Каролайн Греъм
Провинциални убийства (2)

Първа глава

— Тук стават нередни работи и очаквам от вас да направите нещо. Нали полицията е за това?

Сержант Трой контролираше дишането си. Беше научил този трик от свой колега в Полицейския колеж, който имаше доста опит с Тай Чи Чуан и други чудати източни занимания. Вършеше му чудесна работа, когато се налагаше да се разправя със злоупотребили мотористи, младежи с антиобществени прояви, и, както в този случай, със смахнали старици.

— Наистина, мис… ъ-ъ… — престори се сержантът, че е забравил името й. Нерядко тази проста хитрост караше хората да се чудят дали посещението си струва нервите, вследствие на което си тръгваха и така спестяваха на полицията излишна канцеларска работа.

— Белрингър.

„Добра реакция“, помисли си сержантът, доволен от скоростта на разговора и от способността си да запазва сериозното си изражение. После продължи:

— Сигурна ли сте, че наистина трябва да има разследване? Приятелката ви е била в напреднала възраст, паднала е и това й е било достатъчно. Често се случва.

— Глупости!

Тя притежаваше глас, който буквално го принуди да вдигне плава: отчетлив, властен — глас на дама от доброто общество.

„Обзалагам се, че на времето се е разпореждала поне с няколко слугини“, помисли си той. Съществителното изобщо не го затрудни — той и съпругата му с наслада следяха по телевизията пиесите от доброто старо време.

— Беше яка като вол — твърдо заяви мис Белрингър. — Като вол!

Когато повтори думата, гласът й затрепери.

„Господи! — помисли си сержант Трой. — Дано сега този стар прилеп не се разхленчи!“ Механично посегна към носните кърпички под гишето и отново се зае с контрола на дишането си.

Мис Белрингър дори не погледна кърпичките. Лявата й ръка внезапно изчезна в огромна бродирана чанта, порови малко из нея и пак се появи, стискаща обла кутия за бижута. Отвори я и изтърси малка купчинка червеникавокафяв прах върху вътрешната страна на китката си. Смръкна от нея във всяка ноздра, притваряйки първо едната, после другата, като току-що изплувал тюлен. Прибра кутията и кихна гръмотевично. Сержант Трой възмутено се зае да събира разхвърчалите се листове. Когато въздействието на енфието намаля, мис Белрингър заяви:

— Бих искала да се срещна с началника ви.

За сержант Трой би било истинско удоволствие, ако мажеше да отвърне, че никой от началниците му не е в сградата. За съжаление, това не отговаряше на истината. Главен инспектор Барнаби току-що се бе завърнал от отпуска и сега си беше в канцеларията и наваксваше пропуските по документацията.

— Само секунда — каза Трой и с ужас установи, че едва не завърши изречението с „мадам“.

Когато почука на вратата на Барнаби и влезе, Трой положи усилия да запази безизразната си физиономия, а идеите си относно степента на изкуфялост на мис Белрингър — да съхрани само за себе си.

Шефът на моменти доста се стягаше. Той беше едър, як мъж, с покровителствено отношение към околните, подвеждало далеч по-опитни хора от Гавин Трой да изказват мнения, които той впоследствие правеше на пух и прах.

— Сержант?!

— Има една възрастна дама в приемната, сър. Някоя си мис Белрингър от Баджърс Дрифт. Настоява да се срещне с високопоставен служител. Имам предвид, някой по-главен от мен.

Барнаби вдигна глава. „Не прилича на човек, току-що завърнал се от отпуска, помисли си сержант Трой. Изглежда изморен, даже малко болнав.“ Не може да се каже, че тази мисъл не му достави удоволствие. Шишенцето с таблетки, които Барнаби носеше навсякъде, пак се мъдреше на бюрото му до чашата с вода.

— За какво става въпрос?

— Приятелката й е починала и тя е нещо недоволна.

— Че кой би бил доволен?!

Сержантът перифразира обяснението си. Очевидно на шефа му беше ден за заяждане.

— Исках да кажа, сър, че тя е убедена, че нещо не е наред. Че има нещо неизяснено.

Главен инспектор Барнаби сведе поглед към най-горната папка в купа пред него — особено отвратителен случай на гавра с дете. С удоволствие би отложил за малко прочита му.

— Добре. Доведи я.

Мис Белрингър се настани на стола, към който я завлече сержант Трой, и пооправи диплите на дрехите си. Беше странна гледка — по-скоро накичена, отколкото облечена. Всичките й дрехи притежаваха избледнял, но все още натрапчив блясък, сякаш някога, много отдавна, са били богато избродирани. Носеше няколко много красиви пръстена, чиито камъни бяха потъмнели от мръсотия. Ноктите й също бяха мръсни. Очите й непрекъснато шареха и проблясваха на фона на тъмното й сбръчкано лице. Приличаше на проскубан орел.

— Аз съм главен инспектор Барнаби. С какво мога да ви помогна?

— Ами… — колебливо го изгледа тя. — Мога ли да ви попитам защо сте с цивилни дрехи?

— Какво? О! — проследи той строгия й, втренчен поглед. — Аз съм детектив. Ходя с цивилни дрехи.

— Тъй значи — доволно кимна тя и продължи: — Искам да разследвате обстоятелствата около една смърт. Моята приятелка Емили Симпсън беше осемдесетгодишна и тъй като беше на осемдесет, веднага й издадоха смъртен акт. Ако беше два пъти по-млада, щяха да се задават въпроси. Щеше да се направи аутопсия.

— Невинаги, мис Белрингър. Това зависи от много неща.

От години Барнаби не беше чувал подобен изговор — от времето, когато като по-млад ходеше на кино. Следвоенните филми бяха пълни с изискани, стегнати млади англичани, с идеално изгладени панталони, които говореха по този особено отчетлив начин.

— Е, обстоятелствата в случая са повече от странни.

„Изобщо не изглеждат странни“, помисли си Барнаби, като взе бележник и молив. Очевидно приятелката й е била открита от пощальона, паднала на килимчето пред камината. Трябвал му е нейният подпис, тъй като й е носел колет и когато не получил отговор на почукването си (освен бесния кучешки лай), надникнал през прозореца.

— Дойде направо при мен… От години ни носи пощата, нали разбирате… Познава ни и двете; телефонирах на доктор Леситър…

— Това ли е семейният лекар на приятелката ви?

— Той е семейният лекар на всички, инспекторе. Или поне на всички възрастни хора в селото и на онези, които нямат осигурен транспорт. Иначе до Костън има над шест километра. Аз… се втурнах, взех си ключа, но в случая той не ми трябваше, защото… мис Белрингър вдигна пръст, за да подчертае важността на онова, което следваше, — и това е първото странно нещо — задната врата беше отключена!

— Беше ли това необичайно?

— Направо нечувано! Не го е правила никога! Напоследък в селото имаше три обира. Емили беше особено педантична в навиците си.

— Всички забравяме понякога — измърмори Барнаби.

— Не и тя. Тя си имаше точно установен ред. В девет вечерта сверяваше часовника си с радиото, навиваше го за седем, слагаше Бенджи в коша и след това заключваше задната врата.

— А знаете ли дали си е била навила часовника?

— Не беше. Специално проверих.

— Тогава това със сигурност сочи, че е починала преди девет вечерта.

— Нищо подобно. Починала е през нощта. Така каза докторът.

— Може и да е починала през нощта — продължи инспекторът, — но да е загубила съзнание няколко часа по-рано.

— А ето и най-важният аргумент! — заяви мис Белрингър бодро, все едно не го беше чула. — Какво ще кажете за кораловата орхидея?

— Кораловата орхидея? — повтори Барнаби с равен, нетрепващ глас — тридесетте години в служба на обществото безспорно си казваха думата.

Мис Белрингър му обясни за приятелската им надпревара.

— Следобедът, след смъртта на приятелката ми, отидох да се поразходя из гората. Установих, че неволно търся орхидеята, след това си дадох сметка, че вече няма значение дали ще я открия или не. Това ме накара да осъзная смъртта на Емили по един различен начин… Виждах я… Тя лежеше там… — Възрастната жена погледна към инспектора, примигна няколко пъти и подсмръкна. — Това сигурно ви звучи малко необичайно… странно.

— В никакъв случай.

— И тогава я открих. Но разбирате ли… Емили вече я беше открила.

В отговор на повдигнатите вежди на Барнаби тя продължи:

— Имахме си по едно бастунче с панделка, с което да бележим мястото. Нейното беше с червена, а моето — с жълта. При това положение — добави мис Белрингър и се наведе напред, а Барнаби осъзна, че едва се удържа да не направи същото, — защо тогава не дойде да ми каже?!

— Може би го е крила. Като изненада.

— Как пък не! — възкликна тя, раздразнена от явната му неспособност да вникне в ситуацията. — Вие не разбирате. Познавам Емили вече близо осемдесет години. Тя трябва да е обезумяла от вълнение. Би дошла веднага при мен!

— Може още тогава да се е чувствала зле и да е искала да се прибере у дома си колкото се може по-бързо.

— Така или иначе минава покрай портата ми. Ако й е било зле, щеше да влезе. Щях да се погрижа за нея.

— Виждали ли сте се изобщо този ден?

— Видях я да прибира Бенджи от разходка, някъде към два часа. И преди да ме попитате — и двамата изглеждаха в добра форма.

Тя се огледа безпомощно и все пак с надежда, както понякога правят отскоро опечалените. Беше неспособна да приеме липсата, празното пространство до себе си и сякаш очакваше мъртвата всеки момент да се появи отнякъде.

— Не! — втренчи тя поглед в инспектора. — Нещо се е случило, след като е видяла орхидеята и преди да се върне в селото. Нещо, което я е накарало да забрави откритието си. И това нещо трябва да е било изключително важно. Можете да ми вярвате!

— Ако това, което казвате е истина, да не би да намеквате, че шокът я е довършил?

— Засега не съм мислила по този въпрос — смръщи се мис Белрингър. — Но има и още нещо.

Тя яростно прерови чантата си и извика:

— А това как го разбирате?

Подаде му късче хартия, на което пишеше: „Костън 1234, Тери“.

— Телефонът на самарянската организация.

— Нима? Може и да подават приятелска ръка, но със сигурност не дават информация. От тях нищо не може да се измъкне. Казват, че всичко е поверително.

— Къде намерихте това листче?

— На малката й масичка, мушнато под телефона. Не мога дори да си представя защо им е звъняла.

— Вероятно защото е била разтревожена или потисната, или просто е имала нужда да поговори с някого.

— С напълно непознати? Глупости! — В това шумно възклицание се таеше много болка. — Във всеки случай, депресията е нещо, напълно непознато за нашето поколение. Винаги сме вървели напред с гордо вдигнати глави, въпреки трудностите. Днес е различно. Хората пият успокоителни за едно изкипяло мляко.

Барнаби почувства, че нервите му рязко се изопват и се размърда на стола си. Краткият миг на заинтересованост към разказа й отлетя. Раздразни се и изгуби търпение.

— Кога всъщност е починала приятелката ви?

— В петък, на седемнадесети. Преди два дни. Оттогава все ме гризе отвътре. Знаех, че няма кой знае какви доказателства. Мислех, че сигурно ще ми кажат, че говоря врели-некипели. Така и стана.

— Моля?

— Младият господин, който ме прие каза, че на нейната възраст това се очаквало и намекна, че само му губят ценното време. Не че изглеждаше кой знае колко зает — добави тя саркастично.

— Ясно. Не; всички оплаквания и молби се разследват. Мнението ни относно тяхната истинност не е от значение. Кой е най-близкият човек на покойната?

— Ами… може би аз. И двете нямаме близки роднини. Разните братовчеди и лели отдавна са починали. Тя имаше племенник някъде в Австралия. Сега аз съм изпълнител на завещанието й. Завещахме си всичко една на друга.

Барнаби записа името и адреса на мис Белрингър и попита:

— Вие ли отговаряте за подробностите около погребението?

— Да. Ще бъде погребана в сряда. Остава ни малко време.

Внезапно тонът й стана мелодраматичен.

— Знаете ли, това непрекъснато ми напомня „Случая с изчезналия оркестър“. Обстоятелствата са наистина съвсем…

— Нима четете криминалета, мис Белрингър?

— С най-голяма охота. Разбира се, има ги най-различни. Любимото ми е…

Изведнъж спря и го изгледа язвително.

— Да, знам какво си мислите. Но грешите. Това не са фантазии.

Главен инспектор Барнаби стана и поотупа дрехите си, събеседничката му също се изправи.

— Аз не бих се тревожил за погребението, мис Белрингър. Тези неща винаги могат да се отложат, ако е наистина необходимо.

Точно на вратата тя се обърна.

— Разбирате ли, аз познавах отлично Емили. — Пръстите и стиснаха кокалените дръжки на чантата. — Всичко това е толкова нетипично. Повярвайте ми, господин главен инспектор, тук има нещо гнило!

След като тя си тръгна, Барнаби взе две таблетки и ги запрати към стомаха си с малко вода. После се облегна на стола и зачака да започне действието им. Явно им трябваше доста време. Разхлаби колана си и се завърна към случая с изнасиленото дете. От една снимка му се хилеше лъчезарен дребен човечец с три предишни присъди, който бе получил работа като пазач в начално училище. Въздъхна, сложи настрана папката и се замисли за Емили Симпсън.

Тридесетте години, прекарани в наблюдение на човешките характери, го бяха довели до убеждението, че никой никога не действа противно на природата си. Това, което повечето хора наричаха характер (натрупване или липса на определени социални, образователни или материални активи), бе, според него, изключително повърхностно обяснение на феномена. Защото истинският характер се разкрива, когато се отнемат тези натрупвания. Веруюто на главния инспектор беше, че човекът е способен на всичко. И колкото и странно да звучи, това не го потискаше. Дори не гледаше на него като на песимистична постановка, а по-скоро — като на единствената разумна за един полицай.

Мис Симпсън обаче бе извършила няколко неща през този последен ден от живота си, които човек, познаващ я от детството, намираше за крайно нетипични. А това беше достатъчно странно. Странно и интересно. Главен инспектор Барнаби бе записал номера на „Самаряните“ и сега посегна към телефона. Но първо трябваше да изясни подробностите около приема на мис Белрингър от неговите подчинени. Натисна звънеца и нареди:

— Сержант Трой да се яви веднага при мен!