Стивън Ледър
Гладният призрак (14)

— Десет часът е, Голям братко — каза Суен.

— Знам — изсъска Лин. — Но какво да правим? Да го изоставим ли? Искаш ли сам да обясниш на баща му и братята, че сме го оставили да умре под водата?

Суен наведе поглед, засрамен от избухването на Големия брат, макар да знаеше, че е прав и е изрекъл онова, което мислеха и останалите. Гребяха в кръг повече от два часа и не бяха видели нищо освен гнили зеленчуци, трески и найлонови торбички. Ако все още бяха под водата, двамата мъже със сигурност бяха мъртви. А ако бяха излезли на сушата, значи не са ги забелязали. И в двата случая просто си губеха времето.

Лин използва радиостанцията му, за да разговаря с хората в лодките, моторниците и групите на сушата. Нищо. Изправи се на носа, сложи ръце на хълбоците и вдигна гордо брада, сякаш предизвикваше леководолаза да излезе, за да се бият като мъже.

 

 

Дуган четеше „Стандарт“ с третата си чаша кафе, когато телефонът звънна.

— Добро утро, Патрик Дуган.

— Здрасти, хлапе. Какво ново?

— Нищо особено. Работа, както всеки ден — отговори Цвете.

— Как е изгледът от най-високата сграда в Хонконг? — попита той.

— Само мога да си мечтая за него — отвърна тя. — Не съм толкова важна клечка, че да разполагам с кабинет с изглед. Нито пък да работя по високите етажи. Ако видиш преградките, зад които се трепя по цял ден, ще си умреш от смях. Как се чувстваш през тази великолепна утрин?

— Сръчен — отвърна той. — Ще си паднеш по мен.

— Не знам за какво говориш, Патрик Дуган. Надявам се разговорът ни да не тръгне към някакви мръсотии.

Патрик се засмя и разля чашката с кафе върху документите на бюрото.

— Шибана работа — възкликна ядосано той и скочи прав.

— Излъгала съм се — изкикоти се Цвете. — Вече се започна. Сигурно сега ще поискаш да знаеш какъв е цветът на бельото ми.

— Разлях си кафето върху проклетото бюро — измърмори кисело полицаят. — Защо все на мен ми се случва? — Вдигна най-горния лист за краищата и внимателно изля тъмната течност в кошчето за боклук. Добре, че не успя да намокри двете папки отдолу. — Днес не ми върви.

— Горе главата. Ще ти потръгне.

— Свободна ли си довечера? — попита Дуган. — Момчетата от отдела за борба с организираната престъпност имат купон в „Горещи клюки“. Ще празнуват голям удар по наркотрафика. Можеш да прочетеш за това на трета страница в „Стандарт“.

— Звучи чудесно. В колко часа?

— Доста късно. Трябва да свърша куп работа. Да речем към единадесет. Ще вечеряме там в ресторанта, сервират цяла нощ.

— Добре. Тогава ще се видим там в единадесет.

— Хей, преди да затвориш, ми дай номера си в банката. Опитах да се свържа с теб на няколко пъти, но телефонистката май не знае къде да те открие. — Патрик усети, че тя се поколеба, но след секунда весело му продиктува номера си. Той го записа на първата страница на настолния бележник. — И още нещо…

— Какво?

— Какъв цвят е бельото ти?

— Няма да ти кажа, за да откриеш сам — засмя се чувствено тя и затвори. „Господи“ — въздъхна Дуган. Нощта му се струваше безкрайно далече.

 

 

В един на обяд Лин най-накрая преустанови търсенето. Свърза се с моторниците и заповяда да чакат при изхода от залива и да проверяват всяка яхта, която излиза. Ако е възможно, да ги претърсват, а ако не, да записват името и идентификационния номер. Остави двама от хората си на пристана до „Марина“ и още няколко, пръснати по брега на залива, но дълбоко в душата си знаеше, че вече е твърде късно. Онзи гуейло е бил подготвен добре. Сега или беше в безопасност на борда на някоя яхта, или отдавна е доплувал до брега и се е измъкнал.

Оставиха трите лодки завързани на мястото, откъдето ги бяха взели, и в гробно мълчание се върнаха към колите. Хауълс ги наблюдаваше, докато си тръгнаха, и чак след това пусна момиченцето от тоалетната.

— Гладна съм — заяви тя.

— Аз също. Умирам от глад. Какво искаш?

— Да си отида у дома. — Софи тропна с крак и той се усмихна. Младежът, който се оженеше за тази млада дама, щеше да има труден живот.

— Питах за ядене — каза Хауълс. — Какво искаш да ядеш?

Хитрият израз, който проблесна на лицето й, беше толкова прозрачен, че мъжът се разсмя на глас.

— Може ли да погледна в кухнята, за да видя какво има? — попита тя със сладък глас. Явно беше свикнала да получава всичко, каквото поискаше от обожаващите я родители.

— Не — търпеливо отговори той. — Ти ще стоиш тук.

— Мястото на жената е в кухнята — заяви Софи, като си играеше с кичур от косата си. Мъжът се намръщи шеговито, а тя го изгледа накриво. — Ще съжаляваш, когато баща ми те хване — заплаши го тя.

Хауълс си замълча.

 

 

Конвоят от коли се движеше бавно като погребална процесия по пътя към комплекса. Лин и Суен бяха в първата, даймлерът на Нгъ. Спряха на посипания с дребен чакъл паркинг пред къщата и видяха, че Джил ги чака пред входа.

— Мамка му, Голям братко. Кой ще каже на гуейпор?

— Искаш ли ти? — попита побеснял Лин и изсумтя, а Суен поклати глава. — Аз ще й кажа. А после ще говоря с учителя Чен. Задръж хората при портиерната. Скоро ще се върна, за да говоря с тях.

Излезе от тапицираната с мек плюш кола и тръгна към съпругата на господаря си с отпуснати ръце и приведени рамене. Не можеше да се насили да я погледне в очите. Не уважаваше много бялата жена, която споделяше леглото на Главата на дракона, но не и ранга му, и винаги се беше опитвал да има колкото е възможно по-малък досег до нея. Естествено, че не се страхуваше от гуейпор, но сега тя беше като жив укор за провала, за неуспеха му да защити господаря си, нейния съпруг.

Струваше му се, че с всяка крачка към нея вината му нараства. Притискаше го като тежък товар върху раменете и шията, навеждаше гърба му и караше краката му да се подгъват. Той опита да се изправи, да изпъне рамене, но тежестта само стана по-голяма. Спря на десетина метра от нея и заби поглед в обувките си, почервенял до корена на космите си.

— Къде са те? — попита тя тихо. — Какво стана?

Обърна се към него на китайски, и както винаги Лин се учуди колко добре се справяше с този толкова труден за повечето гуейло език. Но й отговори на английски. Тя беше гуейпор и нищо не би могло да го накара да й говори на собствения си език. Винаги беше имало разлика и според него тя трябваше да се подчертава.

— Съжалявам, госпожо Нгъ — каза той. Насили се да я погледне в очите. — Човекът хвана съпруга ви и го отвлече във водата. Носеше леководолазно оборудване. Не знаем какво се е случило с него.

Джил залитна, сякаш Лин я беше ударил. Обви ръце около стомаха и се наведе с тих стон като наранено животно.

— А дъщеря ми? — попита го пак на китайски.

Лин поклати глава:

— Съжалявам. Нямаше следа от нея.

Джил припадна. Големия брат не знаеше какво да прави. Пристъпи несигурно напред и спря до вратата, объркан от скръбта й. Спаси го домашната прислужничка, която притича по коридора и клекна до господарката си, като й говореше тихо, помогна й да се изправи и я поведе навътре. Лин въздъхна с облекчение и им обърна гръб. Да съобщи новината на учителя Чен нямаше да е по-лесно, но той поне щеше да приеме нещата по мъжки и щеше да знае какво трябва да правят от тук нататък. Заобиколи къщата отдясно. Стъпките му скърцаха по камъчетата. В това крило на дома се намираха спалните и макар да беше следобед, пердетата им бяха дръпнати. Изглеждаше така, както и сутринта. Алеята се стесни, а после се раздели на две. По-широката водеше обратно към къщата, а другата извиваше наляво през група плодни дръвчета и край малък басейн със златни рибки, към едноетажна къщичка на Чен, заобиколена с високи палми. Къщата не се виждаше от резиденцията, но Лин чу птичите песни доста преди да стигне до нея. Чен седеше на стъпалото пред входа с клетка в скута, навел настрани глава, заслушан в приятната песен на жълто-кафявата птица.

Големия брат застана пред стареца, погледна плешивата му глава и коленичи, подпрял длани на коленете, привел гръб към земята. Главата му беше по-ниско от тази на Чен и показваше уважението към възрастта и поста, който той заемаше. Лин не беше коленичил пред никого от дълги години. Тази стойка беше за по-младите, коленете му изпукаха болезнено, мускулите на бедрата се стегнаха като пружини, но лицето му си остана безизразно.

Чен не отклони погледа си от птицата в клетката и попита:

— Какво се случи, Уа-цай?

Старецът се обърна към него така, както преди повече от двадесет години, наричайки го с умалителното му име. Не го правеше, за да го обиди. То по-скоро изразяваше дългото им познанство и отношения на учител и ученик. Лин трябваше да научи още много от учителя Чен, ако се надяваше някой ден да облече мантията на Лун Тао.

— Провалих се, учителю Чен — тихо призна той.

— Разкажи ми какво стана — подкани го старецът, като не отместваше поглед от птичката. Лин заговори с тих глас, какъвто съвсем не подхождаше на силата и височината му.

Когато приключи, Чен внимателно постави клетката на малка дървена масичка в сянката на палмите встрани от вратата. Взе метална каничка и сипа вода в паничката като награда за добре изпятата песен. Птицата натопи човка в прясната вода и вдигна глава, за да я преглътне, разтреперана от удоволствие.

— Трябва да кажа на баща му — изрече накрая Чен. — Ти съобщи на брат му. Незабавно да се върне тук.

— Брат му ли ще поеме управлението? — попита Лин. Толкова му се искаше да ръководи триадата, че просто не можа да се сдържи да не попита. Но знаеше, че времето му още не е дошло и най-лошото нещо сега беше да се самоизтъква. Подобно нахалство щеше да бъде наказано. Беше го виждал и преди.

— Баща му ще реши по-късно, това е без значение. Той трябва да е тук. Каза ли на жена му?

— Да.

— Тя как го прие?

Лин се готвеше да отговори „като гуейпор“, но преглътна думите си. Връзката между учителя Чен и Саймън Нгъ беше силна като между баща и син и за разлика от Големия брат, уважението и обичта на стареца се разпростираха към съпругата и детето на Нгъ.

— Не много добре, учителю Чен.

— Направи всичко по силите си, за да намерим онзи гуейло. Започни с лодките и яхтите в Хебе Хевън, макар да не вярвам, че ще е толкова глупав да остане тук. Изпрати един от най-тактичните си Зелени сандали да говори с директорката на училището. Тя е видяла гуейлото, а на нас ни е необходимо описанието му. Когато знаем как изглежда, ще започнем да проверяваме всички хотели. Това е засега.

— Слушам, учителю Чен. — Лин се изправи с пъшкане и отстъпи две крачки назад, преди да се обърне. Тръгна забързано по пътеката, чуваше как старецът мърмори тихо, не знаеше дали говори сам на себе си, или на някоя от любимите си птички, но беше невъзпитано да се обръща, за да види. Върна се в резиденцията и започна да се обажда по телефона.

 

 

Хауълс изчака да се смрачи и чак тогава напусна яхтата. Софи го беше помолила да й разреши да се изкъпе и той се съгласи, но остана неотлъчно пред вратата на малката душ-кабина. На два пъти момичето го обвини, че надничал, и затова се избърса и облече вътре в кабината. Софи искаше чисти дрехи, но мъжът й каза, че няма да има нужда, защото скоро ще си иде вкъщи. Направи й сандвич със сирене и й го даде, преди да я затвори отново в тоалетната.

— Колко ще отсъстваш? — попита тя.

— Не знам. Но ти скоро ще си идеш вкъщи. Обещавам. Ще се обадя на майка ти и тя ще дойде да те вземе. Ще мируваш, нали?

— Да — каза тя и взе сандвича. — Ти похитител ли си? — попита го с широко отворени очи.

— Сигурно.

— Тогава аз какво съм? — сериозно го попита Софи.

— В какъв смисъл?

— Как се казва човек, когото са похитили?

— Жертва — отговори Хауълс и понечи да затвори вратата. Детето обаче я задържа с ръка и го погледна.

— Изморих се да бъда жертва — тихо каза тя. — Искам да си ида у дома.

— Знам. Няма още дълго да си жертва. Вярвай ми.

— Добре, ще ти повярвам. — Хлапето пусна вратата, той затвори и заключи с катинара.

Хауълс не беше решил какво да прави със Софи, когато всичко приключи. Съвсем просто би било да се обади в дома на Нгъ и да каже къде е тя. Още по-лесно беше да я убие. Всъщност му беше все едно.

Взе една празна пазарска чанта от кухнята, отиде до кърмата и слезе в лодката. Беше съвсем тъмно и знаеше, че не може да бъде видян от пристана или брега. Въпреки това започна да гребе, вместо да пусне мотора, и се насочи бавно към пристана при жилищния квартал „Марина“, като внимаваше да не пляска силно с веслата.

Вкара лодката сред луксозните яхти от клуба и я завърза за пристана. Слезе на сушата и тръгна бавно, като размахваше чантата и си подсвиркваше. Беше сигурен, че наоколо ще е пълно с хора на триадата и нямаше смисъл да опитва да се прикрива. Най-добре беше да се държи спокойно, просто един гуейло, тръгнал за покупки. На кея се разхождаха двайсетина човека, а много повече се виждаха по яхтите. Триадата не можеше да спира всеки. Беше оставил колата си на паркинга, сред не по-малко от петдесет други коли. Тръгна нататък. Един младеж с избеляла тениска и срязани джинси, облегнат на парапета към водата, снимаше красивата си поразголена приятелка с малка видеокамера. Хауълс се извърна да я погледне, отчасти с цел да прикрие лицето си от камерата, но и защото му харесаха гърдите й, изпънали тънката памучна блузка. Тя разбра, че е привлякла вниманието му, усмихна се и той отвърна също с усмивка.

Двамата с кучето още се разхождаха бавно край закотвените яхти, като спираха от време на време, за да надникнат през кръглите прозорчета. „Господ знае какво още търсят“ — помисли си той. Сигурно бутилки с въздух и завързано за легло момиченце. Отключи колата, хвърли пазарската чанта на задната седалка и потегли.

На излизане от паркинга забеляза двама мъже със слънчеви очила в мръсна бяла хонда. Единият държеше бележник и когато Хауълс сви към главния път, за да тръгне към Цим Ша Цуй, онзи започна да пише. Явно записваха номерата на всички излизащи от паркинга коли, а това означаваше, че сигурно ги проследяваха. Не след дълго щяха да стигнат до фирмата за коли под наем, а оттам съвсем лесно щяха да открият хотел „Холидей Ин“ и стая 426. Но какво от това? Той така или иначе изчезваше от тук.

 

 

Джил Нгъ седеше на малкото легло с месингова рамка с плюшеното сиво-бяло куче в скута си и с една от лапите му бършеше сълзите си. Беше в стаята на Софи, заобиколена от нейните вещи, дрехи, играчки, книги. Телефонът стоеше върху нощното шкафче, за да го вдигне веднага щом звъннеше. На стената висеше плакат на рок група, за която Саймън беше казал, че Софи още е твърде малка да окача такива неща по стените, но тя толкова се беше молила, че накрая й разрешиха. Учебниците стояха натрупани на детското бюро. Умът на Джил прескачаше тревожно от детето към съпруга, спомняше си хубавите моменти, празниците, коледните подаръци, рождените дни, а понякога споровете и сълзите.

До телефона имаше шишенце със зелени таблетки, които докторът й беше дал да лекува депресията си в седмиците след раждането на Софи. Беше ги крила в дъното на тоалетката в банята като неприятна тайна, от която се срамува. До таблетките стоеше чаша с бренди, изпита наполовина. Преглътна хапчетата с алкохола, а сега чакаше комбинацията им да притъпи болката и да изпадне в забравата на съня.

Пред вратата на спалнята беше клекнала Роза, опряла гръб в стената, и плачеше.