Стивън Ледър
Гладният призрак (25)

Хауълс изчака, за да се увери, че Еми е излязла от блока, и набра номера. На телефона се обади възрастен китаец. Англичанинът поиска да говори с Томас Нгъ. Той се обади след няколко секунди и гуейлото веднага го попита дали е приготвил диамантите и златото.

— Тук са — отвърна Томас.

— Занеси откупа на същото място както предния път. На пристана в Хебе Хевън. В четири часа днес следобед. Искам там да има само един човек. Разбра ли?

— Да. Но ще ме извиниш, че няма да дойда лично. След онова, което направи с брат ми, сигурен съм, че разбираш нежеланието ми.

Хауълс изсумтя.

— Не ме интересува кой ще дойде. Единствената ми грижа са парите. Но си мислех, че се тревожиш за племенницата си повече, отколкото за собствената си кожа.

— Мисли каквото искаш, но диамантите ще ги донесе друг.

— И златото.

— И златото — повтори Нгъ.

— Който и да е той, трябва да е сам и невъоръжен — предупреди гуейлото. — Да бъде облечен само по къси панталони. И колкото по-тесни са те, толкова по-доволен ще бъда. Не желая да има място, където да може да се скрие пистолет. Разбра ли ме?

— Да — каза китаецът, усещайки как отвътре в него се надига гняв. Не обичаше да му се говори като на дете. Обикновено той даваше заповедите.

— Ще изпратя човек да вземе откупа. Едно момиче. Тя не знае нищо за племенницата ти. Не знае къде се намира тя. Ако направиш някакъв опит да й попречиш да си тръгне с диамантите, детето ще умре. Ако се опиташ да я проследиш, пак ще умре. Чак когато й позволиш да напусне Хебе Хевън в безопасност, аз ще ти се обадя, за да ти кажа къде е Софи. Разбра ли?

— Разбрах — потвърди Нгъ.

— Ако нещо не е наред, каквото и да е то, ще убия момичето и повече никога няма да чуеш за мен.

Томас вече не можеше да издържи нахалството на варварина и избухна:

— И къде ще се скриеш, Хауълс? — изсъска той злобно. — Къде можеш да отидеш, а ние да не те намерим? Когато те хванем, болката, която чувстваш сега, ще бъде нищо в сравнение с тази, която ние ще ти причиним.

Дори и да се изненада, когато разбра, че китаецът знае името му, англичанинът не го показа с нищо друго освен кратката пауза, преди да отговори.

— Просто занеси диамантите там — каза той и затвори.

Нгъ остави слушалката, усещаше пламналите си бузи. Стомахът му се беше свил на топка. Видя, че Чен го гледа, и избягна строгия поглед на стареца. Сгреши, че изпусна нервите си. Беше грешка да покаже на гуейлото колко много знаеха за него. Проклет да е. Проклет да е завинаги.

 

 

Дуган се върна в резиденцията „Златен дракон“ с мерцедеса и изкачи стъпалата към къщата. Томас го чакаше на входа.

— Взе ли го? — попита той. Патрик му показа предавателя и уреда за проследяване. — Толкова е малко. Сигурен ли си, че ще работи?

Англичанинът му го демонстрира и попита:

— Той обади ли се?

Томас кимна.

— Иска парите в Хебе Хевън. Отново на пристана.

— Това не звучи добре, нали? Златото и диамантите имат една обща характеристика. Не се повреждат от солена вода. Това кара човек да се замисли, а?

— Има и нещо по-лошо — отвърна Нгъ. — Той каза да си облечен само по къси панталони. Искал да е сигурен, че няма да си въоръжен, но… — Не се доизказа. Въпреки това Патрик го разбра. Всичко сочеше, че Хауълс ще дойде откъм водата. И откупът, а може би и самият Дуган ще бъдат отвлечени обратно във водата.

— И какво правиш по този въпрос? — попита той.

— Този път ще бъдем по-добре подготвени. Вече разпоредих на хората да изкарат около дузина лодки в Хебе Хевън, ще запечатаме целия залив. Избрахме четирима от нашите, които имат опит като леководолази. Те вече са на път. Ще се потопят на около шестстотин метра от пристана, екипирани с допълнителни бутилки въздух. Ще останат на морското дъно, докато разберем къде е гуейлото.

Нгъ Вайсън излезе от къщата. Той поздрави Дуган, но не подаде ръка.

— Не позволявай на очевидното да те заслепи спрямо неочакваното, синко — тихо каза той. — Ако всички белези сочат, че гуейлото ще дойде откъм водата, възможно е той да планира да се появи откъм пътя.

— Да, татко. И по пристана ще разположим наши хора. А освен това Патрик донесе предавателя, ще накарам да го зашият под подплатата на дъното на чантата. — Той влезе вътре и остави баща си насаме с Дуган.

— Благодаря ти, че ни помагаш — каза старецът на лошия си английски. — Няма да ти е лесно.

— Аз обичам сестра си и Софи — отговори Патрик бавно, за да може да го разбере Нгъ Вайсън. — Харесвах и сина ти. Той беше добър съпруг и баща.

Старецът се усмихна и го погледна с навлажнени очи.

— Днес бъди много внимателен.

 

 

Главен инспектор Лей остави папката на бюрото и погледна снимката на жена си.

— И така, Глинис, какво следва от това? — прошепна той. Офицерът от специалния отдел отдавна имаше навика да говори със снимката на жена си, помагаше му да подреди мислите си. Но внимаваше да го прави само когато е сам в кабинета. Съпругата му се усмихваше както преди двадесет години, когато беше направена снимката. Главата й беше наклонена наляво, а очите й гледаха право в него.

Синята папка на бюрото му съдържаше подробности за кървавото двойно убийство в хотел „Виктория“. Не че убийствата автоматически се отнасяха към него, но откритите в две съседни стаи още неизстинали трупове бяха на агенти на ЦРУ Джак Едмъндс и Рик Файнбърг. А мъртвите агенти на ЦРУ определено бяха негова работа. И двамата бяха убити с нож, нападнати отзад от мъж, който действаше с лява ръка. За повече подробности трябваше да изчака доклада на патолога, а това сигурно щеше да отнеме поне два дни.

Мотивът за престъплението едва ли беше кражба, портфейлите и паспортите на американците си бяха на място. Убийството не носеше и белези на екзекуция от страна на триада. Гърлата им бяха чисто прерязани, без следи от многобройните намушквания с нож, по които си падаха местните гангстери. Но в доклада имаше нещо, което накара инспектора да застане нащрек и да се замисли. Почти по време на убийствата, горе-долу в рамките на половин час след тях, от едната стая бяха направени две телефонни обаждания — в къщата на наскоро загиналия Саймън Нгъ, а след няколко минути в дома на този истински стълб на местната общност Нгъ Вайсън.

„Твърде много за един ден“ — помисли си главният инспектор. Първо двама мъртви китайски агенти в „Хилтън“, третият измъкнат набързо в Китай, после двама убити агенти на ЦРУ във „Виктория“. И пети смъртен случай — Глава на дракон, окован с белезници към котвата на някаква яхта в Хебе Хевън. Случаят беше истинска загадка, но той със задоволство съзнаваше, че ако папката беше попаднала върху бюрото на някой друг, може би ребусът никога нямаше да бъде решен. Лей обаче знаеше връзката между петте убийства. Единственият свързващ фактор беше Патрик Дуган, полицаят от „Стопански престъпления“, който твърдеше, че е бил подведен от проститутка на име Цвете. Патрик Дуган, чиято приятелка проститутка, изглежда, е била агент на Пекин. Патрик Дуган, чийто зет е бил жестоко убит. Патрик Дуган, на чиито роднини някой се е обаждал от стаята на мъртвия агент на ЦРУ Патрик, мамицата му, Дуган. Главният инспектор вдигна слушалката и позвъни на Томкинс.

— Дуган там ли е? — попита той.

— Не, обади се сутринта. Имал семейни проблеми. Съпругът на сестра му бил убит и той си взе няколко дни отпуска, за да помогне при уреждането на погребението. Някакъв проблем ли?

— Не мога да преценя още. Имаш ли му домашния телефон?

Томкинс му го каза, но когато Лей позвъни, никой не отговори. Не се изненада. Досещаше се къде можеше да го открие. Второто обаждане от стаята на убития агент на ЦРУ беше в резиденцията „Златен дракон“ и той беше готов да се обзаложи на всичко, че Дуган ще е там.

Повика колата си и един сержант с двама въоръжени полицаи. Провери внимателно собствения си пистолет и го пъхна в кобура.

— В такива моменти съм доволен, че не съм английски полицай, Глинис — каза той на снимката. Имаше вече пет убийства, свързани с господин Дуган, и Лей нямаше намерение да позволи и шесто.

 

 

Изобщо не срещнаха проблеми да убедят стария доктор Ву да им даде адреса, където беше лекувал ранения гуейло. Никакви проблеми. Кени Суен почука на вратата на доктора на четиринадесетия етаж в блока в Монкок заедно с двама бойци. Съпругата, крехка, шестдесетгодишна жена с криви крака ги пусна да влязат. Разговорът водеше Суен. На двадесет и пет години, той беше по-възрастен от другарите си и с половин глава по-висок. Носеше пистолет, прибран в кобур под лявото рамо, прикрит от американското му яке, но не се наложи да го показва на лекаря, който седеше на масата пред чаша чай с навити ръкави и с вестник. Кени се представи и му каза какво искат, а възрастният мъж притеснено избърса стъклата на очилата си. Ву беше едно от имената в дългия списък, но по реакцията му Суен веднага разбра, че търсенето е приключило.

Докторът започна леко да трепери, а когато му каза какво се е случило с Главата на дракона, направо се задъха. Покани тримата посетители да седнат на масата и ги попита дали не желаят да пият чай с него. Суен и двамата бойци приеха поканата и изчакаха старицата да им налее чай, след което тя се оттегли в кухнята.

— Нямах представа, нямах представа — шепнеше Ву и клатеше глава.

— Разбираме ви — кимна Суен. Знаеше, че няма нужда да плашат стареца. Той не беше глупав и знаеше какво щеше да му се случи, ако излъжеше или не им помогнеше. Правосъдието на триадите беше бързо и сигурно. Престъпните организации подпомагаха и награждаваха лоялните, но убиваха жестоко предателите. Ву го знаеше и затова нямаше нужда да му се казва очевидното. Така че те приеха чая и се отнесоха към него с необходимото уважение за един толкова възрастен лекар. Той им разказа всичко, като през цялото време им се извиняваше.

 

 

Лей седеше на задната седалка на роувъра заедно със сержант Лам. Един от полицаите, Чан, караше колата, а другият, Лау, седеше на предната седалка до него. По улиците имаше задръствания и те се движеха бавно през Ванчай, оградени от двуетажни автобуси и натоварени със стоки камиони. Един човек на велосипед с пълен със зеленчуци багажник мина край тях по-бързо, отколкото се движеше колата. Дори и със затворени прозорци и пуснат климатик, купето беше изпълнено с шума на оживения Хонконг, с дрънченето на трамваите, бръмченето на машините за разбиване на бетон, виковете на продавачите, ръмженето на двигателите и писъка на полицейските свирки на кръстовищата без светофари. В Хонконг навсякъде беше пълно с хора, а с тях идваше и шумът.

Главният инспектор седеше търпеливо, знаеше, че шофьорът не може да направи нищо, за да се движат по-бързо. Това беше едно от първите неща, които научи след пристигането си в колонията, преди почти четвърт век. Най-бързият начин да получиш инфаркт беше да си хабиш нервите в борба с Хонконг. Това се отнасяше и за хората, и за трафика, и за климата. Нямаше начин те да бъдат победени с конфронтация. Човек трябваше да се остави на течението. И да се научи да се отпуска.

Погледна сержанта и се намръщи.

— Лош час на деня сме избрали да се движим из Ванчай.

— Скоро ще се измъкнем, сър — отвърна сержантът.

Лей се чудеше какво ли щеше да стане с Лам след 1997 година. Ако имаше достатъчно акъл в главата си, дотогава щеше да изчезне. От специалния отдел и от Хонконг. Китайците бяха злопаметни, помнеха много дълго и след предаването на колонията никой нямаше да толерира служителите в специалния отдел. Още от 1989 година престанаха да позволяват достъпа на китайски служители до поверителните полицейски досиета, по-скоро за да предпазят самите тях. Една от причините беше, че правителството не искаше някаква информация да попадне в Пекин, но по този начин се застраховаше, че би било безсмислено да бъдат изнудвани служителите, които щяха да останат тук след 1997 година. Те нямаше да знаят нищо, а дано китайците да не ги закачат. Е, ако вярваш в подобни небивалици, можеш да вярваш във всичко.

На висшите китайски служители вече бяха обещани британски паспорти или преместване в друга държава, на безопасно място, като всички бяха предупредени, че в никакъв случай не бива да се връщат, когато Хонконг стане част от Китай. Увериха ги, че ще получат сериозни компенсации, и ги снабдиха с тайни идентификационни номера, които да запомнят, но никога да не записват и които им осигуряваха приоритет в случай на спешна евакуация. Точно това бяха направили американците с доверения си персонал от южновиетнамци, преди да се изтеглят от Сайгон. Лей се надяваше, че тук няма да стане толкова зле както във Виетнам, но беше работил достатъчно дълго против комунистите, за да знае, че все пак би могло да стане доста зле въпреки всичките обещания на Пекин. Каква ли щеше да бъде съдбата на двамата полицаи и сержант Лам? За тях нямаше да има чуждестранни паспорти, нито пък убежище в Англия, Канада или Австралия. Господ да им е на помощ.

Накрая се измъкнаха от трафика и се насочиха към Върха. Заизкачваха се нагоре по хълма и главният инспектор беше принуден да засенчи очи от яркото слънце. Колата виеше на трета скорост, а сержантът беше натиснал газта до дупка. Бяха на около триста метра от дома на Нгъ Вайсън, когато забелязаха колоната от осем автомобила, тръгнала срещу тях.

— Намали — заповяда Лей на шофьора и извърна глава към отминаващите край тях коли. Третата беше голям мерцедес, отзад седеше Патрик Дуган с каменно лице, намръщен и явно уплашен. В останалите се бяха наблъскали бойци на триадата, достатъчно за водене на малка война.

Главният инспектор нареди на полицая зад кормилото да обърне и да ги последва, но от разстояние и да се обади по радиото за подкрепления. Още три цивилни коли и цивилни полицаи. Само четири ченгета от специалния отдел нямаше да успеят да проследят армията на триадата, без да бъдат забелязани. Лей вече не се чувстваше толкова спокоен и стомахът започна да го свива. Опипа пистолета си. Беше на мястото си, но тежестта му не го успокои.

 

 

Грей сънено протегна ръка към телефона. Опита да спре звъна, преди да е събудил жена му. Погледна часовника на нощното шкафче и примижа да види цифрите без очила. Седем и половина. Почти време за ставане. Той притисна слушалката към ухото си.

— Ало?

— Грей? — Гласът беше на американец.

— Да — отговори той и седна в леглото. Жена му се размърда до него под завивката и изхърка силно.

— Обажда се Хамилтън.

— Какво се е объркало? — попита Грей. Щом човекът от ЦРУ се обаждаше по това време сутринта, то едва ли искаше само да го попита как е, добрите новини винаги можеха да почакат до по-цивилизован час.

— Всичко. — На англичанина му се стори, че Хамилтън говори през стиснати зъби. — Двама от най-добрите ми хора са мъртви.

— Хауълс ли?

— Разбира се, че е бил той. Току-що ми съобщиха от Ленгли, че Файнбърг и Едмъндс са намерени мъртви в Хонконг. В хотелските си стаи. С прерязани гърла.

— Боже господи!

— Не мисля, че Господ има нещо общо с това — отряза го американецът.

— Нямам думи — извини се Грей.

— Има и още нещо. Момичето, което се опита да убие Хауълс, китайката.

— Какво за нея?

— Името й е Хуа Фан, нали?

Грей се намръщи. Не беше казвал на Хамилтън името й, нито пък че убиецът е момиче.

— Да. Тя е една от най-добрите.

— Така разбрах и аз. Преди две години, по време на президентското посещение, тя е убила и един от моите агенти в Пекин. Мислехме, че е починал от естествена смърт, но нашите лекари от лабораторията установиха, че е убит със същото лекарство, с което се е опитала да утрепе Хауълс в Хонконг.

Англичанинът не каза нищо, притвори очи и изруга наум.

— Ние не знаем защо е бил убит, но е твърде възможно да е попаднал на следите на твоя агент — продължи Хамилтън. — И той, така наречената ти „златна мина“, е накарал Хуа Фан да го убие. Според теб възможно ли е това?

— Не знам. Наистина не знам. Но, да, вероятно. Само че аз не знам нищо за това. Кълна ти се пред Бога, че не знам.

— Няма значение дали си знаел или не. Слушай, Грей, всичките ни уговорки отпадат. Файнбърг и Едмъндс действаха неофициално. Едва ли ще проследят нишката до мен, макар че може да ми се стъжни животът. Ти обаче си затънал дълбоко в лайната. Хауълс е още жив и сигурно доста ще ти се разсърди. Но това изобщо не е мой проблем. С тебе никога не сме говорили. Разбра ли ме?

— Ясно.

— Ще направя всичко възможно, за да си предпазя собствения задник, Грей, и ти предлагам да сториш същото. Но ако си позволиш дори да прошепнеш името ми… — Той не довърши заплахата. Разговорът прекъсна.

— Кой беше? — измърмори жена му изпод завивката.

— Никой — отвърна Грей. — Няма за какво да се тревожиш.

 

 

Потокът коли към тунела изглеждаше изненадващо голям, при положение че оставаше почти час до най-натовареното време. Дуган седеше на задната седалка в големия мерцедес и се чувстваше неудобно, облечен само в тези тесни къси панталони. Томас обърна къщата, за да намери нещо подходящо, но само тези паснаха на надебелялата талия на Патрик. Пак му бяха възтесни и не можеше да затвори ципа догоре. Седеше, навел поглед към пода, изплашен и объркан от твърде много лоши предчувствия. В краката му лежеше кожената чанта със златото и диамантите на стойност над 275 000 долара. За да спечели толкова пари, трябваше да работи повече от десет години. А триадата ги беше събрала само с едно телефонно обаждане. Изобщо не беше честно, но той отдавна знаеше, че хората, които спазват закона, не получават много. Поне на този свят. Нагоре беше облечен в червено-черна памучна тениска, която щеше да съблече, когато стигнеха Хебе Хевън. За да го харесат…

Томас Нгъ седеше до него, облечен безукорно в сив костюм, бяла риза и червена вратовръзка. С това облекло спокойно би могъл да ръководи официално съвещание. На предната седалка до шофьора с фуражка беше възрастният Глава на дракона, който настоя да тръгне с тях. Томас беше възразил, но Нгъ Вайсън само го погледна и сложи край на спора.

Дуган ги предупреди, че след като колата го остави при Хебе Хевън, трябва да се отдалечи достатъчно надалеч от пристана. Щеше да бъде доста подозрително, ако останеше да чака наблизо. Лин Винуа отговаряше за проследяването на момичето, докато то предаде откупа на гуейлото. Щеше да чака в един поочукан пикап, заедно с Франк Дзъ и Рики Лам. Те бяха взели устройството за проследяване на сигнала и тръгнаха по-рано от колоната коли, за да бъдат на позиция преди пристигането на Патрик. Колата се движеше бавно, Дуган неспокойно потриваше длани и се потеше обилно въпреки хладния въздух от климатика.

Томас забеляза, че е разтревожен, и се опита да го успокои:

— Не се страхувай. Нашите хора ще са наоколо. Четирима ще бъдат под водата при пристана, а половин дузина лодки ще чакат съвсем наблизо. В пикапа има трима въоръжени мъже, които ще поддържат връзка по радиостанции с всички останали. Нищо не може да се обърка.

Англичанинът кимна, но не се почувства по-сигурен.

— Знаеш ли кой ще ти е най-големият проблем? — попита китаецът.

— Кой?

— Да не те арестуват за неприлично облекло — изсмя се Томас.

Дуган се усмихна насила. Входът на тунела се появи отпред и сега можеха да видят какво задържа трафика. Един товарен камион беше блъснал такси и двамата шофьори бяха слезли да чакат идването на полицията. Всеки стоеше до колата си и изобщо не поглеждаше към другия. Въпрос на чест. Никой от двамата не желаеше да си признае грешката и да измести колата си, за да могат другите да минават. Те си стояха и чакаха, без да им пука за света наоколо. Мерцедесът задмина таксито и Патрик го огледа набързо. Като че ли нямаше никаква повреда, освен леко одраскване по задната броня.

— Въпрос на чест — изсмя се Нгъ. — Силата и слабостта на китайците.

„Звучи странно от устата на китаец, макар и с американски паспорт“ — помисли си Дуган.

След като отминаха мястото на катастрофата, мерцедесът увеличи скоростта и след няколко минути бяха откъм страната на Каулун, на път към Хебе Хевън. Една по една колите напуснаха колоната, за да паркират по страничните улици, водещи към залива. По този начин щяха да „запечатат“ района. Когато излязоха на крайбрежния път, вече само две коли придружаваха мерцедеса.

Патрик погледна часовника си. Оставаше още половин час до крайния срок. Устата му беше пресъхнала и му беше трудно да преглътне. Искаше да пийне нещо, но не желаеше да помоли Томас. „Въпрос на чест — мрачно си помисли той. — Това важи не само за китайците.“

 

 

Роувърът на Лей се движеше наблизо зад колоната, докато не чу по радиото, че една от цивилните коли на специалния отдел вече е засякла преследвания мерцедес, а те изостанаха и оставиха на цивилните колеги да си свършат работата. Две стари тойоти и един нисан се редуваха да следят, като се сменяха постоянно, за да не бъдат забелязани от членовете на триадата. Накрая те докладваха, че мерцедесът се насочва към Хебе Хевън. Главният инспектор им каза да го задминат и накара собствения си шофьор да спре в един страничен път.

Той помисли малко, а после съобщи по радиото на хората си в нисана да се прехвърлят в тойотите. Шофьорът на нисана след рова да отиде до пристана и да огледа. Една от тойотите да чака на километър и половина от Хебе Хевън, край шосето „Хирам“, а хората от другата да намерят високо място и да се разпределят, за да наблюдават долу Нгъ и бойците от триадата му.

— Да имате бинокъл? — попита той.

— Не — отговориха цивилните. Лей сви рамене. Нямаше смисъл да се ядосва, сам трябваше да се досети и да ги предупреди, преди да тръгнат. Ако можеха да мислят със собствените си глави, нямаше да има нужда от началници.

Той седеше в роувъра и чакаше търпеливо. Един от хората му се обади, за да съобщи, че е на позиция и наблюдава пристана при Хебе Хевън. В същото време нисанът зави по пътя и се насочи към паркинга. И двамата докладваха, че мерцедесът на Нгъ си е тръгнал, като е оставил някакъв дебел гуейло по къси панталони и с кожена чанта в ръка.

— Дуган — прошепна Лей. Заповяда на хората си да останат по местата. Погледна часовника. Четири без десет. Не можеше да разбере какво става. Какво, по дяволите, беше намислил Патрик Дуган?

 

 

Лин Винуа застана на същото място, както преди няколко дни, когато Саймън Нгъ чакаше до водата. Разглеждаше внимателно Дуган през бинокъла, стигна до издуващия късите панталони корем и изсумтя презрително. Гуейлото се потеше като прасе под следобедното слънце и кожата му вече беше започнала да се зачервява. Англичанинът се разхождаше бавно напред-назад, а погледът му оглеждаше хоризонта.

Към кея се приближи мръсен червен нисан и спря. Лин огледа шофьора — млад китаец, облечен небрежно, четеше вестник и ядеше шоколад. Големия брат отново обърна бинокъла към Дуган. Извади от джоба на ризата си клечка за зъби и я пъхна в устата. Долу под хълма Дзъ и Лам бяха паркирали до пътя, с тях беше устройството за проследяване. Свърза се с Томас по радиостанцията и докладва:

— Засега нищо.

После провери една по една групите в и около залива. Навсякъде беше спокойно. Погледна часовника си. Четири без две минути.

 

 

Дуган избърса челото си с опакото на ръката. Наоколо нямаше никаква сянка, усещаше как раменете му започват да парят. Не беше свикнал със слънцето, не обичаше плажа и рядко се съгласяваше да отиде. Ръцете и краката му имаха тен от играта на ръгби, но гърбът и коремът бяха бели и с нежна кожа, която сигурно щеше да изгори бързо.

Размаха чантата. Надяваше се, че устройството за проследяване работи. Беше го включил преди да слезе от мерцедеса, но нямаше начин да разбере дали радарът хваща сигнала. Отиде до края на стълбите към водата и погледна надолу. Чудеше се какво ли щеше да прави, ако Хауълс се появеше и поискаше да го вземе със себе си под водата. Дали щеше да тръгне? Не знаеше как щеше да реагира. На всяка цена трябва да върне Софи, но мисълта за мъчителната смърт на Саймън под водата караше кръвта му да се смръзне.

Някаква кола избръмча отзад и той се обърна. По пътя се приближаваше такси. Патрик засенчи очи, за да вижда по-добре. На задната седалка седеше момиче.

 

 

Лин наблюдаваше таксито, което зави откъм „Хирам“ и се насочи към англичанина. Изплю клечката за зъби и се обади на Нгъ.

— Едно такси спря близо до пристана. Вътре има момиче. Излиза и тръгва към Дуган.

— Някакъв знак от гуейлото? — попита Томас.

— Не, не. Тя е сама. Сега говорят. Тя се опитва да вземе чантата от ръката му, но той не й я дава. Карат се. Какви ги върши онзи глупак? Сега и двамата тръгват към таксито. Край.

Нгъ спокойно му заповяда да се върне в пикапа. Лин затича надолу по хълма. Бинокълът подскачаше върху гърдите му. Дзъ седеше на шофьорското място и включи двигателя, щом го видя. Рики Лам се беше свил отзад.

— Ето, Голям братко — каза той и му подаде приемника. Лин благодари и предупреди Дзъ да се приготви. Нямаше как да знаят накъде щеше да тръгне таксито с откупа.

 

 

Момичето излезе от таксито и се приближи към Дуган. Беше облечено спортно с избелели джинси, носеше големи слънчеви очила. На рамото си беше преметнала малка платнена чанта. Държеше ръката си върху нея, сякаш се страхуваше, че някой ще я открадне. Изглеждаше притеснено, въртеше нервно глава, но нямаше съмнение, че се е насочила към него. Спря на няколко крачки, протегна ръка и каза:

— Дойдох за диамантите.

— Къде е Софи? — попита той.

Тя го изгледа изненадано.

— Не познавам никого на име Софи. — Пристъпи напред и се опита да вземе чантата от ръката му.

— Не! — рязко извика Патрик и дръпна ръката си. — Няма да ти я дам, докато не разбера, че Софи е добре.

Момичето изглеждаше напълно объркано. Отстъпи крачка, после пак протегна ръка, но той отказа да й даде чантата. Китайката погледна през рамо към таксито и се обърна към Дуган.

— Трябва да ми дадете чантата. Трябва.

— Къде е Хауълс?

— Моля ви — настоя тя. В гласа й имаше тревога. — Дайте ми чантата.

— Първо ме заведи при Хауълс — каза Патрик. — Без Хауълс няма диаманти.

Момичето прехапа устни и ръцете й затрепериха. Тя стисна здраво платнената си чанта. Той се чудеше дали вътре няма пистолет. Съвсем спокойно щеше да се побере.

— Ела с мен — каза накрая тя и тръгна обратно към таксито. Дуган я последва. По гърба му течеше пот.

 

 

Цивилният полицай в нисана наблюдаваше скрит зад вестника как дебелият гуейло влиза в таксито, но не си направи труда да използва радиото. Знаеше, че някой от колегите му вече предава информацията на главен инспектор Лей. Изчака таксито да се отдалечи, запали двигателя и бавно тръгна нагоре по пътя. Колата с гуейлото даде ляв мигач и тръгна към Цим Ша Цуй. Нисанът го последва.

— Идват насам — каза Томас и заповяда на Хю Юнчен да тръгне обратно към Цим Ша Цуй, за да се движат пред таксито. Хю се беше молил да му позволят да дойде с тях, въпреки че Нгъ Вайсън му обясни, че ще трябва да кара мерцедеса с автоматичните скорости. Хю обеща, че ще се справи и старият водач на триадата се съгласи. Лин се обади да съобщи, че устройството за проследяване работи отлично, така че всички коли на триадата можеха да останат на разстояние, докато момичето предаде диамантите на гуейлото.

— Нещо не е наред ли? — попита баща му, като се обърна от предната седалка.

— Дуган се караше с момичето и отказа да й даде чантата. Качи се в таксито с нея.

— Може би е искал да провери дали Софи е добре, преди да предаде откупа.

— Сигурно — съгласи се Томас. — Надявам се, че няма да ни се меси. Защото така или иначе все пак е полицай.

Шофьорът на таксито не изчака момичето да каже някакъв адрес. Щом Дуган затвори вратата, той рязко тръгна и зави наляво към главния път. На ръцете си имаше големи бели ръкавици с отрязани пръсти, беше облечен в черно яке с вдигната яка и носеше нещо като таке с козирка. Не си направи труд да попита накъде да кара. Явно знаеше къде отива. Китайката се наведе да говори с него, но той шумно се изкашля и увеличи скоростта, с което я хвърли назад в седалката. Тя сякаш беше готова да се разплаче и изхлипа:

— Той не поиска да ми даде чантата.

Дуган помисли, че говори на него.

— Няма да ти я дам, докато не ми кажеш къде е Софи — каза той на китайски.

— Говори на английски — изсъска шофьорът. — Кой, по дяволите, си ти?

Патрик се смръзна, погледна гърба на шофьора, после момичето и отново шофьора. Опитваше се да разбере какво става. Мъжът зад волана се извърна и впи поглед в него. Очите му бяха скрити зад тъмни очила. Заради тях и шапката беше трудно да се прецени националността му, но акцентът беше сто процента английски.

— Няма да те питам втори път — заяви той и се обърна да си гледа пътя, като засили след завоя.

— Дуган. Пат Дуган.

— Зетят значи — досети се гуейлото. — Трябваше да се сетя.

— Аз съм вуйчо на Софи — каза Патрик и вдигна чантата. — И няма да получиш това, докато не бъда сигурен, че тя е в безопасност.

— Ако беше постъпил както ви бях казал, тя щеше да е добре.

— Знам какво направи с баща й. — Англичанинът говореше много бързо, явно за да не го разбере момичето. Малко китайци бяха способни да проследят напълно бързата размяна на реплики, особено пък ако се използва и жаргон.

— Обаче не знаеш защо съм го направил. Така че млъкни. — Шофьорът бръкна в джоба на якето, извади малко пластмасово шишенце с шест бели таблетки и го подхвърли назад. — Глътни три от тези.

— Да не ме мислиш за глупак?

— Започвам да ти се чудя, Дуган. Виж, ако исках да те отърва от нещастния ти живот, можех просто да те наръгам с нещо остро между ребрата. — Хауълс показа дръжката на ножа във вътрешния джоб на якето си, за да разбере тъпия полицай, че говори сериозно. — Можеш да прочетеш етикета. Хапчетата са предписани от истински лекар. Не е отрова.

— Ами какво е?

— Приспивателно. Просто ще забавят реакциите ти. Няма да те нараня. Нито теб, нито момичето. Просто искам да се измъкна от Хонконг и затова ми трябват диамантите. Но не желая да се бия с теб. Вземи таблетките и ще се почувствам много по-спокоен. А щом разбера, че съм в безопасност, ще ти кажа къде е момичето.

Патрик отвъртя капачката и взе три от таблетките. Постави една в устата си и преглътна, но гърлото му беше толкова пресъхнало, че тя залепна там. Опита отново. Имаше чувството, че ще повърне.

— Всичките, Дуган.

Еми го наблюдаваше как гълта таблетките. Лицето й беше намръщено, сякаш тя не можеше да разбере какво е намислил Джеф Хауълс и защо дава таблетките от доктор Ву на този едър и потен гуейло.

 

 

— Виждаш ли ги? — попита Лей.

Роувърът се влачеше зад двуетажен автобус, който пъшкаше нагоре, сякаш изкачваше Хималаите. Зад тях едно мицубиши непрекъснато се блъскаше в бронята им.

— Не, сър. А при тази скорост ще ни остави далеч зад себе си.

„Знам“ — помисли си Лей. Не го каза, шофьорът наистина се опитваше да помогне. Беше наредил на нисана да остане назад, защото можеха да го познаят. Затова сега тойотите следяха таксито на смени. Свърза се с хората си. Казаха му, че виждат колата и са на около три километра пред пълзящия автобус.

— Дяволите да ги вземат — изруга той под носа си. — Дяволите да ги вземат този автобус и Патрик Дуган.

 

 

Мерцедесът на Нгъ беше почти на същото разстояние, но пред таксито. Томас говореше по радиостанцията с Лин, за да провери дали не беше загубил Дуган или диамантите. Големия брат отговори, че всичко е наред. Един от бойците докладва, че по пътя към Цим Ша Цуй в тяхната посока се движи кола с полицаи.

— Къде са те? — попита Нгъ.

— Зад един автобус. Но ние сме точно зад тях.

— Дръжте ги под око. Може да е съвпадение.

— Какво става? — попита баща му.

— По пътя има полиция, но са доста зад нас. Едва ли ще ни създават проблеми.

— И още никакъв знак от гуейлото?

— Не. Само момичето и Дуган. Но гуейлото едва ли е далеч.

 

 

Патрик облегна глава на прозореца. Започна да се чувства замаян, а от друсането му се повръщаше. Или може би такъв беше ефектът от таблетките на празен стомах. Отвори широко очи и разтърси глава. Сякаш беше на шест или седем бири. Чу момичето да говори с Хауълс, но гласът й беше променен, като че ли идваше някъде отдалеч.

— Какво става, Джеф? — попита тя. Беше се облегнала на задната седалка с притиснати под брадата юмруци.

— Не бой се, Еми, всичко ще бъде наред.

— Кой е той? И защо не иска да ни даде диамантите? Ти каза, че те ще ти ги дадат, за да ги скриеш, нали?

— Така ще стане, Еми. Ще успеем. А после двамата с теб ще напуснем Хонконг.

Тя се усмихна, хареса й това „двамата с теб“. Радваше се, че той ще я вземе със себе си. Искаше й се да го целуне, но при скоростта, с която караше, не биваше да рискува да му отвлича вниманието. Движеха се бързо по улица „Ергайл“, покрай сиви грозни сгради, където се помещаваше местната полиция. Еми усети тръпка на тревога при мисълта, че наоколо е пълно с полицаи, а тя нарушава закона, макар всъщност да не знаеше с какво.

— Коя е Софи? — попита тя.

— Наша приятелка — излъга Хауълс, без да се замисли. — Той просто се тревожи за нея.

— Гадже ли?

— Не, просто приятелка. — Извърна се леко назад и извика: — Дай й да провери съдържанието, Дуган.

Патрик се подчини, не беше сигурен, че ще успее да се възпротиви даже и да иска. Вдигна чантата и я подаде на Еми. Тя отвори ципа, видя малките златни кюлчета и възкликна:

— Уаа! Колко много злато!

— Диамантите, провери диамантите, Еми.

Тя взе малката торбичка и изсипа камъните внимателно, почти с благоговение върху нежната си длан. Те заблестяха на слънцето, момичето вдигна очилата нагоре и ги огледа с възхита, устата й беше отворена.

— Колко са красиви — прошепна Еми. Хауълс я погледна през рамо и отново се обърна напред.

— Вземи два от най-големите и ми ги подай.

Тя избра два и му ги даде. Той ги разгледа, доколкото можеше, хванал кормилото с едната си ръка.

— Истински са — каза Дуган. — Не бих им позволил да рискуват живота на Софи. — Хауълс му повярва. Изглеждаха съвсем истински.

— Не съм я наранил, Дуган. Но съм готов да го сторя. Трябва да бъдеш напълно честен с мен, защото, ако не се измъкна, тя ще си остане затворена и ще умре от глад, а от мен да го знаеш, това изобщо не е най-приятният начин да се възнесеш на небето. А сега ми кажи има ли проследяващо устройство в тази чанта.

Патрик затвори очи и се почеса по челото. Спеше му се, искаше му се да лежи в голямо удобно легло от пух. С Цвете.

— Казвай? — извика остро Хауълс.

Дуган осъзна, че вероятно беше изрекъл името й на глас. Отвори очи и погледна тила на англичанина. Не можеше да рискува да излъже. Ако Хауълс разгледаше добре чантата, бързо щеше да открие проследяващото устройство.

— Да — каза той.

— Щях да се изненадам, ако нямаше. Еми, прибери диамантите в торбичката и ми я дай. — Вече пътуваха из жилищния квартал с небостъргачите. Блок след блок с апартаменти, балкони с цветя и пране, някои оградени с красиви метални решетки, издадени навън, сякаш да обхванат колкото е възможно повече пространство, макар то да е само въздух.

Тя послушно се подчини, като внимаваше да не изпусне някой от камъните. Таксито спря на един светофар, Еми смъкна ръцете си надолу, за да не могат хората от съседната кола да видят какво прави. Подаде торбичката на Хауълс, той я сложи на коленете си, връчи й двата диаманта от дланта си и каза:

— Задръж ги. Ще поръчам да ти ги направят на обеци. — Тя не го разбра и затова той стисна с пръсти ухото си. — Обеци — повтори бавно. — За теб.

Еми възрази, но не много настойчиво, уви камъните в хартиена кърпичка и ги прибра в джоба на якето си.

Сега движението беше по-задръстено, тъй като минаваха през оживен район. Наоколо се издигаха жилищни сгради и магазини, така че англичанинът трябваше да се концентрира в карането, за да се прехвърля от лента в лента и да търси как да се придвижи по-бързо. Знаеше, че хората на триадата не са много далеч зад него. Край тях се мярна малка градина, зад нея се виждаше летището. Един самолет се спусна с рев надолу толкова близо над главите им, че Хауълс инстинктивно се наведе.

— Знаеш ли къде се намираме, Еми? — попита той.

Тя кимна.

— Приближаваме Яу Ма Тей. Това е булевард „Ватерло“. След това е „Джордан“, а после Цим Ша Цуй и пристанището.

— Има ли наблизо станция на метрото?

— Да, след малко.

— Добре. Слушай, Еми. Ще те оставя там, ти ще слезеш и ще се качиш на първата мотриса. Хората, за които ти разказах, ни преследват, а аз не желая да пострадаш. Ще им се измъкна, а след като продам диамантите, ще дойда в апартамента при теб.

— Искам да остана с теб, Джеф — замоли се тя.

— А аз искам да си в безопасност — отвърна той. — Да не се тревожа и за теб. Вземи златото да ми го пазиш. Това е много важно. Ще ми направиш ли тази услуга?

Еми кимна, но дори и Дуган разбра, че не е уверена как трябва да постъпи.

— Имам нужда от теб — тихо каза Хауълс и това сякаш я убеди. Тя затвори ципа на чантата, притисна я към гърдите си и посочи към кръстовището отпред:

— Там е станцията на метрото.

— Добре. Сега ще спра, искам да тичаш и да не спираш, докато не се качиш във влака.

— Ще го направя — обеща тя. — Бъди внимателен — наведе се напред и го целуна по бузата. Каза нещо бързо на китайски. Хауълс натисна рязко спирачка и колата зад него наду клаксона, изсвириха гуми. Еми отвори вратата и хукна към входа на станцията, без да се обръща назад. Англичанинът посегна над седалката с лявата си ръка, затвори вратата и потегли отново. Дуган се беше отпуснал назад и дишаше тежко. Колата ускори и главата му се отпусна на гърдите.

— Какво каза тя? — попита го Хауълс.

— Каза, че те обича. Ти си копеле. Знаеш, че ще я хванат — отговори завалено Патрик.

Убиецът се ухили.

— Може би. Но сега е най-натовареното време, така че тя има шанс да се измъкне. И освен това ще ги поведе подире си. Докато я преследват, аз ще изоставя таксито и ще изчезна в следващата станция на метрото. Тогава ти можеш да идеш да си прибереш племенницата.

Хауълс реши да не споменава факта, че само на сантиметри зад Дуган в багажника се намира трупът на собственика на таксито с пречупен врат. Не беше го казал и на Еми. Беше излязъл от апартамента й сам и се върна с таксито, като обясни, че е платил няколко хиляди долара, за да го вземе на заем. Първоначално възнамеряваше просто да избута шофьора извън колата, но не можеше да рискува той да иде да се оплаче в полицията и затова го накара да влязат в една пуста странична уличка и да спре до задния вход на някакъв вонящ цех за боядисване на тъкани, хвана го за главата и я изви. Усети как вратът се пречупи в ръцете му и се усмихна.