Стивън Ледър
Гладният призрак (5)

Хауълс седеше в наетата кола и се прозяваше. Небето едва се оцветяваше от първите лъчи на зората, но той беше станал преди час. Изгълта закуската, която си поръча в стаята, и потегли към дома на Нгъ, спря на около шестстотин метра от мястото, където пътят се отклоняваше от шосето нагоре към комплекса на боса на триадата.

Оттогава покрай него бяха минали само три коли: вестниците, млекарят и пощаджията. Нищо друго. Той чакаше търпеливо. Не четеше вестник, не слушаше радио, не правеше нищо, което би го отклонило от работата — чакане и наблюдение. Двадесет минути след пощальона от комплекса излезе маслиненозелен „Мерцедес“ 560 и се насочи надолу по пътя, включил десния мигач. Двигателят в колата на Хауълс вече работеше, защото той беше включил климатика, за да се поразхлади от горещината. Изчака мерцедесът да мине покрай него и го последва, като внимаваше да не се приближава на повече от петдесет метра. Колата се насочи към Каулун, по пътя имаше достатъчно други коли, така че той не се боеше, че ще я изгуби.

Продължиха по пътя, навлязоха в предградията, мерцедесът даде ляв мигач и Хауълс направи същото. Колата на Нгъ зави, когато светофарът на кръстовището светеше жълто и пред Хауълс вече беше червено. Автомобилът пред него спря внезапно и му се наложи да го избегне с рязко свирене на гуми. Нямаше друг избор, но пък това беше сигурен начин да привлече вниманието на околните. Трябваше да изчака, но той реагира инстинктивно както винаги, оставяйки на подсъзнанието си да ръководи действията му. Натисна педала на газта и се впусна след мерцедеса. Скъсяваше бързо разстоянието, настигна го, даде знак за изпреварване и прелетя край него. В колата седяха трима души: униформен шофьор, един здравеняк с кожено яке на предната седалка и малко момиченце с плитки. Хауълс с изненада забеляза, че то е русокосо. Детето си играеше с нещо, навело главата си надолу. Шофьорът гледаше право напред, но пътникът до него го изгледа и сви презрително устни към взетата под наем кола.

Хауълс продължи бързо, докато стигна на около стотина метра пред мерцедеса, а после забави, за да изравни скоростта си с него, като го наблюдаваше в огледалото за задно виждане. Колата на Нгъ даде знак за десен завой и той веднага я последва. Сега се движеха през търговски район. Продавачите отваряха малките си магазинчета, вдигаха нагоре навиващите се решетки и метяха отпред. Движението беше по-натоварено. Между тях имаше поне дузина коли и вече му беше трудно да държи под око мерцедеса. Стигна до оживено кръстовище и продължи направо. Твърде късно забеляза, че мерцедесът отново дава знак, че ще прави десен завой. Хауълс погледна часовника си. Движеха се от двадесет и пет минути. Съмняваше се, че училището на момиченцето е твърде далеч от тук. Щеше да ги поеме от това кръстовище утре сутринта. А сега трябваше да напазарува.

Намери магазин за леководолазно оборудване в Цим Ша Цуй, недалеч от хотела. Използва почти една трета от парите, които му бяха останали, след като си плати билета от Бали, но намери всичко необходимо. Продавачът сигурно си помисли, че е дошла Коледа — клиент, който не си прави труда да се пазари и при това плаща в брой. Занесе покупките си в хотела в две найлонови торби и ги пръсна по леглото.

Беше се запасил с единичен метален цилиндър, който продавачът напълни с компресор в магазина, маркуч с наустник и клапан, плавници, маска и шнорхел. Колебаеше се дали да си вземе неопренов костюм, но се отказа, защото нямаше намерение да стои дълго под водата, пък и Южнокитайско море не беше толкова студено. А без костюм не му трябваше и колан с тежести, тъй като цилиндърът с кислород щеше да му послужи като естествен баласт. Купи си плувки и голям нож с кания, която щеше да закрепи към бедрото си. Имаше си часовник за гмуркане, златен „Хроноспорт“, вършеше му чудесна работа вече петнадесет години, но си купи един подводен компас. Нямаше нужда от дълбокомер.

Докато се разхождаше между рафтовете, беше забелязал малък метален цилиндър с наустник, какъвто не беше виждал преди. Веднъж беше зърнал нещо подобно в един филм за Джеймс Бонд, но то си беше очевидна измишльотина, защото изглеждаше малко, за не повече от две вдишвания. На опаковката на това обаче пишеше, че може да се използва за около тридесет дълбоки вдишвания и служи единствено за спасителни операции. На няколко места беше подчертано, че бутилката с кислород е само за спасителни операции. Хауълс взе една. В магазина се продаваха и други стоки за в случай на опасност: въжета, подводни факли, спрей против акули и какво ли не. Той си купи и чифт белезници.

Подреди всичко на леглото, провери всяка покупка и ги прибра на дъното на гардероба. Измъкна телефонния указател от рафта под телевизора и започна да търси фирми за яхти под наем.

Първата, която отиде да огледа, беше закотвена на неколкостотин метра от брега на място, наречено Хебе Хевън, на около половин час с кола от хотела. Наоколо се виждаха стотици яхти и джонки от всякакви видове и размери, но най-близката се намираше на петдесетина метра навътре, малко бяло-червено корабче, на което явно никой не живееше. Тук нямаше да му досаждат, а и винаги можеше да отплава на друго място.

Беше построено в стил старовремска джонка с лакирани тикови парапети, повдигната палуба и една мачта, но без платно, защото в трюма имаше мощен дизелов двигател. Яхтата се поклащаше във водата и вълните галеха дървения й корпус.

— Харесва ли ви? — попита високо слабо китайче, застанало близо до Хауълс, опряно на парапета с лице към морето.

— Хубава лодка — каза той. — На колко години е?

— На четири — отговори момчето. — Построена е в Каулун. За един банкер.

— И какво е станало с банкера? Емигрирал ли е?

Момчето се засмя и показа пожълтелите си зъби.

— Не. Откраднал от банката и отишъл в Тайван. Банката продала лодката. Сега аз давам под наем.

Яхтата беше чудесна. Корпусът изглеждаше солиден, а прозорчетата бяха малки. Твърде малки, за да може да се промъкне през тях и дете. Под палубата имаше голяма спалня, а вратата към малката химическа тоалетна беше доста здрава. Имаше и нещо като трапезария с пейки от двете страни, които се издърпваха и оформяха още две легла. Малката кухничка беше вляво от дървената стълба към трюма, а отзад се намираше машинното.

Двигателят му се видя почти неупотребяван, изглежда, банкерът беше купил яхтата само за показ. Горната палуба откъм кърмата изглеждаше идеална за купони и Хауълс си представи събраните красавици под лунна светлина, отпиващи от чашите си и клюкарстващи безсмислено.

Момчето каза, че срещу добра сума ще може да уреди място в един от подслоните против тайфуни или дори в някой от яхтклубовете, но Хауълс отказа. Мястото тук му се стори чудесно.

— Тук ли ще спиш? — попита момчето.

Той кимна.

— Понякога.

— Не можеш да плаваш. Трябва ти капитан. Разбираш?

Хауълс кимна. Плати месечния наем и депозита в брой. Момчето слезе в черно-червената си моторница и си тръгна, а яхтата се заклати от вълните. В задната част беше прикрепена малка червено-бяла лодка от фибростъкло, с която да се придвижва с гребане до брега. Главният кей представляваше голяма Г-образна бетонена конструкция, вдадена навътре в морето, но от двете й страни стърчаха редици стари дървени колове, до които се клатеха завързани с въжета малки лодки, очакващи собствениците си. Сигурно през почивните дни повечето щяха да излязат в морето и вероятно кеят щеше да остане празен.

 

 

Дуган усещаше, че започва да го боли глава. Тъпа, пулсираща болка зад лявото око. Може би трябваше да сложи очила. Понякога му се налагаше да се взира в телевизора и трудно разчиташе табелите по спирките на метрото, но иначе не срещаше трудности при четене. Разтри слепоочията си с показалци и затвори очи.

— Спиш, а? — подхвърли някой от вратата. Беше Бър. Дуган остана със затворени очи.

— Не спя, загубеняк такъв. Имам страхотно главоболие.

— Точно зад очите, нали? — попита със съчувствие Бър.

— Да — изпъшка той.

— Остра, разкъсваща болка?

— Да.

— Първите симптоми на мозъчен тумор — изсмя се Бър. — Загубен си.

Пат отвори очи, но продължи да масажира слепоочията си.

— Какво искаш, Колин? — попита той.

— Просто се отбих да разбера дали си чул за Холт.

— Какво е станало?

— Тъпото копеле го обраха, след като ти си тръгна. Намериха го седнал в тоалетната със свалени гащи. Казва, че някой го ударил. Взели са му портфейла.

— А иначе добре ли е? — искрено се разтревожи Дуган. Холт му беше приятел.

— Нищо му няма. Поне така казаха лекарите. Вероятно довечера пак ще е в „Горещи клюки“ както обикновено. Ти ще дойдеш ли да пийнем?

— Предполагам, ще можеш да ме убедиш да гаврътна една-две бири.

Телефонът звънна, Бър махна с ръка и изчезна, а Дуган вдигна слушалката.

— Здрасти — каза Цвете. — Как върви денят ти?

— Добре — излъга той. Главата му продължаваше да пулсира. — А твоят?

— Ма ма, фу фу — отговори тя на мандарински китайски, което означаваше „горе-долу“. — Все едно и също.

Дуган осъзна, че изобщо няма представа какво работи тя. Но пък и тя не беше му задавала много въпроси за работата му. Бяха прекарали девет часа заедно, четири от които в леглото, а не знаеше почти нищо за нея. И в същото време му се струваше, че няма смисъл да пита, сякаш я познаваше отдавна.

— Какво ще правиш довечера? — попита той.

— Нищо не съм планирала.

Дуган се изкашля.

— Искаш ли да излезеш?

— С теб ли?

Той се засмя.

— Точно това имах предвид.

— Ами… — тя въздъхна, но Дуган знаеше, че се шегува.

— Разбира се, ако имаш друго предвид…

— Ще се радвам да те видя — каза Цвете.

— Вечеря?

— Ммм. Къде?

— В Цим Ша Цуй има един италиански ресторант. Страхотна манджа.

— Звучи ми чудесно. Обичам италианската кухня.

— Добре. Ще те чакам срещу банката „Хан Сен“ в станцията на метрото в осем.

— Дотогава.

Тя затвори първа, а Дуган задържа слушалката още няколко секунди, заслушан в електронния сигнал.

 

 

Хауълс се въргаляше на леглото и сменяше каналите на телевизора с дистанционното, но нищо не можеше да задържи вниманието му повече от няколко минути. Беше хапнал сервираното в стаята му рибно филе преди час. Нямаше нищо за четене, а не му се спеше. Следобеда занесе цялата си екипировка на яхтата и купи здрав катинар, закачи го на вратата на тоалетната, за да може да се заключва отвън. Зареди кухнята с консерви, хляб и мляко. Изпита акваланга и прекара половин час с шнорхела във водата около лодката, доволен, че отново може да се гмурка. Но сега нямаше какво да прави. Първо трябваше да открие в кое училище учи дъщерята на Нгъ, а това щеше да стане чак утре. Иначе не се чувстваше притеснен. Не усещаше никаква възбуда. Просто трябваше да прекара някак часовете до утрешния ден. Реши да отиде отново в клуб „Вашингтон“.

Таксито го стовари близо до бара и влажният топъл въздух го обви като мокър пешкир, щом излезе от прохладното от климатика купе на колата. Беше облечен в леки светлокафяви панталони и тъмносиня трикотажна блуза, но въпреки това се чувстваше навлечен. Влажността правеше топлината неприятна. Преди няколко години беше прекарал три седмици в пустинята в Оман, помагаше на британското правителство да направи някаква услуга на султана, но дори там му се струваше по-добре. Избърса челото си, ръката му беше мокра.

На няколко места по натоварената улица малки групички хора палеха огньове в тенекиени кофи. Една от групите се намираше на няколко крачки от входа на бара и Хауълс се спря да погледа. Майка, с прикрепено на гърба бебе, баща и две малки момченца се бяха събрали около няколко пръчки, забити в голям портокал. Мъжът беше клекнал и наблюдаваше горящите хартии. В ръката си държеше нещо, което на пръв поглед приличаше на едри банкноти, но бяха с твърде много нули и той разбра, че това са талони за игра. Пламъците поспаднаха и мъжът хвърли в кофата още няколко от фалшивите пари. Вляво от горящата купчина се виждаше картонена чиния с две парчета месо, малко грозде и едно хлебче. Двете момчета се гонеха около майка си и пляскаха весело с ръце. Хауълс не можеше да разбере какво става. Семейството беше добре облечено, а мъжът носеше скъп часовник. Може би някакъв религиозен фестивал. Обърна им гръб и си тръгна.

Еми го забеляза веднага, щом влезе. Приближи се и му подари зъбатата си усмивка.

— Радвам се да те видя, Том.

Той се изненада, но навреме си спомни, че предната вечер се беше представил като „Том“. Впечатли го, че тя си е направила труда да запомни името му, но после осъзна, че и това беше част от работата — да накара клиента да се чувства желан и важен, нещо по-специално. Така имаше повече шансове да купи питие за компаньонката. Здрав търговски нюх, нищо повече.

— Здрасти, Еми. Как си?

— Щастлива, че те виждам — отвърна тя, хвана го под ръка и тръгна към кръглия бар. Беше претъпкано и имаше само две свободни места, разделени от един едър мъж с късо подстригана коса и изпъкнали мускули. Еми го докосна леко по рамото и го помоли да се премести вдясно. Той се подчини с весела пиянска усмивка. Еми настани Хауълс на единия от столовете и седна до него.

— Бира? — попита тя.

Той кимна.

— Коя е най-хубавата местна бира?

— „Сан Миг“. Искаш ли?

— Разбира се. Ще я опитам.

Две от момичетата танцуваха, а три седяха и разговаряха. Грозният мъж беше там с момичето си и в чашата отпред му се виждаше пачка сини талончета. „Може и да е любов“ — помисли си кисело Хауълс. Повечето от мъжете в бара бяха войници или моряци, младежи с ниско подстригана коса и розови бузи, които се смееха, клатушкаха се в такт с музиката и подвикваха на момичетата, като се подбутваха един друг. Навсякъде се чуваше американска реч. Еми се върна с бирата му.

— Вземи и за себе си нещо — каза той.

Танцуващите момичета бяха филипинки, ниски и леко пълни, с махагонова кожа и черни очи, които флиртуваха усилено с обожаващата ги публика. Музиката се промени с песен на „Бийч Бойс“, трима от младежите с радостни викове скочиха върху столовете си и разпериха ръце, за да имитират сърфисти. Момичетата спряха да танцуват и застанаха с ръце на кръста. Еми постави пред него пластмасова чашка с бяла касова бележка за бирата и синьо талонче за питието й като компаньонка.

— Моряци — обясни тя. — Американци.

Това сякаш обясняваше всичко.

— Добър бизнес — каза той.

— Не — изрече с изненадващо презрение тя. — Само тревоги. Идват от ФО. Нямат пари.

— ФО ли?

— Филипинските острови. Там момичетата са много евтини. Когато дойдат тук, вече не са им останали никакви пари. Не купуват питиета за момичетата, а само за себе си. И обикновено са много невъзпитани.

Хауълс кимна съчувствено:

— За колко време са тук?

— Четири дни. Мисля да опитам утре да си взема свободен ден. Ще помоля мама-сан.

— Вероятно така е най-добре. С какъв кораб са?

— Атомна подводница, на около седем километра навътре в морето. Идват с малко корабче на брега. Стоят четири дни и си тръгват.

— Накъде?

— Би трябвало да е тайна, но един от тях каза, че отиват в Корея. Говорят, без да спират. Виждаш ли онова момче? — Тя кимна към средния от танцуващите върху столовете. — Той е офицер по оръжията. Работата му е да изстрелва ракети.

Морякът му се стори на не повече от двадесет години, с лунички и рижава коса, зачервен от пиене. Лицето му изглеждаше смръщено от усилието да запази равновесие. Извика и се опита да се завърти със стола, но размаха несръчно ръце и бутна двамата си колеги. Тримата паднаха, блъснаха се в стената и се стовариха на пода в купчина размахани ръце, крака и столове.

Едно от момичетата изпищя, но на моряците им нямаше нищо. Бяха твърде пияни, за да се наранят дори и след падане от покрива на осеметажна сграда.

— Изглеждаш ядосан — каза Еми загрижено. — Какво има?

Хауълс се насили да се усмихне.

— Нищо — отвърна той. — Просто тежък ден. Можеш ли да ми кажеш какво става навън?

— Какво да става?

— Някакви семейства горят хартии и поставят храна по тротоарите.

— Фестивал — обясни тя. — Фестивалът на гладните призраци.

Изгледа я учудено и Еми се засмя:

— По това време на годината вратите на ада се отварят и призраците се връщат на Земята. За да ги държим извън домовете си, ги храним на улицата. И горим пари за тях. Трябва да бъдат доволни, за да ни донесат късмет. — Вдигна чашата си и погледна Хауълс над ръба й. — Радвам се, че дойде, Том.

В другата част на бара тримата пияни американци бяха седнали на столовете си и бързаха да се налеят до безсъзнание.

 

 

Вечерята мина добре. Много добре. Макароните бяха приготвени идеално, необичайно за Хонконг, месото беше по-нежно от всякога, а бутилката червено вино отпусна Дуган напълно. Единственото черно петно се оказа върнатата му кредитна карта, келнерът обясни, че машината не я приема. Дуган се сети, че не си е платил последната такса към фирмата. В банковата му сметка нямаше достатъчно пари, за да я покрие. Той прибра картата си и се усмихна извинително на Цвете.

— Да си разделим сметката — предложи тя.

— Не, няма нищо. Просто административно объркване. Чекът със заплатата ми дойде преди два дни. Не се притеснявай, имам пари.

Банката удържаше вноските за апартамента, таксите за ток, газ, вода и телефон и като по магия той постоянно оставаше длъжник. Трябваше да внесе някакви суми в кредитните си карти, защото този път направо щяха да ги унищожат. Сигурен беше. Дявол да го вземе! Ако работеше в частния сектор, поне би могъл да поиска от шефа си да му увеличи заплатата.

— Добре, тогава настоявам да ми позволиш аз да ти купя питие — каза тя. — Какво ще кажеш да отидем в „Горещи клюки“?

— Нямам нищо против — отговори той с леко съжаление. Искаше му се да се хвърли с нея в леглото колкото е възможно по-скоро. Тя изглеждаше невероятно. С прилепнали черни кадифени панталони и жакет от някаква блестяща, щампована със златно материя, с подплънки на рамената и тясна яка, вдигната на врата. Носеше отворени обувки и той за пръв път забеляза, че ноктите на краката й са лакирани в яркорозово. Господи, колко беше секси, толкова дребна и беззащитна! Но щом като дамата желаеше „Горещи клюки“, той щеше да я последва.

Тръгнаха по оживените улици на Цим Ша Цуй и Дуган се почувства горд от факта, че доста глави се обръщаха да изгледат Цвете. Китайци и бели. Искаше му се целият свят да разбере, че тя е с него. Хвана я за ръката. Беше малка и хладна и се загуби в дланта му.

Повечето от магазините край тях бяха за туристи: електроуреди, бижутерии, модни бутици, примесени с осветени барове с танцьорки. Но дори и тук семействата бяха наизлезли, за да предложат даровете си на призраците.

— Твоето семейство прави ли го? — попита той.

Цвете кимна уверено.

— Разбира се. Това е част от нашите обичаи. На континента ги спазваме още по-ревностно. Всяка година помагам в почистването на гробовете на предците, ям лунен кейк по време на лунния фестивал, храня призраците. — Той все още не можеше да свикне с кристалния английски език, излизащ от устата на китайка.

— А вярваш ли във всичко това?

— Няма значение дали вярвам или не. Това не е важно. То е част от китайския начин на живот. Ти просто не можеш да го разбереш. Извинявай, не искам да те обидя. — Тя стисна ръката му. — Не се обясних много добре, нали?

— Семейството ти в Хонконг ли живее? — попита той.

— Не. В Манджурия, Северен Китай. А твоите родители? Къде са те?

Дуган забеляза рязката смяна на темата, сякаш въпросът му беше докоснал оголен нерв. Но това беше разбираемо, много от китайците в Хонконг бяха чувствителни на тази тема. Повечето от тях бяха бежанци или деца на бежанци, а по-богатите семейства не обичаха някой да се взира в произхода им, защото голяма част от богатствата им идваха от опиума или търговията с наркотици.

— Моите живеят в едно градче, което се казва Чедъл Хълм, близо до Манчестър.

— В Северна Англия.

— Точно така. Там имат магазин. Книжарница.

— Голямо ли е семейството ти?

Той поклати глава:

— Не. Имам само една сестра. Джил.

Стигнаха до дискотеката, но се качиха по стълбите към бара. Белами и Бър бяха на обичайното си място. Белами вдигна вежди, когато видя с кого влиза Дуган.

— Цвете — пристъпи той към нея. — Толкова се радвам да те видя отново. Май вчера…

— Вчера си беше вчера, Джеф — каза Колин.

Приятелят му пое малката й ръка и я целуна нежно. Дуган усети стрелата на ревността, но прикри чувствата си. Белами се опитваше да сваля всяко момиче. Теорията му беше, че колкото повече опитваш, толкова по-често успяваш. Въпрос на статистика.

— Как е Холт? — попита той.

— Ще се оправи. Гордостта му е наранена повече от главата — отговори Бър.

Дуган постави покровителствено ръка около раменете на Цвете. Тя вдигна глава и се усмихна. Прегърна го през кръста. Белами и Бър се спогледаха с шеговит ужас върху лицата.

— Момчето е влюбено — отбеляза Бър.

— Някой да го полее с кофа студена вода — възкликна Белами.

— Боже! — вдигна отчаяно очи към тавана Дуган.

Цвете май хареса компанията на тримата мъже. Смееше се на неприличните вицове на Белами и слушаше внимателно полицейските истории на Бър. Дуган започна да проявява нетърпение. Не му се искаше да стои до бара само с една трета от нейното внимание. Искаше я цялата, гола и в леглото. Той не сваляше ръка от рамото й и от време на време го стискаше леко, но тя не даваше признаци, че иска да си тръгнат. Барът беше пълен с обичайните нощни посетители. Свободни от дежурство полицаи, незначителни телевизионни звезди, млади чиновници китайци, фигури от подземния свят. За пръв път очите на Дуган не шареха в търсене на момиче. Държеше в ръката си всичко, което би могъл да желае. Искаше да гледа само Цвете. Отдавна не беше изпитвал подобни чувства към момиче.

— Не се ли страхуваш да говориш за триадите? — попита тя Бър.

— Че от какво да се страхувам?

— Ами… не се ли опитват да ви спрат?

— Разбира се, но не с жестокости — отвърна той. — Не биха и помислили да наранят ченге, особено пък гуейло. В такъв случай цялата полиция ще се стовари отгоре им като бетонна стена. Те непрекъснато се бият помежду си с ножове, пищови, киселина и каквото друго им падне. Но това си е винаги тяхна, вътрешна работа. Странични хора рядко могат да пострадат. И освен това не закачат ченгетата.

Белами кимна.

— Повечето от босовете са свестни момчета, когато ги срещнеш навън. Не е ли така, Дуган?

Той се усмихна хладно. Белами не беше лош човек, но когато се напиеше ставаше злобен и обичаше да дразни хората. А точно в този момент приятелството с триадите беше тема, до която Дуган не желаеше да се докосват.

— Огледай се — каза Бър и махна театрално с ръка. Посочи млад китаец на около тридесет години, съсредоточен над пържолата си и разговора с красиво момиче, облечено в тясна черна рокля, която не оставяше почти нищо на въображението. На масата пред мъжа лежеше мобилен телефон.

Цвете вдигна вежди в очакване.

— Какво за него?

— Престъпник — обясни той. — Дани Лам. Голяма клечка в наркотрафика. Наистина голяма. Дани кара много красиво малко ферари и си пада по млади китайки. Съвсем млади. Тази с него е два пъти по-възрастна от онези, с които обикновено ходи. Пристрастява ги към кокаина, а когато приключи с тях, ги предава в някой от оборите.

Цвете сбърчи нос.

— Къде?

— Никога ли не си чувала за оборите? — недоверчиво я изгледа Белами. — Публични домове за малолетни. Само за китайци. Гуейло не се допускат. Проверяваме по пет на седмица, глобяваме собствениците и връщаме момичетата на родителите им. След няколко дни момичетата бягат отново и лошите момчета ги прибират. И така до безкрай. Виждаш ли онзи тип там? — Този път посочи друг млад мъж с пригладена черна коса и скъпо кожено яке. Под мишницата си държеше чантичка „Гучи“, от която се подаваше антена на мобилен телефон. Забавляваше се с две млади момичета, седнали от двете му страни. Не бяха близначки, но си приличаха. Цвете погледна Белами, за да й обясни.

— Борсов брокер — каза той. — Един от най-добрите. Кара порше. По какво можеш да ги различиш? И аз не мога. Изглеждат еднакво, пият в едни и същи барове, хранят се в едни ресторанти. Може би дори са ходили в едно и също училище.

— Какво намекваш? — ядосано се намеси Дуган. Имаше чувството, че Белами подготвя нещо, но не разбираше какво.

— Опитвам се да обясня на Цвете, Патрик, мойто момче, че членовете на триадите не са по-различни от всеки друг бизнесмен.

— Всъщност — намеси се Бър — ние се разбираме доста добре с някои от тях.

— Приятели ли сте с тях? — учуди се Цвете.

— Не, не приятели — отвърна Белами. — Никога приятели. Но сядаме да обърнем някоя чашка с тях. Това е част от играта. Те обичат да разговарят с нас, подхранва мъжествения им облик. Дава им самочувствие, ако някой ги види как си пият с ченгета. А понякога споделят информация за противниците си.

— Това е част от работата ни — добави Бър.

— Звучи ми налудничаво — премина на китайски Цвете.

— Светът е откачен — отвърна също на китайски Бър. И тримата мъже го говореха достатъчно добре и преминаваха без колебания от единия на другия език.

— Шефовете ви не се ли сърдят, че пиете с типовете, които би трябвало да арестувате? — попита Цвете. Изглеждаше истински объркана.

— Има си граница, която не прекрачваме, Цвете. Ние пием с тях, смеем се на вицовете им, но само толкова — каза Бър. — В края на краищата се стремим да ги вкараме в затвора.

— Слушай го как говори. Като самотния рейнджър — изсмя се Белами.

Някой докосна Дуган по гърба и за миг той си помисли, че Цвете иска да му каже нещо, но в следващия момент се усети, че ръката й си стои около кръста му. Обърна се да погледне през рамо и погледът му попадна на зелени сериозни очи над леко чип нос и широко усмихнати устни. Усмивката стана още по-широка и на бузите се появиха трапчинки. Жената наклони глава и дългата й руса коса се разпиля над раменете.

— Как си, братчето ми?

— Здрасти, Джил. Работата е както винаги. Нищо не се променя. Много си хубава.

И това си беше самата истина. Бялата копринена блуза и тясната сива пола бяха от скъп дизайнер, а около врата си носеше няколко унции злато. Златният „Ролекс“ беше нов, а и малките обеци с перли не му бяха познати. Напоследък всеки път, когато видеше сестра си, тя блестеше с нещо ново. Дреха или бижу. Разнасяше богатството си като медал за заслуги. С гордост.

Тя се обърна към останалите:

— Джеф, радвам се да те видя. И теб, Колин. Отдавна не сме се виждали.

Те вдигнаха едновременно чашите си за поздрав.

— Красивата госпожа Нгъ — каза Белами. — Къде е по-добрата ти половинка?

— За вълка говорим — обади се Бър. — Ето го, че идва.

Към бара уверено се приближаваше висок добре сложен китаец. Движеше се като манекен по подиум, с леко разклащане на раменете, едната ръка в джоба на панталона на сивия двуреден костюм, а другата беше протегнал към съпругата си. Беше на около четиридесет години, късата му коса правеше лицето му още по-квадратно. Приличаше на свикнал с властта си човек, който очаква останалите безпрекословно да му се подчиняват.

Хвана Джил за ръката и се усмихна. Тънките му устни се изпънаха и биха изглеждали жестоки, ако очите му не я гледаха с толкова топлина.

— Извинявай — каза той. — Онзи не ме пускаше да си тръгна. — Тя вдигна глава и го целуна по бузата. Зад него стояха двама мъже със строги погледи и каменни лица. Никога не се отделяха от Саймън Нгъ или съпругата му. Телохранители. Нгъ погледна към Дуган и кимна.

— Здрасти, Пат.

— Здравей, Саймън.

— Господин Белами и господин Бър. Любимите ми полицаи. Мога ли да ви предложа по едно питие, господа?

Двете ченгета кимнаха и изпразниха чашите си.

— За мен бренди с кока-кола. Двойно — каза Белами.

— А аз съм на малцово уиски — обади се Бър. — Сухо.

Това беше игра, която често споделяха с престъпния бос.

Един от барманите беше следвал Нгъ покрай бара и чакаше търпеливо поръчката му, без да обръща внимание на останалите жадни клиенти. Нгъ поръча питиета за двете ченгета и бутилка шампанско и барманът изчезна. Нгъ въздействаше по такъв начин върху повечето от хората.

— Какво да ти поръчам, Пат?

Дуган вдигна наполовина пълната си чаша.

— Нищо, Саймън, благодаря. — Нгъ погледна Цвете, а после отново зет си. — Извинете — досети се той. — Това е Цвете. Цвете, това е сестра ми Джил и съпругът й Саймън.

— Приятно ми е — каза тя.

— Извинете ме, но трябва да видя един човек — каза Нгъ и се приближи до масата, където мъжът със синия костюм беше затънал в разговор с момичето с тясната рокля. Младежът скочи прав, енергично се ръкува с Нгъ и го покани да седне при тях.

— Откога се познавате с малкото ми братче? — обърна се Джил към Цвете.

— Не е толкова малко — прекъсна я Бър.

— Понеже съм му сменяла пелените, той винаги ще си остане малкото ми братче — отвърна Джил.

— За бога, та ти беше само на три години тогава — изчерви се Дуган. Нгъ говореше по мобилния телефон на другия мъж и от време на време кимаше. Момичето зяпаше един от телевизионните екрани.

— Не много отдавна — отговори Цвете.

— Нищо, той ще се привърже към теб — каза Джил.

— Като плесен — намеси се Белами, а Бър се задави с уискито си.

Цвете се усмихна на Джил.

— Разбирам ви — каза тя.

— Къде работиш, Цвете? — попита Джил.

— В „Банк ъф Чайна“. А вие?

— Аз съм свободна жена — засмя се съпругата на Нгъ. — Отглеждам осемгодишната си дъщеря и се грижа за Саймън.

— Имате осемгодишна дъщеря? — възкликна изненадано Цвете.

— Омъжих се млада.

— Твърде млада — добави Дуган.

— Пат не одобряваше — каза Джил. — Нито пък родителите ни.

— Поради различни причини — кисело добави той.

Дуган не можеше да се примири с факта, че сестра му ще се омъжва за престъпник. Родителите им пък не желаеха този брак, защото Нгъ е китаец. Един от най-жестоките им аргументи беше, че не искали внуци китайчета. Тъпо. Джил все пак направи каквото искаше и оттогава не ги беше виждала. По ирония на съдбата тя се оказа права, защото, когато Софи се роди, се оказа, че е взела повечето гени от майка си, беше с къдрава руса коса и европейски черти. Само нежните кафяви очи като че ли бяха наследени от бащата. Но това нямаше значение, защото връзката вече беше прекъсната.

— Цвете, ела да седнем и аз ще ти разкажа някои неща за малкото ми братче — каза Джил и я поведе към маса, близо до онази, където седеше Нгъ.

Дуган въздъхна дълбоко. Тази вечер изобщо не му вървеше.