Каролайн Греъм
Провинциални убийства (5)

Четвърта глава

— Няма нужда да карате, сякаш сте на автомобилно състезание, сержант.

— Извинете, сър.

Трой намусено намали скоростта. Какъв, по дяволите, беше смисълът да бъдеш в полицията и да се занимаваш с попълването на всички онези тъпи формуляри, печатането им, с глупави хора, които непрекъснато ти задават глупави въпроси, ако поне от време на време не можеш да натиснеш газта, да пуснеш сирената и да подкараш като вихър?! Все още бе огорчен от критиката (напълно неоснователна според него), на която бе подложен преди няколко дни. Знаеше правилата не по-зле от всеки друг, но колко полицаи проучваха и разследваха всяка дреболия, която им се изпречваше? Оная дъртофела го беше натопила. И сега колегите му го избягваха, само защото някаква си древна бабичка е смръкнала емфие. Единственото приятно в цялата работа беше, че главен инспектор смрадливият Барнаби щеше да излезе от този случай като още по-голям глупак, отколкото когато се захвана с него. Блажено незапознат със съдържанието на доклада от аутопсията, Трой зави по „Чърч Лейн“ и паркира пред номер тринадесет.

Барнаби завари мис Белрингър да реже риба в разхвърляната си кухня. Уелингтън седеше върху хладилника и следеше движенията на ножа, а топчестата му муцуна, наподобяваща боксьорска круша, цъфтеше от задоволство.

— Не яде консерви — се почувства длъжна да обясни мис Белрингър. След това добави: — Разбрах, че имало аутопсия.

Барнаби не успя да скрие изненадата си. Бе израснал в село, не по-голямо от Баджърс Дрифт, и бе наясно с непогрешимата ефективност на слуховете, ала в случая го учуди скоростта, с която се е разпространила новината. Несъмнено е тръгнала от погребалното бюро.

— Точно така. Утре ще има разследване. Готова ли сте да идентифицирате мис Симпсън?

— Но… — пребледня тя и остави ножа на дъската. — Защо?

— След аутопсия това е задължително.

— Но… не можете ли да го направите вие?

— Боя се, че не. Не съм я познавал, нали разбирате? — отговори Барнаби и след кратка пауза допълни: — Бих могъл да помоля господин Рейнбърд, ако желаете.

— Не, в никакъв случай. Ужасен малък червей! — Този път мълчанието й се проточи по-дълго. — Добре. Ако някой трябва да го направи, по-добре това да съм аз.

Уелингтън измърка възмутено и господарката му покорно продължи с рязането на рибата.

— След тази процедура следователят ще издаде смъртен акт и приятелката ви може да бъде погребана.

— Благодаря ти, боже! Бедната Емили.

Тя пусна чинията на пода и отвори една кутия със сметана. Сипа малко в керамична чиния и също я сложи долу.

— Сигурно артериите на тази котка вече са съвсем задръстени. — Домакинята любящо побутна Уелингтън с обувката си. — Но той толкова обича сметана.

— Споменахте, че имате ключ от къщата на мис Симпсън.

— Точно така. Искате да поогледате ли?

— Съвсем за малко. Утре ще има по-подробно разследване.

— О… това да не би да означава, че?…

— Съжалявам. В момента не мога да навлизам в подробности.

— Разбира се. Имате пълното право да ме смъмрите, господин главен инспектор. — Постави пръст на устните си и прошепна: — „Тихо беше ятото“. Обичате ли Кийтс^[1]?

— Ако нямате нищо против, бих предпочел да тръгнем възможно най-скоро — заяви инспекторът.

Тя свали мушамената си пелерина от закачалката зад вратата и се загърна с нея. Докато вървяха към предната порта, мис Белрингър стъпка една богомолка.

— Някога връзката между тези растения и мен беше съвършена. После аз ги изоставих и те ме изоставиха. Сега всичко ми се изплъзва. Мислех си, че храстите са идеални за хора, които нямат желание да полагат много грижи за градината си.

— От време на време трябва да се подкастрят — посъветва я главният инспектор, на чиито цветни лехи завиждаше цял Арбъри Кресънт.

Сержант Трой ги наблюдаваше как пресичат пътя — високият мъж със светлосиво лятно сако и панталони и раздърпаната старица, която подтичваше до него като някое старо овчарско куче, наметнато с брезентов чувал. Не че дрехите имаха някакво значение. Спомняше си как майка му чистеше на старата лейди Предикот, която винаги изглеждаше така, сякаш е навлякла парцали от магазин за дрехи втора употреба. Спомни си, че самият той износваше дрехи на внука й: абсурдно скъпи дрехи от „Уайт Хаус“ и „Хародс“, когато всъщност единствената му мечта беше да има чифт хубави джинси и тениска с Батман.

Две деца и една жена с пазарска количка се заковаха срещу колата и се втренчиха в него. Той се облегна назад и се отпусна, поставил нехайно ръка на кормилото, макар че в действителност очите му неотклонно шареха зорко наоколо. Все едно държеше ловджийска пушка. След миг се появи Барнаби и му махна. Целият почервенял от раздразнение, Трой изскочи от роувъра, провери дали колата е заключена и забърза след другите.

Бийхайв Котидж^[2] беше само на няколко метра нагоре по пътечката от къщата на мис Белрингър. Цялото място представляваше образец на съвършенство. Къщата беше от най-характерния тип за Англия — от онези, които обичаха да показват по календарите и туристическите афиши. Представата на всеки изгнаник за истински дом.

Покривът беше прилежно и с много фантазия покрит със слама в стила на старите английски къщи, а над него имаше козирка, подобна на раковина. Прозорците бяха с малки стъкла в оловни рамки. Покрай пътечката, покрита със зигзагообразно подредени тухли, които с времето бяха започнали да се ронят, растеше лавандула и сантолина; по нея се стигаше до задния вход. Там пък растяха ружи и карамфили, делфиниум, мащерка и резеда. Встрани от покритата с тухли пътечка се простираше великолепно поддържана морава. В другия й край, почти скрити от огромна хортензия, се виждаха два пчелни кошера. След първоначалната изненада Барнаби застина мълчаливо, попивайки с поглед красотата около себе си. Градината беше подредена перфектно. Излъчваше студена изисканост и хармония; и красота, която действаше като утешителен балсам на човешката душа.

— Какъв прекрасен аромат! — възкликна той и приближи близкостоящия розов храст.

— Това й беше любимият. Не зная как се казва.

— „Папа Мейлънд“ — отвърна Барнаби, а после се наведе и вдъхна несравнимото благоухание на розите.

Сержант Трой се престори, че зяпа небето. Мис Белрингър извади един голям железен ключ и отвори вратата. Барнаби заповяда на Трой да не мърда от мястото си и я последва в къщата.

Първото нещо, което видяха, когато прекрачиха прага, бе дървена етажерка, на която имаше прилежно сгънати престилка, чиста хавлиена кърпа и малко килимче за коленичене. Мис Белрингър се извърна рязко и извика:

— У-у… каква отвратителна миризма!

После се насочи към мивката.

Барнаби извика:

— Моля ви, не пипайте нищо!

— Вярно! — възкликна тя и застина на място като дете, хванато в пакост. — Заради отпечатъците, нали?

Въздухът в стаята бе буквално просмукан от задушаваща миризма на мухъл. Главният инспектор се огледа. Всичко беше изключително чисто и подредено. Върху хладилника имаше буркан с магданоз. Забеляза рафт със сандъчета за зеленчуци, в които се мъдреха няколко картофа и две-три ябълки във фруктиера с прегради.

— Идвала ли сте тук след преместването на тялото?

Тя поклати глава.

— Нямам сили да го направя, когато нея вече я няма.

— Последния път, когато бяхте тук, усетихте ли тази миризма?

— Не. Но пък и обонянието ми вече не е много в ред. Емили непрекъснато ми мърмореше заради него. Караше ме да душа и мириша най-различни неща. Пълна загуба на време, разбира се.

— Но не е било възможно да не я усетите, ако е била толкова силна, нали?

— Вероятно. — Започна да обикаля объркано, с лице, сбърчено от страдание. — Мили Боже!

— Какво е това?

— Ето го и обяснението. Кой, по дяволите, е внесъл това вътре?

Тя посочи буркана на хладилника. Барнаби се приближи и го подуши. Едва се сдържа да не кихне от силната миризма на мишки, която се носеше оттам.

— Това не е ли магданоз?

— Не. Това е бучиниш, млади човече.

— Какво?!

— Долу до старата железопътна линия има цяла поляна с него.

— Прилича на магданоз. Мислите ли, че приятелката ви може да го е объркала…

— Невъзможно! Емили си имаше в градината прекрасна малка лехичка с магданоз — при това цели три сорта. Точно до ореха. Така че се простете с тази идея. И все пак — това бурканче не беше тук сутринта, когато тя почина.

— Сигурна ли сте?

— Да, напълно. Но все пак не съм обикаляла, за да правя опис, разбира се.

— И оттогава къщата е била заключена?

— Да. При това — допълни тя, предусетила следващия въпрос, — само аз имам ключ от тук. Предната врата беше залостена отвътре. Тя извежда директно към пътя. Емили никога не я използваше. Не разбирате ли какво означава това, господин главен инспектор? — стисна тя превъзбудено ръката му. — Открихме първата си улика!

— Това ли е дневната? — запита Барнаби и пристъпи напред, като приведе глава, за да мине през прага.

— Да — кимна тя и го последва. — На долния етаж са само тези две стаи.

— Тази врата беше ли отворена на сутринта, когато я откриха?

— Не. Затворена беше.

В ъгъла тиктакаше приспивно стар часовник. Камината се намираше в малка ниша, по гредите висяха месингови съдове, холната гарнитура се състоеше от три части, тапицирани с пъстър плат, виждаше се маса в стил „Кралица Ана“, както и два старинни бюфета с ромбовидни витрини, пълни с чинии и статуетки. Една от стените беше заета отгоре до долу с лавици, пълни с книги.

Вътрешното обзавеждане на къщата до такава степен отговаряше на онова, което страничният наблюдател би очаквал от външния й вид, че Барнаби бе обзет от неспокойното усещане, че се е озовал сред съвършено подбраните кулиси за сцена от историческа пиеса. Имаше чувството, че всеки момент ще влезе някоя прислужница, ще вдигне слушалката на тежкия черен бакелитен телефон и ще каже: „Опасявам се, че нейно благородие не е у дома си.“ Или младеж, облечен в бял памучен екип, ще запита дали на някой не му се играе тенис. В случая ролята на съсухрения стар полковник се играеше от неговата придружителка:

— Тялото лежеше точно тук.

— Моля? — стресна се от унеса си главният инспектор.

— Точно тук — повтори мис Белрингър, застанала пред огнището.

— Можете ли да ми покажете къде точно?

— Ще се опитам.

Тя се смръщи при вида на килимчето пред камината, после легна и ритна настрани мушаменото наметало. Под роклята й се мярнаха избелели копринени кюлоти и, в старанието си да бъде максимално достоверна, само след миг старицата се сви като запетайка.

— Главата й беше приблизително на това място — така добре ли е?

— Да. Благодаря.

Барнаби мислено се прокле заради късната поява на полицията. Сега не разполагаха с никакви снимки. Трупът беше вдигнат и изнесен. И всичко почистено. И характерните миризми — отдавна разтворени във въздуха.

— Разбира се — започна да се изправя мис Белрингър, — доктор Леситър сигурно — благодаря ви, инспекторе, — сигурно я е преместил по време на прегледа.

Проследи с поглед Барнаби, който се приближи до бюфетите и надникна вътре. Някои от чиниите бяха изключително красиви — позлатените им ръбове проблясваха под пречупващата се светлина.

— Този тук е майсенски — кимна към порцелана вляво мис Белрингър, — а другият е „Колпорт“. Макар че си донесе няколко оригинала от Франция. Преди години често ходехме с велосипедите си по разпродажби. Купувахме си какво ли не.

Между шкафовете имаше една малка масичка за точене, на която бе поставен телефон и купчина книги: „Златната съкровищница“ на Палгрейв, няколко пиеси от якобинския период^[3], „Предприемчивият градинар“ и „Юлий Цезар“, издание на „Мърмейд“.

— Най-много от всичко обичаше Шекспир. Шекспир и Библията. Храна за ума и утеха за душата.

Най-отгоре на купа лежеше отворена „Юлий Цезар“, а до нея — една лупа.

— Обожаваше и театъра — продължи мис Белрингър. — Ходехме доста често, докато все още можеше да кара кола. Страхотни времена бяха. Направо невероятни.

Извади голяма копринена кърпичка на зелени и червени точки и си издуха носа.

Качиха се на горния етаж. Там само една стая бе обзаведена — спалнята. Тясно моминско легло, тапети с мотиви на незабравки, избелели кадифени завеси. Цялата обстановка бе приятна и невинна като деликатен дамски корсаж. Празната стая очевидно е била използвана за склад. Виждаха се прахосмукачка, купчина кутии, както и няколко дамаджани домашно вино — в някои то се бе избистрило, в други не, а от една-две се долавяха тихите звуци на ферментацията.

— Беше планирала този уикенд да бутилира орловия нокът. Виното от това растение прилича малко на „Сансер“^[4].

Тясното стълбище ги отведе обратно в кухнята.

— Тук някъде трябва да има отворена бутилка — каза Барнаби. — Пила е някакъв алкохол, преди да почине.

— Вижте в килера — посочи мис Белрингър една синя врата в отсрещния край на кухнята и добави: — Внимавайте! Има стъпало!

Но предупреждението дойде късно. Главният инспектор политна напред в полумрака. Светлината, доколкото я имаше, беше зеленикава — процеждаше се през листата на един лавров храст, закрил изцяло големичкия прозорец. Самият прозорец бе покрит с телена мрежа от онези, които някога са използвали за помещенията за съхранение на месо. На нея имаше едно просто резе, което бе счупено. Барнаби извади носната си кърпичка, хвана резето, отвори прозореца, а после внимателно го затвори. Безспорно имаше предостатъчно място, за да успее през него да се провре не много едър човек.

В избата имаше ниски каменни рафтове, с много бутилки и буркани. Имаше туршия, сладко от кайсии във високи буркани и матови белезникави буркани с мед, на които бяха залепени етикети, украсени с цветя и сочещи миналогодишна дата. Огромна купа с диви сини сливи, с нежен мъх по тях. Конфитюри и желета — божествени букети от плодове, тъмни и бистри. Осолявала е градинския боб също като майка му. Близо до вратата стоеше полупразна бутилка вино с етикет: „Бъзов цвят — 1979“.

Барнаби отвори задната врата и направи знак на Трой, като допълни:

— Ела да запишеш показанията на дамата.

Влязоха в дневната и седнаха. Мис Белрингър изглеждаше угрижена и много сериозна.

— Сега — започна Барнаби, — бих искал да…

— Момент, господин главен инспектор. Не сте ми казали… знаете… че всичко казано от мен може да се използва като доказателство… и другите там думи…

— Това е просто свидетелско показание, мис Белрингър. В този случай не е необходимо, уверявам ви.

„Това е проблемът с гражданството — помисли си сержант Трой. — Гледат няколко така наречени полицейски драми по телевизията и си мислят, че знаят всичко.“ Тъй като седеше извън полезрението на началника си, той си позволи да свие презрително устни.

— Бихте ли ми разказала подред какво се случи от мига, в който прекрачихте прага на къщата въпросната сутрин?

— Влязох в кухнята…

— Пощальонът беше ли с вас?

— Не. След като ми се обади, продължи обиколката си. Отворих вратата и се втурнах вътре и я открих там, където ви казах.

— Докоснахте ли тялото?

— Да. Не съм я местила обаче, само… аз само подържах ръката й за миг.

— Друго нещо пипахте ли?

— Не точно тогава. Доктор Леситър пристигна и я прегледа… и, разбира се, я премести. След това позвъни на погребалното бюро за кола, за да я откарат. Обясни за смъртния акт и попита кой ще се заеме с уреждане на погребението. Казах, че аз и, докато чакахме колата, опасявам се, че — изчерви се разкаяно тя, — ами, опасявам се, че… малко поизчистих.

— Какво точно сте пипала?

— Имаше чаша с какао на масичката до телефона. И празна чаша от вино. Това ми се стори малко странно.

— Защо?

— Емили никога не пиеше сама — една от нейните приумици. Предполагам, че го смяташе за доста неприличен навик. Но нямаше нищо по-лесно от това да я накараш да изнесе нова бутилка. И най-незначителният намек би й бил достатъчен. Правеше чудесно вино. То беше единственото нещо, което събуждаше суетата й…

Възрастната жена закри лицето си с ръце и остана така доста дълго. Накрая промълви:

— Съжалявам…

— Не се притеснявайте. Просто продължете, когато сте готова.

Разбираемо бе, че ако това, за което говореха беше убийство, чашата трябва да е само една. Другата несъмнено е била внимателно измита и поставена на мястото й в шкафа.

— В кухнята имаше канче за мляко — продължи мис Белрингър. — Измих всичко и разтребих стаята. Знаех как би се чувствала, нали разбирате. Наоколо мръсни съдове, а в дневната се разхождат хора. Емили бе изключително прецизна по отношение подредбата на дома си, особено когато се очакваха гости. Но вероятно не е трябвало да почиствам. — Усещането за вина внасяше агресивност в гласа й. Но Барнаби не реагира по никакъв начин и тя продължи: — После изпразних хладилника. Имаше агнешко месо и мляко. Няколко дреболии. Половин консерва кучешка храна на Бенджи. Всъщност аз му я дадох. Нали не беше закусвал…

— Къде е кучето сега?

— Във фермата на Трейс. Сигурно сте я видели. На края на селото — бледооранжева постройка. Вече имат половин дузина, така че още едно нямаше да е от значение. Ходих няколко пъти да го видя, но повече няма да ида. Прекалено се разстройвам. Той хуква към мен, надявайки се да е Емили. Бяха заедно цели тринадесет години.

— Не го ли чухте да лае? Вечерта, когато тя е починала?

— Не; но той си е добро, незлобиво куче… за териер. При положение че познава хората, разбира се. С непознати се държеше по съвсем друг начин. — Усмихна се многозначително на Барнаби, но той като че ли не беше схванал засега смисъла на последните два факта. — И спеше в кухнята, така че щом вратата на дневната е била затворена, той просто е решил, че си е легнала.

— Да се върнем към петък сутринта.

— Прав сте. Та след като колата на погребалното бюро замина, аз изключих електричеството, откачих каишката на кучето от задната част на кухненската врата, заключих и двамата потеглихме.

— Ясно. Опасявам се, че засега ще трябва да задържим ключа. В най-скоро време ще ви дам разписка за него.

— Така ли? — В съзнанието й очевидно се надигнаха въпроси, които обаче останаха незададени. — Е, щом се налага.

— След това направо във фермата ли отидохте? — продължи Барнаби. — Не сте се отбивала в градината или под навеса?

— Ами… трябваше да съобщя на пчелите.

— Моля?

— Трябва да се съобщи на пчелите, когато някой умре. Особено ако е техният собственик. Иначе те просто изчезват, изпаряват се.

„Да бе! — отбеляза си Трой наум. — Мозъкът на тази кукундела се е изпарил.“ Сви пръсти, едва сдържащ гнева си и реши да спести на ръката си записването на това очевидно глупаво народно поверие.

— Виж ти, не знаех — отбеляза Барнаби.

— Така си е. Всеизвестен факт. Почуках по кошера три пъти с ключа и казах: „Вашата господарка умря“; след това си тръгнах. Хората от селото казват, че освен това трябва да се завърже и нещо черно около кошера, но аз не си направих труда. Съселяните ни са една твърде суеверна пасмина. А освен това се страхувах, че ако започна да се мотая около дома им, пчелите може да ме ужилят.

— Благодаря ви. Сега сержант Трой ще прочете показанията ви, след което ще ви помолим да ги подпишете.

Когато и това бе свършено, мис Белрингър се изправи и промълви с неприкрит копнеж:

— Това ли е всичко?

— След обяд бих искал да ми покажете къде сте открила орхидеята.

— Няма ли да хапнете с мен? — попита тя, очевидно ободрена.

— Не, благодаря ви. Ще хапна нещо в „Блек Бой“.

— О, на ваше място не бих го направила! Храната на мисис Суини е с пословично лоша слава.

Барнаби се усмихна и отвърна:

— Е, ще се постарая да оцелея някак си.

— Аха… разбирам. Опитвате се да уловите местния колорит. Опипвате почвата.

Хванал бравата с кърпичката си, Барнаби й отвори вратата. Тя направи крачка напред, ала внезапно нещо привлече погледа й.

— Много странно.

— Какво имате предвид?

— Няма го греблото на Емили. Тя винаги го държеше на този рафт заедно с градинската лопатка и престилката си.

— Сигурно е в градината.

— О, не. Тя никога не изневеряваше на навиците си. Винаги почистваше сечивата с вестник и ги поставяше на черджето, след като ги е използвала.

— Без съмнение ще изскочи отнякъде.

— Сега вече това няма голямо значение, нали? — Тя се обърна. — Ще ви чакам към два часа.

След като тя си тръгна, Барнаби постави сержант Трой на пост пред вратата, а самият той потъна в тапицирания диван в спокойната, подредена стая и се заслуша в тиктакането на часовника. Срещу него имаше две кресла с идеално опънати и пригладени възглавнички. В едно от тях наскоро е седял някой с чаша вино в ръка, усмихвал се е, разговарял, убеждавал? А може би убивал?

Главният инспектор вече не хранеше почти никакви съмнения по въпроса. Почти сигурно беше, че бучинишът в кухнята представлява доста груб опит да се внуши, че късогледата мис Симпсън е откъснала по погрешка китка от него, обърквайки го с магданоз и така се е отровила. След новината за аутопсията, разпространила се светкавично из селото, някой е решил, че няма да е зле да се застрахова.

Той се приближи до масичката с телефона, по която вече се беше събрал тънък пласт прах и се загледа в книгите. Шекспир лежеше отворен най-отгоре на купа. Юлий Цезар — най-благородният от всички римляни. „И не на последно място — и най-отегчителният“, помисли си Барнаби, като си спомни как се бе борил с текста на пиесата преди повече от тридесет години. Оттогава не беше чел нищо от Шекспир, а едно задължително посещение на някаква новаторска адаптация на „Сън в лятна нощ“, в която Джойс играеше ролята на Титания като суфражетка от времето на крал Едуард, не допринесе с нищо, за да го накара да съжалява за решението си. Вгледа се в отворените страници и присви очи. Опипа джобовете си за очилата за четене, но си спомни, че са в другото му сако и хвана лупата с кърпичката си.

Мис Симпсън е била стигнала почти до края на пиесата. Пиндар беше донесъл лошите новини от бойното поле. Барнаби прочете няколко реда. Изобщо не му изглеждаха познати. Тогава забеляза нещо. Едва забележима сива линийка в полето. Отиде с книгата до прозореца и отново се втренчи. Някой беше отбелязал отстрани четири реда от репликата на Касий. Той ги прочете на глас:

„На този ден съм вдишал пръв път въздух.

Оста на времето се завъртя

и гдето съм започнал, там завършвам.

Животът ми измина своя кръг…“