Стивън Ледър
Гладният призрак (22)

Еми се събуди цялата схваната. В малкото апартаментче имаше само едно легло, а на него лежеше гуейлото. Нямаше нищо против да сподели постелята с него, но не искаше да рискува и да го нарани. Прибра се малко след четири сутринта, а Хауълс беше заспал дълбоко и дори хъркаше. Тя го целуна по тила, остави чаша прясна вода на нощното шкафче и заспа, свита на малкия диван в хола, покрита с вълнено одеяло.

Обикновено спеше до късно следобед, но доктор Ву беше казал, че ще мине около обяд, така че тя нави малкия будилник за единадесет. Направи си жасминов чай и седна с него на дивана, замислена за изминалата нощ. Беше имала късмет. Един бизнесмен от Сидни я хареса и седя с нея почти три часа, като й купуваше чаша след чаша, като се опитваше да вмъкне ръката си към задника й. След първите две чаши Еми го заведе в едно от сепаретата, където осветлението беше по-слабо, а питиетата по-скъпи. Там му позволи да я целува, да гали гърдите й през роклята, а тя галеше бедрото му и вместо за двадесет минути, изпиваше чашите си за дванадесет. Австралиецът миришеше на застояла пот, тютюн и уиски, от което й се повдигаше, но Еми му се усмихваше и се смееше на глас на тъпите му вицове, а сметката растеше.

Около полунощ той беше започнал да я моли да отидат в хотелската му стая, но тя хитро се измъкна. Австралиецът предложи да плати таксата за нея, но тя отказа, след което той беше готов да даде два пъти повече пари. Не че не излизаше с клиенти, правеше го поне два пъти месечно, за да увеличи дохода си, но този не й харесваше, а Еми си подбираше мъжете, с които лягаше. Може би като остарееше, нямаше да подбира толкова и ще използва всяка възможност, но сега беше достатъчно млада и красива, за да иска висока цена, и макар да позволяваше на вонящите варвари да я опипват, по-скоро би умряла, вместо да разтвори крака за тях.

Австралиецът беше извикал мама-сан и й каза, че иска да я изведе, а тя я попита на китайски дали иска. Еми отговори „не“, защото австралиецът е прасе. Тогава мама-сан мило му обясни, че момичето е в цикъл, може би ще му я даде следващия път, а сега в бара има достатъчно други красавици, от които той да си избере. Австралиецът предпочете да си тръгне, като плати с кредитна карта, което значеше, че тя няма да си получи комисионата поне два месеца. Основната й заплата беше колкото на машинописка, но получаваше една трета от цената на питиетата, които клиентите купуваха за нея. Колкото повече пиеше, толкова повече печелеше. Касиерката й даваше в края на вечерта купчинка талони, които показваха колко пари е заработила. Ако клиентът платеше в брой, тя получаваше парите в края на седмицата. Но ако използваше кредитна карта, обикновено парите пристигаха след два месеца.

Тя го беше помолила да плати в брой, австралиецът имаше пълен с пари портфейл, но той я изруга и нарече измамница. Тогава Еми каза на касиерката да добави още две питиета за компаньонка към сметката му, а тя се усмихна:

— Мамка им на гуейло. На тях и на майките им.

Еми изпи чая, загледана във въртящите се в кръг листенца в чашата. Не беше само заради парите. Дори австралиецът да не беше такъв грозен досадник, даже и да го беше харесала, тя пак нямаше да тръгне с него. Това имаше нещо общо с Джеф Хауълс, но още не беше сигурна какво. Някакво усещане за вярност може би. Но не виждаше смисъла. Дори не беше спала с него, не знаеше нищо за англичанина освен факта, че я помоли да му помогне и нещо в нея я накара да се съгласи.

През целия си живот Еми беше използвана. От баща си, когато едва надхвърли дванадесет години, от поредица приятели, които варираха от жестоки до груби, от клиентите, от мама-сан. Всички мислеха, че имат право да я използват, и тя се беше примирявала с това. А сега този мъж също я използваше, но по различен начин. Той имаше нужда от нея. Не само искаше помощта й, а се нуждаеше от нея и именно в това беше разликата. Усещането, че наистина е необходима някому, я караше да се чувства по-специална.

Изкъпа се набързо, облече избеляла джинсова пола и бяла памучна блуза с къси ръкави, а след това направи на Хауълс кафе. Не беше забравила, че го обича черно, без захар. Влезе в спалнята, той вече беше буден, но още лежеше по корем. Обърна се и се усмихна, когато тя коленичи пред леглото.

— Добро утро — каза той.

— Добър следобед — поправи го тя.

— Нямаше как да разбера, защото завесите са спуснати.

— За да спиш. Доктор Ву каза, че за теб е най-добре да спиш колкото може повече. И да пиеш вода.

Хауълс погледна кафето и се усмихна:

— Благодаря ти за кафето. Как да го кажа на китайски?

— М гой.

— М гой — повтори той. — М гой за кафето.

— По-добре го изпий бързо, защото доктор Ву ще дойде и ще ми се кара, ако го види.

Хауълс се обърна бавно наляво, Еми му помогна да седне и вдигна възглавницата зад гърба му.

— Това ще бъде нашата тайна — каза англичанинът.

Кой знае защо, това много се хареса на Еми и тя се изчерви. Той вдигна чашата към устните си и отпи.

— Чудесно е — въздъхна Хауълс. — Как да кажа „вкусно“?

— Хо сик за храна — отговори тя. — Хо ям за питие.

— Хо ям — повтори той. — М гой.

— М сай м гой — каза Еми. — Няма защо.

Хауълс я наблюдаваше над чашата и се чудеше какво да прави с нея. За момента му трябваше, за да го крие. Ами после? Тя знаеше името му и не след дълго щеше да разбере какво е извършил. Стрелбата в хотела със сигурност щеше да бъде отразена във вестниците, а на регистратурата той беше използвал истинското си име. Много глупаво, но тогава вярваше напълно на Грей. Но сега нямаше смисъл да се обвинява за минали работи. Важно беше единствено бъдещето.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— Много по-добре.

— Хубаво. Радвам се.

Изглеждаше радостна. Мъжът не можеше да прецени дали се радва, защото той оздравява, или защото скоро ще й се махне от главата. На вратата се звънна и двамата се стреснаха.

— Доктор Ву — възкликна Еми, грабна чашата и хукна към кухнята, за да я остави в мивката, преди да иде да отвори вратата и да пусне вътре възрастния лекар. Той я поздрави и влезе в спалнята.

— Изглеждаш много по-добре, отколкото последния път, когато те видях — усмихна се Ву.

— Оздравявам бързо — отвърна Хауълс.

— Това ще реша аз — натърти лекарят и остави медицинската си чанта в края на леглото. — Наведи се напред, ако обичаш.

Той се наведе, възрастният китаец свали превръзката и огледа раната.

— Ммм, май си прав — каза той. — Не виждам проблеми. Само ще сменя превръзката. Чувстваш ли болки?

— Тъпа болка, ако не си мърдам рязко ръката.

— Искаш ли нещо за нея?

— Никакви инжекции — отвърна Хауълс. — Но ако имаш таблетки, може да глътна, когато започне да ме боли. Ще ти бъда благодарен.

Доктор Ву извади малко пластмасово шишенце от чантата си. Вътре имаше шест бели хапчета.

— Ще ти ги оставя. Взимай по една, когато много те заболи, но в никакъв случай повече от две на три часа. Това са болкоуспокояващи, но ще ти помогнат и да спиш. Ако болката се усили толкова, че усетиш нужда да вземеш три таблетки, трябва да ме повикаш веднага. — Остави шишенцето до чашата с вода. — И пий много течности.

— Пия. Еми се грижи добре за мен.

Тя влезе в спалнята и застана зад лекаря, като кършеше нервно пръсти. Ву се обърна към нея и заговори на китайски. Жената кимна и отговори. Забеляза въпросителния поглед на Хауълс и бързо преведе:

— Доктор Ву каза, че след два дни можеш да се изправиш, но той ще дойде да те види преди това. — Нямаше нужда тя да превежда, английският на възрастния китаец беше много по-добър от нейния, но не искаше раненият англичанин да си помисли, че говорят нещо зад гърба му.

Той погледна лекаря и кимна:

— М гой.

Доктор Ву се усмихна:

— М сай м гой. Много добре говориш китайски.

Зад гърба му Еми се усмихна гордо.

 

 

Едно от най-големите предимства да си главен готвач е, че винаги си свободен следобед. Андре Бомон знаеше, че работата му има много недостатъци: дългите часове подготовка, напрежението винаги да е във форма, стоенето в кухнята до късно през нощта. И точно затова направо боготвореше свободното време между обеда и приготовленията за вечеря.

Бомон беше главен готвач в един от най-добрите хотели в Каулун и когато времето беше хубаво и нямаше да организира някое празненство, подкарваше своя „Голф“ към Хебе Хевън със свален гюрук и надуто стерео и изкарваше яхтата си за няколко часа.

Обичаше Хонконг и тукашния начин на живот. Получаваше почти двойна заплата в сравнение с Франция, разполагаше с апартамент от 200 квадрата без наем, който всяка година се обновяваше по негово желание, колата, два безплатни билета първа класа до Франция, безплатна храна в хотела. И възможност да стане главен готвач на двадесет и осем години, докато приятелите му в Европа още бяха помощник-готвачи.

Днес денят беше идеален за излизане с яхта. Безоблачно небе, свеж северен ветрец и Каролин Чан до него. Тя отговаряше за връзките с обществеността в хотела, но се измъкна от работа под предлог, че отива до рекламната агенция. Шефът й беше добряк и мекушав, а нея не я гризеше съвестта, че се е измъкнала за няколко часа. Знаеше, че се отплаща достатъчно добре на хотела, като се разправя с недоволни клиенти, проверява менюта, изпраща съобщения за пресата и се грижи за високопоставените гости.

Андре се отклони от шосето и подкара към пристана, тя вдигна лице към небето и остави ветрецът да развява дългата й черна коса. На паркинга имаше достатъчно места, както винаги следобед през работен ден. Само в почивните тук ставаше претъпкано, но тогава Андре си намираше друго забавление.

— Коя е твоята? — попита Каролин, а той натисна бутона да затвори покрива и заключи вратите.

— Онази с белия корпус и двете мачти — посочи Бомон.

— Как се казва?

— „Катрина“. Преди е принадлежала на някакъв адвокат, нарекъл я на името на жена си, но тя избягала с друг. Наложило му се да продаде яхтата, за да събере пари да върне дълговете си. Още не съм успял да й сменя името.

Той тръгна до нея и я прегърна през кръста. Зарови лице в косата й и вдъхна аромата на парфюма.

— Може би ще я нарека „Каролин“.

Тя беше петото момиче, на което подхвърли идеята за смяна на името. Три от предишните накрая се любиха с него в каютата. Кой знае защо, обещанието да нарече яхтата си на тяхно име им действаше като афродизиак. Честно казано, на Андре си му харесваше „Катрина“.

Каролин се притисна към него.

— Ще ми бъде приятно — измърка тя и се извърна да го прегърне и целуне в устата. Той пръв се отдръпна.

— Ела. Ще хванем някой да ни закара.

Намериха една груба старица с лодка и след минута пазарене тя се съгласи да ги закара до „Катрина“.

— Страхотна е. Толкова фина, женствена. Харесвам я — каза Каролин.

— Чакай да я видиш отвътре — отвърна Андре и задържа погледа й с усмивка. Тя се засмя и той разбра, че вече е негова. Поне за този следобед.

Качи се пръв на борда и й подаде ръка.

— Кажи й да дойде и да ни вземе, когато трябва да се връщаме — каза той, а Каролин бързо заговори на китайски. Жената се изсмя и отплава с лодката.

Каролин се наведе над парапета и загледа водата отдолу, а Андре започна да върти ръчката, за да вдигне котва. Стори му се, че върви по-тежко от обикновено. Може би котвата се беше закачила в нещо на дъното. Бавно, мъчително бавно котвата започна да се издига с половината от нормалната си скорост. Докато чакаше, Андре се възхищаваше на гърба на Каролин и на дългите й крака. Имаше необичайно дълги крака за китайка. Изведнъж тя изпищя. Смразяващ кръвта вик, който накара старицата да изпусне едно от веслата и прогони всички мисли за любов от главата на Андре.

 

 

Томкинс влезе в кабинета му с вдървена походка, сякаш имаше необелен банан в задника. Патрик ядеше пиле и устните му бяха мазни.

— Като прасе си, Дуган, мама му стара — не се сдържа шефът.

— А трябва да си благодарен, защото обядвам, докато работя — изрепчи се Дуган.

— Да бе, благодарен съм ти, началникът на полицията също ти е благодарен, а и губернаторът. Обзалагам се, че кралицата ще чуе колко си отдаден на службата си.

Патрик взе лист хартия и избърса ръцете си. Картонената кутия от обяда му беше пълна с пилешки кости и студени пържени картофи. Измъкна бяла пластмасова лъжичка и се зае с десерта.

— Какво искаш? — попита той, докато дъвчеше.

— Аз ли? Само да си разчистиш бюрото, за да ти стоваря още дузина папки. Но момчетата от улица „Арсенал“ май имат други планове по отношение на теб. Току-що ми се обадиха по телефона. Да идеш при тях. Какво си направил, за да привлечеш вниманието на специалния отдел, Пат?

— Да пукна, ако знам — отвърна Дуган. — Веднага ли трябва да се занеса?

— Така казаха. Търси главен инспектор Лей.

— Мислех си, че няма високопоставен служител от китайски произход в специалния отдел.

— Няма. Той е англичанин. — Томкинс написа името на един лист.

Отдел „Специални операции“ също се намираше във Ванчай, в стара административна сграда, недалеч от кабинета му. Затова той отиде дотам пеша. Улиците бяха задръстени и шумни. Камиони изпускаха черни облаци пушек, лимузини с шофьори возеха богати бизнесмени с мобилни телефони, голи до кръста доставчици разнасяха стоки. Един теглеше с колелото си натоварена със заклани оскубани пилета количка, друг превозваше големи зелени газови бутилки. Абсолютна смесица от старо и ново, съвсем типична за Хонконг.

Магазините също представляваха смесица от древно и модерно: билкар, чиито рафтове бяха пълни с тайнствени бутилки, в които се виждаха зелени и кафяви растения и коренища, чували сухи гъби и еленови рога в стъклени витрини. До него майстор на ковчези, изложил стоката си пред магазина, магазин за електроуреди с цветни телевизори и японски фотоапарати, малка гостилница с пет кръгли масички, където Дуган понякога обядваше, когато му писнеше от европейска храна. След нея бутик за козметика… Някои от сградите бяха на повече от двадесет години или дори по-стари, с по седем-осем етажа, апартаменти над магазините и затворени с метални решетки входове. Постепенно обаче ги заменяха кули от стъкло и мрамор, два или три пъти по-високи — в търсене на големи печалби предприемачите вече навлизаха и в тези квартали.

Тротоарите бяха задръстени като улиците и по тях можеше да се види същата космополитна смесица: прегърбени възрастни домакини, които се прибират у дома с пазарски чанти, бизнесмени с модни костюми и тесни вратовръзки, млада жена крещеше по мобилния си телефон, за да я чуят през писъка на клаксоните и рева на двигателите, ученички с колосани бели блузи, бели обувки и пълни с учебници раници върху рамената, майки с деца на гърба.

Патрик вървеше бавно отчасти заради тълпите, но и защото не му се искаше да пристигне на разговора в специалния отдел потен като прасе. Понякога му се налагаше да слезе от тротоара и внимаваше да не стъпи в някоя от купчините прах и гнили зеленчуци, останали от среднощното хранене за успокояване на домашните призраци.

Главен инспектор Лей изглеждаше мил човек, с посивяваща коса, добродушни сиви очи и отпусната кожа, която му придаваше вид на изморен, но верен булдог. Светлосиният костюм не му стоеше добре, но сякаш беше единственият, който е намерил сутринта в гардероба си. Той се усмихна добродушно, когато Дуган влезе в кабинета му, и го изненада с подаване на ръка.

— Винаги съм те харесвал — каза Лей. Говореше с шотландски акцент, който навяваше представи за зелени хълмове и покрити със скреж черкви.

— Моля? — изненада се Патрик.

— Играеше защитник в последния мач. Направо си страхотен. Спомням си, че казах на жена си Глинис: това момче би могло да играе даже за Уелс.

— Страхувам се, че не, сър. Не съм от Уелс.

Лей изглеждаше засегнат, а Дуган твърде късно се сети, че трябваше да добави „за съжаление“, за да не го засегне.

— Нищо, нищо. Сядай.

Той кимна към двете удобни кресла, поставени пред бюрото. Кабинетът приличаше на този на Патрик, но беше малко по-голям. В единия ъгъл имаше голяма черна каса, а върху нея метална купа с храстовидно растение. Бюрото изглеждаше доста затрупано, като това на Дуган, но отгоре беше поставена и малка настолна лампа. Той мярна в гръб сребърна рамка и предположи, че на нея вероятно е снимката на съпругата на Лей и няколко деца. Без съмнение главният инспектор беше улегнал семеен мъж и стълб на църковната енория. Един Господ знае какво точно правеше в специалния отдел. Сигурно направо се съсипваше в опити да спре комунистическото нахлуване на място, което скоро ще бъде предадено на червен Китай. А и службата му беше абсолютно безперспективна. Специалният отдел щеше да бъде разформирован, преди комунистите да дойдат на власт, а всичките му досиета закрити и унищожени. На повечето от китайските служители беше обещано британско гражданство, за разлика от останалите над шест милиона жители, защото дори и британското правителство разбираше, че такива хора няма да оживеят дълго при новия режим.

Отдел „Специални операции“ имаше и други задачи, разбира се. Той наблюдаваше дейността на ЦРУ и другите разузнавателни централи в Хонконг, местните членове на Гоминдана — антикомунистическата партия на Тайван. Но основната им цел беше да разкриват комунистите в колонията и затова бяха изградили цяла мрежа от информатори, чийто живот също щеше да бъде заплашен след предаването на властта. Главно поради тази причина в специалния отдел имаше толкова малко китайци, при това нито един на ръководна длъжност. Работата беше твърде опасна, за да бъде доверена на местни хора.

— Е — започна Лей, сплете пръсти и се облегна на стола. — Разкажи ми за онова момиче. — Говореше като баща, който пита сина си за последната му приятелка.

— Какво искате да знаете, сър?

Главният инспектор се усмихна. Изглеждаше като човек, свикнал да се усмихва. Дуган си го представи в коледната сутрин как разопакова подаръци с внуците си и после разрязва пуйката, а жена му поднася зеленчуците.

— От кога я познаваш?

— От няколко дни.

— Как се казваше?

— Моля?

Лей се усмихна отново.

— Грешка на езика, синко. Разбира се, исках да попитам как се казва?

— Цвете.

— А китайското й име?

— Не знам. Познавах я само като Цвете.

— Никога ли не си я попитал за фамилията?

— Не е ставало дума.

— Но тя знаеше твоето, нали?

— Разбира се.

— И двете имена?

— И двете — потвърди той.

— Добре, поне един от вас е знаел какво става — кимна Лей и се засмя. — Сериозно, Пат, доколко добре я познаваше?

Дуган забеляза колко лесно по-възрастният премина към малкото му име, опитваше се да превърне разпита в обикновен разговор между любители на ръгби.

— Бяхме приятели.

— Знаеш ли къде работеше?

— В „Банк ъф Чайна“. Обаждах й се там няколко пъти.

— И се свърза с нея?

— Един-два пъти.

— Ходи ли да я видиш в болницата?

— Да.

— Какво ти каза тя?

— Че е била нападната от един гуейло.

— А кои са били нейните приятели?

— Приятели ли?

— Двата трупа в стаята.

Дуган поклати глава.

— Не, сър, не ми каза.

— За какво друго си говорихте?

— Почти нищо, сър. Тя изглеждаше доста замаяна. Беше зле наранена и не говореше много смислено.

— Но не е била в делириум?

— Не, обаче изглеждаше объркана. Мисля, че всъщност не схващаше какво все пак е станало. — Патрик разбираше, че постепенно обвива истината с лъжи, създава защитна стена около тайната, която му довери Цвете.

Лей се понаведе и постави длани върху бюрото. Оправи маншетите си и впи поглед в него.

— Имаме проблем, Пат. Това момиче е било заедно с двама мъже, единият от тях вече е разпознат като агент на китайските тайни служби, той е свързан с поне три убийства в Тайван. В хотелската стая е била намерена спринцовка с лекарство, което би предизвикало инфаркт дори у слон, с нейните отпечатъци. Отведена е от болницата доста зле ранена, както ти каза, от група типове от „Синхуа“, така наречената „Китайска информационна агенция“. И докато цял свят спокойно приема, че тази агенция се занимава само с журналистика и описва последните постижения на селското стопанство, аз и ти, Пат, знаем съвсем други работи за нея. Хората на „Синхуа“ са официалните, а и неофициални представители на Китай в Хонконг. През техните кабинети в Хепи Вали преминават едни от най-жестоките китайски копелета. А сега започва да изглежда, че ти си приятел на една от тях.

Лей замълча, гледаше Дуган в очите, сякаш погледът му може да проникне през слоевете лъжи. Патрик усещаше, че ръцете му започват да треперят, и ги подпря на коленете, за да не се вижда.

— Та какво точно ти каза твоята приятелка, Пат?

— Нищо.

Възрастният мъж посегна и взе една папка от лявата страна на бюрото си. Отвори я и прелисти.

— Това е твоето досие, Пат. Нямаш нито едно порицание. Ако не беше зет ти, без съмнение досега щеше да бъдеш главен инспектор. — Остави папката на бюрото и продължи: — Ако има нещо по-лошо от това да имаш за зет Глава на дракон, то е да не си честен към началниците си. Не бих искал да си провалиш кариерата.

— Само че няма да я подобря, нали? — попита Дуган. Усещаше как в гърдите му се надига злоба, която го изгаряше като огън.

— Може да стане много по-зле, повярвай ми. Много по-зле. Та какво точно ти каза това цвете?

Лей още се усмихваше, но на Патрик му се стори, че сивите очи станаха по-пронизителни, а добродушните черти на лицето са само маска. Този човек не беше приятелски настроен, не можеше да му се довери, вероятно дори не беше запалянко по ръгби, за ръгбито пишеше в досието му. Той не му дължеше нищо, по дяволите, не дължеше нищо и на полицията като цяло. Те погубиха възможността му за кариера, а сега искаха от него помощ. Дуган със сигурност знаеше, че ще остане верен на Цвете. Ще я предпазва и ще й помогне. Ще лъже този човек, ще лъже всички, които може, и ще се забавлява с това.

Усмихна се глупаво и почеса олисялото петно на главата си.

— Всъщност ми е малко неудобно, сър.

Лей вдигна вежди.

— В какъв смисъл?

— Тя ми поиска пари.

— Пари ли?

— За лечението в болницата. Каза, че нямала достатъчно.

— И защо ще иска пари от теб, Пат?

Дуган замълча и се опита да измайстори възможно най-добрата си виновна физиономия. Изглеждаше притеснен.

— Защо? — настоя Лей.

— Аз и преди й плащах, сър. Тя не ми беше точно приятелка.

— Курва ли?

Младият мъж сведе очи към пода.

— Да, сър. Срещнах я в един от баровете, където ходим с момчетата. Първоначално не разбрах, че е от бранша. После загрях, когато ми поиска пари.

— Но ти каза, че работела в банка?

— Така разправях на всички, сър. Не исках да признавам, че си плащам. Момчетата щяха да ме спукат от подигравки.

— Затова не си разбрал фамилното й име — досети се главният инспектор.

— Точно така, сър. И затова не мога да разбера защо смятате, че тя работи с китайски агенти. Не беше чак толкова умна, сър. Страхотно тяло, но празна главица.

Лей кимна.

— Разбирам — учудено провлече той. — Разбирам.

Патрик го погледна право в очите. Опитваше се да изглежда уверен и да диша спокойно. Държеше дланите си здраво прилепнали върху коленете, с неподвижни пръсти, за да не се вижда напрежението му.

Накрая Лей, изглежда, взе решение:

— Добре, Пат. Засега това е всичко. Да речем, че приключихме. Ще ти се обадя, ако поискаме още нещо от теб.

Не му подаде ръка за сбогуване, а остана седнал зад бюрото си, Дуган излезе и затвори вратата. Главният инспектор мрачно забарабани с пръсти върху досието му.

— Старши инспектор Патрик Дуган, не вярвам на нито една твоя дума — тихо изрече той.

 

 

Томас Нгъ стоеше пред къщата и гледаше пристанището, когато чу звъна на телефона и учителят Чен да се обажда. Възрастният мъж беше заповядал да му свалят голямо бюро от една от спалните и го сложи в хола. Върху него постави старовремски черен бакелитов телефонен апарат, купчина листове, няколко подробни карти на Хонконг и добре подострени моливи. Сега седеше на стол, взет от подредените около кръглата маса, и отговаряше на телефона, който звънеше непрекъснато от зори. Картите ги набавиха от един предприемач, който дължеше услуга на триадата. Всъщност няколко услуги. На хартията бяха отбелязани всички сгради на територията на колонията. След като някоя от тях бъдеше посетена, портиерът разпитан и информацията предадена на учителя Чен, той я отбелязваше. Вписваше името на човека, извършил огледа, и часа на постъпване на съобщението, като поглеждаше големия си златен часовник, оставен върху бюрото. До стареца седеше един от младите бойци, който преди беше работил в голяма фирма за недвижими имоти, и му помагаше да намира сградите върху картите.

Търсенето започна рано сутринта и продължаваше вече почти осем часа. Чен настоя лично да приема всички обаждания, като си почиваше само колкото да изпие по някоя чаша чай, а веднъж хапна и малко ориз. Томас възнамеряваше скоро да настои той да си почине. Това беше едва първата вълна на преследването. Всяка сграда щеше да бъде посетена три пъти, за да се разговаря с всички портиери, които обикновено работеха на смени от по осем часа. Нямаше смисъл да се говори само с хората от сутрешната смяна, след като гуейлото е видян късно вечерта. Нямаше нищо по-лошо от половинчато претърсване.

Той чу стъпки зад себе си, до него застана Чен, изглеждаше мрачен.

— Намериха ли го? — попита Томас.

— Намерили са брат ти. Той е мъртъв, Кин-мин.

Нгъ очакваше такава новина и въпреки това го заболя ужасно. Той сви длани в юмруци и се удари по бедрата, изруга на английски. Старецът постави ръка на рамото му.

— Къде? — попита Томас.

— В Хебе Хевън. Бил е окован към котвата на една от яхтите в залива.

— Удавил ли се е?

— Да. И китката му е била рязана. Изглежда, брат ти се е опитвал да се измъкне по единствения възможен начин — като отреже собствената си ръка.

— О, не — прошепна Нгъ. — Не, не, не! Кой го е намерил?

— Собственикът на яхтата. Преди около половин час. В известен смисъл сме имали късмет, малко хора изкарват яхтите си през седмицата. Сега поне знаем, че е мъртъв.

Томас кимна.

— Странно е това да се нарече „късмет“, но разбирам какво искаш да кажеш, учителю Чен. Можем ли да запазим новината в тайна?

— Страхувам се, че не. Полицията вече е там. Нашите хора в Сай Кун преустановиха претърсването на лодките и яхтите. Поне за момента. Навсякъде е пълно с полицаи и няма да е разумно хората ни да привличат вниманието към себе си. Казах им да се изтеглят. Могат да продължат работата си утре.

— Прав си, разбира се — съгласи се Нгъ. — Освен това гуейлото едва ли ще държи Софи толкова наблизо до мястото, където е убил брат ми.

Двамата мъже останаха един до друг, загледани към обвитите в мъгла хълмове на Каулун. Вляво от тях един паун изписка сякаш от мъка.

— Трябва да кажеш на баща си, Кин-мин.

— Знам, учителю Чен, знам. Ще отида също да кажа и на Джил. Тя няма да го понесе лесно.

— И на двамата ще им е трудно. Баща ти е при гроба на майка ти — каза възрастният мъж и се върна в къщата. Телефонът звънеше отново.

Бавно, с увиснали край тялото ръце, Томас изкачи осемдесет и осемте стъпала до мястото, където беше баща му. Старецът седеше на един от камъните под пагодата, където бяха разговаряли предния ден. Този път обаче той беше обърнал гръб на залива и погледът му беше насочен към каменния купол. Обърна се да посрещне сина си, Томас задъхано изкачи последното стъпало и остана в края. Погледите им се срещнаха и Нгъ Вайсън веднага разбра каква новина му носеше.

— Мъртъв ли е? — тихо попита той.

— Мъртъв — повтори синът му и очите му се замъглиха от сълзи. — Татко, трябва да намерим човека, който го стори. Трябва, трябва, трябва! — Думите му преминаха в хлипане и сълзите потекоха по лицето му.

— Ще го намерим, Кин-мин. Обещавам ти, че ще го намерим. Ела и седни до мен. — Гласът му трепереше, той протегна към Томас ръката си, обърната с дланта нагоре, като на просяк, молещ за милостиня.

 

 

— Добре поне, че бюджетът ни позволява отделни стаи — каза Едмъндс. Стоеше в стаята на Файнбърг в хотел „Виктория“ и гледаше кораба на въздушна възглавница, който се готвеше да потегли към Макао.

— Да. Ако спим заедно, ще трябва да променям начина си на живот — отвърна Рик, зает да си играе да сменя каналите на телевизора. — Гладен ли си?

— Май да.

— Предлагам да слезем в някой от ресторантите на хотела. Вече е четири часът, нали? Да се изкъпем, да хапнем, а после да тръгнем по баровете. Най-добре да си обменим парите тук и непременно да пазим фактурите. Хамилтън каза, че ще ни възстанови сумите, но не през официалните канали. И не бива да се свързваме с местния офис.

— Без подкрепа? Без помощ? А шефът ни е на хиляди километри? Това не ми мирише на хубаво, Рик.

— Фасулска работа е — отвърна по-младият мъж. — Пък и не е лошо да си човек на Хамилтън. Той се издига и аз бих могъл доста да напредна покрай него.

Джак забеляза как младият агент премина от множествено в единствено число, но вече не можеше да се раздразни от подобни дреболии. Щом Файнбърг искаше да изкачи няколко стъпала нагоре по служебната стълбица, то си беше негова работа. Що се отнасяше до Едмъндс, той отдавна се беше примирил, че няма да се издигне в ЦРУ. Не обичаше да целува задници и бе участвал в толкова много мръсни операции, че никога нямаше да му позволят да заеме висок пост. Всъщност, когато изпадаше в мрачни настроения, винаги се чудеше какво ли ще стане с него, дали ЦРУ щеше да му разреши да се пенсионира и да си получава спокойно пенсията, или… Знаеше доста подробности от мръсните игрички на разузнаването. Преди около пет години започна да взема предпазни мерки, като записваше в дневник на компютъра някои от най-гадните епизоди в кариерата си. Даде три дискети на брат си в Чикаго и го накара да се закълне, че ще пази тайната. Не знаеше дали това ще му помогне, или просто се дължи на параноя, но така се чувстваше по-сигурен. Познаваше много оперативни служители на ЦРУ, които се пенсионираха и постъпиха на работа в частни детективски агенции или адвокатски кантори. Няколко даже си отвориха барове. Но освен тях имаше и други, изчезнали по време на мисии, които, по думите на Файнбърг, са били „фасулска работа“. Оставаха му само три години до пенсия, тогава вече щеше да прекарва повече време с жена си и той беше решил да го постигне. Също както наборниците във Виетнам Едмъндс беше започнал да си брои дните до времето, когато щеше да се върне в нормалния свят, макар да знаеше, че това го прави уязвим.

По-младият агент седна на леглото и отвори телефонния указател.

— Полицията — отговори той на учудения поглед на партньора си.

Файнбърг се представи като журналист от „Интернешънъл хералд трибюн“ и поиска да го свържат с дежурния. Трябваше му доста време, за да намери човек, който говори английски, и повтори, че е журналист.

— Нещо ново по двойното убийство в хотел „Хилтън“? — попита той и му отговориха, че няма. — Ами какво ще кажете за англичанина, който е бил прострелян? — Отново получи отрицателен отговор. Американецът благодари и затвори.

— Силата на пресата — каза той. — Хауълс е още на свобода. Ако беше в болница, досега да са го намерили. Смятам, че имаме късмет. Коя страна на залива искаш? Каулун или Ванчай?

Едмъндс сви рамене:

— Няма значение.

— Добре. Аз взимам Каулун. Преди няколко години бях в „Червени устни и твърди задници“. — Той му подаде отпечатаната от факса снимка на Хауълс. — Можеш ли да направиш свястно копие? Доста ясна е и би трябвало да се копира добре. Аз отивам да взема душ. Ще се видим долу във фоайето след половин час.

Джак кимна, макар че изобщо не му хареса държанието на Файнбърг.