Каролайн Греъм
Провинциални убийства (27)

Единадесета глава

Барнаби седеше в „Орион“ в края на „Чърч Лейн“. Прозорците бяха отворени и слънцето топлеше лицето му. Беше потънал в размисъл.

Както и очакваше, алибито на Лейси бе потвърдено. Човекът не е виновен за убийството на Айрис Рейнбърд. И все пак се опита да се измъкне. Защо? Наистина ли бе просто паника? Наистина ли е имал чувството, че е натопен нарочно? Първите дипли на мрежа, падаща върху му, хвърлена от непозната ръка? Много е вероятно, Барнаби го знаеше. Беше виждал много хора да духват при далеч по-леки провокации. Лейси бе хукнал да бяга и все пак Трой, който се съвзе бързо и стана от пода, го залови и го свали на земята още преди да измине и няколко метра.

Барнаби си припомни сцената, като съсредоточи вниманието си върху лицето на Лейси. Първо удивление. После паника. И още нещо. За момент те се бяха спогледали преди Лейси да бъде вкаран в колата и Барнаби почувства, че се изпотява докато се мъчеше точно да си спомни тези няколко секунди, толкова бързо отлитащи и толкова мъгляви.

И тогава го разбра. Третото усещане бе облекчение. Сега, хващайки се за тази нова идея, той си представи сцената още веднъж. Лейси тича; почти сигурно е, че Лейси ще бъде пипнат, преди да е успял да избяга; Лейси е облекчен. А кога бе хукнал Лейси? Не, както се очакваше, когото бе намерен ножа. А минути по-късно, когато Барнаби се канеше пак да влезе в ателието. Това трябва да е. Те бяха открили нещо в Холи Котидж. Но не бяха открили онова, което Лейси се опасяваше, че ще открият.

Барнаби излезе от колата и пресече пътя. Устата му бе суха, сърцето му туптеше бясно в гърдите. Докато вървеше, си спомни изрядно подреденото ателие. Професионално. Сгъваеми маси. Четки и бои. Нищо необичайно. Ала докато вървеше забързано по прашната пътека, той все повече се убеждаваше, че това последно, интуитивно усещане бе правилното.

Холи Котидж, вече неогрявана от слънцето, пак изглеждаше студена и сива. Барнаби отвори входната врата и извика „Мис Лейси!“ към стълбите. Той прецени, че няма вероятност тя да е спала там предишната нощ, но просто за всеки случай не искаше да я безпокои. Нямаше отговор. Той пристъпи през прага, където доскоро имаше врата, в ателието.

Всичко изглеждаше съвсем същото. Той вдигна всички буркани, тубички и кутийки, отвори и ги подуши. Изглежда не съдържаха нищо извън обичайното. Четките си бяха просто четки. В един шкаф в ъгъла имаше много книги с меки корици и каталози с картини. Той започна да ги отваря един по един и да ги тръска надолу. Никакво уличаващо писмо не падна на пода. Имаше буркан с чист спирт, друг, размътен от боя, няколко парцала, някои чисти и прилежно сгънати, а други — на петна и смачкани. Первазът на прозореца беше празен. Барнаби насочи вниманието си към картините.

Не бе сигурен какво да очаква. Айрис Рейнбърд ги бе нарекла грозни и жестоки. Барнаби усети, че тази забележка бе събудила едно предположение у него, след като срещна Лейси — че той няма талант. Това предположение сега беше грубо разбито.

Първото платно, което видя, бе портрет на Денис Рейнбърд — и то смайващ. Боята блестеше, сякаш бе съвсем прясна. Комбинацията от сиво и жълта охра напомни на Барнаби за току-що преобърната буца лепкава пръст. Отблизо картината изглеждаше незавършена, грубичка, но поставена на перваза и гледана от няколко стъпки, тя изненадващо оживяваше. Денис бе облечен в разгърдена риза, чиито очертания, както и ръцете му, не се виждаха ясно, а бяха замъглени и избледняваха в сенчестия фон. Костите в основата на шията му прозираха ясно под тънката кожа, като на малко пиле. Плоскостите по лицето му представляваха дебели пластове жълта боя, която като по чудо успяваше да внуши истинска жива тъкан с всичките й неравности и тайни. Устата бе силно стисната, а вглъбеният поглед отразяваше стаените мисли на седналия. Очите му издаваха самота и мъка. Художникът бе разбрал и извадил на показ на платното много повече от външността на Денис Рейнбърд. Бе разкрил сърдечните му тайни. Нищо чудно, че майка му бе намразила платното.

Още един портрет. Старица с букет теменужки. Очите й бяха хлътнали в повехналото кафеникаво лице. Изражението й бе събрало цялата меланхолия на старостта, но устните й се смееха с младежка лекота и грация. Теменужките бяха като покрити със сребрист скреж, там, където росата все още блестеше по тях. Имаше малко абстрактни картини и няколко пейзажа и Барнаби, съвсем против волята си, усети прилив на възхищение, когато ги обърна към себе си. Нищо чудно, че Лейси и пет пари не даваше за нещата около себе си, като се има предвид какво ставаше в главата му.

Ниви с макове, речен бряг, застлан с диви цветя, две очевидно рисувани в градината на мис Симпсън. Всичките те бяха на светлинни години разстояние от прецизния, сдържан натурализъм, към който се стремеше Клубът на изкуството на Барнаби. Пред него имаше бронзови небеса, надвиснали като дъга над безкрайни, почти безцветни брегове; сгради, трептящи в горещината; градини, преливащи от ослепителни растения и цветя, всички окъпани в златиста светлина. Той ги облегна на дървената ламперия — от платната сякаш се разля слънчева светлина и образува блестящи локвички върху дървения под.

Абстрактните платна бяха много големи и излъчваха простота. Дебел пласт бяла боя и, в единия ъгъл, самопоглъщаща се звезда. Галактически пръстени във все по-тъмни цветове се свиваха до ядро от катраненочерен блясък. До тях имаше папка. Барнаби я отвори и издърпа куп рисунки. Скици на Джуди Леситър, направени бързо, но пък пълни с живот. Като ги видя, Барнаби се сети защо е дошъл.

Отново прегледа внимателно платната. Очевидно в тях нямаше нищо тайнствено. Нищо, което да подсказва причината да бъдат поставяни под ключ. Докато отстъпваше назад, той се блъсна в един статив, който се наклони на една страна и старата риза, използвана да го покрива, падна. Барнаби оправи статива и сложи обратно ризата. Получи се квадратна форма, поддържана от две кръстосани летви. Но формата бе различна от вчерашната. По-малко солидна. Той бе напълно сигурен, че на този статив предния ден имаше по-голямо платно. Което означава, че за времето оттогава насам някой е влязъл и го е отнесъл.

— Доведи тук Лейси.

— Да, сър! — извика натъртено сержант Трой, напусна канцеларията в бърз тръс и шумно затрополи надолу към сутерена.

— Хей, ти, ставай! — Той отключи килията и раздруса пръст в посока на Лейси. — Размърдай си задника. Главният инспектор иска да говори с теб. — Видя, че затворникът си взема якето. — Не си прави труда — продължи Трой, — никъде няма да ходиш.

Майкъл Лейси не обърна внимание на сержанта, заобиколи го и забърза нагоре по каменните стъпала. Трой го настигна и възмутено се опита да си възвърне доминиращата позиция. Полицайката Брайърли го бе уведомила за драматичните събития през нощта, но тъй като все още нищо не знаеше за алибито на Лейси, той бе абсолютно убеден във вината му.

— Много добре внимавай какво правиш.

Затворникът се настани без покана на стола пред бюрото на Барнаби и с интерес заоглежда обстановката — множеството телефони, въртящите се картотеки, телевизионните екрани, трескавата дейност, кипяща в отдела.

— Значи ето къде става всичко. Много впечатляващо — констатира той и се ухили на Барнаби нахално и язвително. — Тази вечер ще спя по-спокойно в леглото си. Предполагам, че там ще спя, нали?

— Е, мистър Лейси, алибито ви наистина бе потвърдено.

Лейси стана.

— Значи мога да си вървя?

— Само един момент. — Лейси седна пак. — Тази сутрин се върнах в къщата, за да продължа разследването си. — Никаква реакция. Никакъв страх. Никаква тревога. Нито дори нервност. „Мътните да го отнесат“, помисли си Барнаби. — Смятам, че вчера, когато бяхте задържан, имаше едно доста голямо платно, покрито с парче плат, на статива в ателието ви.

— Съмнявам се. Тъкмо започвах портрет на Джуди Леситър, както знаете. Никога не работя две неща едновременно.

— И все пак останах с това впечатление.

— Тогава впечатлението ви е погрешно, господин главен инспектор. Хареса ли ви това, което видяхте? Какво мислите за нещата ми? — И преди Барнаби да успее да отговори, той продължи: — Да ви кажа, искате ли? Вие не разбирате от изкуство, но пък знаете какво харесвате.

Ужилен от снизходителното предположение, че не е нищо повече от дървеняк и невежа, Барнаби заяви:

— Напротив. Интересувам се от изкуство и смятам, че имате забележителен, дори изключителен талант.

Докато изричаше тези думи, нито за миг не свали поглед от Лейси. Видя как изражението му се променя. Цялата му войнственост и надменност постепенно изчезнаха. Израз на дълбоко задоволство се разстла по чертите му. Той каза:

— Да, имам, нали?

Но в гласа му нямаше високомерие. Просто радост, преплетена с лека неувереност.

— Техниката ви е много добра. Ходил ли сте в художествено училище или колеж?

— Какво?! — изсмя се високо той. — Един семестър ми беше достатъчен. Там е пълно с превзети идиоти. Човек може да се научи само по един начин — като коленичи пред майсторите. — Искреността в гласа му компенсира превзетостта на фразата. — Ще отида в Прадо, в Мадрид. В „Уфици“. Във Виена, Париж, Рим, Ню Йорк. И така ще изуча занаята. — Последва дълга пауза. Накрая Лейси попита: — Какво има, инспекторе? Изглеждате страшно… ами страшно… неспокоен. — И тъй като Барнаби не му отговори, той стана. — Е… сега мога ли да си вървя?

— Какво? О, да… — Барнаби стана. — Да… можете.

Майкъл Лейси се насочи спокойно към вратата, каза „Извинете“, докато минаваше покрай сержант Трой и на излизане добави:

— Не забравяйте да си затворите устата, сержант. Може да лапнете някоя муха.

Трой хлопна челюстите си така, че зъбите му изтракаха и впери поглед в затварящата се врата.

— Защо, по дяволите, го пуснахте, сър?

— Целия следобед е бил с момичето на Леситър.

— Но… мисис Куайн го е видяла!

— Наистина е видяла някого — няма две мнения по въпроса. Някого с дрехи и шапка, които много приличат на тези на Лейси. Сега проблемът е — измърмори Барнаби, — защо, щом убиецът толкова е искал да натопи Лейси, не си е свършил работата докрай и не е подхвърлил и дрехите в къщата? — Трой разбра, че инспекторът пита по-скоро самия себе си и си замълча. — Да, дрехите трябва да са наблизо. Който и да е бил, е бързал. С малко повече късмет и едно подробно претърсване още днес ще ги открием. Отивам до лабораторията да видя какво ново има. Ще се върна след десетина минути. Подготви кола. Вземи си, освен това кофичката и лопатката.

Челюстите на Трой отново се раздалечиха. Когато стигна вратата, Барнаби се обърна и мрачно му се усмихна.

— Отиваме на плажа.