Каролайн Греъм
Провинциални убийства (8)

Втора глава

Къщата на мис Симпсън бе обградена с жълта полицейска лента и това събитие предизвика неимоверно по-голям интерес сред тълпата, отколкото цял взвод колеги на сержант Трой. Половината село се изсипа да зяпа — търпеливите обяснения на дежурния полицай пред портата, че няма нищо интересно за гледане, очевидно не бяха възприети като достоверни.

Екипът по снемане на отпечатъци обработваше чевръсто и методично цялата къща. Барнаби се помота известно време в краката им, но накрая реши да се поразходи в градината. Опечалените пчели бръмчаха в кошерите си. Плевелите бяха започнали вече да превземат не засадените площи и това никак не го изненада. После се насочи обратно към задната врата и към благоуханието на покритата с рози арка.

— Открихме това под лавровите храсти, близо до прозореца на избата, сър — посрещнаха го колегите и му показаха едно градинско гребло, което вече бе поставено в полиетиленов калъф с етикет. — Вероятно е използвано за заличаване на следи. Някой със сигурност е бил тук.

До обяд привършиха. Една кола отпътува, за да откара събраните доказателства в криминологичната лаборатория, полицейските ленти бяха свалени, а екипът се отправи към „Блек Бой“, за да се подкрепи с бира и сандвичи. След половин час всички тръгнаха с колите си към буковата гора. Дотогава по-голямата част от тълпата вече се беше отказала да чака нови клюки, но Барнаби чу една жена пред кръчмата да казва:

— Тичай вкъщи, Роби, и кажи на майка си, че тръгват надолу по улицата.

Малкото момче се изстреля веднага и скоро, след като паркираха в една отбивка близо до гората, пристигна нова група зяпачи.

В гората полицаите обградиха с жълта лента много голям участък. Служителите, които оглеждаха местопрестъплението, напредваха бавно и разучаваха участъка сантиметър по сантиметър. Барнаби обясни къде са минали той и мис Белрингър. Зяпачите нетърпеливо се бутаха в лентата и протягаха вратове. Един мъж се провря отдолу с думите:

— Това е свободна страна, както знаете — все пак не сме в Русия!

Наредиха му да се върне. Една едра жена със златисто куче порода ритрийвър извика:

— Сигурна съм, че Хенри може да ви помогне с нещо.

Барнаби наблюдаваше, застанал настрана. Осъзна, че започва да губи търпение. Знаеше, че с тези неща не бива да се бърза, но пък се губеше толкова време! И щеше да мине още един ден, докато излязат докладите от лабораторията. Имаше усещането, че всичко му се изплъзва от ръцете, преди дори да е започнал. Той махна с ръка към сержант Трой и забърза обратно към колата.

 

 

Всъщност цялата процедура отне по-малко от двадесет и четири часа. Съдебната лаборатория работеше без почивка /с изключение на големите празници/ и Барнаби получи докладите от разследването на местопрестъплението още преди обяд на другия ден. Беше ги прочел внимателно и сега седеше срещу редицата от напрегнати лица на своите подчинени в една от стаите за разпити в полицейския участък.

— Това, което трябва да се опитаме да установим — започна той и глътна първата таблетка за деня заедно с остатъка от кафето си, — е местонахождението на всички жители от селото, включително на децата, които не са били на училище, през следобеда на седемнадесети и вечерта на същия ден — ясно ли е? На масата има формуляри. Адресите са посочени на таблото отвън.

— До колко часа да считаме следобеда за приключил? — попита сержант Трой, който вече беше забравил неотдавнашните си резерви по случая и гореше от желание да се изяви. — Дали някой я е видял да се връща от гората например?

Барнаби изгледа сержанта. Доскорошният трудно стаен скептицизъм на подчинения му не му беше убягнал. Зачуди се на лекотата, с която някои хора смъкват съвсем естествено, като змийска кожа, мненията си, когато се окажат неудобни. Не знаеше нищо за личния живот на Трой, но подозираше, че и с познатите си се отнася със същата безотговорност и изменчивост.

— Е, би било много удобно да открием подобен свидетел, но животът рядко е толкова благосклонен. Смятам, че на този етап най-добре ще е да се съсредоточите само върху един интервал от време — от два следобед до полунощ. Знаем, че мис Симпсън все още е била жива в осем часа вечерта, защото тогава е телефонирала.

— Този човек или хора, които се предполага, че е видяла — запита един млад полицай, — откъде знаем, че изобщо е от селото?

— Не знаем със сигурност, но тя положително го е познавала; при това той не е паркирал кола в покрайнините на полето, което води към гората. Единственото друго място за паркиране е отбивната на „Чърч Лейн“ и се вижда ясно от последната къща. Собственикът й е бил в градината си почти през целия следобед и е напълно убеден, че не е видял кола. Това означава, че който и да е бил, е стигнал дотам пеша.

— Значи търсим някой, който няма алиби за част от следобеда и вечерта, така ли?

— Най-вероятно. Склонен съм да вярвам, че е замесена двойка. Според доклада земята е била застлана с карирано одеяло.

Инспекторът видя как Трой похотливо намигна на една полицайка и я сръга толкова силно, че тя изпусна молива, който държеше.

— Освен това — продължи той, — омачканата папрат и други леко скършени храсти извън въпросната площ, където е било застлано одеялото сочат, че това е най-вероятно предпочитано място, което двойката често е посещавала.

— Звучи малко невероятно, сър — обади се пак Трой. — Искам да кажа, да я убият за това, че е видяла някой да… Звучи малко старомодно. — Изкашля се. — Все пак сега е 1987 година. Кой държи на семейната вярност в наши дни?!

Барнаби, който никога не беше изневерявал на жена си, каза:

— Ще се изненадате колко хора все още се развеждат заради изневяра. Лишават ги от наследство. Прекъсват се връзки. Губи се доверие.

Тези думи бяха посрещнати от множество безизразни погледи и само едно-две кимания в знак на съгласие. Той стана и отсече:

— Хайде да се захващаме за работа!

 

 

— Имаме късмет, че са го правили следобеда, сър. По това време повечето хора обикновено са на работа — това ще улесни елиминирането на заподозрените.

— Не знаем кога са били видени от мис Симпсън. Може да е било и в седем вечерта. По това време е все още светло.

— Прав сте — кимна Трой, който днес караше внимателно и непрекъснато следеше скоростомера. — Може да са дошли и от Геслър Тай. Не е много далече оттук. За да се отдалечат от собствената си територия.

— Да. Може би трябва да поразширим обсега.

— Освен това, ако е била двойка, това не означава, че и двамата са забъркани.

Тази мисъл вече беше минала през ума на Барнаби. Беше повече от вероятно единият от любовниците да е свободен и да няма какво да губи от разкритието. Освен това бе възможно и двамата да са обвързани, но само единият да има толкова много да губи, че дори да е готов да убие, за да не излезе наяве любовната му връзка. При това не е задължително очакваната загуба да е финансова. Барнаби не отхвърляше вероятността мис Симпсън да е убита, за да не бъде огорчен нечий законен партньор. В края на краищата напълно възможно е да обичаш половинката си, но просто да не си в състояние да устоиш на една кратка авантюра. Те навлязоха в Баджърс Дрифт и подминаха две полицейски коли, паркирани пред „Блек Бой“. Разпитът на селяните очевидно бе започнал.

— Смятам да поговоря първо със семейство Леситър — каза Барнаби. — Онази, голямата къща с лъвовете.

Сержант Трой подсвирна завистливо, докато завиваше по скърцащата чакълена алея. Позволи си своеволието да спре колата чак пред парадния вход и да я паркира с показно завъртане, от което изпод гумите се разхвърчаха прах и чакъл. Барнаби въздъхна и слезе от нея. Той използва имитацията на старинно чукче и, докато чакаше, разгледа фенерите и една дъска пътепоказател, която сочеше встрани. На нея с готически шрифт, напомнящ филмите на ужасите, бяха изписани приемните часове на доктора.

Барнаби вече познаваше добре кабинета му. Предния ден отново го беше посетил, за да го уведоми за заключенията от аутопсията. Новините не бяха приети добре. Тревър Леситър го беше изгледал невярващо и бе възкликнал не по-различно от колегата си Джордж Булард:

— Бучиниш?!

След което се бе строполил като камък на стола си. После пък се самозабрави до такава степен, че си позволи да покани Барнаби да седне. Дори и пръстите му известно време останаха — от шока — в покой.

— И какво ви накара да се заемете с това, ако смея да попитам?

Вече беше минал в отбрана.

— Бяхме помолени да се разровим в случая.

— От кого? От онази смахната стара вещица, която живее надолу по пътя ли? Не се учудвам. — Забеляза леката промяна в изражението на Барнаби и направи видимо усилие да се успокои.

— Би било най-малкото учтиво от ваша страна да ме уведомите за аутопсията.

— Ето че ви уведомяваме, сър.

— Искам да кажа преди това и съм убеден, че много добре ме разбирате.

Шум от приближаващи стъпки върна Барнаби към настоящето. Някакво момиче отвори вратата. Спомняйки си думите на доктор Булард за една „не много привлекателна дъщеря“, Барнаби веднага съобрази, че това трябва да е тя: ниска, малко над метър и петдесет, пълничка. Кожата на лицето й бе груба и жълтеникава, горната й устна бе обрасла с мъх, косата й беше твърда, но жизнена и обграждаше като ореол главата й. Имаше големи, доста красиви очи с цвят на лешник, с които забързано примигваше от време на време. Този навик придаваше на поведението й боязлив, леко отбранителен характер — беше от типа момичета, които се уреждат в живота благодарение на собственото си чувство на несигурност.

Барнаби заяви целта на посещението си и беше приет: Последва Джуди Леситър през антрето. Краката й, подаващи се под безформения сукман, бяха наистина забележителни — страшно широки в коленете, а после се стесняваха в тънки като на лястовичка глезени, подобно на обърнати кегли. Тя бутна вратата на дневната и влезе. Барнаби не закъсня да я последва.

Доктор Леситър вдигна поглед и раздразнено захвърли вестника, който четеше — „Дейли Телеграф“.

— Мили боже! Кога най-после ще ме оставите на мира?!

— Съжалявам, но това е просто рутинна процедура при подобни случаи…

— Да преобръщате селото с краката нагоре.

— В случай на неочаквана смърт…

— Жената просто е сбъркала и си накъсала малко бучиниш. Има цяла ливада точно зад „Чърч Лейн“. Семената се разпръскват от вятъра навсякъде. Очевидно няколко са попаднали в градината й и са се захванали. Никога не съм чувал по-тъпа история.

— Разпитваме всички от селото относно местонахождението им във въпросния ден. Имам предвид петък, седемнадесети юли, следобеда и вечерта.

Докторът изръмжа раздразнено, стана и застана с гръб към тях, взрян в огнището на камината.

— Добре… щом трябва. Обичайните следобедни визити на пациенти… а вечер…

— Обиколките ти са във вторник и четвъртък, тате — прекъсна го Джуди със спокоен, уравновесен тон, но на Барнаби се стори, че забелязва доста неприятна усмивчица да се мярка в ъгълчетата на устните й.

— Какво? О, да… Извинете. — Той взе едно списание от кошницата пред камината и започна да го разлиства, като явно демонстрираше липсата си на интерес към разговора. — Бях тук, да. Позанимавах се малко в градината, но основно гледах телевизия — следя класацията за финала. Каква игра беше само… превъзходен мач!

— А вечерта?

— Пак у дома. Доста скучен ден беше като цяло.

— И в двата случая бяхте заедно със съпругата си?

— Част от вечерта. Следобедът тя беше на пазар.

— Благодаря ви. А вие, мис Леситър?

— През деня работя като библиотекарка в Пинър.

— А вечерта?

— Бях тук…

От погледа на двамата полицаи не убягна твърде театралната реакция на изненада от страна на доктора при този отговор — както, без съмнение, от тях се очакваше да забележат. „Каквото повикало, такова се обадило“, помисли си Барнаби.

— Ами… — впусна се тя в подробности, — всъщност излязох малко да се поразходя… Времето беше толкова хубаво.

— Помните ли по кое време беше това?

— Не, съжалявам. Излязох за малко.

— Къде ходихте?

— Само по „Чърч Лейн“ и покрай полето — повървях около осемстотин метра, после се върнах.

— Срещнахте ли някого?

— Не.

— Да сте чула или забелязала нещо необичайно, когато минавахте покрай Бийхайв Котидж?

— Не… Мисля, че пердетата бяха спуснати.

— И кога се върнахте?

Тя само вдигна нехайно рамене.

— Вие можете ли да помогнете, доктор Леситър? — запита Барнаби.

— Не.

Докторът се беше върнал на креслото си и вече бе погълнат от вестника. Барнаби тъкмо се канеше да попита дали би могъл да се види и с мисис Леситър, когато тя се появи на прага на вратата зад гърба му. Той я усети по внезапната промяна в атмосферата. Докторът, след като хвърли поглед през рамото на Барнаби, започна да си чете вестника със съсредоточеност, която не би могла да бъде нищо друго, освен престорена. Джуди започна да гледа зверски, но никого конкретно. Под полупрозрачната кожа на сержант Трой кръвта явно се сгорещи и я обагри в неестествен яркорозов цвят.

— Стори ми се, че чух гласове.

Тя се отпусна в едно канапе до прозореца, сложи краката си върху ниско столче и се усмихна на двамата полицаи.

„Изглежда като излязла направо от плакат в някое от моите мъжки списания“, помисли си Трой, докато съзерцаваше сочните извивки, които заплашваха да пръснат хавлиения гащеризон, небрежно-елегантната й прическа и лъскавите, сладникави устни. Стройните, загорели от слънцето крака бяха обути във високи златисти сандали. Преценката на Барнаби бе, че действителната й възраст не е онази, която се опитваше да внуши и с поведение, и с много пари за козметика. Не беше в началото на тридесетте, а по-скоро в средата, дори в края на четиридесетте.

В отговор на въпроса му тя каза, че на седемнадесети следобед е била в Костън на пазар, а вечерта си е била вкъщи, с изключение на кратък период от време, през който излязла, за да се поразходи с колата.

— Нещо конкретно ли трябваше да свършите?

— Не… ами… да си призная… малко се поскарахме. Нали, Пуки?

— Не смятам, че домашните ни разправии представляват интерес за полицията.

— Попревиших разходите си за дрехи и той се ядоса толкова много, че взех „Ягуара“ и пообиколих малко, докато се поуспокои. След това се прибрах.

— И това кога беше?

— Излязох май някъде към седем. Бях навън около час.

— Беше ли мис Леситър у дома, когато се върнахте?

— Джуди?!

Тя се извърна смръщено към момичето, сякаш се чудеше какво търси то изобщо тук.

— Нямам представа. Тя прекарва доста време в стаята си. В пубертета е така, нали знаете.

Колкото и да се опитваше, Барнаби не можеше да свърже пълната фигура, тежко разположена върху половината канапе, с понятието „пубертет“. Думата внушаваше не само липса на самоувереност, непохватност и постоянно променящ се характер, но и нежност и младост. Джуди Леситър определено изглеждаше така, сякаш бе родена на средна възраст.

— И не спряхте никъде, мисис Леситър? Може би да пийнете нещо?

— Не.

— Добре, благодаря ви.

Докато ставаше, Барнаби чу шум от пощенската кутия на парадния вход. Джуди се надигна от дивана и тромаво се изниза от стаята. Мащехата й впи поглед в Барнаби.

— Влюбена е. Всеки път, когато пристигне пощата или звънне телефона, се разиграва малка драма. — Искрящата й неискрена усмивка бе отправена към тримата мъже. Тя казваше: „Не е ли смешна? Като че ли някой би се влюбил в нея!“ — Обектът на любовта й е един ужасен мъж, ала унищожително привлекателен, което влошава нещата.

Кокалчетата на ръката на Тревър Леситър побледняха от стискане на вестника. Джуди се върна с цял куп писма. Хвърли едно в скута на Барбара и пусна останалите по улея, образуван от вестника, на баща си. Той изцъка с език от раздразнение.

Когато напуснаха къщата, Барнаби се спря, за да се полюбува на един грамаден клематис „Мадам льо Култр“, който се виеше над портата. Преди да продължи, погледна назад през прозореца на стаята, която току-що бяха напуснали. Барбара Леситър се беше изправила до него и се взираше невиждащо в градината. Лицето й бе застинало в изражение на тих ужас. Барнаби я видя как смачка полученото писмо на топка и го мушна в джоба на костюма си.

— Какво ти е? — попита Джуди.

— Нищо — отвърна Барбара и се върна на креслото си.

Копнееше за едно силно кафе без захар. Каната и всичко останало бе поставено на ниската масичка пред дивана, но тя нямаше доверие на треперещите си ръце.

— Бледа си като платно под всички тези пластове грим — втренчи поглед Джуди в по-възрастната жена. — Не си бременна, нали?

— Разбира се, че не съм.

— „Разбира се, че не съм“ — повтори Джуди. — Малко ти е минало времето, нали така?

— Имаш ли цигара, Тревър?

Съпругът й, без да вдигне поглед от вестника, отговори:

— Има в кутията на бюрото.

Барбара си взе една. Потупа я толкова яростно в капака, че тя почти се счупи. Запали я със сребърна запалка с формата на футболна топка и запуши до прозореца, с гръб към тях. Настъпи дълга тишина, заредена със стаена враждебност.

Джуди Леситър впи изгарящ поглед в хартиената преграда пред баща си. Щеше й се да прогори вестника като слънчев лъч, преминаващ през лупа. Да види как хартията покафенява, после почернява и накрая се превръща в прах, за да отвори дупка, през която да надникне глупавото му лице.

Вече пет години от онзи разтърсващ, убийствен ден, когато двамата се появиха на вратата с еднакви златни халки. Предишната вечер той не се прибра у дома си и й каза, че е край постелята на умиращ пациент. Тя не успя да му прости лъжата, която смяташе за жалка. Не беше сигурна дали все още го обича. Ала удоволствието, с което наблюдаваше ежедневните му разочарования, доказваше точно обратното.

Още от самото начало категорично се противопостави на половинчатата загриженост на Барбара относно нейните дрехи, грим и промени в стаята й. Тя си харесваше стаята такава, каквато беше — старите играчки, юргана на кръпки, учебниците и всичко останало и смяташе, че предложенията на Барбара да направи обстановката по-женствена (накъдрени завеси, сладникави тапети на клоунчета и мъхнат килим 9 цвят на стриди) са направо отвратителни. Казваше си също така, че е далеч по-интелигентна, за да се захласва по глупавите списания, по които Барбара бе пропиляла половината си живот. Като че ли човек може да открие новото си аз, като умори старото от глад, а после да го довърши, като му оскубе веждите. Но майчинските съвети не продължиха дълго и Барбара скоро се отдаде на обичайните си занимания, които продължаваха и до днес. Даваше нареждания на домашната прислужница, посещаваше фризьорката си, фитнес клуба и стотици магазини за дрехи или се излежаваше вкъщи и изучаваше онова, което Джуди наричаше „Трикове на харпии, вещици и други горгони“.

Джуди не беше щастлива. Щастието й отлетя в деня, когато майка й почина. Никога повече не изпита спокойната, щастлива увереност на единственото дете на двама любящи родители. Но нещастието на другите двама в къщата я даряваше с някакво особено успокоение. А после се появи Майкъл Лейси. Или по-точно — между тях нямаше нищо. И никога нямаше да има. Това тя трябваше да си повтаря непрекъснато, всеки път, когато допускаше в сърцето си и най-малката искрица надежда. Не само заради външността му (дори и след злополуката, той пак имаше най-прекрасното лице на света), а и заради работата му. Един художник трябва да е свободен. Едва миналата седмица й каза, че възнамерява да пътува и да види Венеция, Флоренция и Испания. Изпълнена с мъка, тя бе извикала: „Но кога? Кога точно?“ А той просто бе свил рамене й отвърнал: „Някой ден. Скоро.“ След като се сгоди, сестра му Катрин почти не се вясваше у дома и Джуди понякога ходеше в къщичката, чистеше по малко, правеше кафе. Не много често. Опита се да ходи по-рядко с тайната надежда да започне да му липсва.

Преди две седмици той я хвана за ръката и я отведе до прозореца. Повдигна брадичката и започна да изучава лицето й. Накрая каза:

— Бих искал да те нарисувам. Имаш забележителни очи.

Каза й го безпристрастно, сякаш беше скулптор, а тя — обещаващ каменен блок; ала сърцето на Джуди се разтопи (ето го новото аз!) и мечтите й отново набраха сили. Той не повтори предложението си. Беше наминала преди няколко вечери — видя го през прозореца, че работи и тъй като нямаше смелостта да го обезпокои, тихо се измъкна оттам. Не се върна при него, защото се опасяваше, че една нежелана поява би поставила на изпитание търпението му и довела до най-страшното за нея — категоричен край на посещенията й.

Докато прегъваше вестника, Тревър Леситър забеляза, че дъщеря му отново е потънала в мислите си — както обикновено. Чудеше се какво ли й минава през главата и как е възможно да ти липсва някой, когото виждаш всеки ден. Радваше се, че тя не реши, въпреки явните намеци на мащехата си, да си намери апартамент в Пинър, „за да е по-близо до работата си“. Сега Джуди не вършеше никаква домакинска работа — тя, която винаги се гордееше с излъсканите до блясък вещи на майка си и грижовно поддържаните цветя. Сега онова, за което мисис Холънд не можеше да се погрижи, така си и оставаше несвършено. А когато се караха с Барбара (напоследък, както изглежда, постоянно), той откриваше наслада и злорадство в погледа на Джуди и му ставаше много обидно. Знаеше, че тя си мисли: „Така му се пада!“ Погледна към съпругата си, към натежалите й гърди и тънка талия и почувства замайване от похот. Не от любов — от похот. Сега си даваше сметка, че вече не я обича — всъщност се чудеше дали някога я е обичал — но тя все още го владееше. И то как! Само ако можеше да поговори с Джуди… Да се опита да я накара да разбере как е бил принуден, по-скоро подмамен, да сключи този брак. Сега тя самата беше влюбена и вероятно щеше да го разбере. Но той дълбоко се опасяваше за резултата от този опит. Младите хора обикновено се притесняваха, дори и често се чувстваха обидени от сексуалните взаимоотношения на своите родители. А и нейното постоянно безразличие и нелюбезност вече предизвикваха подобна реакция и у него. Нещо, което не бе смятал за възможно само до преди няколко години.

Спомни си как, след смъртта на майка й, тя го чакаше до късно да се върне от някое спешно нощно повикване и му притопляше какаото, после оставаше с него, за да се увери, че ще го изпие. Записваше всички съобщения прилежно и точно и изслушваше несвързаните приказки на пациентите му с любезност и търпение, каквито бе проявявала и покойната му съпруга. Докато гледаше тъжното й, свъсено лице му се стори, че е захвърлил нещо с уникална стойност и го е заменил с боклук.

Барбара Леситър се раздвижи и усети натиска на твърдата хартиена топка върху бедрото си. За милионен път през последните пет минути тя си зададе въпроса откъде, по дяволите, да намери пет хиляди лири.