Стивън Ледър
Гладният призрак (3)

Хауълс тръгна към летището, движението беше по-спокойно, отколкото по времето, когато пристигна Доналдсън. Тъкмо се зазоряваше и джипът беше единствената кола на пътя. Нищо чудно за 4:30 часа сутринта, два часа преди полета му за Хонконг. Оризовите ниви бяха пусти, покрити с мрежа от връвчици, които да ги пазят от птиците. На всеки стотина метра се издигаха дървени платформи с покриви от тръстика, където селяните се криеха от слънцето. Връвчиците се точеха от платформа до платформа, за да могат да бъдат подръпвани от сянката, но в този ранен утринен час не се забелязваха резки движения, а само леките вълни на вятъра, който поклащаше тенекиените кутийки, закачени по краищата на дървените платформи и над полето се разнасяше страшен вой — още един начин да се прогонват птиците.

Бяха изминали три дни, откакто уби Доналдсън, вече грижливо закопан на метър под тревата в двора, близо до басейна. Хауълс изпрати двете момичета обратно в селото им и обеща, че ще се върне след няколко дни. И беше сигурен, че ще е така. Радваше се, че отново работи, изпълнява заповеди, може да използва инициативата и уменията си. Чувстваше се свободен. Прокара ръка по лицето си и усети удоволствие от гладко избръснатата кожа, преди да тръгне бе махнал брадата и мустаците. Косата му все още беше по-дълга, отколкото му харесваше, но щом стигнеше в Хонконг, щеше да се отърве и от нея.

През Хонконг беше минавал на два пъти, но никога не бе работил там. Беше се отбил през няколко бара и магазинчета, от едно от тях си купи фотоапарат „Пентакс“, но какво беше станало с него, изобщо не можа да си спомни. Всъщност нямаше значение. Хауълс започна да си подсвирква тихо със заслужено задоволство на лицето.

В задния му джоб се намираше писмото от Грей, което Доналдсън така доверчиво му беше донесъл. В плика имаше две снимки на мъж на име Саймън Нгъ, три гъсто изписани на машина листа с информация за него и десет хиляди американски долара в едри банкноти. Всъщност вече бяха малко по-малко, защото от тях си купи билет до Хонконг. Само в едната посока.

Докато си подсвиркваше, Хауълс започна да се усмихва, а накрая се ухили широко. Разсмя се на глас с неприятен накъсан смях.

 

 

В осем часа сутринта шлепът отново пусна котвата си върху главата на Патрик Дуган. Или поне така прозвуча. Дрънкането на металните вериги по дървения борд продължи около двадесет секунди и замлъкна напълно. Господ знае какво правеха ония идиоти, но шумът се повтаряше всяка сутрин. А последното, което чуваше нощем, преди да заспи, беше местене на мебели, стъпки или течаща вода от душ. При това понякога до три-четири часа сутринта. Но котвата винаги се хвърляше в осем. Точно като по часовник. Дуган изстена и скри глава под възглавницата. По-скоро усети, отколкото чу затварянето на вратите на асансьора няколко етажа под него и разбра, че няма да може да заспи отново.

Блокът, в който живееше, беше на двадесет и осем етажа с по осем апартамента на етаж. Ако в едно жилище живееха средно по един и половина работещи, а всъщност в повечето бяха по двама или трима, значи поне 336 души тръгваха сутрин за работа. И тъй като всички излизаха между 7:30 и 9:30 часа, на всеки двадесет секунди се отваряха и затваряха вратите на асансьорите. Нямаше начин да заспи отново при този шум и слънчевите лъчи, които проникваха през прозореца на спалнята му.

— Мамка му! — прошепна злобно той. Реши да направи усилие и да не обръща внимание на шума от асансьора, но колкото повече се мъчеше, толкова повече го дразнеха вибрациите, които усещаше през възглавницата. Хвърли я настрани и зарови глава в матрака. Не ставаше. Легна по гръб — никакъв успех. — Мамка му — повтори на глас. Трябваше да стане, грабна пешкира и го уви около кръста си. Кърпата беше плътна, на сини и бели райета, открадната от хотел „Шангрила“ в Банкок. Намота я набързо около наедряващата си талия. Така и не си беше купил пердета за тази кутия за обувки — апартамента, и затова по краткия път до банята можеше да бъде наблюдаван от обитателите на поне дузина други жилища. Но свикна бързо с липсата на уединение, това беше нещо като шумовете, които го дразнеха в момента.

Когато се настани в този апартамент, горният още беше свободен и сутрешното събуждане беше истинска приказка. Шест месеца след това обаче спокойствието и тишината изчезнаха напълно. Новите обитатели започнаха ремонт, който продължи не по-малко от дванадесет седмици, чукането и воят на бормашини започваха призори и продължаваха до късно вечерта. Само господ знаеше какво толкова правеха, най-големите апартаменти в блока бяха само от три стаи, доста обширни по хонконгски стандарти, но миниатюрни според английските.

Накрая строителните работи приключиха. Благодат. Но точно тогава сутрин точно в осем започна да акостира шлепът, а на горния етаж всяка нощ разместваха мебели. Освен това някой започна да се прибира по малките часове, като се разхождаше с токчета из апартамента и прекарваше половин час под душа. Може би беше попаднал на проститутка с братя дърводелци. Известно време си мислеше, че може би в апартамента работят наркодилъри, и претегляше идеята да се качи, да им покаже картата си и да поиска да огледа, но после се отказа. Нямаше доказателства, пък и не се усещаше миризма на оцет. Веднъж, преди няколко месеца, скърцането и влаченето от местенето на мебели продължи безкрайно. Накрая не издържа, качи се и позвъни. Вратата отвори красива китайка по пуловер и джинси. Зад нея стояха двама млади мъже, хванали малка масичка.

— Моля ви, много е късно — каза той на най-възпитания си кантонски диалект, а не на уличния жаргон на триадите, който използваше по време на работа. — Опитвам се да спя. Какво правите, та вдигате толкова шум нощем?

— Сега свършваме — отговори тя на нескопосан английски, усмихна се и затвори вратата.

Спряха. Но на следващата нощ беше същото. Дуган сериозно се замисли за преместване. Не би било трудно да си намери друг апартамент в Тай Ку Шин. Имаше ги хиляди, а постоянният поток емигранти за Канада и Австралия освобождаваше нови всеки ден. Но той все още не беше изплатил деветдесет процента от цената на жилището и месечните вноски поглъщаха всеки цент, който успяваше да завърти в банката. Нямаше начин да успее да събере таксата за прехвърляне, сумата за държавни данъци и хонорара на агента по недвижими имоти, за да се премести на друго място. Пък и шансът да попадне в същото положение никак не беше малък. Намираше се в Хонконг и това обясняваше всичко. Шест милиона души, наблъскани на няколко квадратни километра. Все пак човек би трябвало да очаква, че ще е малко шумно.

Преди да реши да си купи апартамент, беше живял почти десет години под наем, но се оказа, че месечната вноска за жилище на изплащане всъщност е по-малка от наема, който плащаше в Хепи Вали, откъдето през прозореца си виждаше половината от хиподрума. През осемдесетте години мрачните прогнози за бъдещето на колонията, след като тя бъде предадена на комунистите, изплашиха много хора и цените на жилищата паднаха, но тъкмо когато се реши да купува, сред хората цареше някаква увереност. Все още имаше опашки за емиграция, но на мястото на всяко избягало в чужбина семейство се появяваше друго, готово да опита първите си стъпки на полето на собствениците — многобройната средна класа китайци притежаваше пари за харчене. Успя да събере сумата и купи жилището, но не беше направил сметка за обзавеждането и сега то беше доста бедно. В Лондон биха нарекли апартамента ергенска квартира, но за Хонконг си беше истински палат. Наложи му се да вземе заем, за да постави климатик, тъй като съвсем глупаво си беше мислил, че предишните наематели ще оставят своя безплатно. Трябваше да се досети, че безплатен обяд няма. Те се изнесоха заедно с електрическите крушки и дори бяха откачили поставката за кърпи в банята.

Дуган вложи всичките си спестявания в апартамента, а после онези дърти откачалки в Пекин организираха клането на невъоръжените студенти на площад Тянанмън и цените на жилищата паднаха жестоко. Сега апартаментът му струваше една пета от онова, което беше платил. Цените започнаха отново да се вдигат, но в колонията продължаваше да витае несигурност, хората изобщо не вярваха на китайското правителство и се страхуваха от винаги готовите за стрелба войници.

Подът на банята отново беше влажен, но той още не можеше да разбере дали е от кондензирала влага, или някъде има спукана тръба. Поне не миришеше на урина. Посегна да пусне сифона в тоалетната, но ръчката изтрака напразно под пръстите му — отново бяха спрели водата. Случваше се почти всяка седмица, тъй като все на някого в блока му се налагаше да поправя тръби. Водата за тоалетната беше морска и вървеше по отделен тръбопровод от тази за пиене, която се спускаше от голям резервоар на покрива. Добре поне, че можеше да вземе душ и да си направи кафе, макар че понякога спираха и питейната вода. Изгледа мрачно двете лайна, които обикаляха като боксьори в ринг в тоалетната чиния и изпсува тихо. Ами ако довечера доведеше някое момиче? Страхотен афродизиак щеше да бъде кенеф, пълен с вчерашни лайна.

Отиде в малката кухничка и постави чайника върху газовия котлон. Заедно с микровълновата печка това бяха единствените му готварски принадлежности. Обикновено се хранеше навън и в хладилника имаше само мляко, няколко замразени порции храна и шоколад с лешници и сушени плодове. Сложи лъжичка гранулирано нескафе в чашата си с надпис „Аз съм шефът“ и се върна в спалнята да пусне уредбата. Беше я преместил в спалнята, след като започнаха нощните шумотевици, като се надяваше, че музиката ще заглуши шума от местенето на мебели, тракането на токчета и отварящите се и затварящи се врати на асансьорите. Вършеше някаква работа. Избра диска, пъхна го вътре в уредбата и в това време чайникът запищя тихо. Наля водата върху кафявите гранули и отиде да вземе душ, докато кафето изстине. По фугите между плочките беше започнала да се събира плесен и той изпъшка тихо. Отново трябваше да отдели някоя неделна сутрин, за да изчисти всичко с четка за зъби. Както обикновено, топлата вода едва капеше от душа и се наложи да обикаля с въртеливи движения, за да измие гърба и тялото си от сапуна. Обръсна се под душа, като внимаваше да не повреди мустаците, които поддържаше вече от три месеца и бяха станали хубави, почти като полумесец, завършващ в края на устните. Те му придаваха по-сериозен вид и освен това някак отиваха на отъняващата коса над челото. Разгледа зъбите си в огледалото. Поне те бяха наред. Дуган не гледаше на себе си през розови очила. Знаеше всичките си недостатъци — отпуснатия корем, оредялата коса, чупения по време на игра на ръгби в отбора на полицията нос. Не беше красив и изглеждаше с пет години по-възрастен, отколкото беше в действителност, но тъмносините очи и топлата му усмивка пленяваха момичетата. По-скоро момичета, отколкото жени. Приятелките му обикновено бяха поне с десетина години по-млади от него и предимно китайки. Сините очи и гладкият кантонски диалект ги омайваха без особени затруднения и те падаха в ръцете му като зрели ябълки. Веднъж една гуайпор^[1] го попита с любопитство какво толкова го привлича в китайките.

— Това, че са много — отвърна й полушеговито.

Той се усмихна и си смигна в огледалото.

— Ах ти, хитро копеле — каза на отражението си и тръгна бос към кухнята, като остави пътека от мокри следи върху лакирания дървен под. Горещото кафе го освежи и му даде енергия да се избърше и облече. Сивият му костюм беше доста смачкан за старши инспектор в Кралската хонконгска полиция, но едно химическо чистене щеше да го оправи. Нямаше петна, така че можеше да издържи още няколко дни. Бялата риза беше чиста и той сложи една от двете си вратовръзки с емблемата на клуба по ръгби. Застана пред огромния гардероб, който се издигаше от пода до тавана, огледа отражението си в огледалото на едната врата и зализа косата си да прикрие оредяващото петно. Не изглеждаше зле. Даже със сигурност много по-добре, отколкото в съблекалнята след мач по ръгби. Не че оплешивяването го плашеше, но няма нищо лошо да се опита да го прикрива поне докато може.

Изключи музиката, заключи след себе си вратата с двата ключа и застана пред асансьора. Имаше три кабини, контролирани с компютър, така че да не се чака повече от половин минута. На една от стените в кабината имаше бележка, написана на китайски. Той не можеше да я прочете, тъй като ползваше кантонски само говоримо, но знаеше, че това е предупреждението за спирането на водата.

Службата на Дуган се намираше във Ванчай, близо до района с баровете и най-бързият път по това време на деня беше с обществената железница, както наричаха местното метро. Можеше да стигне пеша до станцията на метрото, без изобщо да излиза навън благодарение на подземните връзки на комплекса Тай Ку Шин, където жилищните блокове, училищата, ресторантите и магазините бяха свързани с покрити пешеходни зони.

Върху един подиум група възрастни жени практикуваха тай-чи, наблюдаваха движенията на една дребна белокоса баба в черни копринени панталони и бяла риза и се стремяха да ги повторят точно. Те произлизаха от едно от най-ефективните източни бойни изкуства, но предавани от учител на ученик през вековете, бяха изгубили основната си цел и сега бяха нещо като бавен танц, полезен за здравето на възрастните, но без каквато и да било полза в бой. Дуган се усмихна, представи си как тези бабички ще се опитат да се справят с някой крадец и ще се чудят защо той не пада, щом като те са вдигнали крак и са размахали ръце.

Около фонтаните бяха пръснати одеяла и дюшеци, за да се проветрят под утринното слънце, и той се промъкна между тях към входа на „Сити плаза“, главния търговски комплекс на квартала, в който се намираше и станцията на метрото.

Дуган не преставаше да се учудва на чистотата, липсата на боклуци и графити. В Англия вандалите отдавна щяха да са покрили всяка гладка бяла повърхност с мръснишки надписи, но Тай Ку Шин изглеждаше така красив, както когато е бил построен върху отвоюваната от морето земя преди десет години.

Спомни си снимките в „Саут Чайна Морнинг Поуст“ с опашките желаещи да си купят апартамент в първия блок. Оттогава това остана мястото, където китайците от средната класа предпочитаха да живеят в апартаментите с две или три стаи, които често бяха върховото постижение на цял живот труд или трамплин за емиграция. И понеже беше „спалня“ на средната класа, без бедни работници, всички плащаха сериозна месечна такса на домоуправлението, а то се грижеше за чистотата и ремонтните работи, които винаги се извършваха навреме. Мястото беше добро за живеене, стига да си свикнал с тълпите. Тук беше много оживено от рано сутринта, а в събота и неделя изобщо не би могъл да се добереш до магазините, тъй като бяха страшно претъпкани с народ. Тук идваха хора от цял Хонконг, за да се разходят и да позяпат витрините, да гледат скъпите модни дрехи и електроуреди по последна дума на техниката. Някои хитри предприемачи дори организираха автобусни екскурзии от селата в Новите територии и често можеха да се видят групички възрастни мъже и жени, с напукани от земеделска работа ръце и похабени дрехи, да обикалят наоколо с ококорени очи, изминали цялото разстояние само за да зърнат лъскавия блясък.

Както обикновено станцията на метрото беше претъпкана и Дуган с мъка успя да се качи на първата мотриса. Един дребен мъж с накапана тениска и шорти го нарече „прасе“, но той се направи, че не го е чул. Нямаше смисъл да предизвиква скандал.

Единственото му предимство беше, че е с цяла глава по-висок от тълпата, и затова можеше да храни илюзията, че около главата му има свободно пространство. Мотрисата приличаше на огромна змия от претъпкани вагони. В правите сектори на пътя се виждаше от единия до другия край на мотрисата, всеки сантиметър бе зает от сънливи и немити хора. Опитваше се да диша през носа си, за да не хване някой грипен вирус, наоколо сигурно имаше поне две дузини болни.

Поклащаше се при всеки завой и се опитваше да концентрира мислите си върху работата, затрупала бюрото му. Имаше поне десет случая, които би трябвало да се считат за спешни, но от два се беше заинтересувал особено много. Единият се отнасяше до сложен механизъм за измама, в който беше забъркана малка китайска банка. Бяха ужилени три хонконгски фирми, приели депозити в чекове без покритие, а парите бяха прехвърлени в банки в Тексас, Женева и Каймановите острови. Потокът от чекове, всеки покриващ предхождащия, беше стигнал сумата от 160 милиона долара, преди някой да го забележи, а двадесет и три годишната касиерка, която изглеждаше като невинно цвете, си беше прибрала 12 милиона долара като едното нищо. Дуган разследваше случая и се опитваше да проследи липсващите суми. Пуснаха момичето под гаранция и конфискуваха паспорта й, но той беше сигурен, че тя всеки момент може да изчезне на континента или в Тайван. Господи, какво ли не би дал, за да тръгне с нея. И с парите, разбира се.

Другият случай се отнасяше за фирма за търговия с компютри, която след няколко месеца си ги крадяла обратно от клиентите. Повече от дузина предприятия, главно в района Ша Тин, бяха пострадали, и то все със същите компютри. Дуган знаеше, че някъде трябва да има връзка с триадите и тайно се надяваше, че този случай ще привлече към него вниманието на шефовете в отдела за борба с организираната престъпност. Но засега тъпчеше на място. Пък и докъде да стигне, боже мой, като е вързан за бюрото?

Слезе от метрото, взе ескалатора към изхода на станция Ванчай, а мисълта за тази несправедливост не го оставяше. Горещият въздух го изненада както винаги, когато напускаше климатизираната метростанция и излизаше под яркото слънце. Докато стигне до службата си, вече се беше изпотил. Тръшна се на стола, изгледа намръщено купчината светлозелени папки върху бюрото и въздъхна тежко. Първо трябваше да си вземе кафе. Излезе в коридора. Шефът му, тъпият главен инспектор Кристофър Томкинс, за приятелите само „главен инспектор“, стоеше до машината и мрачно си взимаше пълната чаша.

— Защо, по дяволите, тази машина винаги пълни чак до ръба? — попита го той кисело.

Дуган пусна две монети по долар в процепа и натисна бутона, на който пишеше „черно кафе със захар“. Машината повърна тъмнокафява течност в пластмасовата чашка и спря, щом тя се напълни на около сантиметър и половина от ръба.

— Теб те харесва — ревниво отбеляза Томкинс.

Дуган се върна с кафето при затрупаното си бюро и отново се стовари на стола, който се заклати опасно. Сигурно пак се беше откачило някое от колелата. Поне веднъж седмично му се налагаше да обръща стола и да затяга с отвертка петте колелца колкото може по-здраво. Но въпреки това те пак се разхлабваха. Понякога си мислеше, че може би Томкинс се промъква нощем и разхлабва болтчетата. Вдигна поглед и с изненада откри, че Томкинс го бе последвал в стаята. Сигурно беше намислил нещо. Дуган го изгледа с очакване.

— Компютърното дело — каза шефът му.

— Върви добре — отвърна той. — Мислех да посетя няколко от магазините за компютри в Цим Ша Цуй, да поразтърся няколко клетки, за да видя какво ще изпадне.

— Всъщност, Пат, обадиха ми се от отдела за борба с организираната престъпност. Искат да им изпратим досието.

— Какво?! — подскочи Дуган. — Откъде, по дяволите, са разбрали за него? — От изражението на Томкинс стана ясно, че той им беше казал. Патрик поклати глава. Нямаше думи. Голямото му дело. Шансът му да бъде забелязан.

— Хайде, Пат, и без това имаш много работа. Трябва да си доволен, че са готови да помогнат.

— Да помогнат ли? — попита Дуган. — Да не би да казваш, че ще ми позволят да работя по случая заедно с тях?

Томкинс изглеждаше притеснен от надеждата в гласа му.

— Не — отговори той. — Те ще го вземат, но може би ще пожелаят да говорят с теб по случая.

— Не е честно! — възкликна Пат.

— Животът не е честен, Дуган. Не ставай глупак. Имаш си купища дела. — Той кимна към папките върху бюрото му.

— Това обаче е различно. Голямо.

— Но е свързано с триадите.

— Знам, че е свързано с триадите. Затова искам да работя по него.

— Виж, Дуган, нали точно затова е отделът за борба с организираната престъпност.

— Сума хора от отдела по стопански престъпления работят по случаи, където са замесени триади. Добре го знаеш.

— Да, обаче те нямат роднини, ръководещи една от най-големите триади в Хонконг. Нали така? — извика Томкинс, загубил търпение.

— Значи затова, а? Заради зет ми?

— Нищо не мога да направя, Пат. Така ми наредиха отгоре. Ти трябва да бъдеш държан настрани от това дело.

— Господи! Та той просто е женен за сестра ми — избухна Дуган. — Да не би аз да спя с него? Какво си мислят, че правя? Че обсъждам работата си с всеки срещнат? Така ли мислят?

— Не се пали, Пат. Не можеш да пикаеш срещу вятъра. — Вдигна ръка да се предпази, защото Дуган го замери с една от папките. Томкинс я хвана и отвори уста да каже нещо, но подчиненият му махна с ръка.

— Забрави. Все едно не сме говорили.

 

 

Хауълс се настани в „Холидей Ин Харбър Вю“. Хотелът се намираше на около десет минути с кола по единственото шосе откъм летището Кай Так, близо до оживените търговски безистени в Цим Ша Цуй. Стаята беше модерна и удобна, със светли мебели от тиково дърво и картина със златен паун на стената.

Все още беше доста рано вечерта и той се излегна на леглото, кръстоса крака и бавно препрочиташе за кой ли път трите листа, в които бяха животът и смъртта на Саймън Нгъ. Китайско име Нгъ Чаохуан, но за приятелите и служителите си — Саймън Нгъ. Саймън Нгъ беше Лун Тао — Глава на дракон — контролираше престъпна империя, която се занимаваше основно с проституция и наркотици и печелеше милиони долари годишно. Живееше със семейството си в строго охраняван комплекс в Новите територии, заобиколен плътно от верни на триадата бойци. И сега трябваше да умре. Двете черно-бели снимки лежаха до него на леглото. На тях се виждаше красив китаец на около четиридесет години с гладка кожа и малка трапчинка в средата на брадата. Лицето му беше квадратно, ниско подстриганата коса стърчеше нагоре, но беше добре оформена около ушите. Тънките му устни като че ли не можеха да се усмихват. Саймън Нгъ гледаше строго. И ако можеше да се вярва на бележките на Грей, той наистина беше строг.

Ръководителят на триадата беше женен за англичанка на име Джил и имаше дъщеря на осем години, наречена Софи. Двама братя, единият в Сан Франциско, а другият във Ванкувър, и сестра, омъжена за китайски банкер, която също живееше в Хонконг. Бащата се оттеглил в голяма резиденция на Върха, където прекарвал времето си в полиране на колекцията от нефрит. Беше предал властта над организацията на Саймън Нгъ.

Хауълс позвъни на рецепцията и попита дали може да си наеме кола чрез хотела. Момичето го увери, че няма да има никакви проблеми и хотелът щял да му предостави карта на пътищата, тя дори щяла да му я изпрати веднага.

Той пътува със собствения си паспорт, но в хотела се регистрира с името на Доналдсън. Беше взел паспорта му със себе си заедно с кредитните карти и очилата за по-голяма сигурност. Не приличаше много на човека, заровен в градината на вилата му в Бали, но пък и снимката в паспорта не му приличаше особено, а с очилата едва ли можеше да се открие голяма разлика.

Картата пристигна и той се зае да я разучи внимателно. След няколко минути администраторката позвъни и каза, че колата го чака. Беше синя мазда, почти нова, с боров ароматизатор на таблото. Агентът, който я бе докарал до хотела, беше оставил климатика включен, така че вътре бе приятно прохладно. Хауълс остави картата на съседната седалка и се насочи заедно със следобедния трафик навътре към Каулун. Колата беше автоматик, с дясно кормило, а движението беше вляво, така че в началото му беше малко трудно. Беше прекарал на Бали доста време и свикна да кара вдясно. Колите и микробусите се движеха плътно един зад друг, през първия километър минаха покрай туристически магазини, претъпкани с фотоапарати, електроуреди и облекла. Хонконг изглеждаше богат град, без явната бедност, която биеше на очи в Индонезия, там тротоарите бяха пълни с просяци и мръсно облечени деца, а улиците гъмжаха от мотоциклети. В Хонконг имаше малко велосипеди, всички коли изглеждаха нови, а тълпите по тротоарите бяха добре облечени и оживени. Сградите изглеждаха чисти и нови като колите, издигаха се модерни блокове от стъкло, метал и мрамор. Хауълс излезе от Цим Ша Цуй, мина през индустриалните райони на Каулун и покрай високите тридесететажни небостъргачи на жилищните блокове. Погледна картата на няколко пъти, но само за справка. Чувството му за ориентация си беше все така добро, а и обучението си казваше думата. Остави застроените райони зад себе си и скоро караше през полята, които му напомняха за Брейкън Бийкънс със закръглените хълмове и огънатите от вятъра дървета.

От хотела до дома на Нгъ имаше час път. Къщата се издигаше самотно на склона на един хълм с изглед към Южнокитайско море. Сградата беше на един етаж, с формата на буквата „Н“. Двете по-дълги крила се свързваха с напречното, където се намираше главният вход. От всички страни къщата беше заобиколена от добре поддържана ливада, оградена с триметрова стена. Точно както пишеше в писмото на Грей. Хауълс подаде глава от прозореца на маздата, но от главния път можеше да види само триметровата стена. Едно отклонение свързваше шосето с комплекса. Пътят се извиваше по гористия хълм до голям двоен железен портал. Най-близките къщи бяха на повече от петстотин метра и представляваха триетажни сгради с червени покриви, които изглеждаха като пренесени от някой испански крайбрежен град. Но към тях водеше отделен път. Нагоре имаше само една асфалтирана алея и изглежда, от мястото, където се намираше сега, нямаше начин да стигне до върха на хълма, за да погледне отгоре към къщата на Нгъ. Вероятно би могъл да се изкачи пеша, но ако го хванеха, трябваше да дава обяснения.

Той подкара колата встрани от главния път нагоре към къщата, но не беше изминал и стотина метра, когато беше принуден да спре пред бариера в червено и бяло. От нея висеше голям знак с надпис на китайски и не беше необходимо да е лингвист, за да разбере, че означава „Стоп“, „Частна собственост“ или пък „Ако минеш, ще ти откъснем топките“. Изключи двигателя, но още преди да успее да отвори вратата, от дървената будка встрани излезе един мъж, пъхнал ръка вътре в кафявото кожено яке. Ръката не се показа навън, а остана, вероятно до скрития кобур, сякаш чеше подмишницата. Хауълс свали прозореца и се усмихна широко.

— Опитвам се да стигна до Сай Кун — каза той на пазача. Мъжът беше на около петдесет години, но здравеняк. Той поклати глава.

— Не е този път — каза той и посочи бариерата. — Частна собственост. — Извади ръката изпод якето си, уверен, че разговаря с тъп турист, който просто се е заблудил. Постави двете си длани върху вратата на колата и се приведе напред, като му се усмихна с пожълтелите си зъби. — Трябва да се върнеш назад.

— Както кажеш, слънчице — отвърна Хауълс, забелязал, че втори пазач е излязъл откъм дърветата зад него и е застанал малко встрани от задния калник на колата. Охраната беше добра и той изобщо не се съмняваше, че в гората има още хора. Обърна маздата и се насочи да заобиколи хълма.

Явно това беше единственият път, по който можеше да се влезе в комплекса. А дори и да влезеше вътре, едва ли щеше да се справи със задачата. Това не беше филм с Джеймс Бонд, където един човек, независимо колко добре е въоръжен, превзема цяла крепост. Мисълта да се спусне с парашут от 7000 метра го накара да се усмихне, спомни си за службата като десантчик. Но дори и тогава не би го сторил без екип от поне още четирима, въоръжени с гранати и автомати „Узи“, както и всичко друго, което можеше да си позволи да носи по време на скока. Не, в дома си Нгъ беше неуязвим. Хауълс подкара обратно към Каулун замислен дълбоко, като си подсвиркваше тихо през стиснати зъби.