Стивън Ледър
Гладният призрак (26)

— Тя излезе от таксито — изкрещя в радиостанцията Лин.

— Ами Дуган? — попита Томас.

— Той е още там. Пътуват към теб.

— Ти къде си?

— Яу Ма Тей. Станцията на метрото. На пресечката на „Ватерло“ и „Натан“. Тя е в станцията.

— С чантата ли?

— Да, тя е…

Нгъ не го остави да довърши:

— След нея! Не я изпускай! Ние ще приберем Дуган.

Големия брат отвори вратата и скочи на улицата с радара в ръка. Лам се измъкна след него.

— Хайде — извика Лин на Дзъ. — Остави проклетата кола.

Дзъ изскочи навън и тримата хукнаха към входа на станцията. Блокираните зад пикапа шофьори започнаха нетърпеливо да натискат клаксоните.

 

 

Трима членове на триадата стояха пред вратата на апартамента на Еми. Суен държеше пистолета си готов за стрелба, а останалите двама стискаха здраво ножовете си. Младият китаец почука на вратата и внимателно се ослуша. Нищо. Почука отново. Пак нищо.

— Разбий вратата — заповяда той на А Уон, по-едрия от двамата бойци. А Уон отстъпи и ритна вратата точно под ключалката. Тя поддаде малко, чу се изпращяване на дърво, той удари отново и вратата се заклати. На третия път направо падна назад. Тримата мъже нахлуха в малкия апартамент. Само няколко секунди им бяха необходими, за да разберат, че вътре нямаше никой, но започнаха да търсят някаква следа, която да им подскаже къде са изчезнали момичето и гуейлото.

А Уон намери изцапана с кръв калъфка от възглавница на дъното на пластмасов чувал в кухнята и я донесе гордо в хола. Суен огледа шкафчетата в банята. Вътре имаше полупразно шишенце от боя за коса, мивката беше изцапана с черно, макар че някой като че ли се беше опитвал да я избърше с парцал. На пода лежеше захвърлена ножица, а около канала на мивката се виждаха косми.

— Гледайте! — извика А Уон. — Вижте какво намерих.

Суен се върна в хола и боецът размаха изцапания с кръв плат под носа му.

— На правилна следа сме — каза той.

— Само че ненавреме — отвърна Суен.

— Да се връщаме в колата — предложи А Уон и тръгна към вратата.

— Млъквай, тъпо копеле — скара му се Суен. — Първо ще се обадим по телефона на шефа.

Томас се свърза с колите, които се движеха след Лин, съобщи им, че момичето е взело диамантите и е слязло в станцията на метрото. Заповяда да побързат и да я последват. В този момент телефонът в колата звънна. Нгъ Вайсън се наведе и вдигна слушалката. Обаждаше се Кени Суен.

— Открихме къде се е крил гуейлото — съобщи Суен с нескрито задоволство. — Бил е при едно момиче от баровете във Ванчай. Тя го е приютила в апартамента си, докато го е лекувал доктор Ву. Но сега са изчезнали.

— Как изглежда момичето? — попита старецът.

— Среден ръст, издадени скули. Прилича на шанхайка. Доктор Ву каза, че е на около двадесет и четири години.

— Ние я видяхме — каза Нгъ Вайсън. — Сега я преследваме.

Суен сякаш се разочарова.

— Тя прибра откупа за гуейлото — обясни Главата на дракона. — Но него още не сме го открили. Надяваме се тя да ни отведе на мястото на срещата.

— Изглежда ли на двадесет и четири години? — попита Суен.

— Или може би е по-стара?

— Не, младо момиче е. Облечена е по-скоро като ученичка. Защо?

— По мивката в банята има боя за коса и косми. Помислих, че си е боядисвала косата. Но ако не е тя…

— Тогава трябва да е гуейлото — довърши думите му старецът. — Справил си се добре. Много добре.

Затвори телефона и размаха пръст, за да привлече вниманието на сина си. Томас отдалечи радиостанцията от ухото си, за да го чуе.

— Гуейлото си е боядисал косата — каза тихо Нгъ Вайсън. — Черна.

— Шофьорът! А той е зад нас!

— Колко далеч? — попита баща му.

— Не повече от километър. — Томас заповяда на Хю да спре, независимо че това ще задръсти пътя на шофьорите отзад. — Пусни аварийните светлини. Нека да мислят, че имаме повреда. Той ще бъде тук до две минути. — Помоли баща си да отвори жабката, старецът извади пистолета отвътре и му го подаде. Томас провери пълнителя и го постави на място. Освободи предпазителя. Видя, че баща му гледа тревожно пистолета. — Спокойно — успокои го той. — Доколкото знаем, той не е въоръжен. Но не бива да поемаме никакви рискове. Този човек е убиец.

— Внимавай — помоли го Нгъ Вайсън. — Вече загубих един син.

Томас започна да се обажда на бойците на триадата. Заповяда на Лин и останалите, пристигнали вече в станцията на метрото, да продължат след момичето. Другите групи трябваше да настигнат таксито колкото може по-скоро. Но си даваше сметка, че гуейлото ще настигне мерцедеса поне минута преди подкрепленията да се появят.

 

 

Еми тичешком прекоси станцията, в движение търсеше в чантата си картата за метрото. Когато стигна бариерата за проверка, картата вече беше в ръката й. Тя пъхна пластмасовия правоъгълник в процепа, после го прибра от другата страна на машината, бутна бариерата и хукна към ескалатора. Както винаги, той вървеше влудяващо бавно и Еми си проби път надолу, буташе хората и повтаряше непрекъснато „извинете“. Въпреки това те я ругаеха и гледаха накриво.

Мина безкрайно много време, докато стигна до платформите. Вляво беше перонът за Цим Ша Цуй и центъра, а вдясно за Новите територии. Тя усети топъл полъх по дясната буза и разбра, че мотрисата идва. Хукна към края на перона и задъхана застана с треперещи крака. Погледна назад към ескалатора, но видя само редици равнодушни лица. Като че засега никой не я преследваше. Чу тракането секунда преди мотрисата да се появи от тъмнината на тунела. Вагоните спряха със свирене на спирачките и вратите се отвориха да пуснат пътниците. Еми се набута вътре още преди да е слязъл последният и се облегна на металния прът в средата. Оттук можеше да вижда до края на съединените вагони на разстояние около двеста метра. Хората нахлуха вътре, бързаха да седнат на дългите лъскави метални пейки или в пространството до страничните врати, за да могат да слязат бързо на спирката си. Жителите на Хонконг се отнасяха към масовия подземен транспорт както към живота си — силните получаваха по-доброто място и стигаха накъдето бяха тръгнали. Слабите оставаха на платформата. „Така ще бъде и когато дойде 1997 година“ — помисли си Еми. Онези, които се блъскаха и се бореха, щяха да се измъкнат, а по-неспособните щяха да бъдат погълнати от онзи милиард китайци от континента. Тя знаеше, че сама никога не би успяла да се измъкне, но с Джеф Хауълс може би щеше да намери своя път извън колонията. Той беше силен, уверен и имаше пари. А тя му помогна и в замяна той щеше да й се отплати. Но първо трябваше да се измъкне от хората, които я гонеха.

В този момент ги видя. Горе на ескалатора. Чу как ватманът предупреждава пътниците да се отдръпнат от вратите. Първо на китайски, а после на завален английски. Трима едри мъже започнаха да викат и да блъскат хората по пътя си, тичайки надолу по ескалатора. Един от тях, огромен мъж с широки рамене и коса на опашка почти успя да стигне навреме. Скочи на перона, но в същия миг вратите със съскане се затвориха. Мъжът с опашката хукна напред и се опита да отвори със свити пръсти вратата на близкия вагон, но беше късно. Мотрисата бавно потегли, ускори бързо и рекламите по стените се сляха в мъгливо петно. Едрият тип крещеше и риташе по вагоните, а след това Еми потъна в тъмнината на тунела в посока към Новите територии, притиснала кожената чанта към гърдите си.

Зад нея на платформата Лин гледаше безпомощно как стрелката на проследяващото му устройство се отклонява встрани и стига края на скалата.

— Мамицата ти, кучка такава — изпсува той и вдигна радиостанцията към устните.

 

 

— Изгубили са я — каза Томас на баща си. — Качила се е на метрото. Казах на Лин да хване следващия влак и да я последва, но е възможно вече да не я открием. — Погледна през затъмнения прозорец към опашката от коли, които чакаха да ги отминат.

— Някакъв знак от гуейлото? — попита Нгъ Вайсън.

— Още не — отвърна синът му. — Но не е много назад. Хю Юнчен? — Възрастният шофьор престана да маха на колите да ги отминават и се обърна. — Когато ти кажа, искам да включиш на задна и да удариш таксито. Лицето на Хю се намръщи и той сякаш се канеше да възрази. През всичките си години зад волана като шофьор на семейство Нгъ, той никога не беше попадал в пътно произшествие. Гордееше се с това си постижение, но сега трябваше да се подчини. Кимна леко и благодари на боговете, че е с мерцедеса, а не с любимия си даймлер.

Томас помоли баща си да провери дали е добре затегнат предпазният му колан и след това да притисне здраво глава към облегалката.

— Мерцедесът е много по-голям и тежък от таксито и почти няма да почувстваме удара — обясни той. — Но е по-добре да се предпазим. Щом го спрем, аз ще задържа гуейлото, докато пристигнат бойците.

Насочи пистолета към пода на колата и дръпна пръст от спусъка, за да не стреля случайно при сблъсъка. Останалите коли преминаваха плавно край паркирания мерцедес с премигващи светлини.

 

 

С всяка минута главен инспектор Лей се объркваше все повече. Хората му в тойотата най-близо до Дуган съобщиха как таксито е спряло и момичето побягнало към станцията на метрото с чантата. Служителите от специалния отдел продължаваха да се движат след таксито, но онзи в нисана отзад се обади и съобщи, че група коли са спрели пред станцията и повече от дузина бойци от триадата са хукнали надолу подир момичето.

Сега Дуган пътуваше сам към Цим Ша Цуй. Лей потупа Чан по рамото и заповяда да настигне таксито, за да не го изгубят в натовареното движение.

— Застани зад тойотата — заповяда той. — Нека тя да бъде между нас и таксито на Дуган, за да не може да ни забележи.

Чан натисна газта и започна да изпреварва колите, като натискаше клаксона, вместо да пуска сирената. Не беше трудно да напредне и скоро зеленото мицубиши остана зад тях. Бойците на триадата разбраха, че няма да могат да последват роувъра, без да привлекат вниманието към себе си, бяха край летището и полицаите на два пъти минаха на червено. Профучаха край станцията на метрото и купчината неправилно паркирали коли пред нея. Отпред се виждаше светофарът при булевард „Натан“ и Чан бързо, но внимателно пресече кръстовището, това беше един от най-натоварените булеварди в Хонконг. Всяка втора кола беше такси и Лей знаеше, че няма начин да различат онова, в което беше Дуган, но скоро настигнаха тойотата и тръгнаха след нея. Тук колите се движеха бавно. Почти пълзяха.

— Къде е той? — попита по радиото Лей.

— На три коли пред нас — дойде отговор от тойотата.

— От какво е това задръстване?

— Не знам. Сигурно има катастрофа по-нататък.

Поне нямаше да изгубят Дуган. Най-после нещо да помогне.

 

 

— Виждам ги — каза Томас. — Третата кола зад нас. Бъди готов Хю Юнчен. Включи на задна и щом двете коли ни отминат, удряй. Татко, добре ли си?

Баща му изръмжа и се облегна здраво. Нгъ легна върху задната седалка и притисна лице към тапицерията.

 

 

Хауълс започна да става нетърпелив. Колите пред него почти не се движеха. Накрая видя причината за забавянето. Голям мерцедес, спрял типично по хонконгски. Шофьорът изобщо не си беше направил труда да се отстрани от пътя, а пътниците седяха вътре и чакаха някой да дойде и да им оправи бакиите. За краткия си престой в колонията беше видял няколко катастрофи, но нито веднъж някой китаец да бута колата си, за да освободи пътя.

Пред тях беше входът на станцията на метрото „Джордан“ и той реши там да остави таксито. Предната кола даде сигнал, че задминава спрелия мерцедес и Хауълс също включи мигач. Колите вдясно обаче нямаха намерение да ги пуснат, шофьорите като че ли нарочно караха броня до броня, вперили поглед напред. Колата отпред успя да се вмъкне между един пикап и микробус и той се опита да направи същото. В този миг светлините за задна скорост на мерцедеса блеснаха в бяло до присвяткващите жълти мигачи.

— Какво, по дяволите, прави тоя? — извика Хауълс.

Дуган се наведе напред да види какво става и в същия миг голямата кола подскочи назад към тях. Патрик изкрещя и се хвърли на седалката. Хауълс хвана ръчката на вратата, но разбра, че няма да има време да я отвори, и бързо залегна върху предната седалка. Ръчната спирачка се заби в корема му, той вдигна крака от педалите и притисна колене към гърдите си.

Мерцедесът блъсна предницата на таксито, счупи фаровете и смачка бронята. От удара Хауълс остана без дъх. Тънките ламарини на тойотата се огънаха без особена съпротива под масата на голямата немска кола. От радиатора със съскане започна да излиза пара, но мерцедесът продължи да бута таксито назад. Шофьорът на Нгъ не сваляше крака си от педала на газта. Чу се втори удар, задницата на таксито се блъсна в колата отзад. Мерцедесът спря. От предницата на таксито течеше вода, наоколо се въргаляха парчета ламарина. Смачканата кола се тресеше като умиращо животно. Дуган се надигна и се огледа замаян. Реакциите му бяха забавени от погълнатите хапчета и удара.

От тротоара надничаха изплашени лица: беззъба старица със сива коса, млада двойка с еднакви тениски и избелели джинси, един мъж в сив раиран костюм и мобилен телефон в ръка, младеж с голи гърди и бутилка минерална вода на рамо. Всички гледаха катастрофата с широко отворени очи. Патрик усети мириса на бензин и внезапно си представи как двамата с Хауълс избухват в пламъци. С нарастващо чувство на паника бутна лявата врата, но тя беше смачкана от удара и не се помръдна. Той се премести към другата страна на колата. Краката и ръцете му бяха омекнали и сякаш изтръпнали. Хауълс изпъшка на предната седалка, а после се вдигна, като се хвана за кормилото. Ритна вратата си, отвори я и се изтърколи на пътя. Изправи се и видя, че от мерцедеса излиза мъж с пистолет в ръка.

— Не мърдай! — извика Томас и насочи пистолета към гърдите на гуейлото. Държеше го здраво с двете си ръце. Намираше се най-много на осем крачки от Хауълс и знаеше, че в никакъв случай не би пропуснал мишената си.

 

 

— Стана катастрофа, сър — обади се Чан. — Таксито удари колата пред него.

Лей измъкна глава през прозореца тъкмо навреме, за да види как един добре облечен китаец заплашва с пистолет шофьора на таксито. Дуган, облечен само по къси панталони, се измъкваше със залитане от колата. Полицаите в тойотата извадиха оръжията си. Единият излезе на улицата и подпря ръката с пистолета на покрива на колата, а другият приклекна зад вратата на шофьора. Сержантът изскочи от роувъра и също извади пистолет, като заповяда и на другите двама да се приготвят. Лей остави оръжието си в кобура. Имаха достатъчно огнева мощ. Пешеходците се разпищяха и се разтичаха да се прикрият. За полицаите от Хонконг се знаеше, че първо стрелят, а после питат.

— Хвърли оръжието — изкрещя Лей. — Хвърли оръжието или ще стреляме.

Върху лицето на Томас се изписа изненада и ръката му трепна. Хауълс се извърна да погледне кой се намеси и също изглеждаше изненадан, когато видя толкова много полицаи само на метри от себе си. Дуган се обърна последен и едва не падна, когато видя Лей. Коремът му се тресеше над късите панталони. „Сякаш е пиян“ — помисли си главният инспектор. Патрик отвори уста да каже нещо, но отново я затвори. От устните му течаха лиги и той вдигна ръка, да се избърше.

— Хвърли оръжието. Последно предупреждение — извика Лей.