кок д’Ор.

Ръката й плавно посочи тежката дъбова врата, която водеше към главния бар на „Дрейк“.

— Останах там петнайсет минути. За това време си записах три телефонни номера, връчиха ми два ключа от хотелски стаи, а едно подозрително ченге ми поиска личната карта. После реших, че мога да си позволя чаша чай, защото вие със сигурност умеете да се грижите за себе си. И установих, че седя срещу ирландец с физиономия на скандалджия, зад която все пак прозира някаква интелигентност.

— Такова ли беше описанието на Никол?

— Приблизително. Искате ли да влизаме?

— Налага ли се?

— Да. Все пак аз съм организаторът.

Рейчъл се надигна с едно движение. Онова движение, което демонстрира Грейс Кели в „Задният прозорец“ — безупречно елегантен полъх, който не може да се усвои, дори цял живот да го тренираш. Даден от Бога. Неудържимо привлекателен. Последвах я, опитвайки се да улавям думите, които ми подхвърляше през рамо.

— Сега ли ще ме попитате, или по-късно?

— Какво да ви попитам?

Тя спря насред стълбите, които водеха към главното фоайе на „Дрейк“.

— Как и защо съм станала председател на Асоциацията.

Интересен въпрос. Но не толкова интересен, колкото намекът, че ние двамата с мис Суенсън сме изправени пред нещо, наречено „по-късно“. И което можеше да почака.

— Може би защото сте жена и съдия — предположих аз. — Но най-вероятно има и нещо повече.

— Има. Никол каза, че сте частен детектив, бивш полицай.

Кимнах.

— Следователно трябва да знаете какво значи изнасилване.

— Знам, че никак не обичах да работя по такива случаи.

— Случайно да сте посещавали някоя жертва на изнасилване година след нападението?

Поклатих глава.

— А да сте си представяли диапазона на подобно престъпление?

— От жена, която заварва непознат в дома си, до малкото момиченце, което очаква вуйчо му да почука на вратата.

— Именно — кимна Рейчъл. — Сексуалното насилие се проявява под изключително разнообразни форми, но ние го възприемаме по един и същи начин. С един и същи мотив и едно и също въздействие върху жертвата.

— А вие искате да го промените?

— Изнасилването е комплексно престъпление и изисква много повече внимание към нюансите, мистър Кели. Не толкова от следователска гледна точка, колкото от гледна точка на превенцията и отношението към оцелелите жертви. Крайно време е да започнем да говорим за това.

Изкачихме останалата част от стълбите в мълчание и влязохме в Голямата бална зала на „Дрейк“. В дъното забелязах сред гостите Никол. Придружаваше я Винс, Модерното ченге. Изглеждаха преуспели, щастливи и жадни за нещо повече.

— Радвам се, че се запознахме — каза Рейчъл. — Описанието на вашата приятелка Никол се оказа доста точно.

— В смисъл?

— Тя каза, че възприемате нещата по различен начин.

— Като мъж?

— Не, като човек. Когато става въпрос за сексуално насилие и неандерталско мислене, жените не отстъпват първото място, повярвайте ми.

— Наистина ли?

— Синдромът „тя си го е търсила“, който се подхранва от поколения жени — поясни Рейчъл. — Прехвърлят го помежду си, но същевременно си мислят: „Ето докъде мога да стигна, ако е рекъл Господ.“ Не ме карайте да се задълбочавам на тази тема, защото ми предстои да изнеса беседа. Беше ми приятно, че се запознахме.

В следващия миг изчезна, потънала в кикота на тълпа жени, които искаха да привлекат вниманието й. Аз взех чаша уиски от бара и се насочих към Никол.

— Какво мислиш за нашата председателка?

Даян Линдзи се появи от лявата ми страна, притисна се в мен и сложи ръка на рамото ми. Ако Рейчъл Суенсън изглеждаше добре (а тя наистина изглеждаше добре), то Даян беше направо ослепителна. Беше облечена в кремава рокля от полупрозрачна коприна, която не прикриваше почти нищо. Под нея ясно се открояваше тялото й — живо и стегнато. Харесах начина, по който говори и се докосва до мен, сякаш бяхме сами в огромната зала. Или единствените, които имаха значение. Най-много ми хареса ароматът, който се излъчваше от нея.

— Тя е съдия, така ли? — рекох.

— Да. И изглежда доста добре.

— Щом казваш.

— И ти можеш да го кажеш, Кели. Не е грях. Между другото, изглеждаш страхотно в смокинг.

— Благодаря. Работила ли си някога с тази група?

— Ти си близък с Никол Андрюс, нали?

— Да.

— Не ти ли е споменавала за проекта ми?

Започнахме да си пробиваме път през навалицата.

— Какъв проект?

— Интервюирам жертви на сексуално насилие от името на Асоциацията. Документирам техните разкази. Само аз, жертвата и камерата.

— Кой може да гледа тези интервюта?

— Само жертвата и изрично посочени от нея хора. Понякога това се превръща в един особен катарзис. Те искат да се освободят от кошмара, да го споделят с някого.

— Казваш „понякога“. А в останалите случаи?

— В останалите случаи искат да ги гледат други жени. Да видят и чуят случилото се с тях. Да си извлекат поуки.

— Ясно. Колко такива интервюта си направила?

— Повече от триста. Седемстотин часа записи.

— Интересни ли са?

— Би могло да се каже.

— В смисъл?

Даян спря и внимателно ме огледа.

— Наистина ли те интересува?

— Вече те попитах.

Тя се насочи към дългия бар, изчака хората наоколо да се разпръснат и продължи:

— Между другото, разполагам с три записа, на които жертвите подробно разказват как са убили насилниците си. При два от тях това са били съпрузите им.

— Сериозно?

— Абсолютно. Единият бил блъснат по стълбите, другият станал жертва на фалшив взлом в семейното жилище.

Подсвирнах.

— Властите знаят ли за твоя проект?

— От окръжната прокуратура изгледаха записите на конкретните случаи, за които ти споменах. Заключението беше убийство при самозащита, без повдигане на обвинения.

— Кой се занимаваше с тях?

Даян махна към далечния край на залата. Пръстът й посочи нисък и плешив адвокат, който въртеше между пръстите си незапалена пура и изглеждаше видимо притеснен.

— Говорим за вълка, а той е в кошарата — промърмори тя. — Ще ида да се понапудря. А ти защо не почерпиш заместник окръжния прокурор с едно питие?

Бенет Дейвис се приближи, хвана ръката на Даян и се наведе да я целуне по бузата.

— Мис Линдзи — галантно се усмихна той. — Моята среща в десет, която е подранила с два часа.

Когато я ухажваха, Даян изглеждаше още по-добре. Още по-грациозна.

— Благодаря, господин прокурор. Ще ви помоля да се погрижите за този мой познат, защото аз трябва да намеря тоалетната.

Даян се отдалечи, а Бенет зае мястото й и се огледа за бармана.

— Не знаех, че се познаваш с нея, Кели — каза той и вдигна глава към бармана, който се изправи срещу него. — Скоч с лед, ако обичате. Благодаря.

Взе чашата, разклати леда и отпи глътка.

— Няма ли да запалиш? — попитах.

— Забранено е. Проклети кретени. Не сменяй темата, Кели. Говорехме за Даян Линдзи.

— Хубава жена — свих рамене аз.

— Точно така.

— Виж какво, Бенет. Нямам представа дали имаш нещо общо с оттеглянето на обвиненията от страна на О’Лиъри и нямам намерение да те питам. — Вдигнах чашата си и добавих: — Но ако трябва да ти поднеса своите благодарности, смятай, че съм го направил.

— Забрави — махна с ръка Бенет. — Те нямаха нищо срещу теб и аз им го казах. Но както и да е. Нещата са приключени.

— Както го предрече.

— Точно така. Ти си намери ново гадже, всички са доволни.

— С изключение на Джон Гибънс.

— Така е. С изключение на Джон.

— Докъде стигна разследването?

— Не знам. За момента всичко е в ръцете на полицията, а ние чакаме.

Помислих си за Гоушън и посещението на хора от окръжната прокуратура в неговия склад. После си помислих за уличното досие и разговора ми с Вини Делука.

— Сигурен ли си, Бенет? Прокуратурата наистина ли не работи по случая?

Веждата на юриста леко помръдна, питието му се приземи на бара.

— Какво си чул, Кели?

— Нищо.

Бенет се наклони към мен, а аз се запитах дали не е малко пиян.

— Тогава защо питаш?

— Спокойно. Пенсионирано ирландско ченге е убито на Флотския кей. Просто ми хрумна, че в тая работа може да е замесен и човек от окръжната прокуратура.

Бенет изпусна част от парата.

— Извинявай, Майкъл. Малко съм изнервен.

— Виждам.

— Вътрешни проблеми. Политика на службата, знаеш.

Не знаех, но не попитах. Въпреки това Бенет Дейвис ми предложи отговор.

— О’Лиъри много обича, когато служителите му се хванат за гърлото. Такъв му е управленският стил. Натиска подчинените си, тъй като не иска някой от тях да се прицели в мястото му.

— Някой като теб?

— Може би. Не се знае кой за какво отговаря в службата. Но всички се опитват да се доберат до нещо голямо, за да изпъкнат.

Бенет отново доближи чашата до устните си. Очите му огледаха залата и се върнаха на лицето ми. Усмихна се, после извади носна кърпа от задния джоб и бавно се избърса.

— Не ме бива в тая работа — промърмори той. — Косата ми окапа още в гимназията, изглеждам зле.

— Ти си вадиш хляба пред съдебните заседатели, Бенет.

— Те са друга работа. Тях ги контролирам напълно.

Бенет Дейвис любезно поздрави двойката, която мина покрай нас, а после подхвърли през зъби:

— Тук работя без сценарий, Кели.

— Един последен въпрос, Бенет. После слагаме точка на служебните разговори.

— Давай.

— Попаднах на старо дело за изнасилване, по което си работил. Жертвата се казва Илейн Ремингтън. Да си спомняш нещо за него?

— Ремингтън ли каза? Май не си спомням. Откога е делото?

— Отпреди девет години.

— Господи, Майкъл! — въздъхна прокурорът. — Та това са цели девет години! Стигнали ли сме до процес?

— Не.

— Прекратяване? Съжалявам, приятел.

— Всъщност не е било прекратяване. Заподозреният просто е изчезнал.

— Изчезнал ли?

— Аха. Забрави. Видях името ти на лист хартия и реших да те попитам дали си спомняш нещо.

— Няма проблем. Предлагам да направим следното: в понеделник ще разровя архивите си и ще видя дали съм запазил нещо.

Зад Бенет изплува фигурата на Никол, която срещна погледа ми, хвана ръката на Родригес и го поведе към нас.

— Никол идва насам — предупредих аз.

— Къде е? — изви врат Бенет.

— Точно зад теб. Прекосява залата в наша посока.

— Мамка му! Придружава ли я някой?

— Бенет!

— Има ли някой с нея?

— Да.

— Трябва да вървя.

Бенет Дейвис довърши питието си и бързо се отдалечи от бара. Трябва да призная, че макар и дебелак, заместникът на окръжния прокурор умееше да изчезва невероятно бързо, сякаш се разтваряше във въздуха.