Стивън Ледър
Гладният призрак (16)

Пат Дуган беше ядосан. Много ядосан. Остана в „Горещи клюки“ с Бър и няколко от момчетата от отдела за борба с организираната престъпност и пи доста. Ядосваше се на Цвете, задето го остави, на себе си, че не успя да се справи със създалата се ситуация, и изобщо на целия свят. Смееше се силно, наливаше се здраво, докато накрая даже Бър каза, че е пил достатъчно.

— Мамка ти — озъби се Дуган.

— Твоята мамка — отвърна Бър. — Върви си вкъщи. — Той си тръгна и остави Патрик сам при бара.

— Време е да си тръгваш, Пат — каза си той и тръгна със залитане към изхода, като се блъскаше в хората.

Едно такси спря до двойка млади китайци пред бара, но Дуган хвана дръжката на вратата част от секундата преди тях. Отвори я, изгледа ги предизвикателно и те отстъпиха, уплашени от откритата омраза в погледа му. Той се тръшна на задната седалка. Шофьорът се протегна и затвори вратата, а Патрик остана проснат с лицето надолу и извика адреса си на китайски. Шофьорът изръмжа нещо и потегли.

 

 

Хауълс се нареди на опашката пред хотел „Хилтън“, един висок и дебел индиец с блестящ бял тюрбан и черно-жълт халат с бели панталони спираше таксита и ги насочваше към чакащите. Беше му лошо, главата му пулсираше заедно с болката в рамото. Едва дишаше и разтриваше чело с изпотената си лява длан. Дясната ръка и рамото го боляха ужасно. Краката му започнаха да треперят и трябваше да стегне здраво колена, за да не падне. Пристигнаха две таксита, после трето, а най-после дойде и неговият ред. Индиецът го попита на чист английски накъде отива и чак тогава той осъзна, че нямаше резервен план, просто искаше да се махне от хотела, преди някой да открие труповете. Чу се да казва „Ванчай“, а след това бавно и внимателно седна в таксито.

Индиецът кимна, шофьорът се ухили и бързо каза на китайски:

— Поредният проклет гуейло, когото ще оберат.

— Никога няма да се научат — съгласи се индиецът.

— Майната им — измърмори шофьорът и тресна вратата. Потегли със свирене на гумите. Хауълс изпъшка, но не отвори очи.

 

 

Трябваше да свърши някои неща, ако искаше да преживее нощта или поне онова, което оставаше от нея. Дуган провери дали климатикът работи, извади бутилка с минерална вода от хладилника, изпи от нея колкото можа да преглътне и я остави до леглото. Сипа в чаша цяла лъжица очистително с вкус на портокал и я остави до бутилката. Направи всичко това на автопилот, като си припяваше тихо, седна на леглото, съблече се, хвърли дрехите на пода, тръшна се назад и се отнесе. Лампата остана да свети, но той изобщо не я забеляза.

 

 

Таксито спря пред клуб „Вашингтон“ и Хауълс извади портфейла. Подаде две зелени банкноти и не изчака рестото. Шофьорът се ухили и затвори задната врата.

Възрастният портиер излезе от дървената си будка и му отвори да влезе. Отвътре се чуваше пулсираща музика. Хауълс зърна отражението си в аквариума пред бара. Изглеждаше ужасно. Чудо голямо. Чувстваше се ужасно. Сякаш рамото му беше захапано от акула, пред очите му чернееше от болка. Барът беше претъпкан, но видя два празни стола и се насочи към единия от тях, като внимаваше да не удари някъде ръката си. Вляво седеше дребен мъж със смачкан бежов костюм и тъмни петна под мишниците, който пиеше бира от кутийка и я размаха за поздрав към него:

— Как е, приятел? — попита той със силен австралийски акцент.

— Екстра — отвърна през зъби новодошлият. Погледът на австралиеца блуждаеше, потеше се като прасе, на лицето му грееше тъпа усмивка. Беше доста пиян.

Хауълс се огледа за Еми. Първоначално не я забеляза, защото стоеше между двама мъже в тъмни костюми от другата страна на бара, с гръб към него, пиеха шампанско. Единият беше поставил ръка на бедрото й, а другият, надвесен над нея, беше оголил зъби като вампир, готов да се впие във врата й. Тя се смееше силно и някак насила.

В следващия момент се извърна да вземе бутилката с шампанско от очуканата метална кофичка с лед и да налее последната капка в чашата си. Мярна Хауълс и веднага му се усмихна, след което направи физиономия и кимна към мъжа вляво от нея. Англичанинът отвърна на гримасата и тя пак му се усмихна. Вдигна ръка и разпери пръсти, а с устни промълви „пет минути“. Беше облечена в лимоненожълта вечерна рокля с бели дантелени ръкави. Хауълс кимна и каза на бардамата пред себе си, че иска нещо за пиене.

— Ъ? — изръмжа му тя.

— Бира! — отговори той.

Тя изкряска поръчката към един от келнерите зад себе си.

— Как се казваш? — обърна се към него и облегна лакти на бара, издишвайки воня на чесън към лицето му.

— Майната ти! — Тя го изгледа и изруга на китайски. — Майната ти — повтори Хауълс тихо, тя видя заплахата в погледа му и се отдръпна, без да каже дума.

Австралиецът се впечатли:

— Глей ти, ама ти знаеш как да се отнасяш с момичетата.

Хауълс не му обърна внимание.

Подпря дясната си ръка на бара, опитваше се да облекчи пулсиращата болка в рамото. От време на време вдигаше чашата към устните си, но отпиваше съвсем по малко. Чувстваше устата си пресъхнала, но знаеше, че алкохолът щеше да го обезводни повече и да го накара да се почувства още по-зле.

На Еми й трябваха повече от петнадесет минути, докато успее да се измъкне от костюмираните си баракуди. През това време тя изпи още две чаши шампанско и им позволи да я опипат по гърдите, макар и бегло.

Най-сетне дойде при него, погали го по врата и плъзна ръка върху дясното му рамо. Хауълс едва не изрева от болка, стисна зъби и целият се напрегна. Сякаш някой беше вкарал нажежено желязо в плътта му и го заби навътре. Еми дръпна ръка, усетила, че нещо не е наред.

— Какво има? — попита го тихо.

Той остана със затворени очи, зад клепачите му се въртяха червени и жълти кръгове. Изчака вълните на болката да затихнат, преди да си позволи да ги отвори. Видя, че Еми е седнала на стола до него, прикрила с ръка стената от зъби в устата си.

— Том, какво ти става?

Хауълс заговори тихо, за да не го чуе австралиецът:

— Еми, необходима ми е помощта ти. — Бардамата се появи до него и попита дали няма да купи питие за Еми. Мъжът кимна и тя се отдалечи с доволна усмивка.

— Какво искаш? — попита Еми.

— Мога ли да платя за теб? — отвърна с въпрос той. — Да те изведа оттук?

— Разбира се. Но е скъпо. Сигурен ли си, че го искаш?

— Да. — Едва се възпираше да не изстене от болка.

— Ще говоря с мама-сан — каза тя. Плъзна се от стола с копринения шепот на роклята и се приближи до набръчкана стара жена с грозна перука и не по-малко грозна тъмносиня рокля. Въпреки очевидната липса на вкус към облеклото на ръката си носеше красив златен „Ролекс“, който едва ли беше фалшификат.

Старата жена го изгледа изпитателно и той се почувства като парче месо, под погледа на касапин. Бабата с ролекса кимна, Еми се усмихна и се върна, притиснала длани към стомаха си.

— Мама-сан каза „добре“. Как ще платиш?

„Много романтично“ — помисли си Хауълс, но знаеше, че сега не се нуждае от романтика. Трябваше му помощ, място, където да се скрие, и някой, който знае как да извади куршума.

Измъкна портфейла си и го подаде на Еми.

— Вземи колкото трябва — каза той. Тя го отвори, извади няколко банкноти и му го върна.

— Ти чакай тук, докато се преоблека.

— Спокойно, няма да избягам.

 

 

Томас Нгъ не знаеше откога точно, но беше развил страх от летене. Преди, без да се замисля, хващаше самолета за Сан Франциско или Хонконг и това не го тревожеше повече от преминаването с кола през тунела под пристанището или по моста „Голдън гейт“. Първите няколко пъти полетите даже му харесваха и той с удоволствие си почиваше далеч от вечно звънящите телефони и тълпите хора. През това време можеше да гледа някой филм или да довърши започната работа. После пътуванията се превърнаха в рутина, обикновено задължение, за да върви бизнесът на семейството — безболезнено, но досадно. И въпреки това не се замисляше върху тях. Наскоро обаче започна да се страхува от летене, преди пътуване не го хващаше сън, опитваше всячески да отложи момента, когато щеше да му се наложи да седне в алуминиевата тръба на хиляди метри над земята. Започна да си запазва места в края, където да не вижда как се накланят крилата на самолета, гълташе успокоителни, преди да тръгне за летището. И докато по-рано с обяда пиеше тоник, сега изгълтваше по едно-две мартинита. Или повече. Нищо не помагаше. Сърцето му продължаваше да блъска в гърдите, челото му постоянно беше мокро от пот — симптомите на страха. А на всичкото отгоре сега, когато трябваше да излети от Съединените щати, всички азиатски авиолинии нямаха места. Така че вместо да го обслужват момичетата на „Катай Пасифик“, трябваше да търпи дебелите гуейпор с тлъсти задници, изкуствени усмивки и прекалено много грим.

Първа класа беше претъпкана и като че ли половината от салона се превърна в бизнес класа, така че обслужването се оказа по-лошо, отколкото в „Катай“, „Сингапур“ или тайландските авиолинии. Той подаде сакото си на една руса стюардеса със силно начервени устни, но тя го изгледа предизвикателно и каза сам да си го прибере в шкафчето над седалката. Поиска мартини и куклата отвърна, че трябва да почака. Помоли за слушалки, но му заявиха, че ги раздавали след излитането. Нгъ реши, че точно такова обслужване може да се очаква от западна авиокомпания, но нямаше друг избор, тъй като се налагаше незабавно да се върне в Хонконг.

Един от начините да ограничи новопоявилия се страх беше да потъне в работа колкото е възможно по-скоро. Затова той отвори преносимия си компютър и започна да проверява сметките. В началото се отнасяше с големи съмнения към лаптопа и не му доверяваше информация за семейния бизнес, наркотици, изнудване, пране на пари, фирми фантоми и банкови сметки. Страхуваше се да помисли какво щеше да стане, ако машинката попаднеше в чужди ръце. Но един от програмистите му измисли страхотна система за сигурност, която веднага да изтрие цялата информация, ако не се вкара правилната парола. Освен това на определени интервали компютърът задаваше въпроси, на които, единствено, Томас знаеше отговорите. Грешка или забавяне в подаването на информацията щеше да форматира диска. Освен това един от клавишите беше препрограмиран така, че ако някой го изненадаше, можеше да го натисне и да направи машината безполезна. Нгъ редовно копираше информацията на дискети, които се пазеха в банкови сейфове в Хонконг и Сан Франциско. Томас Нгъ се гордееше с империята, която беше създал. Без него семейното богатство още щеше да бъде само мръсни пари, затворени в Хонконг, и почти без бъдеще след 1997 година. Баща му не беше мислил за бъдещето по друг начин освен чрез осигуряване на добро образование за тримата си синове в университети в чужбина. Томас учи счетоводство в Колумбийския университет, след това изкара една година в Харвард и имаше намерение да използва добре знанията си. След хиляди чаши чай с баща си той успя да го убеди, че пътят напред е извън Хонконг. Имоти в САЩ, инвестиции в целия свят, подготовка за деня, когато комунистите ще си вземат обратно острова. След внимателно изследване на паричния поток Томас разбра, че най-важен за операцията е бизнесът с наркотици. Трябваше да намери начин да излезе от износа от Златния триъгълник и дистрибуцията само в Хонконг. Без много усилия разпространението можеше да се отклони към западното крайбрежие на Америка, особено в градове като Сан Франциско, които с удоволствие приемаха китайски емигранти. Разрастването на китайските квартали в редица страни позволи на триадите да разширят проституцията и изнудването, още един добър източник на пари. Всъщност в Съединените щати се трупаха огромни средства, които Нгъ насочваше към законната страна на бизнеса в империята.

Банките и заложните къщи в Хонконг бяха свикнали и с удоволствие приемаха пари в брой, но американските институции бяха ограничени от закона и задължени да докладват за всеки превод над 10 000 долара. С толкова пари не можеше да се купи много наркотик, а всяка уважаваща се курва щеше да изкара подобна сума за един ден.

Томас Нгь познаваше доста начини за пране на пари, в началото просто използваше бойците от триадата, за да вкарват парите на дребни суми в различни сметки. Но когато криминалната империя се разрасна, това започна да отнема много време. Група от дванадесет души работеше по цял ден, но и това не се оказа достатъчно.

Започна да купува освободени от данъци облигации чрез брокери, пак за суми под десет хиляди долара, а след като се натрупа една доста голяма сума в ценни книжа, заповяда на брокерите да продават. Парите се прехвърляха по банков път в някой данъчен рай, използван от семейство Нгъ. Но скоро и това също започна да отнема време и да ангажира твърде много хора.

Тогава му дойде идеята да създаде законен бизнес с голям поток от пари в брой, за да вкара в него получените от нелегалния бизнес средства. Откри магазини за отдаване на видеокасети под наем, големи вериги с хиляди касети. Никой никога не проверяваше колко касети са дадени под наем и данъчните не се интересуваха от малките магазинчета, но всяка година внимателно управляваният бизнес носеше стотици хиляди долари. След това създаде верига за отдаване под наем на луксозни коли, където предлагаше марки като „Порше“, „Ролс-Ройс“ и „Ферари“. Никой не знаеше колко от колите всъщност се карат от клиенти и колко от тях просто си седят по гаражите. Ако някой попиташе, счетоводните книги показваха доста добро нарастване на приходите. Последваха деликатесни магазини от висока класа, където се предлагаха специални видове хляб и сладкиши на главозамайващи цени.

Когато Томас създаваше веригите, основната им роля беше да изпират парите от незаконни източници. Но не след дълго се оказа, че те печелят и сами за себе си. Средствата се прекарваха през цяла верига пръснати фирми и обикаляха целия свят, като се започне от сметки в швейцарски банки, през фалшива корпорация на Каймановите острови и се стигне до благотворителна организация във Вануату. Повечето от тези дружества не бяха нищо повече от месингова табела на стената на офиса. След това той се насочи към недвижими имоти, като първо закупи магазините, за които до този момент беше плащал наем, а постепенно започна да се насочва към хотели и жилищни квартали. А сега беше стигнал до етапа, когато законната страна на бизнеса можеше да се развива и да печели наравно с незаконната дейност. Фактически сега Томас започна да се замисля сериозно да се оттегли напълно от наркотрафика и проституцията. Мечтаеше да се насочи към банково дело и финансови услуги, може би застраховки. Там бяха големите пари. Големи и напълно законни. Въпросът беше как да убеди баща си, че това е пътят, по който трябва да се върви? Старецът беше привързан към традицията, към предците и семейството, и се отнасяше към бизнеса на втория си син в Америка с добродушно снизхождение. Само че този втори син от осемнадесет часа насам се превърна в номер едно.

Томас Нгъ седеше в самолета и оглеждаше колонките цифри върху екрана пред себе си. Мислите му обаче бяха на километри и години надалеч, насочени към по-големия му брат, човекът, останал в Хонконг, докато Томас си пробиваше път в света, защитен от своя американски паспорт. Саймън не успя да получи американско гражданство заради криминалното досие, което получи на деветнадесет години, защото се изправи пред белия съдия и призна, че е заклал един от бойците с мачете, и после плати глобата в брой. Само че не големият брат беше изпуснал нервите си и извади нож, а по-малкият. И именно Томас беше убил мъжа, хвърли оръжието и избяга, а Саймън остана и вдигна ножа, за да изтрие отпечатъците на брат си, но полицията го хвана. Той пое вината, за да може брат му да получи американски паспорт. Томас не успя да върне дълга си, а сега вече беше късно. Но по-големият му брат щеше да бъде отмъстен. Това поне Томас можеше да обещае.

 

 

Хауълс едва не припадна, когато се наведе, за да влезе в таксито пред клуб „Вашингтон“. Колената му се подгънаха и Еми се втурна да го подкрепи. Добре, че го хвана за лявата ръка. Тя седна отзад до него.

— Добре ли си? — Хауълс кимна. — Още ли си в хотел „Мандарин“?

Господи, каква добра памет! Не беше забравила, че й каза къде е отседнал.

— Не — отговори той. — Виж, Еми, наистина ми е нужна твоята помощ. Можем ли да отидем у вас?

— Не — шокирана отвърна тя. — Разбира се, че не. Ти си гуейло, как така ще влезеш в дома ми! Какво ще си помислят съседите? Айее, яяя! Да не си луд?

— Ранен съм, Еми. Стреляха по мен. Не мога да се върна в хотела, а в болница е изключено да отида.

Тя изглеждаше объркана и изплашена и преди да успее да я спре, хвана дясната му ръка и я разтърси. Болката беше разкъсваща и той припадна с пребледняло лице, без да извика. Главата му се отпусна и се удари в рамото й. Еми го прегърна. Дясната му ръка остана отпусната в скута й и чак тогава тя забеляза кръвта, която се стичаше по китката, и нежно я избърса с кърпичката си.

Шофьорът я попита нетърпеливо накъде да кара.

Еми въздъхна и му каза адреса си.

 

 

Дуган се чувстваше ужасно, лежеше по гръб с по една филипинка от всяка страна. Едната държеше чаша горещ чай, а другата — студена вода. Те му правеха ужасни неща по-надолу от кръста и смяната на горещо със студено го влудяваше, но телефонът го събуди и той изскочи с вик от съня.

Отвори внимателно очи и погледна часовника. Шест сутринта. Сигурно някой беше сбъркал номера и ако вдигнеше слушалката, щеше да възкликне „вайй?“ и да затвори. В Хонконг не познаваха възпитания отговор по телефона, добрите маниери изобщо не бяха приоритет на живота тук. Опита да зарови глава под възглавницата, но телефонът не млъкна. Той изпъшка и се обърна по корем, за да стигне до слушалката. Беше Белами.

— Дуган?

— Да. Знаеш ли колко е часът? — изръмжа той.

— Съвземи се, пияницо. Цвете е ранена.

— Какво?! — Споменаването на Цвете проясни малко мозъка му. Надигна се и седна в леглото, опрял крака на дървения под. Стомахът му се разбунтува, но Патрик успя да се сдържи да не повърне.

— Пребита е. Жестоко — каза Белами. — Сега е в болницата „Кралица Елизабет“, стая 241.

— Какво се е случило?

— Не знаем, Пат. В момента не можем да разберем нищо. Намерили са я в някаква стая в хотел „Хилтън“ заедно с два трупа.

— Мъртви?

— Двама китайци. От огледа се разбра, че са били убити вероятно от някой майстор каратист. Наистина професионално изпълнение.

— Триада ли?

— Не знаем, мамка му. Стаята е била наета на името на някакъв гуейло, който е изчезнал. В момента той е единственият заподозрян. Или следващата жертва. Като че ли са се опитвали да инжектират нещо на гуейлото. В лабораторията го проверяват, но със сигурност не е дестилирана вода. Слушай, имам работа, Пат. Обадих се само да ти кажа къде е тя. На твое място бих отишъл веднага при нея. Ще ти се обадя по-късно сутринта. Виж дали няма да разбереш какво й се е случило.

— Разбира се. Тръгвам.

Тресна слушалката и се приведе над коленете си, дишаше дълбоко, за да успокои стомаха си. Ако имаше начин да избира между двете филипинки и чаша ледена вода, водата би спечелила без проблем. В устата си усещаше отвратителен вкус. Отвори бутилката с вода и наля върху оранжевите кристали. Те започнаха да съскат и да пускат мехурчета, изпи течността на един дъх и тръгна към банята с хиляди въпроси в главата, които гъделичкаха мозъка му като крилца на пеперуди.

 

 

Портиерът, който трябваше да пази входа в блока на Еми, беше заспал както обикновено. Седеше в очукания си дървен стол с отметната глава и хъркаше с отворена уста, от която надничаха изгнилите му зъби. Тя поведе Хауълс към стълбището по коридора с очукани мръснобели плочки, с ярък мотив на цветя и гроздове по края. Стигнаха до бетонните стълби и Еми спря за момент.

— Няма асансьор, Том, а аз живея на четвъртия етаж — прошепна настойчиво тя. — Облегни се на мен.

Откакто припадна върху нея в таксито, Хауълс не си беше отварял очите. Изглеждаше страшно блед, кожата му беше с цвят на току-що сварен ориз. Сякаш кръвта му се беше стекла от лицето към ръката. Ръкавът беше напоен с кръв и цапаше дрехите й и Еми се молеше на всички богове съседите й да са заспали дълбоко като възрастния портиер.

Той кимна и изпъшка, прегърна я с лявата ръка през рамо. Двамата заедно заизкачваха стълбите бавно, на всяка площадка тя го оставяше да си почине, като го караше да диша дълбоко, за да не припадне. Силите го напускаха с всяко изкачено стъпало.

Накрая стигнаха жилището и Еми го подпря на стената, за да извади ключовете от чантата. Отвори вратата, светна лампата и му помогна да влезе. Холът беше малък и квадратен, с кухничка вляво и баня вдясно. Хауълс го пресече с десетина малки крачки и стигна до спалнята. Краката му започнаха да се подгъват и тя едва го удържа, докато стигнат до единичното легло с малка възглавница и тънък дюшек. Еми никога не водеше клиенти вкъщи. Можеше да отиде в хотел или ако бяха от Хонконг да иде в дома им. Том беше първият мъж, когото пусна да влезе през вратата, като се изключеше водопроводчикът, който веднъж й поправи мивката.

Хауълс залитна напред и падна по корем на леглото с извърната към стената глава. Тя пипна челото му. Беше ужасно горещо и влажно от пот. В малкия й апартамент нямаше климатик, но под прозореца стоеше изправен вентилатор. Включи го и насочи струята въздух към ранения мъж.

Върна се в хола и остави чантата си върху малкия диван. Затвори и заключи входната врата, след което събу обувките си. Напълни син пластмасов леген с топла вода в кухнята и го занесе заедно с дезинфекционна течност и ролка хартиени кърпи в спалнята. Опита да свали памучното яке на Хауълс, но щом помръдна дясната му ръка, той изкрещя. Тя взе големи ножици от чекмеджето под мивката в кухнята и сряза якето. Внимателно постави парчетата върху застлан на пода вестник. Ризата му беше червена на цвят, но мястото около дясното рамо изглеждаше по-тъмно и когато го докосна, ръката й се изцапа с кръв. Сряза и ризата по гърба и яката, а после и ръкава до маншета. Свали я нежно и ахна, когато видя напоената с кръв калъфка, увита около рамото. Дръпна я предпазливо и я остави върху вестника. Успя да почисти горната част на тялото с хартията от рулото, като започна от кръста нагоре. С учудване забеляза, че всичката кръв беше изтекла от малка дупчица малко под рамото, не по-голяма от дребна монета.

Напои ново парче от хартията в дезинфекционния разтвор и почисти раната. Едва ли щеше да зарасне от само себе си, на Том му беше нужен лекар. Подпъхна ръка под рамото му и нежно опипа гърба, но не откри изходен отвор. Том й беше казал, че са стреляли по него. Значи куршумът беше в тялото му. Отнесе окървавените парчета хартия и дрехи в кухнята, прибра ги в черен найлонов чувал за боклук, внимателно го завърза и го натика в кофата в шкафа под мивката.

Върна се в спалнята и събу обувките, чорапите, джинсите и слиповете му, като ги подреди на един стол. Пребърка джобовете, откри портфейл и два паспорта. И двата бяха британски, но само на единия от тях снимката беше негова. В паспорта пишеше Хауълс. Джефри Хауълс. Другият принадлежеше на някакъв по-женствен мъж, който изглеждаше доста напрегнат. Неговото име беше Доналдсън. Но нито единия от двамата не се казваше Том.

Тя прегледа портфейла. Няколко хиляди долара и кредитни карти. Някои от тях на името на Хауълс, а други на Доналдсън.

Извади парите и прибра паспортите в нощното си шкафче. Измъкна чаршаф от гардероба и зави изпадналия в безсъзнание мъж, като внимаваше да не засегне рамото. На стената до кухненската врата имаше телефон. Еми отиде и набра един номер, стиснала банкнотите в ръка.

 

 

В първия момент Дуган си помисли, че сестрата от рецепцията го е изпратила в погрешна стая. Тук имаше две легла, разделени със зелена завеса. По-близкото до вратата беше празно, а момичето на леглото до прозореца изобщо не приличаше на Цвете. Лицето беше кръгло и подпухнало, напуканите устни кървяха, носът като че ли беше счупен. Приближи се към дребната фигура в леглото и видя, че главата й е превързана и върху лявата буза има поставена лепенка. Около врата се виждаше пластмасова хирургическа поддържаща яка. Очите й бяха затворени. Но беше Цвете.

Седна в края на леглото и взе ръката й в дланите си.

Очите й се отвориха и тя прошепна през стиснатите си зъби:

— Здравей.

— Ти здравей.

До рамото му се появи медицинска сестра. Висока слаба жена с големи зъби и пригладена коса.

— Челюстта й е пострадала доста и не може да говори много — осведоми го тя.

— Счупена ли е?

Жената поклати глава.

— Не, но е изгубила два зъба, вратът й е зле изкълчен и лицевата кост е напукана. — На лицето й беше изписано недоволство и Дуган предположи, че ще го помоли да напусне.

Той отвори портфейла си, показа полицейската карта и каза:

— Няма да стоя дълго.

Сестрата кимна рязко, излезе и затвори вратата. Цвете стисна ръката му, Дуган се наведе и я целуна по челото.

— Не изглеждаш чак толкова зле — каза той, а тя се усмихна само с очи. — Боли ли те?

— Дадоха ми нещо — отвърна тя едва чуто. — Чувствам се като унесена.

— Можеш ли да ми кажеш какво се случи?

Цвете затвори очи.

— Какво си правила в „Хилтън“? Кой те удари? Кои са били мъжете в стаята? Какво изобщо става? — Въпросите се сипеха един след друг, макар да знаеше, че не трябва да я тревожи и говоренето й причинява болка. Но искаше да разбере истината. Отчасти защото беше полицай, но всъщност основно заради тревогата си за нея. Усещаше, че се влюбва в това красиво дребно китайско момиче, и не желаеше да бъде откъснат от живота й. Мечтаеше да знае всичко, да разруши стената от тайни и мълчание помежду им. Тя не можеше да му откаже с някоя лека шега или смяна на темата.

— Няма да ти хареса — каза тя все така със здраво затворени очи. Той се премести по-близо до нея, за да чува по-добре прошепнатите думи.

— Опитай.

— Трябва да ти се доверя, Пат. Скоро те ще дойдат да ме вземат оттук, така че когато свърша, ще трябва да си тръгнеш. Имаш право да знаеш всичко за мен, но трябва да го запазиш само за себе си. — Отвори очи и го погледна: — Обещаваш ли?

Дуган кимна. Беше готов да й обещае всичко, което би могла да поиска.

— Бях там, за да го убия — каза спокойно тя.

На лицето му се четеше объркване и той заклати безмълвно глава.

— Вярно е — продължи Цвете. — Аз работя за китайците. За техния еквивалент на тайните служби. Двамата мъже с мен бяха част от екипа. Мъжът, когото трябваше да убием, беше гост на хотела. Името му е Хауълс. Нещо се обърка. Той беше твърде бърз и жесток. Никога не съм виждала такъв човек. — В гласа й се прокрадна възхищение и Дуган усети едновременно яд и ревност от факта, че тя би могла да се възхищава от качествата на мъж, който я е наранил така жестоко.

— Защо? — попита той. — Защо си се опитвала да го убиеш?

— Това ми е работата — отвърна спокойно тя.

— Ти убиваш за пари?

— Не, Пат. Аз убивам за родината си.

Той се обърка окончателно. Не можеше да разбере смисъла зад думите й и само попита:

— Защо?

— Нямам избор — отвърна Цвете с треперещ глас. — Те ми казват какво да правя. Къде да живея. Контролират всичко.

— Не и в Хонконг — възрази той. — А кои са те?

— Пекин. Правителството. О, ти не разбираш.

„Поне в това е права“ — помисли си Дуган. Прекара пръсти през косата си и избърса очи с опакото на дланта. На Цвете й заприлича на малко момче, което се опитва да се покаже смело.

— Защо го правиш? — попита той. — Можеш да избягаш от тях. Тук е Хонконг. Ще ти помогна. Дори да получиш политическо убежище или…

— Не е толкова просто — отвърна тя. Гласът й затихваше и той се наведе към нея, като постави двете си ръце върху възглавницата, отстрани на главата й. — Аз ти разказах какво стана по време на културната революция. Помниш ли?

Дуган кимна:

— Убили са ти понито.

— Направиха много повече от това, Пат. Много повече. Те взеха всичко, което притежавахме, развеждаха ни по улиците. Накараха ни да носим плакати и глупави хартиени шапки. После отделиха мен и брат ми от родителите ни. Казаха, че било за превъзпитание. Мен ме отведоха в едно село в Северен Китай. А брат ми го изпратиха в Манджурия. Никога повече не чух нищо за баща си. По-късно разбрах, че е бил в някаква комуна в пустошта, за да работи като селски лекар. Сега е мъртъв.

— Ами майка ти?

— Тя умря, Пат. В затвора. Хвърлиха я в затвора, защото беше певица. Измъчваха я, задето е талантлива. Мен ме накараха да работя в оризовите полета, докато навърших петнадесет години, а после ме взеха в армията. Служих три години на руско-китайската граница, а после ме изпратиха в Пекин за онова, което те наричат „специално обучение“. И сега върша това, за което са ме обучили.

Цвете бавно затвори очи, от изтощение или от лекарството.

— Позволи ми да кажа на полицията. Можем да те измъкнем. Да те изпратим в Канада или в Австралия. На място, където те няма да те открият.

— Искаш да дезертирам ли? — прошепна тя. — Не мога. Брат ми е още жив. Позволяват ми да се срещам с него на всяка Нова година. Той сега е войник. Скоро ще се жени. А докато той е в Китай, аз трябва да правя точно онова, което ми заповядват. Той им е застраховката, че няма да избягам. Но ако се справям добре с работата си, той ще получава добра заплата, децата му ще посещават най-добрите университети и животът му ще е лесен. Също и моят.

— Значи трябва да убиваш за тях?

— Да. Нищо повече — отговори горчиво Цвете.

— И с нищо ли не мога да ти помогна?

— Не. — Вдигна дясната си ръка и го хвана за рамото. — Пат, скоро ще дойдат да ме вземат и да ме върнат там. Ще кажат, че са от „Банк ъф Чайна“ или от агенция „Синхуа“, но ще бъдат от Пекин и ще ме качат на първия самолет за Китай.

— А после?

— Не знам. Никога досега не съм се проваляла при поставена задача. Не знам дали ще ме накажат, ще ме уволнят или просто ще ми се скарат здраво и ще ме изпратят на нова мисия. Ще разбера там.

— Моля те за едно — твърдо каза Дуган. — Ако можеш, свържи се с мен. Намери начин да ми съобщиш, че си добре. Ако успееш да избягаш някъде, пиши. Където ще да си по света. Аз ще дойда.

— Добре — прошепна тя. — Обещавам. И ако успея да измъкна брат си от Китай, кой знае… — Гласът й потрепери отново.

Някаква мисъл се въртеше из ума на англичанина, но все още не успяваше да я хване. Изплъзваше му се. Цвете отпусна ръка от рамото му и я прибра под чаршафа.

— Не искам да те загубя — тихо каза той. — Познавам те отскоро, но… — Мисълта се появи отново като сянка, криеща се в някакво тъмно ъгълче. Опита да я сграбчи, но тя избяга като изплашено животно.

— Аз чувствам същото — призна Цвете. — Никога не съм очаквала да се случи такова нещо, но е така. Влюбих се в теб, Патрик Дуган. Влюбих се силно.

Изведнъж той се вцепени. Мисълта се стовари върху главата му. Изпълни го с ужасяващото осъзнаване, че срещата му с Цвете не е била случайност. Все избягваше да признае факта, че никога преди не беше излизал с толкова красиво и интелигентно момиче, което с такава готовност да ходи с него, да бъде с него, да спи с него. Страхуваше се изобщо да се спре над този факт. Да размисли сериозно защо момиче като Цвете ще ходи с оплешивяващ полицай, без перспективи за издигане в службата.

Тя забеляза смръщеното му лице и очите й се присвиха.

— Не смей да мислиш за това, Пат.

— Защо тръгна с мен? — попита той. Сърцето му се изпълни с мъка. Искаше да знае отговора и в същото време се боеше, че няма да понесе истината.

— Не мисли за това — повтори тя. — Не поглеждай назад. Сега те обичам и само това има значение. Онова, което се е случило преди, не е важно.

— Знам, знам. — Дуган се изправи и захапа палеца на дясната си ръка с нервния навик, който имаше още от детството. — И все пак трябва да разбера защо. Така казва полицаят в мен.

Цвете въздъхна дълбоко и тъжно.

— Заради зет ти. Трябваше да се сближа с него.

— За да го убиеш ли?

— Аз бях резервният вариант. Някой друг трябваше да го убие. Не знам кой. Но ако не успееше, тогава аз щях да се заема.

— Кога?

— Вероятно на вечерята с барбекюто. Но аз трябваше да съм само подкрепа.

— Но щеше да го направиш, ако ти заповядаха — не скри яростта си Патрик.

— Аз съм войник, Пат. Подчинявам се на заповедите.

Каза го така спокойно и хладно, че за момент той си помисли, че е попаднал в някакъв кошмар. Не можеше да повярва, че едно момиче, създадено да обича и да бъде обичано, с такава лекота говори за убийството на съпруга на сестра му. Та тя познаваше Саймън и в известна степен вече се бяха сприятелили!

— Ами онзи човек, Хауълс?

— Те не ми казват защо. Никога. Но заповядаха да се извърши незабавно.

— Защо? — настоя той. — Каква е причината според теб?

— Аз мисля, че може би той е бил човекът, който трябваше да убие Саймън Нгъ.

— Тогава защо ти наредиха да го ликвидираш?

— Вероятно е отказал. Или пък е размислил.

— А защо китайците ще използват гуейло, за да отстранят обикновен Глава на дракон в хонконгска триада? В това няма смисъл.

— Така е.

Сестрата се върна в стаята и каза на Дуган, че трябва да си тръгва. Зад нея надничаха двама ниски китайци в тъмни костюми, до тях беше униформеният полицай, поставен на пост пред вратата. Не беше срещал двамата мъже преди, но те приличаха на полицаи, хората на реда си приличат навсякъде по света. Със строги очи, видели твърде много от мрачната страна на живота, лицата им говореха, че вече абсолютно нищо на този свят не може да ги изненада.

— Не го прави по-трудно за мен, Пат — каза Цвете.

Той се наведе и я целуна по челото.

— Запомни каквото ти казах — прошепна Дуган. — Където и да си, когато и да е.

— Обещавам — каза тя.

Когато той си тръгна, двамата мъже влязоха и затвориха вратата.