Стивън Ледър
Гладният призрак (13)

— Дай ми радиото си — заповяда Лин на Суен. Две моторници се откъснаха от бреговете на провлака на около километър и половина от брега и завиха сред дъга от пръски. Той извика, но не успя да разбере какво му отговарят и ядосано извика: — Млъкнете за малко и ме чуйте. Насочете се към пристана. Веднага тръгнете към пристана. Гуйелото е с леководолазно оборудване и е под водата. Повтарям, той е под водата и държи Лун Тао.

Дзъ и Лам бяха коленичили на най-долното стъпало и заслонили очите си, се опитваха да видят във водата, но блясъкът на повърхността скриваше всичко. Лин подаде бинокъла на Суен и му каза да застане на края на пристана и да наблюдава за въздушни мехури, които биха издали къде се намираше гуйелото в момента.

— Останалите да дойдат с мен — заповяда той и ги поведе към малкия дървен пристан, където бяха привързани като стадо овце няколко моторници.

Наближиха избраната предварително и закотвена здраво чужда яхта. Хауълс започна да се спуска надолу и отново освободи налягането в ушите си. Котвата лежеше на дъното, закачена с дебела верига към белия корпус отгоре. Насочи се към нея. Двамата мъже се влачеха по дъното като ранени раци. Очите на Нгъ свикнаха със солената вода и той внимателно се оглеждаше, притиснал ноздри с дясната си ръка, стиснал малкия цилиндър. Сакото му плуваше гротескно из водата, а вратовръзката се беше отпуснала и се носеше над рамото му. Гуейлото го натисна силно надолу към тежката котва. Движението го обърна и краката се издигнаха над главата му. Той започна да рита, за да се изравни, но Хауълс отново го натисна и закопча белезниците към металния пръстен на котвата. Пусна го и се отдръпна, размаха леко ръце и крака, за да се задържи изправен на няколко стъпки над пясъка на дъното. Китаецът го видя, понечи да изплува нагоре към повърхността и изведнъж разбра, че е закопчан за котвата. Обърна се надолу и опита да се освободи. В движенията му личеше паника. Започна да диша по-бързо и главата му се обви с въздушни мехури. Според Хауълс в бутилката едва ли имаше още много въздух. В очите на китаеца пламтяха омраза и страх. Той постави крака от двете страни на котвата, хвана я с две ръце и дръпна силно. Успя да я вдигне до кръста си и да я отблъсне към повърхността и спасителния въздух. Но котвата беше твърде тежка и падна настрани, като разпръсна пясъка около краката на Нгъ. В този момент наустникът излетя от устата му.

Хауълс наблюдаваше и чакаше. В Хонконг би му било трудно да се снабди с пистолет, пък и не можеше да бъде сигурен, че ще успее да се приближи достатъчно до главатаря на триадата, за да го убие с нож. Но тук, на десет метра под водата, спокойно щеше да се увери в смъртта на китаеца. Така поне си казваше. Но дълбоко в душата си, в онова тъмно ъгълче, където дори и сам се страхуваше да надниква за дълго, той знаеше, че всъщност иска да гледа, да наблюдава предсмъртната агония на друго човешко същество. Да види как мъжът се дави, как водата нахлува в дробовете му, как очите му угасват.

Гърдите на Нгъ се напрегнаха, скоро всичко щеше да свърши. Задържа се с леки кръгови движения на ръцете, втренчил поглед в лицето на китаеца. Саймън се наведе и ръката му потърси ножа, прикрепен под крачола на панталона. На сушата може би щеше да успее да извади ножа и да удари гуейлото, преди онзи да успее да реагира. Но все пак при реакциите на обучения убиец това беше милионна вероятност. А под водата изобщо нямаше шанс. Хауълс разполагаше с цялото време на този свят, за да наблюдава как Нгъ вади ножа и се опитва да замахне към него. Той се отдръпна с едно мързеливо движение на краката и пак се изправи.

Като че ли беше по-хубаво, отколкото ако се биеха. Понякога жертвата усещаше, че смъртта й е неизбежна, и просто се предаваше, отпускаше се и приемаше съдбата си. Някои затваряха очи, като се надяваха, че това е един ужасен кошмар и ако пожелаят силно, убиецът ще изчезне. Други викаха Господ на помощ. Или майка си. Малцина се бореха до последния миг, но според него това бяха най-добрите жертви. Животно срещу животно, блеснали в пламъци очи и стиснати зъби. Единоборство. Хауълс разбираше как са се чувствали гладиаторите на арената в древния Рим, знаеше защо онези, които са били готови да умрат славно, често са били спасявани, а страхливците са били наказвани с обърнат надолу палец. В готовността да приемеш смъртта с чест имаше благородство, което трябваше да бъде възнаградено.

Нгъ се опита да пререже веригата с ножа, но напълно безполезно. Цялото му тяло се напрегна за въздух, бузите му се издуваха и прилепваха, за да подадат малко въздух. Дръпна се отново, но котвата го държеше здраво. Извърна се настрани, разбрал, че е безполезно, в момента по-важно беше да задържи малкото останал кислород. Раменете му се присвиха, той прикова поглед право в очите на Хауълс. Невъзможно беше да разбере израза на лицето на обречения мъж заради наустника на цилиндъра, който висеше от устните му, но на убиеца му се стори, че китаецът се усмихва. Нгъ коленичи върху пясъка на дъното като за молитва.

Миг преди ножът в ръката му да се вдигне във водата, Хауълс с трепет осъзна какво ще се случи и се придвижи по-наблизо. Оръжието рязко се спусна. Китаецът се опитваше да пререже китката си, която го държеше прикован към котвата. Водата помътня от кръв. Убиецът мрачно въздъхна.

— Виждате ли нещо? — попита Лин.

Всички мъже поклатиха глави. В дървената лодка седяха четирима, двама гребяха, а Лин и Кени Суен стояха коленичили на носа и гледаха надолу във водата. Още две лодки с гребла се движеха тромаво и шумно във водата, като постепенно се отдалечаваха от дървената част на пристана. Двете моторници рисуваха кръгове из водата в залива, но Големия брат разбираше, че са твърде бързи, за да бъдат полезни. Свърза се с тях по радиото и им заповяда да загасят моторите и да оставят лодките да се движат от отлива.

— Откога са под водата? — попита той.

Суен погледна часовника си:

— Петнадесет минути.

— Някой да знае за колко време стига въздухът в бутилка за леководолази? — попита Големия брат.

Никой не отвърна, пък и всъщност това беше без значение. Не бяха видели леководолаза, така че нямаха представа колко бутилки е носел, дали е нямал резервни, скрити някъде на дъното. Едно беше сигурно — петнадесет минути бяха много време. Повече от достатъчно да се изминат седемстотин метра с бавен ход, а леководолаз с прилични плавници би могъл да се движи много по-бързо. Но ако сега потърсеше помощ, то трябваше да признае, че Главата на дракона е мъртъв, а Лин не беше готов да поеме тази отговорност.

Хауълс наблюдаваше търсенето от безопасно място, вътре в главната кабина на наетата от него яхта. Когато се увери, че Нгъ е мъртъв, той бързо отплува настрани, като се придържаше към контурите на дъното и дишаше повърхностно, за да ограничи до минимум въздушните мехурчета. Без китаеца, който го бавеше, убиецът се промъкна като акула във водата, прилепил ръце до тялото си, от време на време леко завърташе глава, за да се ориентира, и се придвижваше с плавни движения на краката. Забави се само веднъж, за да провери колко въздух му остава. Напълно достатъчно.

Излезе на повърхността до наетата яхта, остана скрит зад привързаната към нея лодка цяла минута, за да провери дали наоколо е чисто, и се измъкна от водата на дървената палуба при кърмата. Прибра леководолазната екипировка в машинното отделение, навлече един халат и коленичи на стол в трапезарията, за да огледа залива с бинокъл. Мъжете, които бяха на сушата, сега гребяха с лодки на около седемстотин метра от брега, а две мощни моторници се поклащаха във водата близо до входа на залива. Хауълс знаеше, че скоро щяха да прекратят търсенето. Нямаше как да разберат дали е доплувал до някоя яхта, или просто е излязъл на брега на едно от стотината места по периферията на залива, откъдето можеше да изчезне с кола. А дори и да решат, че най-вероятното скривалище е яхта, в залива те бяха най-малко хиляда. Само край жилищния квартал „Марина“ имаше място за триста корабчета. Щеше да мине почти месец, докато претърсят всички, а тъй като беше средата на седмицата, повечето от тях щяха да са заключени. Не му оставаше нищо друго, освен да чака.