Каролайн Греъм
Провинциални убийства (10)

Четвърта глава

— Предполагам, че сватбата ще е доста шикозна. С големи палатки на моравата и други такива — отбеляза Трой, отправил ревнив поглед към имота на Хенри Трейс — стотици и стотици акри полюшващи се банкноти.

— Не се и съмнявам.

Барнаби зави наляво от Тай Хаус и двамата се отправиха към къщичките с градинки отпред. Трой, който нямаше никакво желание пак да бъде скастрен, не попита защо шефът му е решил да се заеме с рутинните проверки от врата на врата. Но в този случай Барнаби сам благоволи да го уведоми.

— Онази изискана къща — кимна той към края на уличката — ме интересува. Там има някой, който наблюдава неотлъчно събитията. Интересно ми е да чуя, освен това какво имат да кажат и съседите.

— Ясно, сър — беше единственото, което успя да отвърне Трой, преизпълнен със задоволство, че бе удостоен с тази малка тайна.

Първата къща беше празна — стопаните й, както ги информира една старица от съседната къща, били пришълци от Лондон, които вече месец не са се вясвали насам. А мъжът от последната къща не се прибирал до шест часа всеки работен ден, тъй като преподавал в Амършам. Трой записа името му, за да го даде на вечерната смяна. Старицата беше сдържана относно собствените си дела — просто им каза, че не е излизала през въпросния ден. След това извърна рязко глава по посока на добре оформената чимширова ограда на къщата с номер три.

— Що не питате нея къде е била в петък? Би отровила и баба си за половин пени!

Прозорецът на съседите се затвори с трясък.

— А онази къща там?

— Нищо не знам за тях.

С тези думи тя решително затвори вратата.

— Малко е странно, нали? — отбеляза Трой, докато вървяха по пътечката. — Такова малко село, а тя да не знае нищо за хората две врати по-надолу.

— Прав си — отвърна Барнаби.

Стигнаха до следващата къща. Той вдигна грозно чукче с изобразена на него гримасничеща физиономия и бързо го пусна.

Появи се една още по-възрастна старица и им разказа горе-долу същата история, като единствената разлика беше, че съседката й би убила за две пенита. После постави кокалестите си ръце върху ръкава на главния инспектор.

— Слушай, млади човече — каза тя, а на него му се стори, че е по-приятната от двете старици, — ако искаш да разбереш какво става — или пък какво ще става — сухо се изсмя тя с повехналите си устни, — поговори с мисис Рейнбърд от съседната къща надолу по улицата. Тя може да ти каже какво имаш в кърпичката, след като си си издухал носа в стая, тъмна като рог, зад заключени врати. Прекарва цялото си време на тавана с бинокъл. Твърди, че наблюдава птиците. Чисто прикритие. — Тя повтори думата, като го потупа по ревера. — Когато бях млада, хората висяха край портите и клюкарстваха на воля. Не зная накъде върви този свят, така си е.

После тя довери, че синът на мисис Рейнбърд върти бизнес с ковчези.

— Гаден малък плужек, такъв е той. Говори се, че си държи гащите в хладилника.

Сержант Трой едва не се изхили, но благоразумно го превърна в покашляне. Барнаби, вече срещал мистър Рейнбърд, можеше само да предполага, че хората са прави. Той благодари на старицата и двамата със сержанта се оттеглиха.

Въпросната къщичка носеше името „Транкилада“^[1]. Табелата висеше на клюна на голям керамичен щъркел, който си убиваше времето на един крак край предната врата. Градината беше голяма, поддържана и пълна с декоративни храсти и чудесни рози. Сребристото „Порше“ беше паркирано на алеята пред къщата. Сержант Трой предпочете звънеца пред чукчето и той издаде кратки, пронизителни звуци — утринно птиче чуруликане. Появи се Денис Рейнбърд.

— О, здравейте отново! — Изглеждаше развълнуван от новата среща с Барнаби. — Довел сте и приятел?

Усмихна се лъчезарно на Трой. Усмивката му отскочи от каменната физиономия на сержанта подобно на топче за пинг-понг от бетонна плоча.

— Влезте, влезте. Мамо — извика през рамо той, — дошли са полицаите!

— Да, очаквах ги. — Далечен, нежен гласец.

Къщата изглеждаше много по-просторна, отколкото можеше да се предположи отвън. Денис ги преведе през няколко отворени врати, преди да стигнат до всекидневната. Кухня, която блестеше; спалня в бяло и златно, хвърляща отблясъци; втора спалня, декорирана в червено кадифе и блестящ месинг.

— В дневната съм, Денис — изчурулика гласът.

Думите бяха произнесени бавно, невероятно отчетливо и леко провлачено накрая — за ефект. Когато влязоха, мисис Рейнбърд стана от пухкавите си възглавнички, в които се бе разположила като в гнездо.

Тя беше много, много дебела. Разливаше се напред и се издигаше нагоре като кула. Почти четвърт от височината й се заемаше от нейната прическа, подобна на пагода: от склонове, вълни, спирали и къдрици, които водеха до остър връх, приличащ на обърната фунийка за сладолед. Беше с цвета на бит белтък. На лицето си имаше тежък грим в ярки цветове. Беше облечена в доста къса туника, която разкриваше пухкави крака и миниатюрни стъпала. Главният инспектор отвърна на приветствения й поглед, пронизващ като скалпел, и се представи.

— Знаех, че ще дойдете. Видях колата ви наблизо, докато разглеждах няколко лястовички, накацали по телефонните жици. Толкова прекрасно бяха подредени. Като ноти.

— О… Може би вас зърнах онази сутрин, докато бях на „Чърч Лейн“? Мисля, че бяхте на тавана. Отлично стратегическо място.

— „Скривалище“ е терминът, който ние, орнитолозите, предпочитаме, господин Барнаби.

В тона й се долавяше сарказъм. Барнаби се извини. Тя махна с ръка.

— Няма ли да седнете?

Барнаби потъна в едно кресло, покрито с плетиво на една кука.

— А вие, драги? — подрипваше Денис около сержант Трой. — Не искате ли да смъкнете тежестта от тези прекрасни крака?

Настръхнал от бясно мъжкарство, Трой избра най-твърдия стол, седна изпънат като струна и си извади тефтерчето. Писък на свирка прониза въздуха.

— Дени, чайника!

Дени изчезна на минутата.

Домакинята се обърна към Барнаби:

— Трябва да бъдете нахранени и напоени.

Той запротестира, но тя властно го прекъсна:

— Хайде, хайде. Не ми казвайте, че не се съсипвате от умора, като задавате на хората всичките тези въпроси. Всичко за чая е почти готово.

Така си и беше. Само след няколко минути, предшестван от леко потракване, влезе Денис. Буташе претрупана количка, изработена в стил, напомнящ олтарни резби. Тя беше заредена с малки сандвичи във формата на символи от карти и кейкчета, отрупани със сметана. Мисис Рейнбърд напълни една чиния за инспектор Барнаби и му я подаде.

— Не бива да отказвате, господин Барнаби. — Тя се обръщаше към него с „господин Барнаби“ по време на разговора им, като може би вярваше, че полицаите от по-висшите ешелони, подобно на лекарите, смятат, че учтивостта изисква да им бъдат спестявани титлите. — Душата не може да стои гладна.

Докато синът и наливаше чая, безкръвните му бели пръсти потрепваха над изящния порцелан. Постави в една чинийка лъжичка с голям, пурпурночервен камък, вграден в дръжката, и я подаде заедно с чашката на Барнаби. Водният инспектор я пое не без чувство на отвращение и се опита да се облегне на неудобната, скърцаща облегалка.

Денис се зае да пълни следващата чиния: спатия с аншоа, пика с пастет от сьомга, каро с консервирано месо и желирана купа; прибави една целувка, от която бликаше червено-кафяв шприцован огън и се понесе с всичко това към сержант Трой. Постави го на лека масичка, донесе чая и се понесе обратно към майка си. Двамата си размениха широки усмивки, после той оправи възглавничките й и накрая се отпусна на най-подходящото място за себе си — върху една мека табуретка, като вярно кученце в краката й.

Накрая Барнаби се реши да проговори:

— Разследваме една смърт…

— Бедната мис Симпсън, нали? — прекъсна го мисис Рейнбърд. — Виновни са родителите.

— … и ще се радвам, ако вие и сина ви можете да ми дадете някаква информация за местонахождението ви следобеда и вечерта на миналия петък.

— Аз се занимавах с подреждането на цветята и растенията в залата на кметството. Без съмнение сте чули вече за атлетическите състезания? — Барнаби кимна и тя продължи: — Тръгнах си около четири и тридесет с мис Кадел от Тай Хаус. Една от последните, както обикновено. Боя се, че съм от онези ужасни хора, които винаги се стремят да изпилват нещата докрай и обикновено закъсняват. — Понаперчване. Самодоволна усмивка. Устата й беше като на златна рибка и дори и затворена, имаше постоянно нацупен вид. — „Възложете всичко на Айрис, моля ви!“, е постоянният ми апел, но докога ли ще ми стигнат силите?!… Докъде бях?

— „Тръгнах си една от последните“ — цитира Барнаби.

— А, да. Мисля, че остана само скъпата мис Торнбърд.

— Случайно да си спомняте кога си тръгна мис Лейси?

— Няколко минути преди четири.

— Сигурна ли сте?

Глупав въпрос. Вече имаше чувството, че се намира в присъствието на оракул, а не на обикновен наблюдател. Очевидно мисис Рейнбърд притежаваше поглед на орел и, което бе не по-малко важно, неговата божествена липса на интерес към живота и добруването на плячката му.

— Напълно съм сигурна — продължи мисис Рейнбърд. — Според мен тя се измъкна по твърде потаен начин. — Докато изричаше последните думи, тя благоволи да погледне към сержант Трой, за да се увери, че ги записва. — Но съм любопитна да знам защо ни разпитвате за следобеда. Разбрах, че мис Симпсън е починала доста по-късно.

— Не знаем точно кога е починала.

— Е, в пет часа следобед определено беше жива, защото я видях.

— Видяла сте я?!

— Естествено. — Позволи си за малко да се наслади на реакцията му. Денис изви глава и я дари с одобрителна, мазна усмивка. — Точно тогава бях в скривалището и чертаех маршрута на един гълъб. Емили се появи забързано откъм гората и пое по „Чърч Лейн“. Спря се веднъж и се хвана за кръста. Почудих се, да не би да е болна и тъкмо реших да притичам, когато Денис пристигна за чая си. Нали, миличкият ми?

Дали не стисна с ръка рамото му? Все едно му натисна копчето и го събуди за живот. Той положи за миг буза на коленете й, измърка доволно и добави:

— Обикновено се прибирам в пет и тридесет, но онази вечер…

— Ако не възразявате, мистър Рейнбърд, ще ни разкажете тези подробности по-късно.

— Вече едва се сдържам.

Денис прехапа долната си устна, порозовял от удоволствие, че е обект на подобни височайши нареждания. Усмихна се на сержант Трой — усмивката му беше сладникава и противна като парчето ванилов сладкиш, което ядеше.

— Не мисля, че сержантът харесва „Кафяв Лионез“, мамо.

— Тогава му предложи от бадемовия сладкиш. Да — насочи тя вниманието си отново към Барнаби, — наистина бях разтревожена. Всъщност, почти бях решила да я навестя след вечеря, но започнахме да играем „Монополи“ и реших, че мога да изчакам до сутринта. Все пак тя си има телефон, а и мис Белрингър е наблизо. Така че изобщо не излязохме, нали, миличък?

— Така си беше. Ние сме си домошари.

— И кой спечели цялата „Парк Лейн“?

— Аз, аз! И доста голям участък от Пикадили.

— Между другото, по-късно отново зърнах Катрин Лейси. Някъде около осем вечерта.

— Наистина ли? Не беше ли малко късно за хобито ви, мисис Рейнбърд? Има ли изобщо някакви птици по това време?

— Има, разбира се — кукумявки! — изгледа го остро тя.

— О!

— Владетелите на нощта.

— Правилно.

— Почивахме си малко от играта. Денис правеше кафе, а аз случайно погледнах през прозореца.

— Ясно. Забелязахте ли къде отива мис Лейси?

Тя се наведе драматично напред и, тъй като ръката й все още бе поставена на рамото на сина й, го принуди и той да се наведе. „Каква зловеща двойка са!“, помисли си Барнаби. Неизвестно защо това му напомни пиесата на Джо Ортън^[2], в която съпругата му беше играла миналия месец. Тези двамата биха се вписали великолепно в сценария.

— Тя зави по „Чърч Лейн“! — тържествуващо обяви мисис Рейнбърд.

— Мислите ли, че е отивала на гости на някого?

— Не можах да видя. Пътят почти веднага завива рязко надясно. Водеше едно от онези дребни ловджийски кучета-зайчари. В ръката си държеше писмо.

— Може би просто е отивала към пощата.

Мисис Рейнбърд повдигна вежди и ги изви подобно на изрисуван лунен сърп. С това искаше да каже, че инспекторът би бил луд да повярва на подобна хипотеза.

— А видяхте ли я да се връща? — запита той.

— Боя се, че не. — Гласът й се изпълни с огорчение. — Обади се мисис Понсфут. Искаше още кралски лилиум за съдийската трибуна. Само ако знаех!… — удари тя дланта си с юмрук. — Нямаше да напусна нито за миг наблюдателния си пост!

Изразът на лицето й изразяваше нещо много повече от раздразнение. Очевидно кипеше вътрешно от разочарование при спомена за пропуснатата възможност. Явно не можеше да понася да бъде в неведение относно всичко, което става между всички, навсякъде и по всяко време. „Описвала маршрута на полета на гълъб, как пък не!“, помисли си Барнаби и се обърна, за да разпита сина й.

— Целия следобед бях на работа, което ще потвърди партньорът ми. Тръгнах си някъде към пет без петнадесет. Дойдох си направо у дома и не съм излизал повече никъде.

— Не знаех, че сте партньор в бизнеса, мистър Рейнбърд.

— Майка ми ми откупи партньорството по случай двадесет и първия ми рожден ден. До този момент вече бях работил три години там и бях напълно уверен, че именно това е моето призвание. — Сви колене по момчешки и допълни: — Направо обожавам работата си! Разбирате ли ме какво имам предвид?

Барнаби се опита да си придаде напълно разбиращ вид. Всъщност не се тревожеше особено много за алибитата на семейство Рейнбърд. Знаеше, че в Транкилада има нещо далеч по-полезно — и именно то бе обект на неговия интерес. Искаше да добие представа за населението на селото. И за клюките. Ако беше преценил правилно Айрис Рейнбърд, и двамата щяха да станат още по-словоохотливи веднага, щом се разиграят правилните начални ходове.

Той каза:

— Мисис Рейнбърд, уверен съм, разбирате, че в случаи като този ние се чувстваме поласкани да можем да разчитаме на един толкова бдителен и… наблюдателен човек като вас. Човек, който да може да запълни неяснотите, така да се каже.

Пагодата се приведе царствено напред.

— Кажете ми… мис Лейси и брат й отдавна ли живеят в селото?

— Откакто са се родили. Макар че невинаги са живели в Ходи Котидж. Родителите им имаха голяма къща малко по-надолу по пътя „Геслър Тай“. Нямаха много земи, само една големичка градина. Живееха като благородници — стара семейна бавачка, децата ходеха в частно училище, понита и коли, и през ден прескачаха до Франция. През празниците пък ходеха на лов. Смятаха се за истински аристократи. Не бяха, разбира се. Нямаха никакво потекло.

Сержант Трой, който не пишеше, веднага долови стаеното презрение в тази забележка, без дори сам да разбира защо.

— Хората харесваха Мадлен — продължи мисис Рейнбърд, — но пък съпругът й беше ужасен човек. Много пиеше и караше като луд. Беше и избухлив. Казват, че доста зле се отнасял с нея. Твърде безсърдечно…

— Точно като сина си — намеси се импулсивно Денис и бледите му бузи порозовяха. — Предупредителното стискане по рамото този път беше повече от явно. Той добави със заекване: — Ами… така съм чувал.

— По-късно, когато децата бяха някъде на тринадесет години, останаха без никакви пари. Той обичал да залага — направи втора ипотека, после още една върху нея и накрая изгубил всичко. Това уби Мадлен.

— Буквално ли да го разбирам?

— Съвсем буквално. Хвърли се с колата си в Темза при Флекуел Хийт. Минаха едва два-три месеца и той се ожени за някакво си сукалче, което срещнал в Лондон и двамата заминаха за Канада.

— И децата с тях?

— Нищо подобно. Това, естествено, сложи край на частните училища. Те трябваше да ходят на училище в Гъслър Тай, заедно с простолюдието.

В гласа й прозвуча задоволство. Трой несъзнателно кимна в знак на съгласие.

— И къде живееха те?

— Именно в този момент на сцената се появиха и семейство Трейс. Хенри беше от първите, към които Джерълд Лейси се бе обърнал за пари и той му бе заел значителна сума. Подозирам, че впоследствие е съжалявал за това и си е мислел, че е щяло да бъде по-добре, ако вместо с пари, бе помогнал на Джерълд да си сложи в ред нещата. Поне с такова впечатление останах от мисис Трейс — искам да кажа Бела.

Главен инспектор Барнаби се опита да си представи как покойната мисис Трейс е обсъждала финансовите дела на съпруга си с мисис Рейнбърд, но не успя. Зачуди се откъде ли се е сдобила с тази информация.

— Оттук и Холи Котидж.

— Моля?

— Първоначално там живееше пазачът на дивеча. Хенри предложи къщата на децата, а бавачката остана да се грижи за тях. Големи проблеми създаваха на бедната старица. Като малки бяха неразделни и постоянно я разиграваха. После, когато пораснаха, се заредиха безкрайни кавги. Нали знаете какви са децата в пубертета? Не че моят Денис ми е създавал неприятности.

Денис реагира с изскимтяване, захапал парчето ванилов кейк. Следа от сметана с цвят, трудно различим от кожата му, украсяваше горната му устна.

— Бавачката им мисис Шарп обичаше често да идва у нас на чашка чай и малко мир и спокойствие. Защото децата непрекъснато се държаха като котка и куче. Виждали ли сте онзи белег на лицето на Майк?

— Все още не сме разговаряли с мистър Лейси.

— Направи го сестра му. Цапардосала го с ютия. — Забеляза промяната в израза на лицето на инспектора и изсумтя презрително. — Не се заблуждавайте, господин Барнаби. Момичетата с мили личица могат да излъжат всекиго, но се съмнявам, че това се отнася и до вас.

Безпристрастието на мисис Рейнбърд, на което той толкова се възхищаваше в началото на разговора, изглежда временно я беше напуснало. Все още я глождеше това, че синът, когото тя очевидно и някак нездраво обожаваше, бе пренебрегнат по един или друг начин.

— Мистър Трейс подкрепяше ли финансово семейство Лейси?

— О, да. Баща им не остави дори и пукнато пени. И, доколкото зная, Хенри все още издържа Майкъл. Не че ще получи даже и едно „благодаря“.

— Мистър Лейси не работа, така ли?

— Ако рисуването може да се нарече работа.

— Постигнал ли е успех? Продава ли много картини?

— Нищо подобно. Не че това ме изненадва. Рисува някакви си грозни, ярки неща. Хвърля боята по платното с лопата. При това не страда от недостиг на модели.

— Изобщо — намеси се Денис. — Онова момиче на Леситър постоянно се върти там. Не че ще постигне нещо — прекалено старомодна е и невзрачна. Веднъж Майкъл нарисува и мен.

Последните думи бяха отправени с трудно потиснато раздразнение към сержант Трой.

— Беше направо отблъскващо — вметна майка му.

— Бях негов любимец, докато рисуваше портрета ми — продължи Денис. — По-скоро — играчка. После, когато получи каквото иска, ми каза да се разкарам.

— Дени! Още от леденото сомбреро, господин Барнаби?

— Не, благодаря. А бавачката мис Шарп още ли живее тук?

— Мисис Шарп. Не. Премести се в Сейнт Ленърдс веднага щом пораснаха достатъчно, за да се гледат сами. За нея бе огромно облекчение да се измъкне оттам. Мисля, че тогава бяха някъде на седемнадесет. Дори не се отби да се сбогуваме. Да ви кажа, бях малко обидена. Научих адреса й от семейство Трейс и й писах два-три пъти, но тя не отговори. Пратих коледна картичка и накрая се отказах.

Огромното й разочарование отново изплува на повърхността. Ясно бе, че би предпочела дълго, драматично сбогуване, изпълнено с ужасяващи разкрития. Когато тя се впусна в ярко описание на едно от най-зрелищните домашни стълкновения в Хали Котидж Барнаби, който кимаше вежливо от време на време, реши да пораздвижи краката си — разходи се до вратите, към вътрешния двор в другия край на стаята.

Навън моравата изглеждаше безупречно поддържана. В отсрещния край се виждаха разцъфтели дървета и храсти и красива беседка. Запита се как ли мистър Рейнбърд е натрупал състоянието си. Сигурно е значително, като се има предвид къщата, партньорството на Дени в бизнеса и онази сребриста играчка, паркирана на алеята. Да не говорим за претрупаната с храна количка за чай.

Отново насочи вниманието си към разговора. Започваше да се чувства доста неудобно. Въпреки топлото време навън, радиаторите им бяха надути до дупка. Погледна към Денис, който пърхаше с почти безцветните си мигли по посока на сержант Трой и се зачуди дали изобщо чувства някакъв студ. Едва ли имаше какво да чувства с наличната си постна плът.

Стаята наистина беше непоносимо потискаща. Беше претъпкана с пищни, крещящи мебели. Имаше шкафове с порцеланови съдове и рафтове с кукли, облечени в различни национални носии, плюс няколко оригинални, ужасяващо безвкусни картини. На тази точно до Барнаби беше изобразен един кокер шпаньол, който — той първоначално не повярва на очите си и се взря по-внимателно — лееше неутешимо сълзи. Дъщеря му би нарекла това жилище „гротеска от двадесети век“.

— Много ви благодаря, мисис Рейнбърд — обузда той пороя от думи учтиво, но категорично.

— За нищо, господин Барнаби — усмихна му се ослепително тя. Той не мажа да избегне ръкуването — а то беше като да пипнеш тестена топка. — Нали за това сме хора — да си помагаме при нужда.

Когато двамата полицаи тръгнаха надолу по алеята, сержант Трой каза:

— Мъже като този трябва да бъдат кастрирани! — И тъй като Барнаби не му отвърна нищо, той реши да смекчи изказването си, като добави едно „сър“ накрая, и продължи: — А що се отнася до майка му… обикновена злобарка и въздух под налягане.

— Мисис Рейнбърд и такива като нея са направо божи дар при едно разследване, Трой. Просто не бъркай клюката с факта. И каквото ти представят за факт, трябва винаги да бъде добре проверено. И да не се правят прибързани заключения. Не бива да си предубеден, сержант, не бива.

— Да, сър.

Отправиха се към Бърнам Кресънт и общинска къща номер седем — домът на мисис Куайн.

 

 

Докато Барнаби и Трой минаваха през пространството между грубия, прашен жив плет, очертано от прогнили стълбове, мисис Рейнбърд и синът й затвориха вратата на Транкиладаи се обърнаха един към друг, изгарящи от вълнение.

— Откри ли го?

— Да, мамо.

— О!… Къде е? Къде?

— Чакай малко. Ти не каза…

— Добро момче си ти. Хайде, покажи ми!

— Не. — Лицето му, с неприятен оранжев тен под светлината на фенера в антрето, доби затворено, непреклонно изражение. — Не така. Трябва да го направиш както трябва.

— Добро момче си ти — загука тя и го целуна право в устата. Дъхът й бе много сладък — като галеща експлозия от бонбони-виолетки, сметана и наситен вкус на ванилия. — На мама хубавото момче. — Пръстите й се плъзнаха под ризата му и залазиха по изпъкналите кокали на лопатките му. — Миличкото ми момченце.

Той близна ухото й, заедно с висящия грозд фалшиви диаманти.

— Ммм. — Дъхът му се учести. — Дени ти е умничък.

— А сега — сграбчи тя ръката му и го поведе по коридора към френските прозорци и градината, — покажи ми…

— Искам да си поиграя още малко.

— По-късно ще играем.

— Ще изиграем ли всичко?

— Всичко. Хайде… къде е?

Излязоха на поляната. Зад беседката имаше голяма тъмна купчина от нещо прогизнало — водата се стичаше надолу и се оцеждаше върху бляскавата зелена трева във все по-разширяващи се концентрични кръгове. Денис гордо поведе майка си натам. Хванати ръка за ръка, те се втренчиха в находката. Очите на мисис Рейнбърд светнаха.

— Къде го намери?

— В езерото зад буковата гора. Видях, че го хвърлят, увито около няколко камъка.

Тя не отговори — просто въздъхна: дълго, бавно, самодоволно.

— Играчката ми е цялата мокра. Трябваше да го сложа в багажника, както се досещаш.

— Ще ти купя друга играчка.

— О, мамо! — Възторжено превъзбуден, той стисна силно ръката й. — Значи мислиш, че находката ми струва много?

— О, да, скъпи!

Тя направи крачка напред и разрови прогизналата материя с върха на обувката си.

— Струва страшно много. Наистина страшно много!