Каролайн Греъм
Провинциални убийства (19)

Трета глава

В канцеларията си в управлението Барнаби стоеше пред един отворен прозорец, облечен в риза с къс ръкав. От близкия тенискорт се носеха лекото потупване на топката и от време навреме — някой укорителен вик. Главният инспектор прегледа за стотен път всички документи и се обади за кафе.

— И да не е в онази чаша с дебелата гадна жаба.

— Така ли? Смятах, че е сладка — каза полицайката Брайърли и недоволно изкриви устни.

— Е, аз не мисля така.

— Слушам, сър.

Барнаби прегледа всичко още веднъж. Даваше си сметка, че знае наизуст цялата информация, но се надяваше, че едно ново препрочитане би могло да покаже някое парче от пъзела в различна светлина, да противопостави на пръв поглед несъпоставими факти, да разкрие като че с факирски фокус нещо, което досега е било дълбоко покрито. Поне със стария Лъвлес /Лъвджой/ Леситър, който си имаше алиби за целия следобед, заподозрените ставаха с един по-малко.

Барнаби не пропусна да разгледа и хипотезата, че убиецът маже да не е лично заинтересован, а да убива, просто за да предпази репутацията на партньора или партньорката си. Звучеше малко пресилено, но в случай че законната половинка на партньора държеше финансовите юзди, това би могло да е вероятност. Парите са стояли зад много убийства. Парите и сексът. Неразривно преплетени. Във вечна връзка. И мотив за убийство от първото извършено убийство в историята на човечеството насам.

Бяха изминали два дни от погребението и Барнаби бе прекарал единия от тях в обсъждане смъртта на мисис Трейс с всички членове на ловната група с изключение на момчето от фермата и съседите-земевладелци, които бе оставил на Трой. Единствената нова информация бе, че по време на стрелбата Филис Кадел се е връщала към Тай Хаус, понеже била отегчена от всичките им ловджийски номера. Хенри изрази изненадата си, че тя изобщо е решила да ги придружи. Филис на свой ред увери Барнаби, че преди това Бела доста я увещавала да излезе с тях. Като по-млада Филис е можела горе-долу да стреля и знаела как се държи пушка, но просто вече била изгубила интерес.

— Още в самото начало съжалих, че съм тръгнала с тях. Останах малко, но после реших да се откажа. Не исках да привличам внимание върху себе си и затова просто се измъкнах и тръгнах към къщи.

Още един пример за необичайно поведение. Вниманието на Барнаби се насочи към събраните документи и мис Симпсън. В деня на смъртта си тя също се е държала „нетипично“. Имаше ли връзка между тези два смъртни случая? Нямаше никаква логическа причина за подобна версия. Все пак обаче той не мажеше да я отхвърли напълно. Барнаби препрочете отново доклада от разследването, макар че вече го знаеше и отзад напред. Спомни си първоначалното си усещане, че има нещо странно, нещо недогледано, нещо, което нарушава целия пъзел; но до този момент всичко бе в такъв застой, че той се зачуди откъде ли се е зародил този първоначален импулс. Засега поне препрочитанията с нищо не бяха допринесли за подкрепяне или отхвърляне на това инстинктивно усещане.

Сутринта на втория ден той бе разговарял с Нора Уайтли в тактично освободения кабинет на директора на училището, където тя работеше. Бе слабовата жена с горчиво стиснати устни, която се бе облякла в неподходящи за нея младежки дрехи. Това, което имаше да му казва, бе тревожно.

— Напуснах Дейвид, защото се страхувах. Едва търпях женските му истории. Но поне така ме оставяше на мира. Но той беше абсолютен грубиян. Човек никога не знаеше кога ще го прихване нещо. Ту вечерята не била добра, ту колата не палела… Ако беше само за мен, щях да се примиря, но когато започна да тормози Джейми… Аз му казах да си върви и тъй като не искаше, му опаковах целия багаж, изнесох го отвън и смених ключалките. Но даже и тогава трябваше да извадя съдебно решение, за да спре да ни тормози.

— Той има ли достъп до момчето?

— Не. — На устните й се появи суров, тъжен и все пак доволен израз. — Той пусна молба, но аз я блокирах. Борех се. Не бих му се доверила, защото не умее да владее юмруците си.

— А знаете ли дали в момента има… връзка с някого?

— Би трябвало. Дейвид не изкарва много без жена. Същински сексуален маниак е.

Когато тя изрече това, Барнаби си спомни първия път, когато го видя — той седеше близо до Катрин Лейси в кухнята на Тай Хаус. Тогава не се бе доверил на първото си впечатление. Прекалено много напомняше романите на Д. X. Лорънс^[1]. И от онези прекрасни, макар и не особено ясни черно-бели филми от детството му: „Двойна компенсация“, „Пощальонът винаги звъни два пъти“. Имаше си всичко: красивата булка, неподходящият съпруг, сластолюбивият жребец. Толкова очевидно, такова клише. И все пак, все пак… Колко често очевидното се оказва истина?

Барнаби не виждаше смисъл да се преструва, че е разпознал признаци на вина, когато двойката усети присъствието му и се раздели. Уайтли изглеждаше потиснат и раздразнителен, Катрин — просто заинтригувана и загрижена. Момичето излъчваше студенина — в красотата й имаше някаква чистота, граничеща с липса на сексуалност. Не му беше трудно да си представи как тя предлага тялото си на неговия законен собственик, след като връзката е официално скрепена — не задължително от любов, а по-скоро от някаква умерено силна любяща привързаност. Още по-трудно бе да си я представи човек отнесена от страст — и то от страст толкова силна, че да си струва рискуването на едно златно бъдеще.

Дейвид Уайтли бе нещо друго — аморален, егоистичен, а както се разбра, и жесток. На Барнаби не му беше много трудно да си го представи в ролята на убиец. Но интересното в смъртта на мис Симпсън бе, че не бе използвана сила, а лукавство. Освен това образът на управителя на фермата не се връзваше с характера на човек, на когото би му хрумнало да подчертава нещо в „Юлий Цезар“, а и той никога не би могъл с тези мускулести ръце и крака да се промъкне през прозорчето на избата. И най-главното — той не би извършил убийство, за да спаси нечия друга глава, освен своята.

Барнаби механично завъртя колелото на въртящия се бележник в друга посока. Не можеше да избегне сравнението с руска рулетка. Пет завъртания не водеха доникъде. Шестото би могло да ти пръсне мозъка. Той изпи до дъно кафето си, доволен, че не е видял нищо, наподобяващо живо същество в дъното на чашата, а само нормалната тъмна утайка. И тогава телефонът иззвъня.

Полицайката Брайърли каза:

— На телефона е някоя си мисис Суини, сър. Желае да разговаря с някой, отговарящ за разследването на случая с мис Симпсън.

— Свържи ме с нея.

— Обажда се мисис Суини от „Блек Бой“. С кого говоря?

— Главен инспектор Барнаби.

— Да не би да сте онзи господин, който си поръча половин халба бира и сандвич със сирене?

— Точно така.

— Ами струва ми се, че трябва да наминете насам. Нещо много любопитно става у семейство Рейнбърд.

— Какво?

Гласът, който обикновено звучеше безизразно и мрачно, сега с положителност трептеше от вълнение.

— Не знам точно… Сякаш някой пее, само че не съм чувала такова пеене… а по-скоро виене, наистина. И това продължава от доста време.

По-късно Барнаби си спомняше много отчетливо този момент. Когато затвори телефона, го изпълни категоричното усещане, че машината на случая, която почти бе спряла, задръстена от алибита, недоказани и недоказуеми показания, а от страна на най-малко двама души и очевидно желание за измама, сега отново се задвижи. Макар че все още не мажеше да знае с каква скорост ще набере сила тази машина или дали нечия ръка, засега неизвестна, няма да се опита да вкара клин в колелата с най-ужасяващи последици.

 

 

Сигурно поне петдесет човека стояха пред входната врата на „Транкилада“. Щом Трой спря двигателя, двамата с Барнаби чуха звуците. Ужасно, пронизително опяване. Мисис Суини излезе от тълпата и се затича да ги посрещне.

— Откакто разговарях с вас, натисках звънеца няколко пъти, но никой не излиза. Чувствах, че трябва да направя нещо.

Двамата мъже тръгнаха по пътеката. Никой не се опита да ги последва. Това само по себе си подчертаваше усещането за ужас, което се просмукваше в неподвижния горещ въздух. „Обикновено — разсъждаваше Барнаби — човек едва успява да ги удържи“. Той и Трой застанаха точно пред вратата. Погребалният вой продължи. Барнаби се учуди как нещо привидно толкова неемоционално би могло да има такъв ефект върху душата на слушателя. Пеенето спря и пак започна с нечовешка отмереност, все едно че иглата беше поставена отново върху грамофонната плоча. След като тропанията му с чукчето отново се оказаха безрезултатни, Барнаби се наведе и извика през отвора на пощенската кутия:

— Мистър Рейнбърд… отворете тази врата!

Воплите се повишиха с един-два тона и почти заприличаха на писък, после внезапно спряха. Изведнъж тълпата замря. Барнаби отново потропа. Ударите отекнаха като изстрели из тихата улица.

— Да пробвам ли да отворя вратата, сър? — Трой бе превъзбуден. Погледът му шареше неотлъчно от хората, застинали край портата към Барнаби и къщата, а после обратно, като по този начин подчертаваше важността на своята позиция.

— По-бързо ще е през прозореца. Първо опитай да намериш някой отворен.

Когато Трой се затича към страничната част на къщата, Барнаби пак погледна тълпата. Те инстинктивно се бяха скупчили близо един до друг. Късите им и тумбести сенки падаха върху топлия паваж. Една жена беше с малко дете на ръце. Докато Барнаби ги гледаше, тя обърна детето към гърдите си, с гръб към бунгалото. Керамичният щъркел се бе втренчил безразлично в тях.

Барнаби се обърна отново към вратата и за първи път забеляза малка купчина гъби на стъпалото. Какво ли толкова задържаше Трой? Забави се достатъчно, за да се изкачи и слезе от половин дузина прозорци. Главният инспектор тъкмо щеше пак да вдигне юмрука си, когато чу изщракване на резето и вратата се отвори. На прага застана Трой с поглед на сомнамбул. Нищо не каза — просто се дръпна встрани, за да влезе шефът му. Когато влезе вътре, Барнаби усети как кожата му настръхва, сякаш някой бе му хвърлил върху лицето ледена мрежа.

Прекоси антрето, мина покрай един червен телефон, провесен на шнура, покрай стени и врати, нашарени с алени ивици, като оглеждаше всяка от стаите по пътя си и откриваше, че са празни. Търсеше източника на една тишина, по-ужасяваща от всички звуци. Откри го в дневната.

За миг се закова на прага и усети, че му се повдига от ужас. Навсякъде имаше кръв. На пода, по стените, по мебелите и завесите. Но най-много по Денис Рейнбърд. Сякаш се бе къпал в кръв. Лицето му блещукаше с червени следи от пръсти като индиански воин. Червенина бе сплъстила косата му и бе обвила като ръкавици ръцете му. Носеше червена прогизнала вратовръзка и риза с червени цветя. Коленете и обувките му бяха червени. Червени сълзи се стичаха по бузите му.

Барнаби се върна в антрето.

— Я не подпирай стените! Хващай телефона и задействай нещата.

Когато Дюй се насочи със сомнамбулна походка през коридора, Барнаби извика:

— Не този телефон, глупак такъв! Използвай нашия в колата. И не отваряй пак тази врата с голи ръце. Човек ще си помисли, че си в полицията от пет минути, а не от пет години.

— Извинявайте… — Трой извади носна кърпичка.

Барнаби се върна в дневната. Проправи си път към двете фигури в средата на стаята, като внимателно пристъпваше по онези неизцапани части от килима, които успяваше да открие. Как маже от един човек да изтече толкова много кръв? Нямаше ли нещо театрално в тази сцена? Приличаше на работа на някой твърде ентусиазиран млад сценичен мениджър, хвърлял цели кофи червена боя, за да подготви обстановката за най-мрачната пиеса на ужаса. Най-странното бе, че въпреки стоварилата се върху него абсолютна неспособност на сетивата да възприемат този кошмар, Барнаби усети завръщането на някакъв спомен. Déjŕ vu^[2]. Но как бе възможно? Ако бе преживял в миналото си нещо, дери и бледо наподобяващо тази страховита сцена, излязла сякаш от дълбините на ада, разбира се, че не би го забравил, нали?

— Мистър Рейнбърд?…

Той се наведе и видя, с нов прилив на гадене, че само прегънатата ръка на Денис Рейнбърд придържа главата на майка му към раменете й. Гърлото й беше толкова дълбоко прерязано, че се виждаше синкавобялата жила на разсечената й трахея. Дълбоки разрези браздяха лицето, врата и ръцете й, а роклята й бе дивашки разцепена.

Стаята бе в адски безпорядък: разхвърляни снимки и картини, възглавнички и украшения по пода, две преобърнати маси, телевизорът бе счупен. Сиви парчета стъкло бяха разтрошени по килима.

Барнаби отново каза:

— Мистър Рейнбърд.

Докосна го леко. Това движение изглежда задейства някакъв скрит механизъм и той започна тихичко да си тананика. Усмихваше се с лъчезарната широка усмивка на луд. Със суровото подобие на блаженство, което се ражда по лицата на оцелелите от земетресение или на родители, застанали пред горящата си къща. Денис Рейнбърд беше олицетворение на смазваща мъка и отчаяние.

Изминаха почти двадесет минути, след това се чу:

— Мили Боже…

Барнаби се изправи. На прага стоеше Джордж Булард. Държеше малко черно куфарче и се оглеждаше втрещен.

— Какво става, по дяволите?

— Внимавай къде стъпваш.

Погледът на доктора се спря за момент върху двете фигури — лицето му изразяваше смесица от съжаление и отвращение. После много предпазливо тръгна към средата на стаята. Приклекна и отвори чантата си. Барнаби го гледаше как срязва коравия яркочервен маншет на ризата на Денис Рейнбърд и хваща крехката му китка.

— От колко време е така?

— Тук сме от кажи-речи половин час. Към това трябва да добавим поне още половин час. Обади ли се за линейка, преди да дойдеш?

— Ъхъ. — Докторът светна в зениците на Денис. Те не реагираха дори и с примигване. — Трябва да е тук всеки момент.

— Жизненоважно е да говоря с него…

— За бога, Том, бъди разумен! Човекът е в шок.

— И сам го виждам. Не може ли да му дадеш нещо?

— Не. — Джордж Булард се изправи — Добре се е подредил, няма що.

— Каква е продължителността на такива състояния?

— Ден. Месец. Шест месеца. Няма начин да се разбере.

— Само това ми липсва.

— Съжалявам.

През дантелените пердета Барнаби видя, че линейката пристига, следвана от три полицейски коли. От тълпата се разнесе развълнуван шепот. Санитарите от линейката, може би привикнали към подобни касапници и с многогодишен стаж в изстъргването на хора от автомагистрали, изглеждаха по-малко шокирани от случилото се в „Транкилада“ както от Барнаби, така и от доктор Булард. Докато единият разговаряше с доктора, другият се опитваше да отдели Денис от майка му. Той подръпна лекичко китката на младия мъж, ала пръстите му се бяха впили в дясното рамо и лявата й ръка толкова силно, сякаш се бореше за живота си, провиснал над някоя урва. Мъжът търпеливо разтвори пръстите му един по един и откачи палеца. Главата на мисис Рейнбърд се търкулна назад, закрепена за врата само с помощта на тънка кожичка. Торсът се прекатури и се плъзна по килима. Напевът на Денис внезапно затихна, после спря.

— Мислите ли, че може да ходи?

— Нека да опитаме. Хайде, изправи се, миличък.

Денис стана бавно. Едва се държеше на краката си, но продължаваше да се усмихва. Лицето му, което и без това си беше бледо, сега бе като на албинос поради пълната липса на цвят.

— Да го поизчистим ли малко?

— Съжалявам — намеси се Барнаби, — нищо не бива да се пипа.

— Добре. Да тръгваме тогава.

Тримата излязоха от стаята. Денис се бе отпуснал доверчиво между двамата санитари като малко дете. Барнаби ги последва навън. Тълпата, чиито дори най-буйни очаквания бяха повече от оправдани, изигра перфектно ролята си — разнесоха се шумни ахкания и викове. Една жена възкликна:

— И като си помисля, че без малко да седна да гледам новините в шест!

— Можете ли да опаковате всички му дрехи? — обърна се Барнаби към санитарите. — Ще изпратя някой да ги вземе.

— Няма проблеми.

Главният инспектор се върна в дневната на Транкилада и завари доктора да се опитва да смъкне роклята на трупа, докато тръскаше един термометър.

— Какво мислиш?

— Ами… според мен е минал час… най-много час и половина. — Събра разрязаните половини на роклята й и добави: — Той сигурно е получил внезапен пристъп на пълно умопомрачение.

— Трябва да изпратя някого в болницата. Не искам Денис Рейнбърд да остава сам.

— Добре, Том, ти най-добре си знаеш. Но мога да те уверя, че това момче дълго няма да е в състояние нито да избяга, нито да си причини само нещо.

— Не се притеснявам, че може да си навреди. — Чу как екипът по разследване на местопрестъплението влезе в антрето на къщата. — Но може да се изпусне да каже нещо, което да ни помогне. Може дори да е видял нещо. Очевидно се е прибрал доста скоро след случилото се.

— Искаш да кажеш?… А-а, ясно. Изглежда си правя погрешни заключения. Както и да е — Денис или не — който го е направил, сто на сто е бил направо превъртял.

— Той ли?

— Ами — смръщи се докторът, — винаги е така, нали? Само мъж би могъл да извърши нещо от този род.

— Не смяташ ли, че една жена ще има физическата възможност?

— Физическа, да… предполагам… ако е разярена. Психически и емоционално… това е нещо друго. Жената, която може да го направи, трябва да е много особен тип.

Барнаби се ухили.

— Ах ти, Джордж, стар шовинист такъв!

— И дъщеря ми постоянно ми го повтаря. Както и да е. — Той се изправи, за да направи място на фотографа. — Предполагам, че убийците по принцип са особени хора.

— Невинаги. Де да беше така! Залавянето им щеше да е къде-къде по-лесно.

— Там ли е било открито тялото, сър? — попита фотографът.

— Мисля, че да — каза Булард.

Барнаби се съгласи с него и допълни:

— Мисля, че само я е повдигнал и я е хванал. Изобщо не смятам, че я е влачил. Тук има най-много кръв.

Доктор Булард пак огледа стаята и поклати глава.

— Кой би повярвал, че човек има четири литра и половина кръв?! При това в тялото й е останала още.

Барнаби погледна яките крака на мисис Рейнбърд, които изглеждаха така подпухнали и жизнени, както преди два-три дни, когато бе разговарял с нея. Бяха боси. Единият позлатен пантоф, украсен с бели щраусови пера, лежеше, като по чудо неизцапан, в огнището. Другият не се виждаше.

Стаята започна да се пълни. Барнаби излезе в антрето, радостен да избяга от наситената остра миризма и се обърна към старшия полицай на екипа по разследване на местопрестъпленията:

— Тук ще се прави ли разпределение на площта?

— За всичко е помислено. Хората ще дойдат след час. Отбих се и в техническата служба… за да ви заснемат всичко на видео.

Барнаби кимна и се озърна за Трой. На тротоара двама полицаи слагаха жълтата лента и тълпата, достигнала вече чудовищни размери, бе изтиквана на известно разстояние от входа. Въпреки появяването на Денис Рейнбърд, гледка достатъчно страховита, за да задоволи и най-вампирските очаквания, на места се чуваха недоволни мърморения при това пренареждане на силите. Трой, чийто нормален цвят на лицето се бе възвърнал, идваше откъм пътечката, обикаляща къщата.

— Къде, по дяволите, беше?

— Просто проверявах отзад, сър. Открих нещо малко необичайно.

— Много добре знаеш, че не трябва да тъпчеш с крака из местопрестъплението, сержант.

— Не съм тъпкал… вървях по циментовата пътека. Елате да погледнете.

Той поведе Барнаби към един малък кедров навес на няколко крачки от белведера. В този район пътечката и близкото до нея стъпало бяха мокри. Барнаби затърси капещ кран или повреден маркуч, но не откри такива.

— Исках да кажа… не е валяло от няколко дни, нали, сър?

— Така е.

Главният инспектор се вгледа през прозореца. На пода до косачката имаше огромна локва вода. Не се виждаха никакви съдове, от които би могло да има теч. Добре тогава, всички постройки извън къщата ще бъдат проверени. На този етап е безсмислено да се губи време в безполезни догадки. Трой изглеждаше самодоволен и се надяваше да го похвалят — като кученце, което успешно е върнало пръчката. Беше много изнервящо.

— Сега по-добре ли се чувстваш? — попита нелюбезно Барнаби.

— Аз ли? — Сержантът го погледна първо с празен поглед, а след това отвърна притеснено: — Добре съм.

Задната градина завършваше с двоен плет от глог със зелена портичка в средата. Зад плета имаше тясна пътечка, заградена от плътна плетеница от диви шипки, лешници и девесил. Пътеката и последните няколко метра от градината можеха да се видят и от прозорците на горния етаж на номер седем, „Бърнам Кресънт“ — стъклени очи с пердета от мръсна дантела. Мисис Рейнбърд едва ли е била доволна от този факт. Барнаби чу шум от приближаващи се стъпки и мина през вратичката.

— Добър ден, мистър Лейси.

— Опа! — Майкъл Лейси се закова на място и ги изгледа. — Ето ги и копоите на дружелюбното ни селце! Изскачаме иззад оградата, за да стряскаме невинните минувачи, а?

— Бихте ли ми казал къде отивате?

— Оттук е по-пряко за „Блек Бой“. Това, доколкото ми е известно, все още не се заклеймява като престъпление.

— Не е ли малко рано?

— Ако тропнеш по кепенците, веднага ще ти изкара бутилка или кана.

И преди Барнаби да може да му отвърне, той набързо се измъкна.

— Не му вярвам — измърмори Трой. — Даже не ни попита защо сме тук. Може ли така, след като половината село се е събрало пред къщата. Как е възможна подобна беззаинтересованосг?

— Незаинтересованост. Няма откъде да знае за тълпата, ако идва право от Холи Котидж през гората и по „Чърч Лейн“.

— И все пак защо се измъкна така? — Трой стисна устни, преди да добави: — Обикновено убиецът се връща на местопрестъплението.

— Невинаги, сержант — отвърна главният инспектор. — Най-малкото при престъпления, незасягащи дома на убиеца. Опитът ти бе трябвало вече да те е научил.

— Но те са свързани, нали, сър? — продължи Трой. — Двата смъртни случая?

— О, да.

Двамата мъже се върнаха на циментовата пътека. През френските прозорци дневната се виждаше отлично. Тя изглеждаше претъпкана с хора, които на пръв поглед се въртяха безцелно. Ала Барнаби знаеше, че всъщност в момента правят описа и анализите. Днес дирите бяха пресни. Щяха да доведат до разкрития. Никой не убива, без да вземе нещо (обикновено неволно) от сцената на местопрестъплението. Или без да остави нещо.

Той се отправи към кухненската врата, спря пред нея, обърна се и огледа пътеката, по която бе дошъл. Няма нищо по-показателно за разкриване личността на един човек от неговата градина. Дори и сънищата не носят такова откровение. Класическата, проста хармония на мис Симпсън; хаотичното изобилие на мис Белрингър; докато тук… Той погледна показната оформеност на храстите, полянката, зелена като сукно на билярдна маса, езерцето с циментово ангелче, което пишкаше върху една пластмасова лилия. Тук цареше показна вулгарност в най-буквалния смисъл на думата.

Влезе в антрето. Чифт черни половинки се появиха точно над главата му и заслизаха по чамовите стълби откъм тавана, следвани от панталони от туид, риза с къс ръкав и брадясало, разгорещено лице.

— Свършихте ли горе? — попита Барнаби.

— Да. Има много отпечатъци. Макар че очевидно са от един и същи човек. Скоро ще разберем.

Барнаби се изкачи по стълбите. Стъпалата бяха около десет-дванадесет, широки и със солидна основа, съвсем различни от капризните алуминиеви фантазии, от които се пада толкова лесно. Входът бе разширен, без съмнение за удобство на мисис Рейнбърд, а от двете му страни имаше перила, вдигнати на около метър от пода Барнаби се качи нагоре и Трой го последва.

Таванското помещение беше много голямо. Гредите не бяха боядисани, стените — бели; подът бе покрит с вълнен килим с цвят на овесена каша. От двете страни имаше по един кръгъл прозорец. Точно под всеки от тях стоеше обикновен дървен стол с подложка, на която имаше тетрадка и химикалка. На седалката на единия лежеше превъзходен бинокъл „Цайс“. Имаше два големи сиви шкафа за книги и това бе всичко. Барнаби, който очакваше или обичайния куп вехтории, или просташки претъпкана барокова стая за почивка, се огледа леко изненадан. Взе бинокъла и погледна към улицата.

Пред него изскочи лице от тълпата, което се виждаше с поразително малки подробности. Широки пори, косми по носа, розови пластмасови ролки, венчелистчетата на цветята по един шал. Той фокусира обектива и пред него се разкри по-обширна гледка. Дворчето пред „Блек Бой“ сега бе претъпкано. С всяка измината минута спираха все повече коли. Сякаш всичко живо се бе събрало там. Гледката не беше от приятните.

— Изпразни тези шкафове, сержант. Започвай да сваляш долу вещите.

Той остави бинокъла и прелисти една от тетрадките, като произволно избра една дата. Прочете следното:

10.30 — Мистър и мисис У. пресякоха улицата от страната на пощенската кутия, за да избегнат мис Г. Явно наградата за най-добри тиквички от зеленчуковия фестивал все още предизвиква проблеми.

11.14 — А. се отби у мисис С. Остана там пет минути. При пристигането пазарската чанта беше празна, а когато си тръгна — натъпкана. Върна се вкъщи покрай пощата.

12.00 — Мисис У., мисис Г. и мис К. клюкарстваха двадесет минути зад пощенската кутия. Мис К. си тръгна първа. Глупава жена.

12.42 — Мистър и мисис Д. отиват на църква с рози.

13.00 — В двора пред „Блек Бой“ има седем коли. Няколко не са от района (следваха пет регистрационни номера).

15.20 — Мистър Я. се отбива в къщата на Д. Носи бутилка вино.

16.50 — Мисис Л. влиза с кола в гаража на У. (следва червена звездичка).

17.03 — Мистър Я. си тръгва. Пуска две писма. Връща се вкъщи.

Барнаби затвори тетрадката. Всекидневното занимание на мисис Рейнбърд не го изненада. Той никога не подценяваше онова, неизмеримо задоволство, което изпитват някои хора, когато знаят за всички дела на съседите си. Пламенният интерес към чуждите работи му се струваше чисто човешка характеристика — не чак дотолкова укорителна, за да се нарече недостатък, още по-малко пък грях. Ако той самият не се занимаваше постоянно с поведението на другите хора, не би вършил добре работата си. Видя как Трой се смъква през отвора на тавана, издърпвайки куп папки с писма след себе си.

Не. Онова, от което се интересуваше Барнаби, не бе разкритието, че мисис Рейнбърд е наблюдавала човешки създания вместо птици; по-важното бе какво е правела тя с така получените знания. „Стаята изглежда доста пуста, почти безкомпромисно функционална“, помисли си той, докато събираше останалите папки, тетрадките и се приготви да последва Трой. На долния етаж цареше атмосфера на пищна разточителност, но това място бе нещо друго. Барнаби се огледа за последен път и разбра — това място приличаше ни повече, ни по-малко на работна канцелария.