Каролайн Греъм
Провинциални убийства (13)

Седма глава

Късно същата вечер Барнаби ровеше с нещастен вид салатата в чинията си. Нарочно бе останал до късно в управлението да преглежда непрекъснато пристигащите формуляри от разследването, докато накрая реши, че е закъснял достатъчно, за да му се размине вечерята и, без да засегне жена си, да си отвори консерва. Бе забравил, че съществуват такива неща като домати, краставици и червено цвекло…

Човек би си помислил, че дори и Джойс не би могла да малтретира една салата до такова състояние, че да стане напълно негодна за ядене. Голяма грешка! Освен че в зеленината кипеше бурен живот, тя бе и прогизнала от оцет. Барнаби повдигна едно нещастно листо от маруля. От него изскочи дребно насекомо и храбро заплува срещу прилива.

— Следва Бейкуелският сюрприз! — извика възторжено Джойс от кухнята, където се трудеше пъргаво.

На всичко отгоре той бе гладен. Това природно явление в стомаха му винаги го изненадваше. Даже бе доста трогателно — без значение с какви изпитания наказваше вътрешностите си, само няколко часа по-късно, въпреки опасенията, се зараждаше надеждата, че този път може би късметът ще споходи и него.

— А Къли ще дойде другия уикенд. — Тя му поднесе плодовия пай, чаша чай и любяща целувка. — Какво ще кажеш?

— Чудесно. За колко време?

— Само до неделя следобед.

Барнаби и Джойс се спогледаха. И двамата обичаха единственото си дете и безкрайно се гордееха с него. Но и двамата смятаха, че е по-добре, когато тя не си е вкъщи. Никой от тях не би го изрекъл на глас. Още от съвсем малка Къли имаше пронизващ поглед и остър език. С течение на времето те все повече се изостряха. Постиженията й в училище бяха забележителни, а сега вече следваше английски език в Ню Хол и самоуверено очакваше да завърши най-малко втора по успех, въпреки че на Барнаби му се струваше, че прекарва цялото си време в репетиции на разни пиеси.

— Ще можеш ли да я вземеш в събота?

— Не съм сигурен.

Барнаби влезе в решителна битка с Бейкуелския сюрприз, макар че последният надали заслужаваше подобно внимание, и се зачуди как ли ще е облечена дъщеря му този път. Винаги се обличаше много предизвикателно. Всеки път, когато двамата с Джойс я изпращаха на влака за Кеймбридж, се надяваха, че времето на полите с безопасни игли и направо смъртоносния грим е изтекло (всъщност те дори си позволяваха да се надяват, че някакво чудо ще им я изпрати отново елегантна обратно вкъщи); ала всяко поредно краткотрайно посещение им представяше все по-екзотични и тревожни трансформации. Хубавото на тези случаи бе, че, тъй като напуснала дома си, както тя се изразяваше, „докато все още е здрава и силна“, Къли бранеше тези си две природни придобивки като винаги пристигаше с голямо количество разкошна храна от „Маркс и Спенсър’с“ и деликатесния магазин на Джошуа Тейлър.

— Нали няма да забравиш да се обадиш на баща си?

Барнаби взе чая си и седна край камината. Тъй като звънеше на родителите си веднъж седмично вече от половин век насам, той едва ли би забравил. И двамата бяха към осемдесетте и се бяха оттеглили преди двадесет години в предградията на Ийстбърн. Там дишаха чист въздух, играеха кегли и се занимаваха с градината, чевръсти като младежи.

— Не, няма.

— Направи го още сега, преди да си се отпуснал.

— Вече се отпуснах.

— После можеш да се насладиш на чая си.

Барнаби покорно се надигна от стола. Телефонът вдигна майка му, която, след обичайните въпроси за неговото здраве и това на семейството му, се впусна в описание на седмичните си дейности, които включваха невероятен скандал в изкуствоведския кръжок, когато един деветдесетгодишен член предложил рисуване на голо тяло. Завърши както обикновено с: „Ей сега ще повикам татко ти“.

След нея дойде ред на Барнаби старши да опише седмицата си, която щяла да се запомни с невероятен скандал в Дружеството за опазване на историческото наследство по повод една викторианска естрада за оркестър. „Страшно войнствени старчета са се събрали там“, помисли си Барнаби, който, когато родителите му се преместиха, си въобразяваше, че ще прекарват времето си мирно и тихо в оранжерията. Трябваше да си признае, че е сбъркал. Те никога не са били особено кротки. Баща му завърши с това как накрая надвил един безскрупулен противник на игрището за боулинг.

Барнаби го изслуша търпеливо, после каза уж между другото:

— Не се ядосвай. Сега сме в разгара на сезона на крикета. Сигурно повечето време си залепен пред телевизора.

— Много ясно. Наех една от онези видео машинарийки. Записвам си и гледам повторно най-добрите изпълнения. Ужасно беше в петък, нали?

Барнаби снизходително се усмихна. Баща му много добре знаеше, че той никога не си е вкъщи през деня, за да гледа крикет, и въпреки това си мислеше, че той знае точно за какво става въпрос.

— Какво стана?

— Ами никакъв мач не стана, момчето ми. Нямаше достатъчно светлина. Съдията предложи на Алънби да избира и той реши да прекрати играта. В единадесет сутринта. Този път всичко беше готово. Сандвичи с краставици, каничка чай от джоджен. Бяхме се приготвили за по-дълга игра. Направо полудяхме. Честно да ти кажа, майка ти не бе толкова разтревожена, но това на мен направо ми съсипа деня, казвам ти.

След като изказа съжаленията си, както му е редът, Барнаби се върна в креслото при ароматния си чай.

— Хората започнаха да ме лъжат, Джойс.

— О да, скъпи… — Бледото копринено плетиво растеше. — Имаш предвид оная работа в Баджърс Дрифт ли?

— Аха. Катрин Лейси е била видяна в селото вечерта, а тя каза, че никъде не е излизала. Джуди Леситър каза, че целия следобед е била на работа, а са я видели в магазина в три и половина. Тревър Леситър каза, че си е бил вкъщи и е гледал крикет по телевизията — „превъзходна игра“ — а мачът е бил отложен. Филис Кадел се скова от страх, като ни видя, а после се опита да го прикрие с някаква смешна историйка за данъка на колата си.

— Мили Боже! Доста народ си е пофантазирал.

Имената не говореха нищо на Джойс Барнаби и тя знаеше, че Том просто разсъждава на глас, като по този начин подрежда мислите си. Въпреки това го слушаше внимателно.

— А Барбара Леситър, уважаваната съпруга на доктора, получи нещо със сутрешната поща, от което пребледня като платно.

— Откъде знаеш?

Барнаби й каза.

— Е, сигурно е някакво последно предупреждение. Предполагам, че си е купила дрехи и е направила ужасна сметка в някой магазин.

— Не — поклати глава Барнаби. — Беше нещо повече от това. А къде е била тя в нощта, когато Емили Симпсън е починала? Обикаляла с колата. Прекалено мъгляво.

— Но невинните хора обикновено говорят мъгляво. Те невинаги имат алибита. Нито пък знаят какво са правили и кога. Винаги си твърдял това. Какво е правила следобеда?

— Пазарувала в Костън.

— Значи ето ти и отговора — каза Джойс. — Изхарчила е прекалено много пари. Толкова е просто.

Барнаби й се усмихна, пресуши чашата и я остави в чинийката. Нещо му подсказваше, че не е толкова просто. Че нищо няма да е толкова просто.