Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (52)

52

Два часа по-късно сменихме моята кола с черния джип на Родригес. Не толкова анонимен, колкото олдсмобил, модел 93-та, но в крайна сметка ние вече не проследявахме, а просто прониквахме с взлом.

— Готов ли си? — попитах.

Родригес кимна.

Бяхме спрели срещу Портидж Парк на ъгъла с пресечката, на която живееше Полард. В къщата не светеше, колата му не беше отпред. Тоя тип обикновено не бързаше да се прибира. По моите изчисления разполагахме най-малко с един час, за да поогледаме. Винс беше малко напрегнат.

— Вземи си пищова, но остави значката — казах аз. — Ще влезем през задната врата. Ключалката няма да ми отнеме повече от трийсет секунди. Първо ще проверим дали къщата е празна, а после ще огледаме стаите една по една. Двамата заедно, отзад напред.

Хвърлих му последен поглед и добавих:

— Налага се да прекрачим чертата, Винс.

— Знам.

— Мога да го свърша и сам.

— Да вървим.

Заобиколихме къщата и спряхме пред задната врата. Беше дървена, с евтина ключалка. Двайсет секунди по-късно бяхме вътре. През прозореца проникваше светлината от уличните лампи. Кухнята беше подредена и безупречно чиста. Родригес беше пръв с пистолет в ръка. Всекидневната също беше празна. Без канапе, без телевизор. Голямо кожено кресло с подвижна облегалка, обърнато към прозореца. Обикновен дървен стол до него. Приближих устни до ухото на Винс:

— Тоя май не си пада много-много по обзавеждането, а?

Родригес сви рамене и посочи малкия коридор насреща. В него имаше три врати. Двете бяха отворени, разкривайки тъмната вътрешност на стаите зад тях. Третата беше затворена. Под нея се процеждаше тънка ивица светлина. Заехме позиции от двете й страни. Влязох пръв с пистолет в ръка, дишайки спокойно. Отскочих наляво, оглеждайки дясната част на стаята. Родригес мина вдясно, оставяйки достатъчно пространство за стрелба.

Даниъл Полард седеше в леглото. Беше гол до кръста, с отворени очи и две дупки в гърдите. Нощното шкафче беше вляво от него. Върху него имаше недовършена доза кокаин, пакетче презервативи, бутилка уиски и чаши. Ноздрите ми доловиха следи от тютюнев дим. Иначе стаята беше празна. Родригес се наведе и потърси пулс.

— Мъртъв е.

Кимнах.

— Дай да довършим огледа.

Останалата част от къщата изглеждаше необитаема. Запитах се къде, по дяволите, е всичкият боклук, който Полард събираше. И какво ли щяхме да открием под къщата. Върнахме се в спалнята. Баскетболната топка в единия от гардеробите ми напомни за Дженифър Коул. Родригес седна на леглото и се загледа в трупа.

— Мамка му — рече.

Този човек искаше отговори и беше направил всичко възможно да ги получи. Извадих от джоба си комплект за вземане на ДНК проба и попих с тампон кръвта, която все още сълзеше от дупките на гърдите на Полард.

— Пусни я за проверка — промърморих. — А аз ще ти разкажа част от онова, което трябва да знаеш.

Родригес пъхна пробата в джоба на якето си.

— Какво се е случило според теб?

Погледнах нощното шкафче и поклатих глава.

— Изглежда, купонът му е дошъл малко повече.

— Явно се е пробвал с поредното момиче — предположи полицаят.

— Може би. Но тя го е изненадала.

— Сигурно. Налага се да докладвам.

— Как ще обясниш присъствието си тук? — попитах аз.

— Ще бъде по-лесно, ако не си с мен — отвърна той. — Огледай наоколо и после ще се разделим.

— Добре, но искам да ми направиш една услуга. Кажи на твоите хора да си държат езика зад зъбите. Никаква преса до утре.

— Даян? — погледна ме Родригес.

— Обещах й изключителни права.

— Справедливо е — кимна той и отново насочи вниманието си към трупа.

Аз огледах нощното шкафче, този път по-внимателно. Бутилката беше наполовина пълна, а чашите все още бяха влажни, с мирис на уиски. В пепелника имаше шест фаса. Два от тях „Лъки Страйк“. Останалите четири бяха с филтър, два от тях със следи от червило. Извърнах глава към Родригес. В ръцете му се появи малък фотоапарат. Използвах момента да пусна един от начервените фасове в найлоновото пликче, което извадих от джоба си. После се изправих и обявих:

— Отивам да огледам всекидневната.

— Няма проблем.

Прекосих коридора, спуснах облегалката на коженото кресло и се излегнах. Погледът ми се насочи към Уорнър стрийт. Редица евтини тухлени къщи. Еднакво мизерни. Еднакво потискащи.

Вдигнах облегалката и опипах пода. Пръстите ми докоснаха някаква вдлъбнатина на евтиния килим. Отпуснах се на колене и включих фенерчето си. Прогорено място, вероятно от пура. Прибягнах до богатия си опит в изгарянията на подови настилки, за да го установя. Още повече че редом с тъмното петно лежеше и причинителят му — голяма кафява угарка. Прибрах я в друго найлоново пликче и я пуснах в джоба си при начервения фас. После прецених, че е крайно време да изчезвам. Тази вечер бях извършил поне пет-шест наказуеми деяния, само половината от които бяха известни на Родригес.

— Готов съм — подвикнах.

— Задръж за момент.

Родригес се появи от спалнята с кутия за обувки в ръце.

— Какво е това?

— Писма. Бяха на най-горната полица в гардероба.

Акуратно подредени пликове, абсолютно еднакви на външен вид. Погледнах най-горния от тях. Предварително напечатаният адрес на подателя гласеше: „П. К. 711, «Менард», Илинойс“.

— Грайм — рекох.

Родригес кимна.

— Указания за подбора на жертвите. Къде и кога. Как да се завързват по най-добрия начин. Какво да се прави с телата. Има дори наръчник за ДНК проби, издаден през 1998 г. Грайм заповядва на Полард да използва презервативи.

— Според теб как е изпращал тези писма от затвора?

— А как е изпращал спермата си? Един господ знае. Но всичко това ще предизвика огромен скандал.

— По-добре да обработим ДНК пробата на Полард. С максимална бързина.

— Още утре сутрин.

— Знаеш ли какво?

— Какво?

— На твое място бих погледнал и под къщата.

Родригес машинално погледна към пода и кимна.

— Прав си.

— Утре ми се обади.

— Добре.

Измъкнах се през задната врата и излязох на улицата. Извървях три преки пеша, след което спрях такси. След още две преки срещнахме първата полицейска кола. Шофьорът на таксито отби плътно вдясно.

— Проклети ченгета! — изръмжа той. — Вечно бързат за нищо.

Изсумтях в знак на съгласие и затворих очи. Единственото ми желание беше да се прибера вкъщи и да забравя всичко.