Стивън Ледър
Гладният призрак (10)

— Тази вечер ми се струваш някак отнесен — каза Цвете.

Гласът й го изтръгна от мислите му и Дуган се усмихна.

— Малко съм изморен. — Намираха се в един тайвански ресторант. Киното беше препълнено и не можаха да си намерят места, затова решиха да отидат някъде на вечеря.

— На толкова шумно място човек може да се измори само от навалицата наоколо — засмя се тя.

Вярно. Ресторантът беше претъпкан с китайски семейства, които по принцип се хранеха шумно. На най-близката маса имаше три деца, едното играеше на електронна игра с досадно бипкане, а останалите се стреляха с пластмасови пистолети, които святкаха и бръмчаха. Двамата възрастни мъже размахваха клечките си във въздуха, сякаш се опитваха да хванат някакви невидими насекоми, и разговаряха с високи, пискливи гласове. Една жена се наведе под розовата покривка и шумно изплю сдъвканите пилешки кости на пода. Сервитьорът се приближи и наля чай в чашите им от мръсен и очукан чайник, чийто капак беше вързан за дръжката с парче найлон. Въздухът гърмеше от спорове и смях, почукване на клечките за хранене, тропане на съдове и тракането на металните колички в кухнята, натоварени с мръсни чинии. Дори вентилаторите над главите им стържеха и се клатеха в напразните си опити да раздвижат задимената атмосфера.

Цвете и Дуган седяха един до друг на маса за шестима. Бяха си поръчали пържени бамбукови връхчета с чесън, сладко-кисела супа и телешко с чушки и зеле със сос. А сега пълнеха малкото останало в стомасите им място с пържен ориз. Клечките за хранене на Патрик висяха на десет сантиметра над купичката му с ориз, преди Цвете да прекъсне мислите му.

— Липсват ми старите кръчмички на Бърни — каза той.

— Ъ? — възкликна тихо тя. Китайците използваха този звук за изразяване на хиляди различни неща, като се започнеше от „моля“, през „добре“ и се стигнеше до „ресторантът гори, но имаме време да си доядем ориза“. Дуган предположи, че тя просто не го е разбрала.

— Една верига от заведения за хранене в Англия — обясни той. — Предлагат пържоли, пържени картофи и замразен боб с коктейл от скариди за предястие, и парче торта за десерт. И почти пълна тишина по време на ядене. Благословено място.

— Толкова ли ти липсва Англия? — попита тя.

— Не, просто се шегувам. Храната е едно от най-хубавите неща в Хонконг, тук можеш да избираш между стотина кухни: тайландска, корейска, различни видове китайска, японска и дори английска. Не, Англия не ми липсва чак толкова.

— Тогава какво се е случило в службата ти, та си толкова мрачен? — настоя Цвете и му наля бира от бутилката.

— Всъщност не е заради работата. Мисля си за Джил… — не довърши изречението и Цвете забеляза, че погледът му пак стана замислен. След малко Дуган се усмихна. — Извинявай, пак се отнесох, нали?

— Няма значение. Мога ли да ти помогна някак?

— Не, вероятно се тревожа за глупости. Тя ми позвъни сутринта, обадил й се някакъв таи и се представил за инспектор Холт, моя приятел, когото обраха в „Горещи клюки“. Помоли ме да проверя дали няма двама със същото име, но когато след това й звъннах, ми каза да не се занимавам. Само че ми звучеше напрегната, сякаш плачеше.

— И затова смяташ, че има някакви неприятности?

Патрик сви рамене и остави пръчиците на масата. Облегна се на стола и въздъхна дълбоко.

— Не знам. Когато бяхме деца, ние се чувствахме толкова близки, че винаги знаех какво я тревожи, без дори да ми казва. След като се омъжи, всичко се промени.

— Случва се. Съпругът става по-близък от брата.

— Да, знам.

— Може би има проблеми с мъжа си и затова се е разтревожила. Да са се скарали или кой знае.

— Не, той беше при нея, пръв вдигна телефона. И не ми звучеше, като да са се карали. Пък и освен това те никога не се карат.

— Нали каза, че той ръководи триада. Това е доста жесток начин на живот.

— Не — стисна убедено устни Дуган. — Той никога не я е наранявал и никога няма да го стори. Обича безумно Джил и Софи. Извън семейството си е жесток човек, убиец, върши доста мръсотии. Но държи Джил и Софи надалеч от всичко това.

Цвете се усмихна и кимна.

— Добре. Все пак се тревожиш за сестра си, нали?

— Извинявай. Не исках да се нахвърлям върху теб.

— Изобщо не си ме обидил. Просто се тревожиш за нея. Иска ми се и аз да имах наблизо брат, който да ме подкрепя.

В близост се въртеше един сервитьор с поизцапана синя риза и къси черни панталони. Дуган направи с ръка знак като за писане и посочи, че иска да плати.

— Утре ще й се обадя.

— Можем да минем да я видим, ако искаш.

Дуган страшно хареса начина, по който тя се изрази. „Ние“, сякаш приемаше, че двамата наистина са партньори. Но да посещава къщата на Нгъ всъщност не беше любимият му начин да прекарва свободното си време. Когато минаваше край охраната, винаги имаше усещането, че навлиза във вражеска територия, а очевидният показ на богатство го изнервяше и малко го ядосваше. Най-много се дразнеше от начина, по който Джил със задоволство се обграждаше със скъпи мебели, произведения на изкуството и старинни източни предмети, които тя толкова обичаше да събира, с вечно готовите да изпълнят всяко нейно желание прислужници. Къщата изобщо не му приличаше на истински дом, а на обсипана с богатства клетка.

Келнерът пристигна със сметката на продълговат метален поднос. Дуган плати в брой — и двете му кредитни карти бяха почти изчерпани. А сега изобщо не би искал келнерът да се върне с извинителна усмивка и да му каже, че има проблем с картата.

— Искаш ли да идем някъде да пийнем нещо? — попита той и се изправи.

— Не ми се пие тази вечер — отвърна Цвете. — Какво ще кажеш да се приберем у дома? — Беше девет часа вечерта. Патрик се усмихна широко и я хвана под ръка. Келнерът се върна с няколко зелени банкноти и монети на подноса, но той му махна и тръгна с нея към вратата, не можеше да откъсне поглед от примамливите движения на бедрата под роклята, от блестящата коса, разпръсната около рамената.

Лекото поклащане на яхтата и плискането на водата около корпуса действаха унасящо и Хауълс разбра, че скоро ще заспи. Беше се настанил удобно на плетен дървен стол, подпрян на вратата на каютата. Момиченцето седеше с кръстосани крака в средата на леглото и го гледаше. Етапът на плача отмина, пък и той изобщо не я закачаше, така че и страхът й намаля. Беше спряла да хленчи да я пусне и престана да го заплашва, че няма да говори. По някое време се направи на припаднала и легна по гръб, издавайки носови звуци като обърната костенурка. Сега пък се правеше на обидена. Заплаши го с полицията, с баща си и телохранителите му, а очите й излъчваха пламъци. Сега мъжът очакваше всеки момент отново да го атакува. Това дете наистина беше голяма напаст.

— Ще съжаляваш — заяви тя.

— Аз вече съжалявам — засмя се Хауълс. — Ако не млъкнеш, ще спиш в тоалетната.

Докато беше в Цим Ша Цуй, я остави заключена в тоалетната. Мина му мисълта да я върже и да й запуши устата, но реши да не го прави, защото детето можеше да се изплаши и да се задуши. Малката тоалетна беше облицована с дърво, нямаше прозорец, а най-близката лодка се намираше достатъчно надалеч, за да не бъдат чути виковете й. Пък и тя скоро би се изморила да крещи. Но ако не го оставеше да заспи, наистина щеше да я заключи там.

— Спи — каза той.

— Не искам да спя. Искам да си ида у дома.

— Ще си идеш. Утре — излъга с лекота Хауълс. Още не беше решил какво да прави с нея. Досега не беше убивал дете, но знаеше, че може да го направи. Всичко зависеше от начина, по който щеше да се развие планът му. В момента тя му трябваше жива, за да я покаже на Нгъ, ако той откажеше да се появи, докато не разговаря с нея. Дръпна стола и си събу обувките.

— Родителите ми ще се тревожат. Ще ме търсят навсякъде.

— Те знаят, че си с мен — търпеливо каза Хауълс. — И ще са спокойни.

Детето беше страшно настоятелно. Той никога не се беше женил и нямаше деца. Не познаваше майка си, нито баща си, тъй като те го бяха изоставили като бебе и беше прекарал детството си в сиропиталища и с цяла поредица осиновители. Децата, с които беше израснал, изобщо не приличаха на Софи Нгъ. Обикновено бяха от две крайности — пребити от бой, готови да се подчинят безропотно, или съвсем изпуснати хулигани, които нарочно правят всевъзможни бели. Уменията на Софи да общува и самоувереността й се дължаха на детство, което не познаваше липсата на обич или пари, и той й завиждаше за това. През целия си живот Хауълс беше гледал само напред и не се обръщаше към миналото, не съжаляваше за нищо, но знаеше, че ако животът му беше започнал другояче, то всичко би било съвсем различно. Нямаше да потърси убежище в кралската флота, да го изберат в десантни войски, да воюва на Фолкландските острови и да бъде забелязан от Грей точно когато британското разузнаване беше решило, че е по-добре да използва тренирани убийци от САС, които да му вършат мръсната работа, вместо да си рискуват белите ръчички.

— Гладна ли си? — попита той. Вече й беше направил супа и сандвич със сирене, но тя не ги погледна.

Софи поклати глава:

— Искам у дома.

— Аз също, дете — каза Хауълс. — Аз също. — Чудеше се какво ли щеше да почувства, ако убиеше дете. Да сключи пръсти около вратлето, да чуе чупенето на малките й кости и да види страха в големите й кафяви очи в мига, преди да умре.

Джил за хиляден път се обърна и ритна бледорозовия копринен чаршаф. Един-два пъти беше задрямвала неспокойно, но всеки път се събуждаше внезапно с разтуптяно сърце и тъпа болка в гърдите, която само завръщането на дъщеря й можеше да успокои. Софи изпълваше ума й с хаос от мисли, които я държаха нащрек и й отказваха лукса на почивката. Отвори очи и погледна съпруга си. Той спеше и тя усети вълна от ненавист. Лежеше както обикновено по корем, главата му беше извърната наляво към нея. Дишаше дълбоко и равномерно, лицето му беше спокойно, спеше със съня на праведник. Как можеше? Как можеше да спи в такъв момент? Сякаш прочел мислите й, Нгъ отвори очи.

— Не можа ли да поспиш? — попита той.

— Не. Колко е часът?

Съпругът й извади лявата си ръка изпод чаршафа и се взря в елегантния часовник „Картие“, който Джил беше купила, за да му го подари Софи в Деня на бащата.

— Почти пет. — Изправи се и разтри очи. — Ти остани в леглото — каза той. — Ще ти донеса чай. Гладна ли си?

Джил поклати глава.

— Той скоро ще се обади.

— Знам — отвърна Саймън и стана от леглото. Грабна халата и отиде в кухнята. Тя лежеше неподвижно по гръб, вперила поглед в тавана, сложила ръка на челото си.