Стивън Ледър
Гладният призрак (9)

Хауълс се върна в хотела, стаята му стоеше недокосната. Той затвори телефона и прибра касетофона в нощното шкафче. Съблече дрехите си и ги хвърли на леглото. Тръгна гол към банята.

По-късно, седнал на леглото, навлякъл дебелия хотелски халат, той набра номера в дома на Нгъ. Отсреща вдигнаха след третия сигнал и някаква жена, която по гласа приличаше на филипинка, напевно изрецитира номера. Хауълс поиска да говори със Саймън Нгъ, но му казаха, че не е вкъщи.

— Госпожа Нгъ там ли е? — попита той.

Отговорът отново беше „не“. На въпроса кога ще се върнат, прислужничката отговори, че не знае. Хауълс затвори и се излегна, сплел пръсти зад тила си, с кръстосани при глезените крака.

Изчака цели два часа, преди да позвъни в дома на Нгъ. Отново се обади филипинката, но този път каза, че госпожа Нгъ си е у дома. Попита кой се обажда и той отговори, че е инспектор Холт. След това почака прислужничката да съобщи на господарката си и да й занесе телефона.

— Здравей, Ник — каза весело тя. — Как си?

Това беше доста неприятна изненада. Изобщо не очакваше, че жената ще познава ченгето, от което беше откраднал личната карта. Изправи се стреснат в леглото, отвори уста, за да отговори, умът му заработи усилено.

— Ник, чуваш ли ме?

Част от него искаше да затвори телефона, за да има време да се съвземе, но съзнаваше, че това няма да промени нищо, защото пак ще трябва да се обади. Най-важното беше да говори със Саймън Нгъ. Нямаше никакво значение като кого ще се представи или дали тази тъпа крава познава ченгето или не.

— Съжалявам, госпожо Нгъ, но мисля, че ме бъркате с друг. Опитвам се да се свържа със съпруга ви.

— В момента го няма. Не казахте ли, че се казвате Холт? Инспектор Холт?

— А кога ще се върне?

— Нямам представа. Кой се обажда?

— Много е важно да се свържа с него, госпожо Нгъ. Той има ли мобилен телефон или пейджър? Не знаете ли къде мога да го намеря?

— Защо, нещо не е наред ли?

„Нищо не е наред“ — помисли си Хауълс. Тя се беше усъмнила. Саймън Нгъ го нямаше и по всяка вероятност тя щеше да се обади на инспектор Холт веднага, щом той затвореше.

— Не, не се тревожете. Но въпросът е спешен, госпожо Нгъ.

— Ами оставете си телефонния номер и аз ще му кажа да ви се обади, щом се прибере.

— Всъщност аз ще си тръгвам след малко и затова е по-добре сам да го потърся. По кое време смятате, че ще се прибере?

— Не знам — изсъска тя и тресна слушалката.

Линията даваше свободно. Хауълс нямаше как да види презрението, с което жената прекъсна разговора, нито да чуе думите, с които го изруга след това, но знаеше, че не е успял да я измами.

 

 

Телефонът звънна и Дуган трепна. Беше Цвете. Предлагаше да отидат на кино, ако е свободен. Разбира се, че беше свободен. Определиха си среща по-късно пред киното.

— Как мина денят ти? — попита той. И тази сутрин си беше тръгнала, без да го събужда, оставяйки само вдлъбнатината във възглавницата и подписа си във формата на цвете.

— Тежко — отговори Цвете. — Имах много работа през деня и затова ти се обаждам толкова късно.

— Какво точно правиш в банката?

— Занимавам се с маркетинг — отговори тя. — Предлагам финансови услуги. Досадна работа. Сигурна съм, че твоята работа е много по-интересна от моята. С кое дело се занимаваш днес? Пак онази жена с чековете ли?

Дуган се зарадва и поласка, че тя се интересуваше от него, че си е направила труда да запомни по какво дело работи, но в същото време съзнаваше, че Цвете отново се изплъзна от пряк отговор за нейните занимания. Направи го много мило, но въпреки това той имаше чувството, че тя крие нещо и го държи встрани от живота си.

— Да, то е много объркано.

— Мисли за мен и се усмихни — каза тя. — Ще се видим довечера.

Сбогуваха се. Дуган отново наведе глава над папката на Ли Линлин и разтри челото си с длан. Главоболието му се засили. Той изпразни картонената си чашка с кафе и тъкмо ставаше, за да отиде пак до кафе-машината, когато телефонът звънна отново.

— Пат? — обаждаше се сестра му.

— Как си, Джил?

— Добре, а ти?

— Гадно главоболие, гадна работа и освен това май климатикът в спалнята ми ще се поврежда. Нищо ново.

— Пат — каза тя и по тона й разбра, че е сериозна. — Пат, познаваш ли някой си инспектор Холт?

— Само Ник. Ник с наранената гордост и пукнатата глава.

— Не, нямам него предвид. Някой друг инспектор Холт. Има ли друг в полицията с фамилия Холт?

— Поне аз не знам за такъв. Защо?

— Току-що ми се обади някой, който се представи като инспектор Холт и искаше да говори със Саймън. Беше доста уклончив, когато го попитах какво иска.

— Сигурна ли си, че е ченге?

— Той сам се нарече „инспектор Холт“. Но не ми даде телефонния си номер.

— Добре, ще проверя. Ще ти се обадя веднага, щом разбера нещо. — Не беше нормално за Джил да се тревожи за подобно нещо. Обикновено Дуган беше по-напрегнат от сестра си, след като се омъжи за Саймън Нгъ, тя стана по-уверена. Даже понякога увереността й граничеше с нахалство.

— Добре, Пат. Благодаря. Така ще съм по-спокойна. Вероятно не е нищо сериозно.

Веднага след като затвори, той се обади в „Личен състав“ и ги помоли да проверят досиетата. Нямаше друг инспектор Холт освен Ник. Свърза се и с криминалния отдел, откъдето обещаха, че ще проверят и ще му се обадят.

 

 

Джил Нгъ седеше на белия кожен диван с телефона до себе си и макар да очакваше позвъняването на брат си, подскочи, когато апаратът звънна.

— Пат? — попита тя. Не беше той, а госпожица Куинлън, директорката на училището на Софи.

— Вие ли сте, госпожо Нгъ? — попита тя явно объркана.

— Разбира се, че съм аз — не по-малко изненадана отвърна Джил. — Кого друг очаквате?

Директорката хлъцна и започна да заеква несвързано. За миг тя си помисли, че може да е пияна.

— Честно да ви кажа, госпожо Нгъ, аз разбрах, че вие и съпругът ви сте претърпели катастрофа. Обаждах се да разбера дали мога да помогна с нещо. Много съм изненадана, че сте си у дома. Инспектор Холт каза, че сте в болница.

Сърцето на Джил се смръзна, когато чу отново това име. Тя стисна здраво слушалката:

— Инспектор Холт ли? Той ви се е обадил?

— Не, госпожо Нгъ. Той дойде тук. Да вземе Софи.

Джил се отпусна немощно на дивана. Устата й се отваряше и затваряше като на риба на сухо.

Госпожица Куинлън разбра, че нещо съвсем не е наред. Гласът й потрепери:

— Той ми показа личната си карта и определено беше полицай. Знам, че е така, нямах причина да се…

Джил твърдо я прекъсна:

— Защо не ми се обадихте, преди да му позволите да вземе дъщеря ми?

— Опитах се, госпожо Нгъ, но телефонът ви даваше заето. Опитах се. — Умолителният й това я раздразни и тя побесня:

— Не сте кадърна да се грижите за децата! Позволили сте на непознат да вземе детето ми. О, боже, какво сте направили!? Какво сте направили, дърта кучка такава!

Госпожица Куинлън се разплака, усещаше как светът около нея се срутва. Това разяри Джил още повече. Направо загуби дар слово. Тихо остави слушалката и очите й се замъглиха от сълзи. Изправи се несигурно, довлече се до хромираната масичка с напитки и с треперещи ръце си наля пълна чаша бренди. Изгълта я на един дъх. Стисна очи от остротата на алкохола, а после отново напълни чашата.

Не можеше да диша, сякаш някой бавно стягаше железни обръчи около гърдите и врата й. Пред погледа й плуваха болезнено ясни образи: Софи на Коледа, когато отваря подаръците си, как строи пясъчни замъци на плажа, яхнала раменете на Саймън, играеща на пирати с Патрик.

Хукна към телефона и набра номера на мобифона на съпруга си. От очите й се стичаха сълзи.

 

 

Саймън Нгъ стоеше с разперени ръце като разпънат на кръст. Пред него един нисичък възрастен мъж със сбръчкана като на гущер кожа обгърна талията му с мек шивашки метър.

— Същата мярка — кимна доволно той на младия си помощник. Измери дължината на ръкава, рамената, а после коленичи пред Нгъ, за да премери дължината на панталона, като съобщаваше цифрите на момчето. То ги записваше в малък бележник.

Намираха се в стаичка на втория етаж на стара сграда в Цим Ша Цуй. Покрай стените се издигаха рафтове с платове. Нгъ стоеше пред голямо дъбово бюро, на което бяха струпани мостри, вляво имаше високо огледало, в което можеше да се огледа. Обикновено господин Чен завършваше един костюм по поръчка за пет дни, но за редовните си клиенти ги ушиваше за три. Саймън Нгъ беше доведен при господин Чен от баща си, за да му ушият първия мъжки костюм ден преди да навърши четиринадесет години. С неговите поръчки господин Чен не се бавеше повече от четиридесет и осем часа.

На столовете с високи облегалки бяха седнали двама мъже — единият до вратата, а другият до бюрото. И двамата бяха истински здравеняци, с мазолести длани и сериозни очи. Телохранители, които го пазеха от дълги години. Те носеха ранг „Червен прът“ в триадата, бойци, доказали себе си. И двамата бяха убивали заради Саймън Нгъ.

Мъжът до вратата, облечен с кафяв костюм и разкошни обувки, достойни за краката на богат шотландски земевладелец, беше Рики Лам, четиридесет и осем годишен, но без нито една бръчка върху лицето си. Лам беше служил на бащата на Нгъ повече от двадесет години и още посещаваше редовно стареца в къщата му на Върха, където двамата си спомняха минали години пред чаша жасминов чай. Във вътрешния джоб на сакото си носеше кама с дръжка от слонова кост, а към всяка от ръцете му имаше прикрепен нож за хвърляне. Той използваше и трите със смъртоносна точност, но също толкова лесно можеше да убие човек само с ръце или крака.

Другият телохранител беше братовчед на Лам от страна на майка му, двадесет и девет годишен учител по кунг-фу на име Франк Дзъ. Ако Рики Лам бе представител на традиционния начин на живот в триадата, Франк Дзъ можеше да се нарече представител на „новата вълна“. Носеше чисто бели маратонки, тесни джинси и скъпо тъмнокафяво италианско кожено яке с вдигната яка и запретнати под лактите ръкави. Лам беше подстриган в традиционния китайски стил „паница“, а косата на Дзъ беше сресана назад и изглеждаше леко накъдрена. На кръста под колана на панталона му имаше нунджако — две яки пръчки, свързани с къса верига — оръжие на бойното изкуство, водещо началото си от древните оризови полета. Нощно време, когато не можеше да заспи, Дзъ заставаше в средата на стаята си и се упражняваше със затворени очи, изпитвайки удоволствие от здравината на удара върху дланите и от свистенето на оръжието във въздуха. Беше експерт в бой с копие, дълъг нож, триставен прът и шурикен, но нунджакото беше любимото му оръжие.

Двамата мъже бяха абсолютно верни на Саймън Нгъ и не биха се поколебали да дадат живота си за него или семейството му. От своя страна Нгъ им се доверяваше безрезервно. Отношенията им представляваха нещо много повече от тези между служител и работодател или господар и слуга. Те се основаваха на клетва към триадата; триада, която водеше началото си далеч преди те да се появят на белия свят, и щеше да продължи да съществува и след смъртта им. Бяха се заклели да поставят организацията и членовете й над семейството си, над приятелите, над собствения си живот и всеки знаеше задачите си. Ролята на Лам и Дзъ беше да защитават Главата на дракона, Саймън Нгъ. И щяха да я изпълняват до смъртта си.

Нгъ беше оставил мобилния си телефон върху бюрото и заобиколи господин Чен, за да го вземе, когато звънна. Беше Джил.

— Саймън?

Той искаше да се пошегува с нея, че задава отговори, но тя звучеше страшно разтревожена. Беше се случило нещо много лошо. Изслуша внимателно разказа за телефонните разговори с онзи гуейло и директорката на училището.

— Саймън, какво става? — попита накрая тя.

— Не знам. — Замисли се, сви намръщено вежди и двамата му телохранители се размърдаха неспокойно, усетили напрежението му. Даже господин Чен се отдалечи към платовете, преструваше се, че ги разглежда. Помощникът му остана до Нгъ и явно надаваше ухо към разговора, но господин Чен му махна ядно и плесна с шивашкия метър като с камшик. — Идвам си веднага вкъщи, а ти стой там и ме чакай. Не се обаждай в полицията и не разговаряй с никого. Не вдигай телефона. Ако Софи е отвлечена, ще е по-добре аз да говоря с похитителите. Разбра ли ме?

Джил не отговори. Нгъ чуваше само хлипанията й.

— Джил, разбра ли? — строго повтори той.

— Да — промълви накрая тя.

Саймън прекъсна разговора и остана с телефона в ръка. Хората му го гледаха тревожно. Трябваше да действа разумно. Първо: да ограничи кръга на осведомените за случилото се. Той позвъни в училището и разговаря с директорката, която беше не по-малко разтревожена от Джил. Нгъ спокойно й обясни, че е станала грешка, полицията наистина е била помолена да изпрати човек, който да вземе Софи от училището и всъщност баща му е ранен при катастрофа и сега Софи е заедно със семейството в болницата.

— Грешката е изцяло моя, госпожице Куинлън — извини се той. — Отидох право в болницата и се обадих на един приятел в полицията с молба да вземе Софи, преди да съм успял да се свържа с жена си. Тя не знаеше, че баща ми е в болница и, изглежда, се е паникьосала, когато сте й се обадили. Чувства се много виновна, че се е отнесла така към вас, но съм сигурен, че разбирате колко е била разтревожена.

Облекчението в гласа на старата мома беше очевидно, след като разбра, че службата, пенсията и съвестта й са спасени. Но Нгъ не беше толкова сигурен, че я е убедил напълно. Ако имаше късмет, тя щеше да му се довери и нямаше да се обажда в полицията.

Лам и Дзъ го гледаха като кучета, които очакват да им покаже накъде да се втурнат. Той кимна рязко и каза:

— Да тръгваме. — Взе сакото си и се обърна към шивача: — Господин Чен, страхувам се, че костюмът ще трябва да почака.

Господин Чен сложи метъра около врата си, притисна длани пред гърдите си и закима с глава:

— Няма нищо, няма нищо — повтаряше той, докато изпращаше Нгъ и телохранителите му.

Саймън застана на тротоара, Лам го пазеше откъм гърба, а Дзъ стъпи на улицата и махна на шофьора да докара колата. Това беше още един от старите служители на триадата — Хю Юнчен, който упорито отказваше да служи без старата си шофьорска шапка, подарена му от бащата на Нгъ преди тридесет години. Нямаше нужда Дзъ да му маха. Хю не беше от онези шофьори, които си четат вестника или отскачат до близката чайна, докато чакат господарите си. Вече беше включил двигателя на даймлера и спря пред тях така, че задната врата се изравни точно с мястото, където стоеше Нгъ. Дзъ отвори вратата, за да влезе Саймън, вмъкна се до него, а Лам се настани на предната седалка, бдителният му поглед не изпускаше нищо наоколо.

Хю тръгна бързо и плавно, поставил едната си ръка върху волана, а другата върху лоста на скоростите. Даймлерът беше единствената от петте коли на Нгъ без автоматични скорости, оставена от уважение към стария шофьор, който така и не се научи да кара автоматик. Четиримата се возеха мълчаливо. Хю никога не говореше, ако не го попитаха нещо, а Дзъ и Лам знаеха, че при напрежение шефът им обикновено се затваряше в себе си, за да обмисли всички възможности в дадена ситуация.

Портите към комплекса ги очакваха широко отворени, Джил ги посрещна на входа на къщата със зачервени очи и следи от сълзи по лицето. Тя се хвърли към съпруга си, прегърна го силно и изплака:

— Какво ще правим?

Той обхвана лицето й с длани и го задържа пред себе си. Долната й устна трепереше и тя се опита да я спре, като я захапа.

— Първо ще запазим спокойствие — отговори тихо Саймън. — С плач няма да помогнем на Софи. Ела с мен. — Прегърна я през тресящите се рамене и я поведе през вратата към хола. Едно от кучетата, чието име не можеше да си спомни, се завъртя объркано около краката на Джил, той го изгледа и то се отдалечи, подвило опашка. Накара я да седне на дивана и застана прав пред нея, така че тя трябваше да вдигне глава, за да го погледне.

— Разкажи ми какво се случи.

Съпругата му разказа за телефонното обаждане на мъжа, нарекъл се Холт, за разговора с брат й, а после с директорката на училището. Саймън усети мирис на алкохол в дъха й.

— След като говори с мен, звънял ли е някой?

— Телефонът звъня на два пъти, но аз не го вдигнах, както ти ми каза.

— Добро момиче — похвали я той. — Не се бой, всичко ще се оправи. — Опита се да го каже уверено, но гласът му издаде ледения ужас, обхванал сърцето му и Джил го усети. — Чакай тук. Аз трябва да говоря с Франк и Рики. Искаш ли още едно питие?

Тя яростно поклати глава. След като той вече беше тук, тя нямаше нужда от алкохол.

Лам и Дзъ стояха в коридора, за да не се натрапват на разтревоженото семейство. Чуха достатъчно от телефонния разговор в ателието на шивача, за да разберат какво е станало, но Нгъ сега им разказа накратко подробностите.

— Трябва ми Двоен цвят на бяло хартиено ветрило. И кажете на Големия брат да бъде готов. — Не знаеше за какво да се приготви, но Лам и Дзъ веднага се втурнаха да изпълняват.

Големия брат не беше роднина на Нгъ. Така се наричаше онзи член на триадата Хун Куан, който ръководи дванадесет бойни групи с общо 250 бойци, всичките „Червен прът“ като Лам и Дзъ. „Бяло хартиено ветрило“ с добавката „Двоен цвят“ беше названието на най-доверения човек на Нгъ, Чен Юклин. Чен е бил назначен за Бяло хартиено ветрило от баща му, а Саймън лично го повиши в Двойно цвете скоро след като възрастният господин Нгъ се оттегли на Хълма и му предаде мантията на Лун Тао — Глава на Дракона.

Влезе в кухнята, взе си кока-кола от хладилника и се върна в хола при Джил. Тя още стоеше облечена в копринения костюм от обяд, но черната панделка беше изчезнала и косата й изглеждаше разрошена. Но въпреки това съпругата му си оставаше най-привлекателната жена, която беше виждал. Обичаше я страстно. Тя гледаше право напред с безжизнен поглед и първоначално той помисли, че е в шок, но после разбра — гледаше снимката на Софи на библиотеката. Саймън се приближи и я взе. Момиченцето беше снимано в униформата си преди шест месеца. Подаде поставената в рамка снимка на жена си и тя я сложи в скута си.

И двамата не знаеха какво да кажат, как да изразят мъката си с думи. Раждането на детето беше трудно и Джил едва не умря. Докторите бяха сигурни, че Софи ще си остане единствено дете. И те нямаше да понесат да им я отнемат сега. Нгъ беше готов да плати, да направи всичко, само за да си я върнат. Седна до Джил и допря лице до бузата й.

— Съжалявам — прошепна той, а тя отново се разплака. Сълзите капеха върху стъклото на снимката. Саймън посегна към нея, но телефонът звънна и стресна и двамата.

Нгъ вдигна слушалката.

— Да? — каза той на английски. Джил притисна снимката към гърдите си.

— Саймън? — попита Дуган. Зет му изруга наум, но гласът му прозвуча любезно.

— Как си, Пат? — Сигурно вече беше проверил за Холт.

— Чудесно. Джил там ли е?

— Горе е, мога ли да приема съобщението вместо нея?

— Ами бих предпочел да говоря с нея, Саймън, ако е възможно. Тя ми звънна преди време.

Нгъ знаеше, че ако се опита да му попречи, Дуган веднага щеше да се усъмни и разтревожи. Затова закри с длан слушалката и се обърна шепнешком към Джил:

— Обажда се брат ти, трябва да говориш с него. Не му позволявай да усети, че нещо не е наред. Разбираш ли ме?

Тя кимна и изтри очи с опакото на ръката си. Нгъ й подаде телефона.

— Здрасти, братче — каза Джил. Гласът й леко трепна, но тя се стегна и седна съвсем изправена.

— Добре ли си? — попита Дуган.

— Разбира се — весело отвърна тя. Саймън видя, че тя беше готова да се разплаче отново.

— Обаждам ти се заради онзи Холт. Както и мислех, имаме само един с това име. Проверих във всички управления и в криминалния отдел.

— Сигурно някой си прави тъпи шеги — отговори сестра му и стисна очи, за да задържи сълзите си.

— Може би да, може би не — каза Дуган. — Но ми се струва повече от съвпадение фактът, че някой ще му открадне документите, а след това ще ти звъни неизвестно кой и ще иска да разговаря със Саймън. Каза ли му вече?

— Не, тоест да. — Господи, как се обърка. — Току-що си говорихме за това. Той смята, че е шега. Някой от приятелите му се опитва да му скрои номер.

— Саймън няма много приятели сред гуейло, нали?

— Не, всъщност не знам, Пат. Сигурна съм, че не си заслужава да се тревожим. Благодаря ти, че провери, но не се занимавай повече.

— Добре — съгласи се той. — Тогава ще се видим в неделя.

— В неделя ли? — учуди се Джил.

— Да, нали си ни поканила с Цвете на барбекю. Да не си го отложила?

— Не, не, разбира се. Слушай, Пат, трябва да тръгвам. Довиждане.

Затвори и отново се разхлипа, клатеше се напред-назад на дивана. Нгъ седна до нея и хвана ръцете й. Чакаше сълзите да спрат. Едно дискретно изкашляне до вратата го накара да вдигне поглед. Там беше застанал възрастен мъж, облечен в традиционна куртка в стил „Мао“, черни копринени панталони и с джапанки на краката. Беше напълно плешив, с тънки вежди, високо вдигнати над бледите воднисти очи. Устните му изглеждаха безкръвни и извити надолу.

Лицето му изобщо не беше приятно и точно заради това някои от членовете на триадата наричаха Чен Юклин зад гърба му Вампира. Това лице не се беше променило от тридесет години насам, откакто Саймън Нгъ го познаваше. Възрастта вече не можеше да му повлияе, нямаше коса, за да я губи, нито гладка кожа, която да се набръчка повече. Единствената следваща стъпка, останала пред довереното Двойно цвете на бяло хартиено ветрило на триадата, беше смъртта.

— Благодаря ти, че дойде, Чен бак-бак — каза Нгъ, изправи се и отиде да поздрави стареца, който кимна бавно и сериозно. Саймън разбра, че вече е разбрал за Софи. Наричаше своя съветник „бак-бак“, което означаваше „чичо“, само насаме. И двамата не биха се чувствали добре, ако се обръщаха неофициално един към друг пред други членове на триадата, но помежду им съществуваше привързаност, надхвърляща обикновените взаимоотношения между Глава на Дракон и Бяло хартиено ветрило. Ако Чен не обичаше Нгъ като син, той би се оттеглил отдавна, а Саймън му беше благодарен за напътствията. Старецът притежаваше собствена къща в края на комплекса, обградена от всички страни от високи палми, там се грижеше за малката си градинка и слушаше на спокойствие песните на любимите си пойни птички. Нгъ поведе Чен през хола към библиотеката. В несъответствие с модерната къща, тя беше старовремска, с тежки английски мебели, които биха отивали повече на някой скъп лондонски клуб. По стените висяха картини с ловни сцени, а на покритото с кожа орехово бюро се издигаше настолна лампа във вид на лебед. Прозорците гледаха към портала и будката на охраната, където Лам в момента кастреше строго тримата пазачи. „След дъжд качулка“ — гневно си помисли Нгъ. Седна на креслото зад писалището и опря лакти отгоре, а Чен внимателно се настани в богато тапицирания „Честърфийлд“.

— Ще пиеш ли чай, бак-бак?

— Не, благодаря, Чаохуан. — Чен беше единственият човек освен баща му, който се обръщаше към Нгъ с китайското му име. — Просто ми разкажи какво се е случило.

Саймън заразказва на стареца, а когато свърши, осъзна с колко малко информация разполага.

— Жена ти сигурна ли е, че е бил гуейло?

— Напълно. И че е използвал името Холт.

— Тогава сигурно разбираш, че това не е проблем с братството. Или е обикновено изнудване, или нещо лично. Човек или организация, които се опитват да наранят само теб. При това определено не са от Хонконг. Тукашните не биха използвали гуейло, след като имат на разположение хора от Тайван или от континента. Предлагам ти да направиш списък на всички гуейло, които биха искали да ти причинят зло. Баща ти и братята ти трябва да направят същото. Не можем да правим нищо друго, освен да чакаме, докато той се обади отново.

— Вече може да го е сторил — каза Нгь. — Наредих на Джил да не вдига телефона, а той е звънял, преди да се прибера вкъщи.

Старецът кимна и в същия миг телефонът на бюрото звънна. И двамата се стреснаха. Саймън се присегна и прилепи слушалката към ухото си, още преди звънът да е заглъхнал.

— Да? — каза той.

Беше гуейлото.

— Саймън Нгъ?

— Да.

— Слушай и ме чуй добре — заговори Хауълс. Китаецът дръпна дясното чекмедже, за да намери бележник. Извади молива от кристалната поставка пред себе си. Посочи към вратата и само с устни произнесе „слушалката“, а Чен стана от дивана и излезе. Преди още да е пресякъл хола, Нгъ чу щракване и разбра, че Джил е вдигнала другата слушалка. Надяваше се, че ще се досети да не издава звук.

— Дъщеря ти е при мен — каза Хауълс.

— Знам — отговори Саймън.

— Ето какво трябва да направиш, ако си я искаш обратно. Имаш ли писалка?

— Да — едносричните му отговори бяха насечени и делови. Нгъ не обичаше да си губи времето.

— Искам от теб един милион долара. Един милион хонконгски долара. Искам ги утре сутринта в седем.

Нгъ понечи да възрази, опитваше се да печели време, но гуейлото го прекъсна:

— Не ме обиждай, знам, че повечето от бизнеса ти е с пари в брой. Ще ти се обадя утре в шест сутринта. Ако дотогава не събереш парите, тя ще умре. Ясно ли е?

— Откъде да съм сигурен, че тя е при теб?

— Колко души са ти се обаждали днес за откуп?

— Тогава откъде да знам, че е добре?

— Няма откъде. Но ако не получа парите до седем, ти гарантирам, че няма да е добре.

Връзката прекъсна.

Нгъ отиде при Джил и Чен в хола. Тя бършеше очи с бяла памучна кърпа. Издуха шумно носа си. Роза влезе и застана до дивана, кършеше нервно пръсти. Разбираше, че нещо не е наред, но не знаеше какво.

— Извинете, че ви безпокоя, госпожо Нгъ, но Мени пита дали искате да вземе нещо от града, когато отиде да прибере Софи — каза тя.

— Предай на Мени, че днес няма нужда да прибира Софи — отговори Нгъ. — Тя ще ходи на празненство с една от приятелките си и ще тръгнат заедно направо от училище. И донеси чаша чай на жена ми, моля те.

Помощничката излезе и Нгъ попита Чен какво мисли. Старецът разпери ръце с широко отворени и обърнати нагоре длани.

— Един милион долара не са много пари — каза той.

Същата мисъл беше минала и през главата на Саймън. Всеки, който го познаваше, знаеше, че той би платил много повече за живота на дъщеря си. Защо не два милиона? Или пет? В Хонконг имаше още най-малко сто други семейства, които със същия успех биха могли да бъдат изнудени за един милион. Защо гуейлото рискуваше да си навлече преследването на триадата? Освен ако не беше нещо лично. Само това имаше някакъв смисъл.

— Какво има? — попита Джил. — Какво от това, че не са много пари?

— Господин Чен иска да каже, че нямаме проблеми да ги съберем — успокои я Нгъ. Нямаше смисъл да я притеснява. Всъщност той държеше близо милион в сейфа в спалнята им. Парите бяха най-малкият проблем.

— Ще дойда пак утре сутринта — каза Чен и си тръгна. Роза донесе чая на Джил. Нгъ взе чашата от подноса и я вдигна до устните на жена си. Зачака тя да отпие. Тя отново изтри очи и подсмръкна.

— Извинявай — прошепна Джил.

— За какво?

— Задето съм толкова слаба жена.

— Не ставай глупава — прегърна я той и зарови лице в косата й. — Всичко ще бъде наред. Обещавам ти. Няма да позволя да й се случи нищо лошо. — Искаше му се да изпитва поне малка част от тази увереност.