Каролайн Греъм
Провинциални убийства (7)

Първа глава

Барбара Леситър се приближи до високото огледало с подвижна рамка в ъгъла на спалнята си. Беше загасила всички лампи, с изключение на абажура със статуетка от слонова кост до леглото. Светлината, която се процеждаше през бледооранжевата му коприна, хвърляше меки отблясъци върху лъскавата й нощните и потъмнялата й в солариума кожа. По върховете на пръстите й имаше крем с ягодов аромат. Започна ритмично да потупва гърлото си от основата на деколтето до брадичката, притворила очи. По устните й играеше усмивка. Протегна ръце, взе още крем и с потупване го размаза по цялото си лице. Накрая дойде ред на крема за бръчки около очите — френски, за цели четиридесет и пет лири бурканчето, а ефектът от него — почти никакъв.

Обожаваше този ритуал. Дори още като момиче, години преди това да се превърне в необходимост, тя се беше масажирала, потупвала, пощипвала и поглаждала с почти сладострастно задоволство. Не че сега бе особено необходимо, самовнушаваше си тя, закътана в убежището на приглушената светлина.

След като привърши с лицето, тя среса косите си: задължителните петдесет прокарвания на гребена от корените към върховете. Косата й блестеше в кафеникавочервен цвят, наситена и лъскава — доколкото това бе по силите на къната, жълтъците и обогатените балсами. Отметна назад глава и се усмихна.

От това движение една от презрамките се плъзна по рамото й. Тя се приближи да огледалото, докосна оголената си гърда, после малките лилаво-червени следи от ухапване и пак се усмихна на спомена, събудил жаждата й за страст. Внезапно застина неподвижно и се заслуша.

Някой приближаваше към нейната врата. Тя задържа дъха си. Почука се. Колебливо, почти извинително. Барбара зачака, като междувременно прикри голото си тяло, сякаш вратата бе прозрачна. След минута-две тътрузенето на чехли се отдалечи надолу по коридора. От устата й се изтръгна продължителна въздишка на облекчение. Следващият път трябва да го пусне — измина цяла вечност. А той беше много добър, отнасяше се с разбиране. Но, господи, каква само щеше да е разликата…

Беше родена в Ъксбридж с името Барбара Уийлър „в края на петдесетте“ — както мамеше хората с престорена свенливост. Баща й работеше като бригадир в железницата, а майка й се бъхтеше над тежката домакинска работа. Освен нея имаха още пет деца. Само Барбара беше красива. Живееха сбутани в къщичка, една от редица къщи-близнаци, от чиято врата се излизаше право на тротоара, а задният двор беше покрит с цимент. Споделяше стая с други две сестри, които понастоящем също се бяха превърнали в тъпи домакини като майка си. Налагаше се да брани своите вещи от тях като разярена тигрица. Ненавиждаше евтините им дрехи и козметика, и си запушваше носа, когато се пръскаха с „Калифорнийски мак“ — боклук, закупен от „Уулуърт“. Започна да краде на петнадесет години — кремове, парфюми и лосиони, на които отлепваше етикетите с цените. Беше спокойна, защото знаеше, че никой у дома дори не е чувал техните марки.

След като сестрите й се вляха на свой ред в редиците на работничките в местната захарна фабрика, тя получи работа като деловодителка в една адвокатска кантора, и, както й се струваше, възможност, макар и на този етап твърде несигурна, да се изкатери по хлъзгавия склон, който щеше да я изведе далече от грозната мизерия на родното блато към бляскавото съвършенство на живота на средната класа. Свят, в който, ако искаш да се наслаждаваш на зелената трева и дърветата, не е нужно да ходиш в парк, пълен с врякащи деца и лаещи кучета, тъй като просто си ги притежаваш в собствената си градина. Където хората перяха дрехите си, преди мръсотията да започне да им личи; където мъжете си стискаха ръце при среща, а жените докосваха непринудено напудрените си бузи с безчувствена показност.

Барбара не беше особено интелигентна, но беше проницателна, работеше упорито и си държеше устата затворена, а погледа — винаги нащрек. Започна да си купува дрехи от един от по-големите универсални магазини в Слау — доколкото й беше възможно, подбираше модели, носени от омъжената дъщеря на по-възрастния партньор в кантората. Това положение на нещата продължи почти до осемнадесетата й година. Все още бе девствена — отчасти, защото не беше срещнала никого по свой вкус, но най-вече защото робуваше на неясната и твърде чудата идея, че възможността да предложи девствеността си на някой сериозен ухажор би могла да покрие дебита на бедния й произход. Тя, естествено, никога не го споменаваше, но непрекъснато се изнервяше при мисълта, че нехайното покровителство на хората от висшето общество, с което бе удостоявана в офиса, би могло по някакъв начин да извади истината за миналото й наяве.

Алън Кейтър, новоназначен във фирмата, започна работа точно на осемнадесетия й рожден ден. Беше висок, русокос, с пронизващи сини очи и пушеше тънки кафяви пури. Имаше червена спортна кола „Кобра“ и фино позлатен часовник. Раздаваше усмивки наляво и надясно, особено на Барбара. Понякога я докосваше — небрежно, приятелски — просто човек не можеше да му се обиди. Един път ще постави ръка на рамото й, друг път ще я прегърне през кръста край шкафа с папките… Тя беше доста шокирана от усещането за надигаща се приятна възбуда, което предизвикваха у нея ръцете му, ала си мълчеше. Изобщо не си даваше сметка, че забързаното й дишане и поруменялото лице я издаваха.

Една лятна вечер той остана до късно в офиса. Трябваше да отиде на тенис веднага след работа и беше влязъл в тоалетната да се преоблече. Барбара никога не си тръгваше преди него. Вече бе повишена в машинописка — бе започнала да ходи на вечерни курсове — та тогава работеше, надвесена над пишещата машина, когато той излезе по къси панталонки и бяла памучна риза.

Всички си бяха тръгнали. Той се спря и дълго я съзерцава — първо лицето, после всичко останало. След това заключи вратата и й каза, че отдавна копнее за този миг. На Барбара й прилоша от вълнение. Той се приближи плътно до нея, запита я: „Да ти покажа ли какво трябва да направиш с мен?“ и насочи ръката й. Докато разкопчаваше блузата й, в миговете преди да бъде напълно повлечена от пороя на чувствата си, Барбара си представи как двамата стоят на прага на стара провинциална църква — тя, естествено, в бяло, а Алън — в официален костюм. После идваше ред на шампанското и на триетажната торта, от която ще заделят, както повелява традицията, и за кръщенето.

— Прекрасна си, скъпа. — Разкопча сутиена й — Хайде, какво има? Нали няма да се правиш на изненадана?

— Краката ми май не искат да ме слушат.

— Веднага ще решим този проблем. Има едно канапе в кабинета на стария Рупърт. И огледало.

Отидоха там, хванати за ръце, като оставиха блузата и сутиена върху пишещата машина. Легнаха на канапето срещу огледалото и прозореца с дантелени пердета, който гледаше към улицата. Когато съблече всичките си дрехи, Алън понечи да дръпне пердетата. Това, вместо да я притесни, я възбуди още повече. Той изглежда знаеше отлично какво прави. Почти не я заболя — нямаше нищо общо с онова, което говореха хората. Лошото беше, че свърши прекалено бързо. Тя искаше още. И той й го даде. След час някой потропа на външната врата и той се усмихна, като сложи пръст на устните й. Бяха седнали и тя го беше обкрачила — така успя да зърне едно момиче в бяла рокличка за тенис, с дълга коса, прибрана назад с шалче, да минава покрай прозореца. Беше почти девет часа, когато най-накрая напуснаха офиса.

След това се срещаха често, обикновено много късно вечер, а обяснението на Алън бе, че трябва първо да навакса с учението. Откарваше я в гората извън града, където си намираха някое усамотено местенце, а когато времето бе лошо, използваха колата. Тя никога не го заведе в тясната си стаичка и вече беше му казала (за да си спести неудобните въпроси, които биха възникнали от един евентуален намек за покана), че е сираче. Вечерите, които не се виждаха, тя прекарваше неспокойна, изпълнена с копнеж. В офиса Алън се държеше делово с нея — само от време на време й намигаше, когато теренът бе чист. Веднъж, когато бяха останали за малко насаме, той застана зад стола и пъхна ръка под блузата й.

В средата на зимата тя установи, че е бременна. Много се притесняваше, докато му съобщаваше тази вест, като че ли вината бе само нейна. Завърши изповедта си с въпроса какво ще кажат родителите му. Той я изгледа първоначално изненадано й скептично, а после се развесели, прегърна небрежно за миг и накрая каза:

— Не се тревожи. Все ще измислим нещо.

В края на седмицата Рупърт Уинстънли я извика в кабинета си и й даде адреса на една частна клиника в Сейнт Джон’с Ууд и чек за сто и петдесет лири. От този момент нататък тя не видя очите на никого от кантората.

Направи аборт — беше прекалено разстроена и самотна, за да измисли някакво друго решение. Сега, разбира се, не би постъпила точно по този начин. Би одрала кожата на негодниците. Щом не мажеше да спечели уважението, възхищението или любовта им, то тогава би направила всичко възможно да докопа поне паричките им.

Бе изминал близо месец след като се прибра в къщи от клиниката. Беше си намерила работа в магазин от веригата „Сейнсбъри’с“ — зареждаше рафтовете. Късно една вечер някой почука на вратата й. Тя я открехна леко. На прага стоеше мъж, ухаещ по-скоро на бира, отколкото на одеколон. Носеше сако с монограм, раирана вратовръзка и сиви фланелени панталони.

— Здрав… в… ейте — изхълца той и я огледа от глава до пети.

— Какво желаете?

— Ами… всъщност… приятел съм на Алън. Той смята, че ние бихме могли… нали се сещате… да се…

Тя затръшна вратата под носа му. Кипна от ярост, болка и отвращение. Замря неподвижно, сякаш се страхуваше, че и най-слабото движение би я наранило. Копелето му с копеле!

Постепенно болката отшумя; отвращението заля подстъпите на спомените и се пренасочи към Алън и себеподобните му. Остана само яростта. Тя се ослуша. Не се чуваха никакви стъпки. Сигурно още е там. Пак отвори вратата. Той й се усмихна колебливо.

— Ще трябва да си платите — заяви невъзмутимо тя.

Забеляза как пиянското му задоволство започна да се оттича от лицето му. „Като не ти отърва, окичи си го със старата колежанска вратовръзка и си го заври, където щеш!“, помисли си самодоволно тя.

— Ами… ъ-ъм… добре…

Пристъпи напред с намерение да влезе в стаята, ала тя препречи с крак вратата и отсече:

— Колко имаш?

Той започна да ровичка несигурно в портфейла си. Извади банкноти, шофьорска книжка, една детска снимка.

— Петдесет лири…

Почти колкото една месечна заплата. Тя отвори широко вратата.

— Хайде, няма ли да влезеш?

И така нещата потръгнаха. С препоръки. Приятел на някой приятел. Никога не оставаше без мъж. Ала и никога не почувства сигурност. Плащаше си редовно наема. Имаше и подаръци. Много хубави подаръци. Палто от вълча кожа, купено от „Хародс“; голям цветен телевизор; ваканция в Портофино, докато съпругата на въпросния господин лежеше оперирана от миома. Ала й липсваше сигурност. По-точно — финансова сигурност. Защото емоционалната беше в изобилие. Никой от мъжете не я вълнуваше. Гледаше ги надменно, сякаш издигнала се високо над мястото на акта, как ръмжат и пухтят подобно на огромни импотентни тюлени и ги ненавиждаше до един.

Защото никога повече нямаше да си позволи да изпита онзи помитащ, всепоглъщащ прилив на удоволствие, който я бе отвел опасно далече от бреговете на разума — някога, в кантората на Уинстънли, Денисън и Уинстънли. Преди повече от двадесет години. Вече не можеше да си спомни даже фамилията на Алън, да не говорим пък за физиономията му.

И после срещна Тревър Леситър. Буквално се блъсна в него в отдела за хранителни стоки в един магазин от веригата „Маркс енд Спенсър’с“. Беше взела завоя твърде рязко и количките им се сплетоха като еленови рога с метален трясък. Тя веднага го дари с професионалната си лъчезарна усмивка. Той бе завладян от излъчването и изобщо не забеляза професионализма.

Беше дребен, забавен човечец с кръгла глава, прошарена коса и вълнен шал въпреки топлото време. „Скъпи дрехи, помисли си тя и компетентно го огледа, но и крайно старомодни.“ От онзи тип мъже, които си носят рестото в портмоне. Забутаха един до друг количките си из магазина. Той вече беше напълнил своята повече от половината.

— Сигурно съпругата ви е дала доста дълъг списък.

— Не… всъщност… — заекна той, погледна я за миг и после се обърна пак към рафтовете. — Списъкът ми го даде дъщеря ми… Вдовец съм.

Успешно овладявайки равномерната си крачка, тя възкликна:

— Боже!… Колко нетактично от моя страна… Не бих могла да… — Внезапно се закова на място, погледна го право в очите и промълви: — Много съжалявам.

Отидоха да пият чай в едно кафене над „Одеон“. Веднага щом се настаниха, Барбара се извини и се оттегли в тоалетната, където свали единия от пластовете си изкуствени мигли и изтри половината си червило, но освежи парфюма си. След известно време се срещнаха отново на чаша чай, после на вечеря в хотел на брега на Темза, в Марлоу. Возеха се в красивия му стар „Ягуар“ — вратите му се затваряха с изщракване, а тапицерията на седалките беше от истинска кожа. В хотела имаше свещи в чаши и цветя, плаващи в стъклени купи. Досега тя бе свикнала да вечеря по разни затънтени места, и то с мъже, които непрестанно се оглеждат страхливо. Той й разказа за злополуката, в която бе починала жена му, и за дъщеря си. Накрая й каза:

— Ще ми бъде много приятно да те запозная с нея.

Но уреждането на въпросната среща отне известно време. Уикендите идваха и си отиваха, а Джуди винаги имаше нещо запланувано. Накрая обаче, по настояване на баща си, тя задели един неделен следобед. Барбара се облече много внимателно: рокля в индийски десен от мека материя и светло палто от туид. Почти никакъв грим — сложи си само руж, тъмна пудра, дискретно червило и светлокафяв молив за очи.

Селото беше на близо петдесет километра от Слау („Слава богу!“, помисли си тя) и докато пътуваха натам тя не спираше да въздъхва кокетно и със само съвсем мъничко фалш:

— Искрено се надявам да ме хареса.

А той, поддал се на собствената си заблуда, повтаряше като папагал:

— Разбира се, че ще те хареса. Че защо не?

Когато колата зави в алеята, водеща към къщата, Барбара първоначално си помисли, че е станала някаква грешка. Че се отбива при някой богат пациент или у приятели, преди да я закара у дома си. От двете страни на пътя се ширеха морави. Имаше дървета, храсти и цветни лехи. Къщата представляваше огромна викторианска вила с купичка, фронтони и (както тя по-късно откри) седем спални. Побиха я тръпки, докато слизаше от колата. Тръпки на копнеж, надежда и страх.

— Напомня ми за бащиния ми дом — каза тя.

— Така ли? Къде е той, скъпа?

Преди никога не беше споменавала семейството си.

— В Шотландия. Но и той замина по реда си като всичко останало. — Вдигна поглед към многобройните прозорци и от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка на болка от спомена за загубата. — Татко беше ужасен комарджия.

— Надявам се, че ще… — започна той и спря.

Барбара знаеше какво му се иска да й каже и мислено прокле засега непознатото момиче в къщата. Никога не се бе разбирала добре с жените, никога не бе имала близка приятелка. Е, налагаше се да го изиграе според случая.

Случаят обаче се оказа абсолютна катастрофа. Дъщерята седеше, наблюдаваше я смръщено и неодобрително („това беше любимият стол на майка ми!“) и насила раздаваше чаши чай и огромни, овлажнели, груби парчета домашно приготвен кейк. Барбара се опита да завърже разговор, но дъщерята или не отговаряше или говореше само за миналото, когато майчето правела това или майчето правела онова или когато цялото семейство са ходели…

Междувременно Барбара обхвана с поглед тапицираните меки канапета (две) и кресла (пет). Не пропусна и вазите с цветя, китайските стенни килимчета, красивите огледала и украшенията. През френските прозорци се виждаше застлана с плочи тераса с огромни саксии прекрасни цветя, която водеше към окосената, яркозелена морава. И за първи път от години насам тя усети, че се моли: „О, Боже — моля те, умолявам те, накарай го да ми предложи да се оженим!“. Осъзна, че е сграбчила дръжката на изящната си чата прекалено силно и много внимателно я постави обратно.

— Тя ще те приеме — каза й той на връщане в колата.

„От ясно по-ясно е, че никога няма да ме приеме — помисли си Барбара. Този тип момичета никога не са доволни от нищо. Фригидна малка кучка. С нашарено от белези сивкаво лице и задник чак до земята. Родена стара мома. И на деветдесет ще продължава да се върти около скъпото татенце и да бди като орлица над него.“

— Наистина ли мислиш така, Тревър? Толкова желаех тази среща… — гласът й потрепери едва забележимо.

Когато той паркира пред апартамента й, тя каза:

— Защо не влезеш за малко? Чувствам се леко объркана.

За първи път му отправяше такава покана. Не му беше необходимо повторно подканяне — той изскочи нетърпеливо от колата и тръгна по стълбите.

Апартаментът беше на „Мансета Роуд“ над една информационна агенция в центъра на града. Барбара не му предложи питие — просто захвърли палтото си на един стол, отпусна се върху канапето, тапицирано с изкуствена кожа, имитация на оцелот и захлупи лице в дланите си. Той се изстреля веднага до нея.

— Не се разстройвай.

Положи тромавата си, облечена в туид ръка около раменете й. Тя вдигна глава и го погледна — в тъгата си приличаше на малко дете.

— Толкова исках да ме хареса. Представях си как разговаряме за дрехи… за гримове… за разни неща… Смятах, че ще мога да се грижа за нея… за вас двамата… Сигурно смяташ, че това е глупаво?

— Разбира се, че не, скъпа.

Изведнъж усети тежестта на гърдите й, докато я притискаше към себе си. И аромата на косите й. Повдигна брадичката й и остана затрогнат, когато видя сълзи в очите й. Целуна я. Устните й се разтвориха жадно под неговите, той дори усети връхчето на езика й, но неочаквано тя простена й го отблъсна. Скочи, прекоси стаята и се обърна към него. Едва си поемаше дъх.

— О, Тревър! Ти не знаеш! Нищо не знаеш… Как да ти го обясня?… Ти си постоянно в мислите ми… не трябваше да те каня изобщо тук.

После се озова отново в прегръдките му. За миг позволи на цялото си тяло да се отпусне и да се притисне в неговото. Не пропусна да забележи, че поне ще е способен да се представи, когато му дойде времето. Още една дълга целувка. Ръката му се раздвижи. Тя си позволи лек вик на възбуда, преди да се откъсне от него.

— Какво си мислиш, че…

— Барбара… извинявай…

— За каква ме мислиш?

— Прости ми, скъпа… моля те…

— Само защото те обичам — да, признавам си: обичам те. О, Тревър… — отново се разплака. — Трябва да си вървиш. Положението е напълно безнадеждно.

Той си замина, но още на другия ден пак се появи. На следващия също. Три седмици я посещаваше — агонизиращ, съсипан, оставен като мръсно куче пред вратата, примирен, молещ, умоляващ, изтормозен и сгърчен. В деня, в който най-накрая се пречупи, Барбара се чувстваше толкова нещастна, че дори не си бе направила труда да се облече и седеше до газовата печка, опакована до брадичката в стар пеньоар.

Ожениха се в утрото на 30 юни 1982 година. Нощта преди сватбата той прекара в нейния апартамент — преживя бленувани наслади, които щеше да помни с все по-нарастваща смесица от негодувание и копнеж до края на живота си. После двамата заминаха за Баджърс Дрифт, за да съобщят новината на Джуди.

А сега — Барбара остави презрамката да падне и огледа отново следата от ухапване — сега тя подлагаше всичко постигнато на огромен риск. Неудовлетвореността и отегчението я бяха принудили да си намери любовник. И то какъв! Бяха се разделили само преди няколко часа, а ето че тя отново го желаеше. За втори път през живота си се бе спуснала по течението на златния поток. Тялото отново усещаше неща, които не си бе позволявала да чувства с години. Досега винаги беше внимавала, но още колко време биха могли да крият връзката си? Ала въпреки рисковете тя не мажеше да се спре. Той й беше вече необходим като въздуха. Легна и за миг се върна отново към спомена за ритмичните движения на любовта, а после потъна в дълбок, непробуден сън.