Каролайн Греъм
Провинциални убийства (6)

Пета глава

Когато Барнаби влезе в „Блек Бой“, всички разговори сепнаха. Не че това значеше нещо. В ъгъла, сред гъсти кълба тютюнев дим, се мержелееше едно старче; двама младежи бяха вдигнали краката си на барплота; някакво момиче се бореше с автомата за плодове. Мисис Суини, жена с посивяла коса и нетипично плосък за кръчмарка гръден кош, никак не изглеждаше в свои води зад собствения си тезгях.

Главен инспектор Барнаби попита какво имат за ядене, отказа един от домашно приготвените пайове на мисис Суини и се спря на сандвич със сирене и лук и половинка светло пиво. Беше сигурен, че любопитството относно причината за присъствието му в селото скоро ще предизвика някакъв коментар. Оказа се обаче неподготвен за бързината, с която се стигна до същността на въпроса. Едва беше отпил глътка бира (въз топличка и пенеста), когато един от младежите се обади:

— Ти си онова ченге, нали?

Барнаби отряза парче сирене и раздвижи глава по начин, който би могъл да означава всичко.

— Предполагам, че сте тук заради бедната мис Симпсън — включи се и мисис Суини.

— Познавахте ли я? — попита Барнаби.

— Разбира се. Няма човек в селото, който да не познава мис Симпсън.

Облаците в ъгъла се поразсеяха и сред тях се разнесе тракане като от опашката на гърмяща змия. „Мили Боже, помисли си Барнаби, бедният старец сигурно вече едва се държи на краката си.“ Но не след дълго разбра, че шумът е бил предизвикан от рухваща редичка домино.

— Едно време тя ми преподаваше английски език — заяви старецът.

— Точно така, Джейк, правилно — съгласи се мисис Суини и добави шепнешком към Барнаби: — Но и до днес той не може нито да чете, нито да пише.

— Значи казвате, че хората от селото я харесваха, така ли?

— О, да. За разлика от някои други, за които никак не е трудно да се сети човек.

— Какво искате да знаете за нея? — запита един от младежите.

— Да — намеси се другият. — Да не би да се е забъркала в нещо?

— Просто провеждаме малко разследване.

— Знаете ли к’во мисля аз? — заяви пак първият. Носеше тениска с надпис: „Когато си пил, не карай, защото може да те хванат“. Под тлъстия му, болезнено бял и космат корем, висеше колан на десантник. — На бас, че е била кръстница на някоя мафиотска групичка. Покварата не я е отминала и нея. Бръкнала си е в меда.

Двамата се изкикотиха. Момичето се изхили.

— Не е смешно, Кейт — ядосано ги сряза мисис Суини. — Ако това е най-доброто, което можете да кажете за нея, вървете да пиете другаде.

Барнаби прекара в кръчмата още половин час. Разни хора влизаха и излизаха, но мненията за мис Симпсън, които ухото му регистрираше, не се различаваха много от първоначалното. Много любезна. Търпелива с децата. Винаги щедра с продуктите за селските тържества, организирани от женското дружество: сладка, мед, буркани с плодове. Правела чудесна цветна аранжировка на църквата. Горката мис Белрингър. Какво ще прави сега? Ами Бенджи? И двамата ще залинеят от мъка. А и кучето вече е старо. Мис Симпсън ще липсва на всички. Наистина на всички.

Дори и да сложеше настрана хвалебствените слова, които задължително се лееха за наскоро починалите, Барнаби все така си оставаше с впечатлението за едно изключително добро човешко същество. Последната реплика на мисис Суини като че ли обобщаваше най-добре образа на покойната възрастна дама:

— Нямаше нито един враг на този свят.

Когато навлязоха в гората, въздухът беше свеж и ухаеше на зеленина, но не след дълго Барнаби долови осезаема промяна. С всяка крачка навътре клоните на дърветата над главите им се преплитаха все по-гъсто, а от буйната растителност около тях и под краката им се разнасяше все по-натрапчив дъх на гнилост.

Мис Белрингър проправяше пътя. Носеше малко сгъваемо столче и, по изрично настояване на главния инспектор, внимаваше да не избързва много пред него.

— Мисля, че беше там, до онзи кукуряк. Да — ето я.

— Момент — хвана Барнаби ръката й. — Ще ви помоля да не се приближавате. Колкото по-малко се утъпква мястото, толкова по-добре.

— Ясно.

В гласа й се прокрадна разочарование, но тя остана послушно на мястото си. Разтвори столчето и седна на брезентовата седалка. Докато инспекторът обхождаше внимателно пространството около туфите кукуряк, тя му подвикваше от време на време: „По-наляво“ или „Топло“, или „Още по-топло“. А когато го видя да се навежда, извика:

— Съвършена е, нали?

Барнаби разгледа орхидеята и малкото бастунче с червена панделка. Макар и неодушевен предмет, то все пак изглеждаше много по-живо от пепелявото, бледо растение. Имаше нещо много трогателно в старателно завързаната панделка. Той се изправи и внимателно се огледа. Доколкото можеше да прецени, растителността наоколо не е била раздвижвана от нищо друго, освен от зайци и други малки горски животинки.

Вляво от него имаше преграда от плътно преплетени клони. Като стъпваше изключително внимателно, той разгледа земята пред тях. Имаше две дълбоки вдлъбнатини, които подсказваха, че някой е стоял там доста дълго време. Забеляза отпечатъците на широката част на обувките, застана успоредно на тях и надникна през клоните.

Пред него се откри закътано от всички страни местенце. По-голямата част от тревата беше смачкана, синчецът и орловата папрат — пречупени и смазани. Разходи се около преградата от клони и се приближи до долния край на естественото скривалище, където се наведе и разучи подробно почвата, като внимаваше да не стъпва върху смачканата площ, която беше доста обширна. Безсъмнено някой или нещо се е въргаляло тук известно време. На връщане към мис Белрингър забеляза на земята някаква следа, не достатъчно ясна, за да я нарече отпечатък — сякаш дънер или нещо тежко е лежало там за малко.

— Благодаря ви, че ми показахте мястото.

Усещането да се измъкнеш от потискащото обкръжение на скупчени нагъсто дървета и да се озовеш в ширналото се на воля поле беше неописуемо. Слънцето галеше с лъчите си, а в яркото небе над главите им прелитаха калугерици.

— Желаете ли да ви вземем с кола за следственото дело, мис Белрингър?

— Не, благодаря. Тук си имаме чудесно селско такси — ще се оправя.

Когато наближиха Бийхайв Котидж, видяха, че сержант Трой, който зорко бдеше на поста си, е заобиколен от малка, но изключително любопитна публика. Барнаби си взе довиждане с мис Белрингър и пресече улицата. Веднага бе засипан с въпроси от най-младия представител на групата:

— Тоз що седи тук като че е глътнал бастун?

— От полицията ли е?

— Вие сте от полицията, нали?

— Що тогава е без униформа?

— Виж какво, малкия — процеди ясно и отчетливо през стиснати зъби сержант Трой, — защо не си гледате работата? Тук няма нищо за гледане.

Предложението очевидно не се видя много убедително на тълпата — въпреки недвусмислената метална нотка. Никой не помръдна.

— Ще пратя някой да те смени, Трой.

— Дежурството ми свършва след половин час.

— Е, ще се наложи да поостанеш, сержант. Но най-късно до пет ще пристигне някой.

Тинейджърка с малко дете и бебе в количка се присъедини към групата.

Барнаби се ухили.

— Както виждам, дотогава няма да ти липсва компания.

На следващия ден се състоя следственото дело. Не се проточи дълго. Малко преди това тленните останки на Емили Симпсън бяха идентифицирани от приятелката й Луси Белрингър и бяха освободени, за да бъде погребана. Беше прочетен доклада на патолога, а делото по изслушване на свидетелските показания — отложено за по-късна дата. Предстоеше подробно полицейско разследване.