Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (33)

33

— Какво мислиш?

Даян се появи едновременно със заключителните фрази на Рейчъл Суенсън. В ръката си държеше чаша с лед.

— Мисля, че е впечатляващо.

— Трябва да видиш част от интервютата, които направих.

— С удоволствие.

Тя сдъвка няколко бучки лед.

— Вярвам ти, Майкъл. Но не съм сигурна, че ще получа одобрението ти.

— На интервютата?

— На съдържанието им. На признанията. Жената седи пред камерата и разказва как е разпрала корема на мъжа си, като риба. Въпросният тип я изнасилвал цял живот, децата й също. Самоотбрана? Отмъщение? За повечето от тях това е без значение. Важното е да го пречукат.

— Ти си журналистка, Даян. Как възприемаш всичко това?

— Отначало се притеснявах.

— По всичко личи, че Бенет ти е осигурявал известно прикритие.

— Вярно е. Но дори и да е така, докато слушах и опознавах тези жени, аз започнах да ги разбирам.

— В смисъл че и сама би посегнала към ножа?

— Не съм го казала. Но го виждах. От тяхна гледна точка.

— От тези записи ще излезе страхотен материал.

— Сигурно — сви рамене Даян. — Но едва ли ще видят бял свят.

После се притисна в мен и нежно ме целуна.

— Стига по тази тема. Главата ме боли от нея. Вечерта е прекрасна. Харесва ми.

— Какво по-специално?

— Това, че съм тук с теб. С твоите приятели. Кара ме да се чувствам като у дома.

Последните думи изрече някак неохотно, с едва доловима тъга, която се отрази в деликатните й черти. Тъга, потрепнала на дъното на дълбок кладенец, за който предпочитах да не мисля. Пръстите й се преплетоха с моите.

— Ще звънна в редакцията и можем да си вървим.

Кимнах. Тя отново ме целуна. Първо по челото, а после и по бузата. Гледах я как изчезва в тълпата. Нещо се случваше в тази връзка. Много ми се искаше някой да ми обясни какво е то.

— Хей.

Обърнах се. Никол ме хвана за ръка и ме поведе през залата.

— Какво мислиш за събитието? — попита тя.

— А какво трябва да мисля?

Намерихме си места до огромния панорамен прозорец, от който се разкриваше гледка към реката от светлини, която течеше от север на юг по Лейк Шор Драйв.

— Исках да присъстваш — рече тя. — И да разбереш.

— Мислиш ли да разкажеш своята история, Никол?

Тя се отмести от прозореца. Протегнах ръка да я подкрепя, но тя не се нуждаеше от нея.

— Не се безпокой, Майкъл. Момичето няма да проговори.

— Всичко е наред.

— Наистина ли?

— Даян ми разказа за проекта си.

— Интервютата?

— Да.

— На два пъти ме попита искам ли да участвам. Ей така, направо. Не попита дали съм била насилвана. Сякаш отдавна го знаеше и заговори направо по темата.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Тя е умна, Майкъл. Ако бях на твое място, щях да я задържа.

— Може би.

— Може би? Сериозно те питам. Какво може да не й е наред? Адски умна, изглежда страхотно. Земна, забавна, целеустремена. Да продължавам ли?

— Може би и леко напрегната, а?

— Амбицията, Майкъл. Тя наистина е проблем.

— Не е амбицията, Никол. Добре, харесвам я. Може би ще я харесам още повече. Ще поживеем, ще видим.

— Докато изчакваш, животът си тече.

Никол направи крачка към мен и обви ръце около кръста ми.

— Извинявай, че ти досаждам, Майкъл. Но аз много те обичам. Знам, че не си падаш по такива думи, но наистина е така. Винаги ще те обичам.

— Не мразя тези думи, Никол.

— Добре, значи ги обичаш.

— Не съм казал такова нещо.

— Водим страхотен разговор, по дяволите.

Засмяхме се.

— Аз съм щастлив, Никол. Все още не напълно, но и то ще стане. Просто искам да е истинско. Точно. А най-много искам да го заслужа. Разбираш ли?

— Не.

— Но ми вярваш, нали?

— Безапелационно и ирационално.

— Добре. А сега ми разкажи за твоя приятел Родригес.

— Ти какво мислиш?

— Искаш ли да чуеш истината?

Никол се отдръпна и кимна.

— Според мен той е човекът.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Приятелката ми отмести поглед към Лейк Шор Драйв, към туптящото сърце на най-великия град на света. Ако щете, вярвайте, но бях готов за този момент и й подадох носната си кърпичка.

— Благодаря. Гримът ми щеше да се разтече.

— Не се тревожи — успокоих я аз. — То е от щастие.

— Така е, но още не мога да повярвам. Изумително е.

Дадох й минута да се овладее.

— Беше истински маратон, Майкъл.

— Мислиш ли, че всичко ще е наред?

— О, да — кимна тя.

Закрачихме. Бавно, леко и приятно.

— Между другото, Бенет пак пита за теб — рекох.

— Не го видях.

— Той знае ли за Родригес?

— Вече знае — усмихна се Никол. — Бенет е сладък.

— Вманиачен, както вече ти казах. Но в добрия смисъл на думата.

— Ревнуваш ли, Майкъл? — попита тя и направи опит да хване задната част на смокинга ми, но аз се изплъзнах и тръгнах обратно към фоайето.

Родригес стоеше на бара, на няколко крачки от Даян. Чувствах се освободен и някак отпуснат. Не беше зле да потърся причините за това състояние.

— Какво ще правите след приема? — попита Никол.

— Не знам. Може би ще отидем да хапнем някъде или да изпием по едно питие. Идвате ли?

— Утре Винс е първа смяна, а аз съм направо труп — поклати глава Никол. — Между другото, не съм те забравила. Извадих ДНК проба от блузата. Скоро ще имам резултат.

— Намери време, а?

— В момента е пълна лудница, но ще се справя. Напоследък се занимавам с доста странни неща, които се струпаха в лабораторията.

— По-точно?

— За някои мога да говоря, за други не — въздъхна приятелката ми.

Обърнах се да я погледна.

— Опитай все пак.

— Сега?

— Защо не?

— Добре. Двамата с Винс се заехме да направим преглед на неразкритите случаи на сексуално насилие през последните пет години. Насочихме вниманието си към седем случая в Норт Саид, всички с проникване в дома на жертвата, всички в диаметър от три километра.

— Един и същ почерк?

— Почти. Нападателят е маскиран, липсват описания. Онзи случай, който разгледахме заедно снощи…

— Мириам Хоуп?

— Да. Той е част от групата.

— ДНК?

— Досега нямаме чиста проба. Най-големи са шансовете ни при Мириам. В момента изследвам чаршафите й. Ако нападателят е плакал, може би ще открия следи от сълзи. Въпрос на късмет.

— Само ти и Родригес се занимавате с това, така ли?

— Да.

— Ясно. А за какво не можеш да говориш?

— Дванайсетгодишното момиче…

— Дженифър Коул?

— Изследвах спермата, която открихме на уличката.

— И?

— Не мога да говоря за работата си.

— Но искаш.

— Трябва да го споделя.

— Е, как да стане?

— Още не знам. Трябва ми малко време.

Свих рамене. Никол стисна ръката ми.

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Благодаря Ти, че дойде. Благодаря и за разговора. Ти си всичко за мен, Майкъл.

Прегърнах я за последен път и видях, че Даян се приближава. Излязохме през въртящите се врати на „Дрейк“ и се озовахме в октомврийската нощ на Чикаго. Хвърлих последен поглед назад и улових погледа на най-старата ми приятелка. Никол понечи да ми помаха, но някаква двойка я скри от очите ми. Когато двойката отмина, нея вече я нямаше.

Открих я на няколко метра по-нататък. Беше с профил към мен и разговаряше с Бенет Дейвис. Родригес не се виждаше никъде. Усмихнах се. Всеки има право да опита, както казват ирландците.

Прекосих тротоара и отворих вратата на едно свободно такси. Вечеряхме в „Гибсънс“. Беше приятно, но някак нереално. Хапвахме, отпивахме от чашите и бъбрехме. Усмихвахме се и играехме ролите, които не ни се удаваха особено добре.

Оставих Даян пред дома й и продължих с таксито. Един час по-късно правех отчаяни опити да остана буден, които завършиха с тотален провал. В мига на проясняването, който предшества съня, отново си помислих за Никол. Сама в лабораторията, чак до разсъмване. Исках да стана и да отида да й правя компания. Но вместо това потънах в неспокойна дрямка. Мракът се спусна над мен — тежък, студен, изпълнен с дълбока тревога.