Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (36)

36

Три часа по-късно бях в офиса си. Със заключена врата и спуснато перде. Качил краката си на бюрото, гледах право пред себе си, но не виждах нищо. Изцвърча мобилният ми телефон. Не реагирах. Иззвъня стационарният. Един, втори път. Отново не реагирах. После в коридора се разнесоха стъпки и някой почука на вратата.

— Какво искаш?

В следващия момент Винс Родригес се беше надвесил над мен. Гледаше ме и сякаш искаше да попита как да изживее остатъка от живота си. Но като повечето ченгета той беше свикнал да разграничава нещата. И го направи.

— Кажи ми какво се случи.

— Дадох показания на местопрестъплението — отвърнах. — Имам запис, ако искаш, можеш да го чуеш. Свалиха ми ризата, направиха снимки на ръцете и дланите ми. Може би търсеха следи от порязване, които да им покажат как точно съм прерязал гърлото на Никол. Искаш ли нещо за пиене?

Измъкнах бутилката от чекмеджето. Родригес свали палтото си, окачи го на закачалката и седна.

— Знам, че не си убил Никол — рече. — И в управлението го знаят.

— Впечатлен съм.

— Но не мога да разбера какво си правил там.

Налях малко уиски в напукана чаша за кафе и я предложих на Родригес, който поклати глава. Глътнах уискито наведнъж и оставих чашата.

— Вече казах на полицията, че щяхме да закусваме заедно. Можеш да провериш разговорите й. Обади ми се около час, преди да я намеря.

— Не е нужно да проверявам никакви разговори — рече Родригес. — Тя се обади и на мен, веднага след това. Каза, че ще се виждате. Не уточни причината, но със сигурност не спомена за закуска.

Очаквах, че Родригес ще дойде. Той беше твърде умен, за да не го направи. Дори беше добре, че го направи. Никол бе мъртва. Толкова мъртва, колкото хазяйката на Гибънс. Може би той щеше да пожелае да ми помогне.

— Какви са работните теории в управлението? — попитах.

Той се сви на стола си.

— Глупости от сорта „на погрешно място в погрешно време“. Или „Никол е работила до късно и е решила да се прибере с влака“. „Никол е работила до късно и е излязла да изпуши една цигара…“

— Тя не пуши, а колата й беше на паркинга.

— Нали ти казах, че са глупости. Но за какво да се заловят?

— Някой е имал достъп до лабораторията.

— Вече проверих. През нощта е регистрирано едно-единствено влизане с карта и тя е на Никол. Което означава, че или убиецът е влязъл с нея, или я е нападнал навън.

— Не се връзва, Родригес — въздъхнах аз. — Никол не е имала никакви причини да напуска сградата в шест часа сутринта. Аз говорих с нея. Би трябвало да ме чака долу, във фоайето.

— А това отново повдига въпроса, който ти зададох. Какво си й възложил да свърши?

Беше повече от ясно, че с молбата си за онзи ДНК тест аз бях подписал смъртната присъда на приятелката ми. Ако можех да върна лентата назад, със сигурност щях да го направя. Още по-сигурно бих заел мястото й в залата по съдебна медицина. Което също беше невъзможно. Затова щях да се опитам да придам значение на смъртта й.

— Правеше експертизи по моя молба — признах на глас аз.

— За онова отдавнашно изнасилване, нали? Тя ме запозна с част от подробностите, свързани с него.

— Предполагах, че ще го направи. Дадох й да изследва една улика. Блузата на жертвата.

— Откъде се сдоби с нея?

— Нека приемем, че просто съм разполагал с нея. Засега.

Родригес кимна, а аз продължих:

— По телефона тази сутрин тя ми съобщи, че е открила съвпадение. В системата КОДИС. Имало връзка с предварителните резултати, които си получил при разследването на нападението срещу онова хлапе.

— Дженифър Коул?

— Да.

— Никол ти каза това?

Кимнах. Родригес сключи ръце на темето си и погледна към тавана.

— Какво мислиш? — попитах.

— Мисля, че тя е направила връзката.

— Което е довело до смъртта й — кимнах аз. — Какво стана с Дженифър?

— Засега нека я оставим на спокойствие. Трябва да разберем какво е открила Никол по блузата. Къде е тя, между другото?

— Оставих я на Никол, в лабораторията.

— По дяволите. На работното й място нямаше нищо.

— А в компютъра й?

— Нищо, освен списък с поставените й задачи.

— Убиецът е бил вътре — въздъхнах аз. — И е отнесъл всичко.

— Може би не всичко. Разрешаваш ли да използвам компютъра ти?

Родригес седна зад бюрото и включи моя „Мак“.

— Никол не се доверяваше на шефа си — рече. — Беше убедена, че той помага на окръжната прокуратура да претупва важни разследвания.

— Съвсем в нейния стил — кимнах аз.

— Точно така. Знам, че си беше създала собствен архив.

В ръката му се появи тънък черен предмет, който изчезна в страничния слот на компютъра ми.

— Свалих го от връзката й с ключове — поясни той. — Флашпамет. Въпросът бе дали е имала време да прехвърли резултатите на нея.

— Погледна ли я?

— Не. Тя имаше доверие в теб, затова реших да изчакам.

Вдигнах чашата за малък тост.

— Благодаря, Винс. Не беше нужно да го правиш.

— Напротив. Ако се доберем до някакви улики, ще трябва да действаме неофициално. Ти и аз. Ако хванем убиеца на Никол, той няма да стигне до съда. Разбираш ли?

Разбирах и му го казах. Той кимна и сведе очи към коленете си.

— Много добре.