Стивън Ледър
Гладният призрак (27)

Хауълс отстъпи вдясно, за да остави замаяния англичанин между себе си и полицаите. Мина зад него и извади ножа от вътрешния джоб на якето си. Хвана го с ранената си ръка и вдигна ножа към шията му с лявата.

— Не мърдай, Дуган. Иначе, кълна се в Бога, ще те убия — прошепна той.

Дръпна го към таксито. От удара капакът на багажника се беше вдигнал и Дуган видя вътре тялото на мъж със странно извита глава и мокро петно отпред върху панталона. Нямаше откъде да се измъкнат, а Хауълс не искаше да се приближава до ченгетата. Дръпна пленника си назад, опитваше се да се изтегли към станцията на метрото. Това го приближи до Нгъ, което също не беше приятно. Патрик започна да хленчи, ножът беше притиснат здраво към шията му. Англичанинът изкрещя да млъкне.

Хауълс видя как пистолетът падна на асфалта. Знаеше, че разполага само със секунди, за да действа. Скоро щяха да пристигнат подкрепления на полицаите, а те и така не бяха малко. Улиците бяха задръстени, така че нямаше смисъл да опитва да отмъкне кола, пък и не знаеше доколко Дуган може да му послужи като заложник. Той като че всеки миг щеше да припадне, а ако се строполеше на земята, нямаше да може да му послужи като щит. Най-добрият му шанс, единственият шанс беше да стигне до метрото и да направи като Еми. Да изчезне в тълпата. Офицерът от полицията стоеше до роувъра и крещеше да хвърли ножа. Хауълс бутна пленника и се хвърли към пистолета, като изпусна ножа в движение. Патрик падна на колене, Хауълс сграбчи пистолета с дясната си ръка и се превъртя, ревейки от болка в раненото си рамо. Усети как раната се отвори и започна да кърви, но продължи да се движи. Изправи се наведен, насочил пистолета към полицаите. Стреля бързо два пъти. Откатът на оръжието накара рамото му да пламне от болка. Куршумите улучиха Чан във врата и той падна назад. Кръвта заля гърдите му.

— Застреляйте го! — извика Лей, макар хората му вече да нямаха нужда от поощрение.

Хауълс скочи върху покрива на таксито и се превъртя. Падна върху тротоара като котка. Тълпата пешеходци се пръсна като ято изплашени врабчета. Сержант Лам пристъпи встрани от колата и се прицели в гърдите на гуейлото. Хауълс вдигна пистолета, Дуган се изправи, изрева и се хвърли през капака на колата. Успя да го хване през кръста и макар да чувстваше ръцете си омекнали, го повали на земята. Убиецът го удари с дръжката на пистолета в слепоочието, но той дори не усети удара. Ръцете му се поотпуснаха и Хауълс се измъкна, Патрик го хвана за левия крак и напрегна всичките си сили да го задържи. Стисна очи и изрева.

— Пусни ме, тъпо копеле! — изкрещя Хауълс, но той сякаш не го чуваше. Ушите му бучаха като от виковете на запалянковците на стадиона и той стискаше с всички сили и чакаше да чуе свирката на рефера.

Убиецът насочи пистолета към главата на Дуган и понечи да дръпне спусъка, но в този миг сержант Лам стреля. Куршумът разкъса гърдите на Хауълс и го хвърли назад. Пистолетът падна от ръката му. При звука от изстрела Патрик отвори очи. Непрекъснато изпадаше в безсъзнание и се свестяваше, но не пускаше крака на англичанина. Бавно изпълзя нагоре по тялото, проснато на асфалта. В гърдите на Хауълс имаше дупка колкото юмрук, която се пълнеше с кръв и мехури, когато се опитваше да диша. Очите му бяха отворени, но изглежда вече не виждаха лицето на Дуган.

Томас притича и бутна Патрик настрани. Пребърка джобовете на убиеца и намери торбичката с диамантите. Размаха я триумфално, но Дуган яростно го бутна настрани. Коленичи до ранения, съзнаваше, че полицаите приближават и не му остава много време. Нито пък на Хауълс. Това се виждаше съвсем ясно.

— Момичето — прошепна той накъсано. — Къде е Софи?

Хауълс, изглежда, едва сега видя Дуган и почти се усмихна.

— Къде е Софи? — попита отново Патрик. Не искаше да се моли, но знаеше, че ако се наложеше, щеше да го направи. Нямаше нужда. Хауълс му каза и умря.

Дуган се отпусна тежко на пътя. Разтърси глава, опитваше се да дойде на себе си. Чувстваше се спокоен от мисълта, че Софи вече е в безопасност. Но и някак измамен. Нямаше представа кой беше убиецът и защо предизвика целия този хаос. Може би когато главата му се избистреше, щеше да успее да обмисли нещата. Сега обаче искаше само да спи. Да се свие на пътя, да затвори очи и да сънува Цвете.

Лей се приближи и сложи ръка върху рамото му:

— Страхотна работа, Дуган.

Патрик се отдръпна, изправи се несигурно и бавно тръгна към колата на Нгъ Вайсън.

Двата лабрадора заподскачаха радостно, когато Грей им отвори вратата да потичат навън, преди да си легне. Жена му не разрешаваше те да влизат в спалнята, но макар и с нежелание, се съгласи да спят в кухнята. Двете кучета тичаха навън, Грей разбута огъня и се загледа в пламъците. Като дете прекарваше часове, загледан в огъня, измисляше си чудни истории за извиващите се езици. За рицари, които се бият с дракони, за ангели, борещи се с демони. Сега, когато гледаше огъня, виждаше само горящи въглени.

Чу кучетата да лаят, вероятно се бореха за някой отдавна забравен кокал. Глупави животни. Изглежда, единствената им цел в живота беше да си напълнят стомасите. Когато забравеше да постави капака върху кофата за боклук, те ровеха в нея за храна, сякаш бяха обикновени помияри, а не добре охранени домашни любимци. Изглежда, кучетата не се чувстваха задоволени дори и когато им е добре. Като хората.

Грей знаеше, че с кариерата му е свършено. По-малко от седмица след неуспешния опит за убийство на Хауълс агентът му в Пекин изчезна. Нямаше съд, нямаше обвинения, нямаше съобщение във вестниците. Предаването на Хонконг през 1997 година наближаваше и китайците не желаеха да разрушават малкото останало доверие към тях. По 60 000 от най-умните и способни специалисти изтичаха от колонията всяка година. Емигрираха за Австралия, Канада и Съединените щати. Китайците не желаеха да влошават още повече положението. Един показен процес на британски шпионин, макар и китаец, щеше да причини повече зло, отколкото добро. Той просто изчезна заедно със семейството си. Онова момиче вероятно им беше казало от кого е дошла заповедта. И следата водеше право към Грей. Бяха го измъчвали, сигурен беше. И той им беше казал всичко. Е, какво тогава? Оставаха само две възможности. Да изпратят човек да го убие като акт на отмъщение. Или да съобщят информацията на британските власти. И в двата случая с Грей беше свършено. Затова той реши да не чака и подаде оставка, позовавайки се на влошено здраве. Оставката още не беше приета и сигурно щеше да последва дълъг период на провеждане на разговори и уреждане на предаването на поста на наследника му, но той вече беше взел решението си. Може би то щеше да ги удовлетвори. Вдигна глава и яростно разбърка огъня.

Едното от кучетата престана да лае. Вероятно победителят, който вече дъвче кокала. Грей изправи гръб и остави ръжена на мястото му. Трябваше да излезе да ги прибере. Вероятно когато си легнеше, жена му щеше да се скара, задето ги е оставил да лаят толкова време.

Мина през кухнята, отвори вратата и подсвирна тихо. Чу Лейди да лае, но някъде в тъмнината. Като съдеше по звука, вероятно близо до оградата.

— Лейди — извика той, но тя продължи да лае.

Запали външната лампа, поставена на стената до вратата, но лъчите й осветиха само дузината стъпала. По-голямата част от поляната си оставаше съвсем тъмна. Светлината даже правеше тъмнината по-дълбока. Нахлузи гумените ботуши и изпъшка от усилието. Уви около врата си червеният вълнен шал.

Извика кучетата отново, но те не му обърнаха внимание. Един от бастуните от колекцията му с дръжка от бронз, оформена като глава на лебед, беше подпрян до стената. Грей го взе и излезе.

Застана в края на осветеното място и свирна, като размаха бастуна в ръка. Лейди беше спряла да лае.

— Проклети кучета — измърмори той под носа си и тръгна към овощната градина. Стори му се, че Лейди изскимтя, но когато се спря и заслуша, не чу нищо.

Вдясно, до едно от дърветата се виждаше купчина като от влажна пръст. Той тръгна нататък, изпънал бастуна напред. Коленичи и посегна с ръка. Беше топло и влажно, вдигна дланта към лицето си, беше изцапана с кръв. Трамп, кафявият лабрадор беше мъртъв.

Чу някакъв шум. Като шумолене на листа или дишане. Не разбра точно, но се извърна, без да се изправя. Видя един мъж, приведен надолу и хванал с едната си ръка нашийника на Лейди. С другата стискаше муцуната й.

— Какво правиш с кучето? — извика Грей. Мъжът дръпна ръката си от муцуната на Лейди и тя веднага залая изплашено. Англичанинът стреснато осъзна, че мъжът е китаец. Онзи измъкна иззад гърба си странен на вид крив нож. Усмихна се и преди Грей да разбере какво става, преряза гърлото на Лейди. Кучето падна на земята. Лежеше на тревата, кръвта извираше от гърлото й, а очите й останаха вперени в стопанина.

— Не! — извика Грей и пристъпи напред с вдигнат в ръката бастун. — Не, не, не!

Нещо го удари в задната част на десния крак, а после на левия. Остра болка го прониза зад колената и той почувства кръв по прасците си. Краката му се подгънаха и той падна на колене. Отвори уста да изкрещи. Но звукът още не беше излязъл от гърлото му, когато една ръка стисна брадата му отзад и му запуши устата. Посегна да го удари с бастуна, но отстрани пристъпи още един. Отново китаец, този път със сатър в ръка. Той замахна и удари Грей по рамото. Англичанинът с ужас видя как острието се заби дълбоко в плътта, а после едва не припадна от острата болка. Бастунът падна от изтръпналата ръка. Не усещаше краката под коленете си, но чувстваше болката и знаеше, че е ударен с нож. Вероятно бяха прерязали сухожилията му. Опита се да използва лявата си ръка, за да махне дланта от устата си, усети нов удар и ръката му се отпусна. Започна да се тресе. Тялото му беше обхванато от конвулсии.

Мъжът, който уби Лейди, прескочи мъртвото куче и застана пред него с насочен към очите му нож. „Ще умра“ — беше единствената мисъл в ума на Грей. Китаецът пристъпи напред, а ръката около устата на Грей извърна главата му рязко нагоре. Мъжът бръкна в джоба си и извади смачкан лист хартия. Гледа го няколко секунди, преди да заговори. На тримата им беше платено добре, за да свършат тази работа. И макар да им беше възложена от човек, намиращ се на повече от дванадесет хиляди километра оттук, инструкциите бяха съвсем точни и мъжът беше решен да ги изпълни докрай. Жената им плащаше в злато. Тя никога нямаше да узнае дали са изпълнили заповедите й. Но мъжът си имаше професионална гордост. Повече от седмица му беше нужна, докато проследи и намери човека на име Грей, който работи в сграда, наречена „Сенчъри хаус“. Скоро щеше да свърши работата си и да се завърне в Хонконг.

Бавно и внимателно, като наблягаше на всяка дума, той повтори написаното с големи печатни букви в бележката.

— Това е заради Джеф Хауълс. — Приближи лицето си до жертвата и повтори: — Заради Джеф Хауълс. Разбра ли?

Грей усещаше как животът му изтича през раните в ръцете и краката. Чувстваше се спокоен и замаян, почти щастлив, кръвта бързо се оттегляше от мозъка му. Той се усмихна. Ръката се дръпна от устата му и брадичката му увисна. От устните му потече слюнка.

Мъжът пред него повтори думите.

— Разбра ли?

Грей се опита да говори, да каже „да“, че е разбрал и че съжалява, но устата не го слушаше. Искаше му се да се изкикоти. Кимна и изпъшка.

Китаецът погледна двамата си другари, застанали зад тялото с окървавени сатъри. Искаше да потвърдят, че са видели реакцията. Те кимнаха мълчаливо и мъжът се усмихна. Тримата едновременно вдигнаха сатърите си във въздуха и ги забиха един след друг във врата на Грей.

Водата в тоалетната отново беше спряна. Ръчката увисна безпомощно в пръстите на Дуган.

— По дяволите — изруга той. — Мамка му на този апартамент, на това място, на проклетия град. — Изобщо не се почувства по-добре. Блъсна капака на тоалетната. Душът поне работеше, слава богу. Изпика се в канала и остана да гледа как жълтеникавата течност изтича и изчезва в отвора.

Не бързаше да стигне в службата. Откакто Цвете я нямаше, загуби интерес към работата. По-лошото беше, че изгуби интерес към всичко. На няколко пъти се отдава на безпаметно пиянство, но то не му достави удоволствие. Повечето от времето си през изминалите три седмици прекара в апартамента си в гледане на видео. Не телевизия, където замъгляваха най-интересните секс сцени, а останалото се прекъсваше на всеки десет минути с реклами. Взимаше по три видеокасети на вечер от едно магазинче наблизо и си ги гледаше сам.

Изми се, избърса се и облече сивия костюм. Не му се занимаваше да приготвя закуска или да си прави кафе. Не виждаше смисъл. Нищо нямаше смисъл.

Заключи вратата и се заразхожда по коридора, докато чакаше един от трите асансьора да дойде до етажа. По пътя надолу облегна чело върху процепа между вратите и въздъхна дълбоко. Какво, по дяволите, да прави? Изпрати поне дузина молби за работа през изминалите дни. Кандидатстваше къде ли не. В кредитна агенция в Сингапур, в агенция за недвижими имоти в Цим Ша Цуй. Все още никой не му беше отговорил. При по-малко от два процента безработица да не може да си намери работа. Какво ставаше?

— Ох, Цвете — тихо изстена той. — Къде си?

Никога преди не се беше чувствал толкова самотен. Даже Джил не беше тук, та да й се оплаче. Заедно със Софи се бяха върнали в Англия. Може би единственото свястно нещо от целия този мрачен епизод беше, че родителите им пристигнаха и отново приеха сестра му. Измъкнаха Джил и Софи от дома в комплекса на триадата и се настаниха в хотел „Мандарин“, а после ги взеха със себе си в Англия, забравили всичките си дрязги от миналото. Джил беше твърде изтощена, за да се противопоставя и макар Томас Нгъ да й каза, че няма никакви пречки да остане в Хонконг, Патрик смяташе, че тя е постъпила правилно. И за Софи перспективите в Англия щяха да бъдат по-добри. През следващите няколко години Хонконг нямаше да бъде подходящ за деца. Напрежението тук нарастваше с всяка изминала седмица. Полицейските отряди за борба с безредиците тренираха със сълзотворен газ и гумени куршуми по плацовете в Новите територии.

Вратите се отвориха със съскане и той излезе във фоайето. Обърна глава към големия стенен вентилатор, за да може хладният ветрец да изсуши влажното му лице.

Пред бюрото на пазача, заспал с глава върху скръстените си ръце, се намираха редиците с пощенски кутии. По една за всеки апартамент. Дуган отвори своята. Сметката за електричеството и редовното писмо от компанията за кредитната му карта. И една пощенска картичка с изглед на хотел „Ориентал“ в Банкок. Най-добрият хотел в света, който се издигаше на брега на река Чао Прая. Никога не беше отсядал там, но веднъж беше пил в бара. На гърба бяха написани неговото име и адрес. Не можа да познае почерка. Но вляво от адреса имаше нещо, което накара сърцето му да подскочи. Не бяха думи. Само едно набързо изрисувано цвете.