Стивън Ледър
Гладният призрак (24)

Софи пи малко вода от чешмата. Не смееше да пие повече, защото майка й постоянно я предупреждаваше да не пие от чешмата. Понякога го беше правила и никога не се беше разболявала, но майка й винаги я караше да пие минерална вода от бутилка. Умираше от глад. Мисълта за храна замъгляваше всичко освен страха. Въображението й се развихряше и тя започваше да се паникьосва. Какво щеше да стане, ако яхтата се запали? Ами ако потъне? Ако мъжът изобщо не се върне и тя умре от глад? Веднъж едва не припадна от викане, крещеше и риташе по вратата, докато не падна изтощена на пода. Беше горещо. Толкова горещо, че имаше чувството, че ще се разтопи. Макар да беше родена в Хонконг, Софи живееше в свят с климатични инсталации. Вкъщи, в училище, в колите въздухът беше прохладен и я пазеше от задушаващата жега и постоянната влага в колонията. Сега, заключена в тоалетната на яхтата, й беше горещо и неудобно, цялата беше мокра от пот. Не можеше да спи повече от час, събуждаше се задъхана, със сухо и изтръпнало от болка гърло. Непрекъснато мокреше кърпата със студена вода и я увиваше около главата си, доволна от малкото прохлада. Опита се да дъвче края на плата, за да успокои болките в празния си стомах. Искаше й се да има до себе си кучето, което й подари чичо Пат, та поне да може да си говори с някого. Но най-много искаше майка си. И баща си. Искаше да си иде у дома.

 

 

Едмъндс беше в банята, когато на вратата се позвъни.

— Ти ли си, Рик? — надвика той шума на водата. Грабна хавлията от закачалката и пресече килима в стаята. Отвори вратата и очите му се ококориха, когато видя Хауълс, застанал сам в коридора с превързана към врата ръка.

— Трябва да ми помогнеш — каза англичанинът. — Може ли да вляза?

Направи му път. Хауълс отиде бавно до прозореца, а Едмъндс затвори вратата.

— Не биваше да идваш. Ако Файнбърг те види…

— Той тук ли е?

— В момента не.

— Къде е стаята му?

Американецът кимна към вратата до банята.

— В съседната стая. Доколкото го познавам, сега се забавлява по баровете в Цим Ша Цуй. Но може да се върне всеки момент. Какво искаш?

— Трябват ми пари. За да се измъкна от Хонконг. Познавам един човек, който може да го направи, но ще иска пари. Повече, отколкото имам. А в сегашното ми състояние няма как да ограбя някоя банка, нали?

Едмъндс потръпна. Беше се опитал да нагласи климатика, но не успя и сега от комбинацията между студен въздух и вода по кожата му стана студено. Взе дебел бял пешкир от металната поставка над ваната и започна да си бърше косата.

— Колко ти трябват?

— Пет хиляди долара. Американски.

— Къде ще идеш?

— С тях мога да стигна до Филипините. Там ще се скрия за няколко месеца, докато оздравея.

— Не знам колко имам в себе си — каза той. Отиде до бюрото пред огледалото, отвори чекмеджето и извади портфейла си. Хауълс се приближи зад него, докато прелистваше пътните чекове. Агентът от ЦРУ по-скоро усети, отколкото видя ръката, която премина под шията му. Беше навел глава, но когато вдигна поглед, видя ножа, който премина през врата на отражението му в огледалото, по гърдите му потече кръв. Толкова много кръв, а никаква болка. Само дето вратът му изтръпна от студ. Отвори уста, но от нея не излезе нито звук, портфейлът се изтърколи от ръцете му. Пред погледа му падна червена мъгла. Последното, което видя, преди червеното да се превърне в черно, беше усмихнатото лице на стария виетнамец с изпочупени и пожълтели зъби, който се смееше, докато умираше.

 

 

Едва просветляваше, когато Рик Файнбърг се върна в хотел „Виктория“. Плати на таксито, качи се в асансьора, като си тананикаше тихо. Не извади късмет със снимката на англичанина в баровете в Каулун, но се забавлява добре с компаньонките, разговаряше с тях и ги опипваше, когато му позволяваха. Не беше както в Банкок или Манила, защото тези тук не си сваляха дрехите и бяха малко по-сериозни, но все пак беше по-хубаво, отколкото да ходиш да се напиваш в Щатите. Чудеше се какво ли е направил Едмъндс и му мина мисълта да почука на вратата му и да го събуди, но после изпита нехарактерно за себе си приятелско чувство и реши, че е по-добре да го остави да поспи. Старецът се нуждаеше от повече почивка. Файнбърг не можеше да си представи как човек на възрастта на Едмъндс, вероятно поне на петдесет и пет години, още работи като оперативен агент. Сигурно някой в Ленгли му беше много сърдит. Или пък в досието му имаше някоя тъмна тайна, която не му позволяваше да се издигне.

Отключи вратата и светна лампата. На излизане не беше дръпнал завесите и затова загаси отново. Застана при прозореца и се загледа в пристанището, оживено дори и в този късен час. Моторизирани сампани плуваха напред-назад, няколко големи кораба, натоварени с контейнери, надуваха свирките си, стар влекач влачеше плаващ кран, две американски фрегати се поклащаха спокойно закотвени, мостиците им бяха осветени с ярки крушки.

Зяпаше тъмната вода и изведнъж усети колко много му се ходи до тоалетната. Последният път, когато пикаеше, усети леко парене. Не много силно, но неприятно и затова все отлагаше да пикае отново. Боже мили, дано да не е хванал сифилис. Или СПИН. Ако онези гадни курви му бяха лепнали нещо, щеше да се върне в Банкок и да им даде да разберат. Бяха го помолили да използва презерватив, но той отказа, като им заяви, че не обичал да си ляга с обувки. Те не го разбраха и на няколко пъти се опитаха да отворят опаковката и да му нахлузят един, но той натисна едната по корем на леглото и насила проникна в нея, а тя крещеше на тайландски. След като я облада, другата се предаде без бой, а когато след няколко часа повтори упражнението, момичетата не си направиха труда да протестират. Сега съжаляваше. Не задето ги беше взел в леглото, а защото не си направи труда да се предпази.

Едмъндс беше късметлия. Когато е вилнял из Югоизточна Азия, най-лошото, което е могъл да хване, е била някоя венерическа болест, която се оправя с една-две инжекции пеницилин. Сега СПИН направо ти помрачава удоволствието от чукането.

Една полицейска моторница пореше водата в залива с надута сирена и бързо настигна една яхта в средата на залива. Двамата полицаи се прехвърлиха на задържаното корабче и в този момент Файнбърг осъзна, че някой стои зад него. В стъклото на прозореца се отразяваше добре избръснато лице с къса коса и хлътнали, сериозни очи. Беше лицето от снимката. Агентът от ЦРУ не мръдна. Нямаше смисъл.

— Ти си Хауълс — каза той.

— А ти си мъртвец — отвърна отражението и се усмихна.

 

 

Телефонът иззвъня. Боецът, който помагаше на Чен, спеше, положил глава върху картите. Апаратът мълчеше вече повече от три часа и учителят се качи горе да си почине, да събере сили за следващия ден. Томас също беше в стаята си, но за разлика от стареца лежеше съвсем буден и облечен върху леглото си. Дуган се беше проснал дълбоко замислен на един шезлонг пред къщата. Звънът наруши тишината и го накара да подскочи.

Младежът сънено отговори на китайски, но бързо мина на английски. Слушаше внимателно няколко секунди и хукна нагоре по стълбите, за да извика господаря си. Дуган влезе в къщата по същото време, когато Томас се показа на стълбите, разтривайки с ръка челото си.

— Гуейлото — каза той кратко. Двамата застанаха един до друг и китаецът приближи слушалката към ухото си.

— Кой се обажда? — попита някой на английски.

— Томас Нгъ. Аз съм брат на Саймън.

— Искам да говоря с госпожа Нгъ, но ми казаха да се обадя на този номер. Тя там ли е?

— Госпожа Нгъ не разговаря с никого. Ще се задоволиш с мен.

— Добре. Слушай тогава. Момичето е още в ръцете ми и съм готов да я върна, ако направиш точно каквото ти кажа. Искам тридесет и две унции злато и четвърт милион американски долара в диаманти. Камъни, а не бижута. Ще ти се обадя утре следобед, за да ти кажа кога и къде трябва да ги предадеш. Разбра ли? Тридесет и две унции злато и двеста и петдесет хиляди долара в диаманти. Ще ти се обадя следобед.

— Разбрах — отговори Томас, но преди да успее да каже каквото и да било друго, разговорът прекъсна.

Патрик чу част от разговора, но не всичко. Затова Нгъ му го повтори.

— Какво мислиш? — попита той накрая.

— Поиска ли ти лично да занесеш откупа?

— Не. Но може да го каже следващия път, когато се обади. Мислиш ли, че цели да убие и мен?

— Възможно е. Още не знаем защо е убил Саймън. Ако поиска ти да занесеш откупа, тогава може би гони теб. Мисля, че трябва да му предложиш аз да предам парите. Няма начин да цели да нарани мен.

Нгъ кимна замислено:

— Съгласен съм. Благодаря ти, Патрик. Благодаря, че ни помагаш.

— Софи е и моя племенница.

Томас постави длан върху рамото му.

— Най-добре е да поспиш.

— Няма нужда. Ще остана още малко отвън.

Нгъ Вайсън се появи горе на стълбите, облечен в тъмносиньо кимоно. Синът му се качи да му разкаже какво се е случило.

 

 

Хауълс почука на вратата и след секунда Еми отвори, на лицето й беше изписана тревога.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Напълно — отвърна Хауълс. — Даде ми малко пари, но според мен едва ли ще стигнат.

— Ръката боли ли те?

— Не — отговори той и седна на дивана. — Би ли ми направила чаша кафе?

— Разбира се.

Еми отиде в кухнята. Убиецът измъкна ножа от превръзката и го остави на пода до дивана, където тя със сигурност щеше да го намери по някое време. Сигурно щеше да си помисли, че е паднал там, след като е срязала калъфката. Ножът беше абсолютно чист. Той го беше измил внимателно, след като се обади на Томас Нгъ от стаята на Файнбърг в хотела.

Отпусна се назад и облегна глава на дивана. Господи, колко беше изморен. Затвори очи и въздъхна дълбоко, слушаше как Еми отваря и затваря шкафчета, как съска газта на печката под чайника.

Не се съмняваше, че ще му е нужна помощта й за получаването на откупа. Но не смяташе да използва връзките й, за да се измъкне от Хонконг. По-добре да се отърве от нея колкото е възможно по-скоро. С двеста и петдесет хиляди долара в диаманти нямаше да му е трудно да си купи място на кораб. На който и да е кораб. Знаеше, че когато напуска колонията, ще бъде изключително важно да не оставя подире си свидетел, който знае накъде отива. Не биваше да оставя жив човек, който го познава. Нямаше избор.

Еми се върна и му подаде голяма жълта чаша с кафе.

— М гой — каза той.

— М сай — отвърна тя и седна до него, подвила единия крак под себе си, за да бъде с лице към него. Положи ръце на облегалката на дивана и подпря брадичката си върху тях. Погледна го с широко отворени очи.

— Какво става, Джеф?

Той посегна и я погали по бузата със здравата си ръка. Вече беше измислил как да я накара да му помогне. Беше й разказал за Грей, но отсега нататък трябваше да внимава, защото тя нямаше да му помогне, ако разбереше, че е отвлякъл дете. Налагаше се да я излъже.

— Този човек, който ми даде пари тази нощ, Джак Едмъндс, е крадец. Но ми е приятел. Той е касоразбивач, разбираш ли?

Тя поклати глава.

— Отваря сейфове, понякога в банки, понякога в офиси. Той е един от най-добрите в света. А аз съм му приятел.

— Помагаш му да краде?

— Не да краде. Да се отърве от плячката. Да продаде откраднатото. Затова ме нападнаха. Онзи човек, Грей, е смятал, че у мен има диаманти. Искаха да ме убият и да ми ги откраднат. Но диамантите още не бяха в мен. Джак ги беше дал на един друг свой приятел. Джак иска днес следобед аз да прибера диамантите и да ги изнеса от Хонконг. Това е много опасно, Еми, защото, ако разберат, че са в мен, те пак ще ме нападнат.

Тя кимна и го погледна намръщено.

— Моят познат може да ти помогне да напуснеш Хонконг.

— Добре. Ще мога да му платя със злато. Така става ли?

— Разбира се. В Хонконг златото се цени повече от парите. Но откъде ще го вземеш?

— То е с диамантите. Джак каза, че така ще ми плати за услугата. Тридесет и две унции.

— Уаа! — изненада се тя. — Толкова много?

— Еми, ще ми трябва твоята помощ. Няма да мога да се справя сам. Ще ми помогнеш ли? — Погледна я искрено и се усмихна леко. Искаше да я убеди, че тя е най-важната жена за него на този свят.

— Разбира се, Джеф — отговори тя. — Какво искаш да направя?

— Благодаря — прошепна той и се наведе, за да я целуне нежно по устните. Те се разтвориха веднага и тя се притисна към него. Внимаваше да не засегне дясната му ръка. Движеше главата си и го целуваше по устните, а после се надигна да го целуне по челото, сякаш успокоява дете. Погледна го право в очите и тържествено обеща, че ще направи всичко, което пожелае. След това го целуна отново, този път страстно, езикът му проникна в устата й, тя застена и произнесе името му.

Хауълс внимателно посегна към гърдите й с лявата си ръка, нежно ги погали с длан и започна да разкопчава блузата й. Не искаше да я плаши. Желаеше да го направи идеално, да я накара да изпита удоволствие, каквото не беше чувствала никога досега. Защото след това тя наистина щеше да бъде готова да направи всичко за него. И защото това щеше да й бъде за последно.

 

 

Намирането на диамантите и златото не беше проблем за Нгъ Вайсън. Старецът разполагаше с около петдесет таела^[1] злато в сейфа, скрит под дъските до леглото му, и можеше да поиска достатъчно от търговците на диаманти, за да събере доброкачествени камъни за двеста и петдесет хиляди долара, особено при условие че ги плаща в брой. Първият търговец, когото събуди с молбата си, пристигна в резиденцията „Златен дракон“ след половин час с цяла колекция. Нгъ Вайсън вдигна диамантите върху дланта си и ги огледа под лъчите на зората.

— Как ти се виждат? — попита той сина си.

— Според мен трябва да използваме фалшификати, за да не рискуваме истинските диаманти — отвърна Томас.

— Те не струват нищо, щом ще ми върнат внучката — намръщи се баща му.

— Няма да се стигне до откуп, татко. Този път ще хванем гуейлото.

— Пази се от самоувереност и не подценявай противника — предупреди го старецът, внимателно изсипа диамантите от дланта си в малка кадифена торбичка, завърза я здраво и му я подаде.

Двамата стояха до кръглата маса, на която бяха подредени тридесет и две малки кюлчета злато с печата на банка „Хан Сен“. Томас прибра златото и диамантите в малка кафява кожена чанта. Затвори ципа и я подаде на Дуган, застанал от другата страна на масата.

— Внимавай — предупреди го той. — Това са много пари.

— Ще се постарая да не ги загубя — отговори Патрик. Изглеждаше изморен до смърт, с торбички под зачервените очи и измачкани дрехи. Беше заспал на шезлонга отвън и сутринта се събуди от крясъците на пауните.

Лин Винуа се появи на двойната врата, облечен в кафяви панталони и камуфлажно яке в зелено и кафяво. Беше сресал внимателно опашката си, която почиваше върху яката на якето.

Той кимна на Нгъ Вайсън:

— Добро утро, Лун Тао.

— Добро утро, Лин Винуа — отвърна старецът. Томас забеляза колко лесно баща му беше поел отново ролята на Глава на дракон. Сякаш никога не се е оттеглял. — Ела и седни.

Четиримата мъже се настаниха на равни разстояния около масата и Нгъ Вайсън заговори:

— Днес не бива да има грешки. Никакви. Изгубих единия си син от този гуейло. Това е повече от достатъчно. — Говореше на китайски, тъй като братът на снаха му го знаеше добре. — Тази сутрин ще продължим. Ако чакаме до следобед, той ще има предимството от изненадата. Чен Юклин, можеш ли да предадеш това на останалите триади и да ги помолиш за сътрудничество?

— Ще го направя, Лун Тао.

— Господин Дуган ни донесе ценна информация. Знаем, че гуейлото е ранен и сигурно някой го лекува.

— Вече проверихме болниците, татко. Днес започваме да разпитваме легалните и нелегални лекари — каза Томас.

Нгъ Вайсън кимна.

— Добре. Отново повтарям, че трябва да действаме бързо. Според мен е най-добре да приемем, че щом получи откупа, гуейлото ще напусне Хонконг. Това ни води към следващия проблем. Ако не го намерим, преди да му дадем парите, трябва да решим как ще действаме след това. В кой момент ще го хванем? Дали да повторим замисъла на брат ти и да се опитаме да го заловим в момента, когато получава откупа? Или да го проследим, след като му дадем диамантите и приберем Софи? Или просто да му дадем откупа и да приемем, че той ще изпълни своето обещание?

— Миналия път той не удържа на думата си — бавно се обади Чен. — Не бива да му вярваме и сега.

— Съгласен съм — подкрепи го Томас. Дуган не знаеше дали може да се намесва или не, но също кимна.

— И аз мисля така — каза Нгъ Вайсън. — Тогава решаваме, че ще се опитаме да хванем гуейлото, а после ще го принудим да ни каже къде е Софи.

Всички кимнаха.

— Така да бъде — завърши старецът. — Лин Винуа, постави в готовност всичките си бойци. Според мен е най-добре да не включваме останалите триади в истинското преследване. Смятам, че то трябва да бъде твърдо под наш контрол. Хубаво ще е да пръснем хората си из цял Хонконг, за да сме сигурни, че винаги ще имаме няколко души близо до мястото, където ще се предаде откупът. Щом разберем кога и къде ще стане това, ти трябва да можеш да се свържеш с нашите хора и да ги поставиш на позиция. Този път не бива да се допуска грешка.

Лицето на Главата на дракона беше спокойно, но Лин трепна от прикритата заплаха. Идеше му да потъне в земята от срам, задето не успя да запази живота на Саймън Нгъ. „Този път няма да има грешка“ — закле се той пред самия себе си. Щеше да хване гуейлото или да умре.

— Аз имам предложение — обади се за пръв път Дуган. Нгъ Вайсън изненадано повдигна вежди, но после се усмихна и го помоли да говори.

— Мисля, че не е лошо да се подсигурите допълнително за проследяването — каза Патрик. Макар да го бяха поканили да присъства на военния им съвет, той още не смееше да употребява „ние“ в тяхно присъствие.

— Какво имаш предвид? — попита Нгъ Вайсън.

— Като имам предвид какво се случи първия път, би трябвало да се бележи откупът. Да се постави някакъв предавател в чантата със златото и диамантите. Тогава, ако той се измъкне, пак ще имате възможност да го проследите.

— Ами ако го открие? — попита Томас.

— Ще го зашием в дъното на чантата. В техническия отдел на полицията разполагат с някои съвсем малки модели, които в момента се изпитват. Те са с миниатюрни батерии, издържат само дванадесет часа, но сигналът се улавя в радиус от три километра, стига да имаш специално настроена за целта радиостанция. Малък апарат, който се побира в длан. Така ще настаните хора в коли близо до мястото на предаването на откупа и те ще проследят гуейлото от разстояние.

— Можеш ли да намериш такова устройство? — попита Главата на дракона.

— Сигурен съм — заяви Дуган.

 

 

Хауълс се събуди бавно, изтръгна се от хватката на съня със съзнанието, че някой целува ръката му над лакътя. Бавно и чувствено езикът описваше малки кръгове. Беше топъл и влажен. Косата на Еми го галеше по рамото, закрила лицето й, тя го изпиваше с устни като вампир. Разсъни се напълно и усети топлината на стройното й тяло, краката й, оплетени с неговите, рамото й до хълбока си и нежните й устни върху кожата си.

— Добро утро — каза той сънено. — Колко е часът?

Тя го погледна усмихнато и този път не прикри зъбите си с длан.

— Единадесет.

— Това е най-секси събуждането в живота ми.

— Не разбирам.

— Целувките ти. Много приятен начин за събуждане. — Той лежеше на лявата си страна, ръката му отпусната на възглавницата, а дясната притисната към гърдите. Платът за превързване лежеше на пода заедно с дрехите му, които Еми толкова внимателно беше съблякла преди часове. Нейните бяха отгоре, защото тя го съблече гол, целува го по цялото тяло, а чак след това свали своите дрехи и се плъзна отгоре му, като внимаваше да не се доближава до горната част на тялото му, за да не го нарани. Еми беше нежна и всеотдайна любовница. Съгласува ритъма си с неговия, в началото го пое бавно, а после се задвижи по-бързо и силно, като прецени момента така, че да почувства удовлетворението секунда или две преди него, а после се плъзна настрани и легна до него изтощена, но щастлива. По-щастлива отколкото когато и да било. Сега тя му принадлежеше телом и духом.

— Искаш ли кафе?

— Моля те.

Тя се измъкна от леглото, облече блузата си и отиде в кухнята. Хауълс седна и леко раздвижи ранената си ръка. Болеше го. Болеше много, но оздравяваше и ако не я напрягаше, би могъл да се движи и без поддържащата превръзка. Болкоуспокояващите бяха в шишенцето си. Недокоснати.

Еми се върна в спалнята и му подаде чашата с кафе. Той вдъхна с наслада аромата, а тя погали с удоволствие гъстата му коса.

— Мислиш ли, че с черна коса ще приличам на китаец? — попита Хауълс.

Тя се засмя.

— Може би. Искаш да бъдеш китаец ли?

— Не. Искам да приличам на китаец. И ти можеш да ми помогнеш. Трябва ми боя за коса. Ще намериш ли?

Еми кимна уверено:

— Тръгвам веднага. Ще купя и нещо за закуска. — Тя се преоблече, като взе дрехите си в хола, за да не я вижда, тъй като внезапно, без да знае защо, почувства някакъв срам. После изтича в спалнята да го целуне, преди да излезе за покупки. Хауълс я изпрати с усмивка.

 

 

Дуган слезе от асансьора на 26-ия етаж. Тук се намираше трети отдел. Мина по коридора покрай изкуствената камила, чиято глава почти опираше в тавана. Това беше една от малките тайни на управлението. Никой не знаеше за какво е сложена в коридора, нито как изобщо е попаднала тук. Доколкото знаеше, поне през последните четири години тя си стоеше на двайсет и шестия етаж, а може би беше докарана още по-отдавна. Веднъж попита един от служителите в отдела, но онзи само поклати тайнствено глава и се почеса по носа. Дуган реши повече никога да не пита.

Намери Дейв Роджърс наведен над вътрешностите на някакъв електрически уред, който сякаш беше паднал от голяма височина и изглеждаше доста изпочупен.

— Как си, Дуган? — поздрави го той. Бяха добри приятели, партньори на чашка и съотборници по ръгби.

— Здрасти, Дейв. Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се. — Роджърс беше услужлив и доверчив до немай-къде. Ако искаш нещо, той ти го дава. Ако ти трябва помощ, помага, без да пита и без да отказва. Като полицай не блестеше с нищо особено, но имаше завършено образование по електроника в някакъв шотландски университет и след няколко години работа в полицейския участък в Ша Тин разбра, че ще бъде по-полезен в техническия отдел, отколкото в преследването на бандити по улицата.

— Помниш ли онези бръмбарчета, за които ми разправяше? Малките модели. Можеш ли да ми дадеш един на заем?

— Да, малките красавци. Скъпите малки красавци. Няма да го загубиш, нали?

— Чуй се само, глупако. Как, по дяволите, ще загубя устройство за проследяване?

Роджърс се засмя и отвори едно чекмедже под тезгяха.

— Сигурно си прав — каза той. Извади малък неръждаем цилиндър с размерите на червило, но по-тънък. Сложи го внимателно на дланта си и го завъртя. — Виждаш ли черния бутон? Натискаш го и то се включва. Другият до него е за изключване.

— Каза, че батерията издържала дванадесет часа?

— Някъде там.

— А как да го следя?

Приятелят му извади друг уред с размерите на малък амперметър, направен от черна пластмаса с екранче със стрелка в единия край. Включи го и натисна черния бутон на предавателя. Показа на Дуган как стрелката сочи посоката на предавателя.

— Просто е — зарадва се той.

— И дете може да го използва — съгласи се Роджърс. — Не искам да ти се бъркам, Пат, но кога ще ми го върнеш?

— Утре. Или уреда, или парите.

— Имаш ли представа колко струва това нещо?

Патрик поклати глава.

— Почти колкото тримесечната ти заплата.

— Мамицата му, Дейв.

— Ако го загубиш, и моята ще пострада — предупреди го приятелят му не съвсем на шега.

На идване Дуган се беше постарал никой да не го види. Когато си тръгна, също внимаваше. Един мерцедес го чакаше зад ъгъла.