Стивън Ледър
Гладният призрак (21)

Котвената верига падна над главата на Дуган точно в шест, последвана от звънтенето на монети, хвърляни от високо в тенекиена кофа. За пръв път това не го ядоса, защото повече от половин час вече беше буден. Мислеше за Цвете и си повтаряше наум последния разговор с нея.

Сигурен беше, че ключът към случилото се е зет му, но според прислужницата той и Джил не бяха се прибирали целия ден. За последен път позвъни в единадесет часа вечерта и помоли да предадат на Томас Нгъ да му се обади. Телефонът упорито мълча цяла нощ.

В седем и половина вече беше в службата си и пиеше кафе, вдигнал крака върху бюрото, и чакаше да стане осем, за да позвъни отново на сестра си. Отговори прислужницата филипинка. Не, Джил и Саймън не били у дома. Не, не знаела дали са се върнали снощи. Не, Томас Нгъ го нямало. Не, не знаела кога щял да дойде.

 

 

На около 10 000 метра над Виетнам, Файнбърг подаде светлозелена папка на Едмъндс.

— Това е нашият човек — каза той. — Истински професионалист. С нетърпение очаквам тази работа.

И Файнбърг беше професионалист. В очите му грееше маниакален блясък, който Джак беше наблюдавал твърде често във войниците от специалните части, когато се криеха из джунглите, убиваха, измъчваха и служеха на родината си. По онова време вярваше в това, което правеха. Дори и сред кръвта, мъката и лайната той знаеше, че действа за правдата, служи на Господ, родината и президента по най-добрия начин. Забелязваше отнесения поглед в очите на войниците, които си тръгваха, видели твърде много смърт, изгубили прекалено много приятели. Млади мъже, които никога вече нямаше да бъдат същите. Беше виждал този поглед и го разбираше, но не разбираше как човек като Файнбърг, който сигурно още е ходил с къси панталонки, когато последният хеликоптер беше излетял от покрива на американското посолство в Сайгон, можеше да има същата студена ярост в очите си. Вероятно в един момент от живота си той просто е престанал да се интересува какво и защо прави. Рик никога нямаше да съжалява за някоя своя постъпка, да го гризе съвестта или да му е мъчно. Нямаше да изпита никакви чувства. Едмъндс донякъде му завиждаше, но не заради отнесения поглед и желанието за битки, а за спокойствието, с което бе успял да приеме работата си.

Може би с възрастта щеше да се промени. Като него. Не беше получил просветление, нищо подобно на изживяването, описано от документалистите при някои дългогодишни затворници. Не се събуждаше с писък посред нощ, нито пък подскачаше при всеки шум. Просто го беше обхванала дълбока скръб, задушаваща мъка заради онова, което беше вършил в миналото, и сега тя вгорчаваше и най-щастливите му мигове. То беше като тумор и растеше с годините. А сега се готвеше да го пръсне и да излезе навън, така че всеки да види какво е крил в душата си през всичките тези години.

— Добре ли си? — попита Рик.

По-възрастният кимна:

— Да, просто съм малко изморен.

Файнбърг се ухили.

— Трябваше да останеш снощи до края.

Едмъндс се усмихна насила.

— Успя ли накрая да я свалиш?

— Коя?

— Танцьорката. Момичето с конската опашка.

— Не, по дяволите. Тя си тръгна малко преди да затворят бара. Избяга навън и скочи зад някакъв мотоциклетист. Приятелят й, предполагам. Или по-скоро сводникът. Копеле. Не, хванах си две много млади. Господи, сигурно бяха под петнадесет. Почти нямаха косми по тялото, ако разбираш за какво ти говоря. Цяла нощ не съм спал. Жестоко.

Файнбърг обичаше да използва такива думи, които научаваше от книги или филми за виетнамската война. „В много отношения е жалко, че не е имал възможността да служи в началото на шестдесетте — помисли си Джак. — Тогава може би нямаше да използва жаргона с такова удоволствие.“

Двамата мъже седяха в почти празното отделение за бизнес класата на самолета, две стюардеси в дълги червени рокли се готвеха да сервират закуската. Едмъндс си взе само кафе и пресни плодове, но по-младият хапна от всичко: бъркани яйца, бекон, гъби и домати, както и три хлебчета, дебело намазани с масло. Джак обели един банан и неохотно започна да дъвче, нямаше апетит.

Папката лежеше на поставката пред него. Затворена. Беше със същия зелен цвят като униформите в джунглата, носени през нощта, при секретните операции, която никога нямаше да влязат в учебниците по история. Едмъндс беше убивал мъже, жени и деца в името на дълга, обикновено с нож или с голи ръце, често нощем и винаги с цел да тероризира врага. Тогава беше само на двадесет и пет години, не много по-млад от Файнбърг сега. А в частта беше един от най-старите. Изпращаха ги в джунглата, където виетнамците от Севера почиваха между битките, или навътре по тесните пътеки, изолирани от околния свят с дни, в очакване на патрулите на Виетконг. После убиваха. А когато свършеха с убийствата, обезобразяваха труповете, за да служат като предупреждение за останалите. Не, не като предупреждение. Нямаше за какво да предупреждават. Трябваше да служат за урок: така ще стане и с вас, ако ви хванем, затова стойте настрана. Колеха деца, кастрираха мъже и разпаряха коремите на жени с ловните си ножове. На няколко пъти бяха спуснати в нападнати от виетконгците приятелски настроени села, за да обезобразят телата на жертвите. Мъртви, но още топли и кървящи. После пак така бързо бяха изтегляни, преди армията да изпрати хора от журналистически корпус, за да им покаже срещу кого и против какво всъщност се бият.

И сега, както тогава, Едмъндс мислеше, че го прави за правдата. Но докато тогава го вършеше с твърдо и студено сърце, сега съжаляваше за действията си. Искаше му се да е бил обикновен пехотинец, да се е сражавал като всички с М-16 в калта, вместо да убива жестоко с нож в ръка. Не знаеше точно колко души е убил, но неколцина виждаше ясно, сякаш запечатани в паметта му. Как прерязва гърлото на едно младо момче с пушка, а след това се оказа, че това било момиче с метла в ръка. Как разпаря корема на млада жена, твърде късно открил, че тя е бременна. Дете изпълзя изпод леглото, докато той убиваше майка му, един старец се усмихваше, когато той заби ножа през ребрата в сърцето му. Спомняше си лицата на всички и знаеше, че ще ги помни до смъртта си. Въздъхна дълбоко и взе папката, надяваше се, че докато чете за човека на име Хауълс, спомените ще го оставят за малко на мира.

Вътре имаше три листа от факс, двата бяха с текст, а третият представляваше снимка. Човек на около тридесет години, с тясно лице, хлътнали очи и твърдо стиснати устни. Човек, който Едмъндс позна. Беше го виждал преди четири години в Ливан.

Погледна към Файнбърг, но той се беше навел над чинията, концентриран в яйцата. Вгледа се отново в снимката. Нямаше съмнение. Хауълс беше човекът, който му спаси живота. Джак работеше в посолството в Бейрут, когато беше отвлечен от една от терористичните групировки в страната. Затвориха го в мазето на някаква къща в покрайнините и заплашиха посолството, че ако не плати откуп от 100 000 долара, ще го убият. Държаха го цели три месеца, през повечето време със завързани очи, даваха му да яде само консерви и вода. Едва не полудя от монотонния живот. Смъртта не беше нещо ново и не тя го плашеше. Но цели дванадесет седмици след отвличането никой не му проговори и една дума на какъвто и да е бил език. Не му разрешаваха да гледа телевизия или да слуша радио, а вестник му показаха само веднъж, за да прочете, че властите отказвали да платят откупа.

През трите месеца го пазеха шестима различни мъже, никога по-малко от двама на пост. Когато се появи Хауълс в къщата, бяха трима. Един от тях, гадняр на средна възраст, с грозен белег под лявото око беше ръководителят на групата. Заедно с него беше момиче с дълга черна коса, винаги с автомат в дясната си ръка, и един младеж на не повече от двадесет години — красиво момче, подстригано по войнишки и с бяла кожа. Те се редуваха да го пазят, двама седяха в стаята, а третият навън. От мазето се излизаше само през груба дървена врата с шпионка, заключена отвън и отвътре. В стаята имаше походно легло с войнишки одеяла за Едмъндс, пластмасова кофа за тоалетна и два стола за пазачите. На всеки два дни му носеха втора кофа, до половината пълна с хладка вода и груб пешкир, за да се измие. Храната и водата беше в картонени чинии и пластмасови чаши. На два пъти го снимаха върху походното легло с вестник в ръка. И двата пъти един от пазачите стоеше до него с пистолет, насочен към главата му.

Вече беше почнал да полудява, когато Хауълс се появи на сцената. Тъй като го държаха със завързани очи, не знаеше кой е при него в стаята, но по стъпките предполагаше, че е момичето. Чу я да се приближава до вратата, спря, за да погледне през шпионката. Последва дрънкането на катинара и удар с крак по дървената врата, писък и два изстрела. Едмъндс се паникьоса и се изтърколи от леглото на пода, запълзя изплашен до смърт, че всеки миг ще получи куршум в главата. Чу се трети изстрел и изпъшкване, той успя да си свали превръзката и премига на светлината, в този момент мъжът на средна възраст падна на пода. До вратата лежеше младежът с рана на гърдите, от нея на тласъци извираше кръв. Момичето беше проснато до леглото с разпилени коси. Едното й око го нямаше, по косата й потече струйка кръв. Краката й трепнаха, сякаш спеше, но куршумът беше унищожил голяма част от мозъка й.

Чак тогава видя мъжа до вратата. Човекът, който беше причинил такова унищожение само за няколко секунди. Жилав и строен, с издължено лице, хлътнали очи, с двудневна брада, в ръцете си стискаше голям пистолет. Той бавно се въртеше, прицелвайки се в трите трупа в стаята. Всъщност те бяха два. По-възрастният мъж още дишаше тежко, притиснал с ръка корема си, където е бил улучен. Непознатият погледна Едмъндс и се прицели с напълно спокойно лице, без капка напрежение. Американецът се досети, че нападателят сигурно е принудил младежа да застане пред шпионката, а после го е блъснал вътре, вероятно застрелвайки го в гръб. Един срещу трима. Никой здравомислещ човек не би се решил на такова нещо. Спасителят му беше луд. Но мъжът не изглеждаше луд, а много спокоен. Тогава чу гласа му. Хладен и строг.

— Кой си ти? — Говореше с английски акцент.

— Американец — каза Едмъндс, не можеше да отдели погледа си от цевта на пистолета. Непознатият стегна пръста си около спусъка.

— Не те питам какъв си.

— Ралф Саймъндс. Аз съм бизнесмен. Продавам компютри. — Джак интуитивно разбра, че няма да е добре да каже на този човек, че служи в ЦРУ.

— Добър отговор. Не мърдай от мястото си.

Той се приближи до мъжа, който стенеше на пода, и застана над него. Стреля в десния му крак, куршумът разби капачката на коляното му и изтръгна треска от дъската на пода, а непознатият се усмихна. Мъжът изпищя, а той стреля в другия му крак. Терористът престана да вика. Вероятно припадна, човекът с английския акцент се наведе, пъхна цевта в устата му и стреля за шести, последен път. Изправи се и се протегна със затворени очи като котка на слънце.

Въздъхна дълбоко, а после се обърна да погледне Едмъндс.

— Няма да казваш на никого какво си видял — каза той и допря цевта на пистолета към устните си. — Бил си със завързани очи през цялото време. — Американецът кимна веднага. Правеше се на изплашен бизнесмен.

По-късно на разпита в Ленгли му казаха, че човекът, който го е държал затворен, бил един от най-опасните терористи в Ливан. На съвестта му тежали трима заложници и бил замесен поне в половин дузина бомбени атентати. Едмъндс имал късмет, двама от заложниците били убити, след като е бил платен откупа за тях. Показаха му безброй снимки, но той така и не успя да разпознае мъжа, който го освободи. Човекът, който изпитваше удоволствие, като измъчваше терориста. И честно казано, Джак не беше сигурен, че би го разпознал дори и да му покажеха снимката му. Защото му беше длъжник. И докато гледаше към същите хлътнали очи и четеше информацията за човека на име Джеф Хауълс, разбра, че това важи и сега, четири години по-късно.

 

 

Дуган изчака да стане следобед, преди да позвъни на Белами, като се надяваше, че ще е в по-добро настроение от сутринта.

— Джеф, обажда се Дуган.

— Какво, по дяволите, искаш? — изръмжа приятелят му в слушалката. Патрик я отдалечи от ухото си. Дотук с теорията, че на пълен стомах онзи ще омекне.

— Стига, Джеф. Просто искам малко информация.

— Дуган, ако знаеш какво ми е на главата, ще разбереш, че в момента дори не бих се изпикал върху теб, ако гориш.

— Да разбирам ли, че няма да ми подадеш топката на мача по ръгби?

Белами изсумтя и Пат разбра, че го е развеселил.

— Бизнесът си е бизнес, копеле. А ръгбито е съвсем друго нещо. Виж какво, Дуган, давам ти една минута. Само защото си един от най-добрите играчи в Хонконг. Стрелката се върти.

— Цвете?

— Замина. И внимавай, тя означава неприятности.

— В какъв смисъл?

— Със случая се зае специалният отдел. Един от убитите е бил нещо като китайски агент от разузнаването. Преди няколко години бил екстрадиран от Тайван и е сниман на няколко пъти в Кай Так. Сигурно още днес ще ти се обадят.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм.

— Ти ли им каза, че съм я познавал?

— Та това не беше тайна, момчето ми.

— Да, знам. И те предполагат, че и тя е китайски агент, така ли?

— А ти как мислиш?

— Всъщност работата май не върви на добре, а?

— За теб ли? Или за нея?

Дуган не отговори и попита:

— Ами гуейлото? Какво става с него?

— Имаме името и номера на паспорта. Снемаме отпечатъците му от стаята. Получихме грубо описание от служители на хотела, но нямаме снимка. Ще пуснем заповед, за да бъде спрян на летището, но ако има фалшив паспорт, нищо няма да стане.

— Но той е ранен, нали?

— Да, изгубил е доста кръв, така че вероятно се е покрил някъде. Проверяваме всички болници, но това ще отнеме време. Пък освен това има много нелегални лекари, които биха могли да го лекуват.

— Въпросът е защо е избягал. Ако са отишли да го убият, защо е избягал, след като се е справил с тях?

— Ти ще ми кажеш, Дуган. Сигурно си е мислел, че ще опитат отново. Или пък има какво да крие. А може да е излязъл да си купи цигари.

— Как се казва?

— Хауълс. Джеф Хауълс.

— Проверихте ли го?

— Проверихме името и то съответства на номера на паспорта, а сега пратихме запитване в Англия. В нашите досиета го няма. Никога преди не е бил в Хонконг. Поне не с този паспорт. Минутата ти изтече, Дуган. И никога не сме провеждали този разговор.

— Разбрано. Благодаря ти, Джеф. Следващия път като те видя, ще те целуна от сърце.

— Ще ми цунеш гъза — засмя се Белами.

— Където кажеш — отговори Дуган и затвори. Значи гуейлото беше още в Хонконг и вероятно се нуждае от лекар. Името му е Джеф Хауълс и поради някаква причина е бил нает да убие зет му. Той седеше, загледан през прозореца и почукваше с пръсти по бюрото, опитваше се да обмисли следващата си стъпка.

 

 

Човек би могъл да научи много за една страна от организацията на такситата. Или поне така си мислеше Едмъндс, докато излизаше с Файнбърг през модерните врати на летището към паркинга за таксита. В развитите страни само глупак би платил за такси, за да се придвижи от „Гетуик“ до Лондон или от „Нарита“ до Токио. Щеше да му излезе сума ти пари, а и с влакчето беше много по-бързо. Ако пристигнеш в някоя забравена от Бога страна на третия свят като Индонезия, тогава шофьорите те нападат като чакали, дърпат те и се блъскат в опитите си да те закарат до своята кола. В Тайланд бяха малко по-възпитани, но такситата пред летището са таратайки, а апаратите им за таксуване, даже и да ги има, не работеха, така че трябваше да се пазариш за цената, преди да се качиш. И все пак бяха евтини. На Кай Так такситата чакаха търпеливо на опашка, апаратите им работеха, а цените все пак бяха търпими. Според теорията на Джак Едмъндс за нивото на развитие според таксиметровите услуги, колкото е по-бедна страната, толкова по-евтина и по-неефективна е системата за обслужване. Колкото по-богата е страната, толкова по-добро е обслужването на такситата, докато стандартът на живот на шофьорите достигне онова равнище, когато цената за такси става невъзможна за повечето хора. Лондон вървеше нататък. Последния път, когато беше там, едва му признаха разходите. От счетоводството се подиграваха, че е трябвало само да наеме такси, а не да го купува.

— За какво мислиш? — попита Файнбърг, когато се наредиха на опашката.

— За такситата.

— Да, гадна работа. Такситата и смъртта са единствените неща, които са сигурни в живота. Кой го беше казал?

— Ти, Рик.

— Не бе, от кого беше цитатът?

Едмъндс знаеше за какво го пита, но не му се говореше и затова само сви рамене и смени темата.

— Къде си резервирал стаи?

Пред тях имаше около десетина човека. Бизнесмени в тъмни костюми с чанти и лек багаж, германско семейство, изпотено от горещината, двама сикхи с тюрбани. Джак беше облечен спортно, с кремави памучни панталони, черна риза и кафяви кожени мокасини, които купи почти без пари в Банкок. Файнбърг носеше светлосин летен спортен костюм, маратонки „Найк“ и тъмни очила. Едмъндс знаеше, че на младия агент най-много от всичко му се иска да се спусне тук с парашут от 3000 метра височина, захапал готов за стрелба автомат, но засега трябваше да се задоволи само с очилата си. Господи, откъде го беше изкопало ЦРУ? Сигурно се беше влял с вълната по време на Рейгън, която върна част от славата на разузнаването, изгубена по времето на Никсън. Заедно с това обаче тя позволи в управлението да постъпят доста хора, на които мястото им беше в големите болници с решетки на прозорците, където пациентите се разхождат с ризи с дълги до коленете ръкави.

— В хотел „Виктория“ на острова.

— Евтино ли ще я караме?

— Ние не сме тук официално — тихо отвърна Файнбърг.

— Какво искаш да кажеш с това, че не сме официално? — попита Едмъндс, макар че съзнаваше, че тук не му беше мястото за подобен разговор.

— Не се паникьосвай, за бога! Като ти казвам, че не е официално, значи че просто трябва да се държим настрани от местното бюро. Те не бива да знаят, че сме тук. Никой не бива дори да заподозре подобно нещо. Влизаме и излизаме, без някой да разбере, че изобщо сме идвали.

— Но нали е от Фирмата?

— Разбира се, че е от Фирмата. Да не мислиш, че ще те помъкна на своя глава, без да ти кажа?

„Нищо чудно — реши Едмъндс. — Точно това би направил, дявол да го вземе.“

— И?

— Това представление го ръководи Грег Хамилтън. Щях да ти кажа, когато стигнем в хотела.

— Щеше да е по-добре да ми го беше казал, преди да дойдем тук.

— Стига, Джак. Хамилтън ми се обади, защото не можеше да се свърже с теб. Това е. Аз вдигнах телефона и получих задачата. Просто ти предавам информацията. Това е.

Дойде техният ред на опашката и се насочиха към таксито. Всеки от тях носеше по една пътна чанта. Тази на Едмъндс беше сгъваема за костюми, а на Файнбърг яркосиня за през рамо. Седнаха с тях на задната седалка, вместо да ги сложат в багажника. И двамата пътуваха с малко вещи. Както Файнбърг каза, влизат и излизат, преди някой да е разбрал, че са идвали. Никой, с изключение на Грег Хамилтън. По-младият агент каза на шофьора адреса, но той като че не разбра.

— Ъ? — изхъмка китаецът и присви очи.

— Хотел „Виктория“ — бавно повтори Файнбърг. — На остров Хонконг.

Шофьорът поклати глава.

— Аз не знае. Аз не знае.

— О, мамка му! — възкликна Рик. — Какво да правим сега?

— Можеш да го затриеш — предложи хладно Едмъндс.

Файнбърг плесна по облегалката на шофьора.

— Хотел „Виктория“ — повтори той. — Хотел „Виктория“.

Джак смъкна прозорчето си и повика един добре облечен китайски бизнесмен, на около четиридесет години, с очила и чанта от крокодилска кожа.

— Извинете, имаме малък проблем с шофьора. Бихте ли ни помогнали?

Мъжът се усмихна, приближи се и наведе глава към него.

— Разбира се — каза той със западняшки акцент. — Къде искате да отидете, приятели?

— Хотел „Виктория“ — отвърна Едмъндс. Мъжът обясни на шофьора на китайски, а той кимна и изръмжа. — Благодаря — зарадва се Джак.

— Няма нищо. Приятно прекарване в Хонконг.

Възрастният агент вдигна стъклото и се облегна в охладеното от климатика купе.

— Хамилтън е в Лондон — каза той.

— Точно така.

— Тогава защо ще провежда операция в Хонконг?

— Не ми каза, а и аз не попитах. Но ако искаш, може да му се обадиш.

— Да, ей сега. И какъв е планът?

— Според Хамилтън този тип Хауълс е ранен, стреляли са по него, така че полицията скоро ще го надуши.

— Какви ги говориш?! — Едмъндс започна да се ядосва. Не обичаше да започва операция без пълни указания, а още повече не му се нравеше фактът, че трябва да получи информацията от този тъпанар Файнбърг. Хамилтън поне можеше да се опита да се свърже с него. Все пак беше с по-висок чин.

— Както казах, щяхме да седнем и да поговорим по този въпрос, когато стигнем в хотел „Виктория“. Слушай, Джак, не се притеснявай. Това ще е нищо работа.

— Не разбрах защо полицията е стреляла по него.

— Не е полицията. Бил е нападнат в хотелската стая. Хамилтън каза, че е убил един наш агент и затова трябва да изравним резултата, но без да обиждаме братовчедите. Тук все още е британска територия, макар че има повече от нашите, отколкото от техните.

— Значи е за отмъщение?

— Точно така. Хауълс е чукнал един от нашите, а ние ще чукнем него.

— Но Хауълс е англичанин. Нещо не ми харесва в тази работа.

— Англичаните са го натирили. Нали прочете папката? Той е пълна откачалка и само създава проблеми. Приеми го, все едно е болест, а ние сме лекарството.

— Гледал си много филми със Силвестър Сталоун.

— Слай е моят герой — ухили се като дете Файнбърг.

„Истински кошмар“ — помисли си мрачно Едмъндс.

— Слушай — продължи по-младият, — местната полиция търси Хауълс. Щом го открият, ние ще го утрепем. Няма начин да напусне Хонконг, а тук не е много лесно за един бял да се скрие. Особено ранен с куршум. Но аз мисля, че ние можем малко да ускорим нещата.

— Как?

— Той е ранен и се намира на непозната територия. Не може да отиде в болница, следователно му трябва някой да го скрие. Доколкото знае Хамилтън, Хауълс работи сам и няма приятели тук.

— „Cherchez la femme?“

— Очевидно е, нали? Трябва да намерим момичето и ще го открием.

Едмъндс кимна.

— Значи ще проверим баровете и нощните клубове. Те едва ли са повече от няколко хиляди.

Файнбърг размаха пръст:

— Хонконг се е променил от времето на виетнамската война. Има купища барове за китайци, но ние няма да ходим там. Хауълс най-вероятно е отишъл в някое от заведенията за туристи във Ванчай или в Цим Ша Цуй. Те са най-много петдесетина. Ще ги проверим за една нощ. Просто ще покажем снимката му, сякаш търсим стар приятел. Може да извадим късмет. И дори да не успеем, най-накрая полицията ще го намери. И в двата случая той минава в историята.

Младежът облиза устни, сякаш тази перспектива го радваше. Джак го наблюдаваше и се чудеше кой всъщност е психопатът: Джеф Хауълс или Рик Файнбърг.