Стивън Ледър
Гладният призрак (7)

Дуган пристигна пет минути след като Хауълс напусна фоайето на хотел „Риджънт“. Чувстваше се като пълен идиот. Единствената дреха, която поне малко приличаше на пиратско облекло, се оказа раираната блуза за ръгби, върху нея сложи сакото на черния костюм, навлече едни стари каубойски ботуши и пъхна в тях крачолите на панталона. Откъсна парче черен картон от една папка в службата, вкъщи го изряза като превръзка за едното око и го закрепи с тъмен ширит. Сгъна една салфетка и я върза на челото си, но един поглед в огледалото му намекна, че е прекалил, и той я свали. Имаше късмет да хване такси веднага щом излезе от блока, но шофьорът непрекъснато му хвърляше странни погледи в огледалото.

Застана до една колона във фоайето. Искаше му се земята да се разтвори и да го погълне. Под мишницата си държеше зле увития подарък, от който висеше рошавата лапа на кучето. Обичаше племенницата си много, но въпреки това започваше да се срамува. В главната бална зала се провеждаше прием по случай откриването на нова верига бутици „Диксън Пун“ и покрай него по широкото стълбище се нижеше непрекъснат поток от облечени в смокинги бизнесмени и натруфените им жени и приятелки. Сякаш всички гледаха Дуган и се усмихваха. Една двойка даже се изсмя на глас, а китайка в тясна златиста рокля го посочи с пръст, сякаш видяла убиец.

Той се притисна към колоната, но ярката му раирана риза едва ли можеше да послужи за прикритие. Около него продължаваха да пристигат родители с маскирани като пирати деца, но Дуган притеснено забеляза, че всички възрастни бяха в обикновено официално облекло. Децата се кикотеха и му махаха весело, но възрастните само се кикотеха скришом.

— Боже мили! — прошепна някой вляво от него. Обърна се и видя Цвете с ококорени учудени очи, притиснала длани към бузите си. — Боже мой, Патрик, ти ли си?

Цялото й тяло започна да се тресе и тя се прегъна на две от смях. Дуган се притесни още повече.

— Надявах се, че и ти ще бъдеш облечена като пират — мрачно отбеляза той.

Цвете се изправи, от очите й течаха сълзи. Големите златни обеци се тресяха от смеха й. Тя избърса сълзите с длани, продължаваше да се кикоти и да подсмърча. Опита да се въздържи, но не успя. Отново захълца от смях, облегна се на колоната, притисна длани към устата си и извърна глава. После пак го погледна и избухна в нов кикот.

При нормални обстоятелства Дуган би се възхитил на облеклото на Цвете — бяла свободна рокля, затворена при врата, но с толкова дълбоко деколте на гърба, че се виждаха лопатките й. Бялата рокля правеше косата й да изглежда още по-черна и свършваше до коленете, като подчертаваше извивката на краката и дребните стъпала. Изглеждаше невероятно красива, но изобщо не приличаше на пират.

— Патрик, изглеждаш фантастично — възкликна тя, когато най-накрая смехът й затихна.

— Джил каза, че ще бъде пиратско празненство — унило отвърна Дуган.

Цвете отново започна да се смее, очите й се насълзиха, а на бузите изби червенина.

— За децата, Патрик. За децата! — Тя се облегна на колоната и опря рамо в него, а той стисна зъби, защото Цвете продължи да се смее. После тя погледна надолу, видя косматата лапа да се подава от пакета и отново изпадна в припадък от смях.

— Тръгвам си — каза Дуган, но момичето го хвана за ръката и го дръпна назад.

— Да не си посмял — придърпа го към себе си и вдигна лице за целувка. Той докосна нежно меките красиви устни, а тя се вдигна на пръсти към него. Това го накара да се почувства по-добре.

— Хайде — каза Цвете. — Да вървим при Софи.

Тръгнаха към залата, но тя внезапно спря. Свали една от златните си обеци и я закачи на ухото му. Отстъпи назад да го огледа и със съвсем сериозно изражение заяви, че изглежда чудесно. Хвана го под ръка и двамата влязоха в залата, облепена с листове с черепи и кръстосани кости, под които пишеше „Празненството на Софи по случай успешния абордаж“.

Джил и Саймън стояха до двойната врата и посрещаха гостите. Дуган забеляза със свито сърце, че те също са избягнали пиратския маскарад. Зет му беше облечен с добре ушит панталон и риза „Дънхил“, а Джил носеше една от любимите си рокли на „Шанел“ и няколко унции златни бижута.

— Не ми казвай нищо — изръмжа й той. — Просто не ми говори.

Софи стоеше с група приятели до голяма отрупана с храни маса, оформена като пиратски кораб. Когато го зърна, тя подскочи:

— Чичо Патрик! — изписка детето и хукна към него, развяла русите си коси. Той я вдигна със свободната си ръка и я притисна към себе си. Тя го прегърна с такава сила около врата, че направо му спря дъха. — Леле! — възкликна Софи. — Страхотен си! Ела да те запозная с приятелите.

Детето отпусна прегръдката си и се смъкна на пода. Беше облечена с копринена блузка на бели и червени райета и широки черни панталони. На кръста й в черен колан с голяма сребърна катарама беше подпъхната розова пластмасова сабя. Около врата си носеше гердан от злато с диаманти, който той не беше виждал преди.

Тя забеляза, че го гледа, и посочи с пръстче:

— Това ми е подарък за рождения ден от татко. Нали е красив?

— Прекрасен е — кимна той. Сигурно струваше няколко хиляди пъти повече от неговото парцалено куче. Подаде й пакета, Софи го сграбчи жадно и разкъса опаковката. Видя играчката и хлъцна от радост:

— О, чичо Патрик, страхотно е! — Притисна кучето към гърдите си и зарови лице в козината, а после го отдалечи от себе си, за да го разгледа. — Толкова е сладко! Никога не съм получавала по-хубав подарък! Благодаря ти!

Дуган се почувства по-добре и й позволи да го издърпа за ръката към приятелите си.

— Аз ще остана с възрастните — извика подире му Цвете.

Чак след известно време той успя да се откъсне от тълпата млади пирати, които го бяха обградили отвсякъде, приближи се към Джил и размаха пластмасовата сабя. Тя се усмихна широко и му подаде чаша бира:

— Ожадня ли, пирате?

Дуган отпи и се засмя:

— По-весело е, отколкото си го представях — каза той. По мустаците му остана пяна и Джил посегна да я изтрие с кърпичката си.

Родителите, основно китайци, сред които тук-там се срещаха неколцина европейци, стояха около препълнения бюфет, помежду им се промъкваха сервитьори с табли с напитки, а един фокусник забавляваше децата. Той също беше облечен като пират, както и факирът, който караше децата да затаяват дъх, като жонглираше със саби и гълташе ножове. На масата до двойната врата бяха подредени малки дървени сандъчета, всяко от които съдържаше карта за скрито съкровище и златна монета. Подаръци за децата.

— Ти ли подреди всичко това? — попита Дуган.

Джил поклати глава:

— Не, Саймън нае дизайнер. Професионален организатор на такива тържества. Казваш му темата и какво искаш, а той прави останалото. Искаш ли нещо по-специално за следващия си рожден ден?

— Да не си и помислила! Къде е Цвете?

Тя посочи към бюфета.

— Там е. Със Саймън. Пат, тя е невероятна. Къде я намери?

Брат й сви рамене.

— По-скоро тя ме откри. Красива е, нали?

— Да, и освен това и много приятна. Интересува се от всичко и от всеки. Напълно различна от мацките, с които излизаш обикновено.

— Благодаря ти, сестричке.

— Знаеш какво искам да кажа. Ходил си с фантастично красиви момичета, чийто коефициент на интелигентност едва достига температурата в стаята. Цвете е много умна, но не парадира с това. Саймън я хареса.

Загледаха се как Цвете разговаря с шефа на триадата, слуша го внимателно, хванала чашата си с две ръце. Дуган докосна обецата на ухото си.

— Тя е различна, нали? — попита той тихо. — Честно казано, не мога да разбера защо тръгна точно с мен.

Джил уморено въздъхна:

— Престани да се подценяваш, за бога! Непрекъснато те слушам как се оплакваш, че остаряваш, нищо не си бил постигнал и не знам какво ли не. Цвете те обожава. През цялото време, докато разговаряше с нас, все поглеждаше към теб с усмивка. Само че ти не забеляза, защото беше много зает да се правиш на пиратски капитан. Трябва да се вгледаш в себе си, братко. Ти си висок, красив и много по-интересен от онези тъпи ченгета, с които дружиш. Нужна ти е само една жена, която да ти покаже как да използваш природните си дадености и да те научи да се храниш здравословно. — Сестра му го изгледа от глава до пети. — И честно казано, вкусът ти към облеклото е малко съмнителен.

Засмяха се и Цвете се обърна. Махна на Дуган, каза нещо на Саймън и двамата се приближиха. Цвете го хвана за ръката и го целуна по бузата. Вдигна се на пръсти, приближи уста до ухото му и прошепна:

— Ще си ходим ли?

— Разбира се — каза той и понечи да тръгне, но тя го дръпна.

— Обещай ми нещо.

— Какво?

— Че довечера ще носиш черната превръзка на окото си — изсмя се Цвете. — Наистина изглеждаш страшен.

Дуган внезапно усети как го залива вълна от обич към нея, притисна я към себе си, поставил брада върху главата й. Джил и Саймън ги гледаха.

— Ние ще тръгваме — каза той.

— Благодаря, че дойде — усмихна се Саймън. — И че развесели атмосферата.

Сбогуваха се и тръгнаха, излязоха от хотела, на Дуган вече не му пукаше от погледите и кикота на околните. Беше с най-красивото момиче на света и само това имаше значение.

В таксито Цвете се отпусна в него и въздъхна:

— Тази вечер те видях от различен ъгъл, Патрик Дуган — прошепна тя. — Не знаех, че толкова обичаш децата. А пък те направо те обожават.

Той я прегърна и я целуна по челото. Искаше да й каже, че я обожава, но това едва ли щеше да прозвучи както трябва от устата на облечен като пират мъж и реши да запази признанието за после.

 

 

На следващата сутрин мерцедесът пристигна на кръстовището и Хауълс с облекчение потегли след него. Виждаше униформения шофьор, едрия телохранител на предната седалка и момиченцето отзад.

Пет минути по-късно колата спря пред четириетажна тухлена сграда, боядисана в бяло и заобиколена от асфалтиран двор. Момиченцето си отвори само, слезе и издърпа подире си кожена раничка. Блъсна силно вратата и изтича към група момиченца с бели униформи и сини колани, без дори да погледне назад. Дъщерята на Нгъ влезе в сградата, разговаряше оживено с приятелките си, а мъжете в мерцедеса я наблюдаваха, докато изчезна вътре. След това колата потегли.

На оградата около двора имаше окачена голяма дървена табела и от нея Хауълс научи името на училището, на директорката и телефонния й номер.

Той подкара обратно към „Холидей Ин“ и хапна бекон с яйца в едно кафене, преди да се качи в стаята си. Седна на леглото с телефона в скута си и постави две листчета пред себе си. На едното беше името и телефонният номер на училището, а на другото домът на Нгъ. Помежду им постави полицейската карта на Холт.

Приближи се до гардероба и извади единствения си костюм. Беше поизмачкан след пътуването от Бали насам и Хауълс се изненада, че още му стои добре, като се имаше предвид колко е отслабнал. Облече го със светлосиня риза и тъмносиня вратовръзка с жълта ивица. Знаеше, че с късо подстриганата коса и хладния поглед няма да е трудно да мине за ченге. Среса се в банята и отново се огледа.

Пъхна в джоба си портфейла и ключовете от колата. Всичко останало беше на яхтата. Седна отново на леглото и набра първия номер — този на училището. Помоли да го свържат с директорката, но телефонът вдигна секретарката й. Той се представи като главен инспектор Кейн и каза, че трябва да говори веднага с госпожица Куинлън. Почака малко и в слушалката се чу строг женски глас:

— Добро утро, главен инспектор. С какво мога да ви бъда полезна?

Хауълс заговори тихо, с малко по-дебел глас от обикновено, като изговаряше точно и внимателно всяка дума:

— Добро утро, госпожице Куинлън. Извинете за безпокойството, обаждам се във връзка с една от вашите ученички. Софи Нгъ.

— Да, тя е една от възпитаничките ни. Някакъв проблем ли има?

— Не, с нея всичко е наред, но се страхувам, че е станала катастрофа с родителите й.

— О, не, боже мой! — възкликна директорката. — Сериозно ли е?

— Да, страхувам се, да. И двамата са в реанимация и ние се опитваме да се свържем с членовете на семейството. Бащата на господин Нгъ вече е на път към болницата. Обаждам ви се, за да ви уведомя, че ни помолиха да заведем и Софи колкото е възможно по-бързо. Един от хората ми, инспектор Холт, вече тръгна към училището и скоро ще бъде при вас. Ще можете ли да уредите да приготвят Софи?

— Разбира се, разбира се — отвърна тя. — О, боже мой! Горкото дете.

— И още нещо, госпожице Куинлън?

— Да, инспекторе?

— Ще ви бъда благодарен, ако на този етап кажете колкото е възможно по-малко на детето. По-добре да оставим на дядо й да я осведоми.

— Разбирам ви напълно.

— Благодаря ви за помощта. Инспектор Холт ще пристигне скоро. Дочуване.

Той затвори и веднага след това набра номера на дома на Нгъ. Телефонът иззвъня три пъти и някой отговори носово на китайски:

— Вей. Ван бинвай?

— Мери има малко агне с кожа бяла като сняг — каза Хауълс.

— Ван бинвай?

— Където и да иде, агнето я следва.

— Ней даапхо син ла — каза гласът, но той затвори. Англичанинът включи касетофона и остави слушалката до говорителя. Излезе от стаята и постави на вратата табелка „Не ме безпокойте“. Госпожица Куинлън вероятно щеше да си направи труда да се обади в дома, за да провери, но линията ще е заета. А ако телефонистката на хотела реши да подслуша разговора, ще чуе някакъв откачен гуейло да диктува имена, адреси и телефонни номера. Той изкара колата си от паркинга на хотела и потегли към училището.