Каролайн Греъм
Провинциални убийства (26)

Десета глава

Семейство Леситър закусваше. Тревър, който бе погълнал толкова много жлъч от съпругата си, че чак слабините го боляха, свирепо удари яйцето си, а то си отмъсти като изригна голям яркожълт гейзер върху вратовръзката му. Джуди се изсмя. Той затърка връзката си със салфетка и погледна към жена си, която разгръщаше страниците на „Дейли Телеграф“ по начин, умишлено целящ да го подразни — тоест с апатия и безразличие.

Пак започна с нейните номера. Снощи заключи вратата си и когато той почука съвсем лекичко, та да не чуе Джуди, Барбара изсъска през процепа на вратата: „Махай се, похотлив дребосък! Не можеш ли да мислиш за нещо друго?“ Бе кръстосвал стаята си цели два часа, разкъсван от желание и гняв, проклинайки присъствието на Джуди в къщата. В един момент даже си помисли да измъкне стълбата от гаража, да се изкачи до прозореца на жена си и да нахълта вътре. Щеше да види тя тогава. Очите му се навлажниха от самосъжаление. Спомни си времето, което бе прекарал в обятията й само преди четиридесет и осем часа. „Очаква те изненада“, му бе прошепнала тя. Беше страхотно, почти като в онази първа нощ преди сватбата им. Сега осъзна какъв глупак е. Тя използва секса, за да го върти на пръста си и да го води с брънка за носа като теле. Е, добре, за тази игра са необходими двама. Нека само да дойде времето за получаване на следващите й пари за лични нужди! Или за абонамента в оня обирджийски здравен клуб! Ще има да чака тя!

Джуди Леситър си разбърка кафето и замечтано се загледа през прозореца. Беше в роклята, която си купи от Хай Уикъм вчера вечерта. Платът бе каре в сиво и кремаво, а на самата рокля имаше бели воланчета на яката и маншетите. „Като Картинка си“, бе й казала продавачката. Абсурдните й крака сега бяха обути в нов, светлосив чорапогащник. Бе похарчила малко пари и за парфюм, както и за сенки за очи, които си бе сложила доста непохватно, преди да слезе за закуска. Цяла нощ, както и сега, прехвърляше в съзнанието си събитията от вчера следобед.

В един часа й се отвори свободно време до към пет. В един и пет, окуражена от едно малко шери, тя позвъни на Майкъл Лейси под предлога, че й бе предложил да я нарисува, а оттогава измина цяла седмица. Пък и какво можеше да загуби от това? За нейна изненада и радост, той веднага се съгласи да дойде при нея. Даже каза: „Тъкмо се канех да ти звънна“.

Бе извадила един солен пай от фризера, който пъхна в микровълновата печка, набързо взе душ и смени три рокли, докато реши коя да облече. Даже експериментира с грима на Барбара. Майкъл пристигна половин час по-късно със скицник и моливи и, без много да се церемони, я накара да си измие лицето.

Тя изнесе обяда в градината и той прекара следващите два часа, рисувайки бързо, но съсредоточено, докато тя се опитваше да не шава и да не го зяпа открито през цялото време. Доста от листовете той хвърли. Не го правеше с яд, не ги мачкаше и хвърляше настрани, а просто ги разпръскваше около себе си, без да влага никакво чувство, все едно бяха есенни листа. В четири часа в краката му се беше образувало малко море от хартия, дълбоко до глезен, а половин дузина скици бяха поставени в папка. После тя направи чай, изпиха го и ядоха кейк с джинджифил, седнали на дървената пейка, която обикаляше гигантския кедър.

— Мога ли да си запазя някоя? — бе запитала тя и вдигнала от земята една захвърлена скица.

— Не.

— Майкъл, прекрасна е!

— Ужасна е. Всичките са ужасни. Обещай ми, че ще ги изгориш. Или ще ги хвърлиш в боклука.

Тя тъжно поклати глава и наля още чай. Той взе скицника си и след няколко минути й подаде един лист.

— Този мажеш да го задържиш.

На скицата бе изцяло тя. Тъжната извивка на устните, красивите очи, непохватните й пръсти върху порцелановия чайник, решителната и едновременно покорна линия на врата й. Подписана с простото „М. Л.“ Толкова прецизно и толкова жестоко. Усети бучка в гърлото си и едва не се разплака, но знаеше, че нищо не би го разгневило повече от сълзите, затова ги прогони решително.

— „Хей, Джуд“… — нежно запя той, — „не се страхувай“… — Остави чашата си в тревата и докосна ръката й. — Трябва да се махнеш от това място. Далеч от тези двама нещастници.

Тя едва не се задави с чая си.

— Лесно е да се каже — успя да отвърне накрая.

— Не знам. Когато започна пътешествието си из Европа, ще ми трябва напълно предана помощница и модел. Мога да взема теб.

И после я целуна. По устните. Страстно.

Джуди притвори очи. Вдишваше мириса на кедрови иглички и сладостта на джинджифила, усещаше всяка отделна влажна троха от кейка по върховете на пръстите си, слушаше песента на коса. Целувката продължи една милионна от секундата. И същевременно цяла вечност. Свърши преди още да успее да си помисли, че ще помни цял живот този миг.

— Попитах те дали искаш още кафе.

Джуди погледна безизразно мащехата си.

— Не, благодаря.

— А ти, Тревър?

Не получи отговор. Барбара си наля още една чаша, разгърна последния брой на „Кънтри Лайф“, но после го хвърли настрани с отвращение. Ако продължи да чете този боклук, ще нахлузи груби чорапи и долни гащи с връзчици. Както и да е, и без това никой не го четеше. Щеше да го отнесе направо в чакалнята. Реши да откаже абонамента му и да поръча нещо по-пикантно. Нещо, от което старчетата да получат сърцебиене. Захапа едно парче сладкиш и крадешком погледна вратовръзката на съпруга си. Като добавим това към факта, че Джуди изглеждаше като излязла от реклама на Макдоналдс, денят започваше страхотно. А оставаха само (погледна към часовника, украсен с диаманти) шест часа до тайната среща. На вратата се позвъни.

— Кой, по дяволите, се е раззвънял толкова рано сутринта?

— Аз ще отворя. — Барбара тръгна бавно към външната врата и се върна с главен инспектор Барнаби.

— Кое време е, инспекторе? — попита ядосано докторът.

— Мис Леситър?

— Да? — Джуди скочи на крака като ученичка. — Какво има?

— Само един-два въпроса за вчера следобед, ако обичате. Къде бяхте…

— Снощи дойде човек да ни разпита — грубо се намеси Леситър.

— Няма нищо — каза Джуди. — Нямам нищо против пак да го повторя. Бях тук през цялото време, не бях на работа следобеда и приятелят ми Майкъл… Майкъл Лейси също беше тук. Правихме някои предварителни скици за картина, която се надява скоро да започне.

— Можете ли да ми кажете кога е било организирано това?

— Ами позвъних му… — Барбара Леситър прикри усмивката си с ръка, но с преднамерена небрежност. — Макар че всъщност първото нещо, което той каза бе: „О, тъкмо се канех да ти звънна“. — Тя се втренчи в двамата на масата. Изглеждаше едновременно и решителна, и уязвима. — Толкова ли е важно?

— Един човек ни каза, че видял мистър Лейси да влиза в къщата на мисис Рейнбърд към четири часа следобед.

— Не! — изкрещя ужасена Джуди. — Не е вярно. Не може да бъде. Той беше с мен. Защо всички се заяждат с него? И се опитват да го въвлекат с неприятности?

Този път Барбара дори не се и опита да прикрие усмивката си. Джуди се извърна и посочи мащехата си.

— С нея трябва да си поговорите! Защо не й зададете няколко въпроса?

— На мен ли? — развеселена и удивена възкликна мисис Леситър.

— Попитайте я къде й е коженото палто. И защо се опитва да намери пет хиляди лири. Питайте я защо я изнудват!

С яростен вик Барбара Леситър скочи и плисна кафето си в лицето на заварената си дъщеря. Джуди изпищя:

— Роклята ми… роклята ми!

Доктор Леситър сграбчи жена си и изви ръцете й. Джуди избяга от стаята. Баща й забързано излезе след нея. Барбара, внезапно освободена, се стовари в най-близкия стол. Последва тягостно мълчание.

— Добре, мисис Леситър — накрая изрече Барнаби, — кажете ми защо ви изнудват?

— Това са пълни глупости. Не знам откъде й е дошла подобна идея на оная глупава крава.

— Може би трябва да ви кажа, че иззехме доста папки, копия на писма и документи от къщата на убитата. — Този път тишината се проточи още по-дълго. — Ако предпочитате, бихте могла да ме последвате в управлението.

— За Бога, не! Почакайте… — Тя отиде до бюфета, извади си цигара с треперещи пръсти и я запали. — Преди около седмица получих писмо от нея.

— Подписано?

— Точно така. „Ваша приятелка Айрис Рейнбърд“. На отвратителната й светловиолетова хартия, която вони на изгнили цветя. В него просто се казваше, че те знаят какво става и че ако не искам съпругът ми да научи всички пикантни подробности, това ще ми струва пет хиляди лири. Даде ми една седмица да ги намеря и каза, че пак ще се свърже с мен.

— А какво става?

— Аз и Дейвид Уайтли.

— Ясно.

Барнаби се върна мислено назад. Тя можеше да е жената в гората (алибито й бе недоказуемо). А Дейвид Уайтли — мъжът (същото важи и за него). По времето, когато мис Симпсън е била убита, тя твърди, че е карала наоколо без определена посока. А и би могла да се промъкне през прозореца на килера. Той се поколеба и се зачуди как най-деликатно да зададе следващия си въпрос, когато тя му даде отговора:

— Обикновено използвахме неговата кола. Седалките се свалят. Казваше ми къде работи. Аз отивах дотам с колата. Оставях я зад някой плет или дървета и се скривахме за половин час в полето.

„Точка за сержант Трой“, помисли си Барнаби.

— И смятате, че един от двамата Рейнбърд ви е видял?

— О, не… — поклати тя глава. — Невъзможно е. Но един път… трябваше да се срещнем към три, а Хенри го задържа в офиса целия ден. И когато стана пет часа, аз знаех, че ще си е вкъщи и тръгнах натам.

Барнаби си спомни тетрадката: „Мисис Л. влезе с колата в гаража на У“. И червената звездичка.

— Това бе нещо, което двамата се бяхме разбрали да не правя заради риска, но разбирате ли, не мажех повече да чакам. Трябваше да го видя. — Тя погледна дръзко Барнаби. — Това сигурно ви шокира? — Барнаби успя да си придаде леко укорен вид. — А и той беше закъсал като мен. Дори не ми позволи да изляза от колата. После се качихме на горния етаж и започнахме отначало.

Това описание не включваше никакви чувства. Тя дори не употреби утешителния евфемизъм „любехме се“. Любовта, поне доколкото Барнаби разбираше тази дума, изобщо не бе включена в сделката. Попита я дали вчера следобед са били заедно.

— Да. Срещнахме се към три и половина. Той местеше комбайна, така че не беше със „Ситроена“. Успяхме да се справим някак си и на предната седалка на моята „Хонда“. Мисля, че бяхме заедно около час.

— Добре. Благодаря ви, че бяхте толкова отзивчива, мисис Леситър. — Барнаби се запъти към вратата. — Може да се наложи пак да си поговорим.

— Добре, знаете къде да ме намерите.

Тя също се обърна, но се спря и погледна през рамото му. На прага стоеше съпругът й. Барнаби го погледна докато минаваше покрай него. Ярост и триумф се бореха за надмощие в изражението на доктора.

Когато вратата се затвори зад главния инспектор, Тревър Леситър каза:

— На твое място не бих бил толкова самоуверен.

— Колко чу?

— Повече от достатъчно.

Яростта и триумфът му се стопиха до израз на дълбоко задоволство. Втренчи се изучаващо в нея и това, което видя, компенсира всичката му изстрадана болка. Бе започнала да слиза на закуска без това, което тя самата наричаше „цветовете на войната“. Нещо, което никога не би направила малко след сватбата им. И възрастта й си личеше. Никога повече няма да намери толкова бързо друг будала като него. Но може би нямаше да й се наложи. Ако си подвиеше опашката. Ако правеше каквото й се казва. Разполагаше с прекалено много свободно време и там бе бедата. Прекалено много време и прекалено много пари. Като начало ще й спре издръжката. И колата. И мисис Холанд. Поддръжката на такава къща, готвенето за трима, работата в градината, обичайните задължения на една лекарска съпруга ще създадат работа на Барбара. А през нощта ще има други задължения. Той щеше да направи всичко възможно, за да е сигурен, че номерата й повече няма да минават. Всяка нощ по веднъж, а може би и повече, ако той пожелае. Пък и имаше някои дребни вариацийки, които бе научил в „Каза Нова“. Тя можеше да ги научи и да започне да му ги предлага. Разбира се, той щеше пак да ходи в клуба (не можеше да разочарова малката Кристъл), но не толкова често. При мисълта колко пари е пръснал там през последните две-три години, докато жена му… Спомни си за кръвното и се опита да го приеме по-спокойно. Да, кучката имаше много да му връща (всяка заключена врата, всяко главоболие, всяко скастряне) и щеше или да си плати, или да изхвърчи от къщата. Спомни си безвкусната, жалка дупка, в която живееше, когато се срещнаха. Това трябваше да му подскаже нещо още в началото. Така че тя по-скоро ще се съгласи на всичките му условия, отколкото да се върне там. Ще му ходи по свирката и още как. Той си представи розовото бъдеще, пълно с чувствени наслади, и започна да разяснява положението на съпругата си.

Барбара слушаше монотонните му наставления. От време на време той се изправяше на пръсти и отпускаше разперените си длани върху шкембето си. Тя трябвало да прави това. Тя трябвало да прави онова. Трябвало да бъде любяща майка на оная дебела надменна саможивка Джуди. Да изслушва внимателно и да гледа доброжелателно бъкащите му от бацили пациенти, когато започваха да хленчат. Не пропусна да спомене разнообразни менюта от по четири ястия.

Тя си спомни за парите за мисис Рейнбърд — бяха в чантата й на горния етаж. Четири хиляди. А още не бе продала часовника си. Можеше да събере достатъчно за депозит на къща. Но каква щеше да е тая къща? Колиба, в каквато родителите й, ако са живи, сигурно още живеят. Значи да се върне пак оттам, откъдето бе започнала. А как щеше да изплаща ипотеката? Каква работа щеше да си намери на тази възраст? Разбира се, ако имаш къща, можеш да даваш стаи под наем. Ако трябва — и други екстри по избор. Но ако трябва да прекара остатъка от живота си въргаляйки се из чаршафите, то защо не го направи тук, сред истински комфорт? Винаги можеше да се отпусне и да си мечтае за Капри. Или Ибиса. Или Лазурния бряг.

Тя се загледа през прозореца. В яркозелената трева, проблясваща под хипнотизиращите струи на пръскачките. Към разцъфналите дървета и терасата с масите, чадърите и каменните саксии, пълни с цветя. После погледът й се плъзна из стаята. Дебели китайски килимчета и меки дивани, и маси от оникс с преплетени плочки в зелено и златисто. И от нея се искаше само да се преструва. Трябва да се справи. Все пак, цял живот все това е правила.

Тя го погледна. Наистина влизаше в ролята си. Изпъкналите му очни ябълки бяха зачервени, злобен тик подръпваше устните му, които още малко и щяха да се запенят. Трябвало да се оправя без кола. Три коли в едно домакинство било нелепа цифра. Мисис Холанд ще бъде предупредена да напусне. Часовете на градинаря щяха драстично да се намалят. На Барбара нямало да й навреди да разбере какво значи работен ден. А когато стане време — и работна нощ. Животът й на чужд гръб свърши. Да, ето че и тя си получи заслуженото. Защото най-после дойде време да разбере къде й е мястото.

Тя постепенно започна да се предава — или поне така си помисли той с трепет на задоволство. Върху лицето й се появи нежна усмивка. Протегна ръка, хрисимо я сложи върху неговата, и каза:

— Майната ти, Пуки!